Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mea Culpa, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Мария Въжарова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Крискааа (2010)
- Корекция
- ganinka (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Ани Виванти. Аз съм виновна
Италианска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1992
Редактор: Румена Кюлиева
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-009-9
История
- — Добавяне
18
Лейди Тейлър прекара една безсънна нощ. Стотина пъти чете и препрочете оставената от племенницата й бележка:
„Скъпа лельо Мери, не се грижи за мене.“
Какво означаваше? Къде се криеше това неразумно, това странно същество?… Какво й беше хрумнало, за да накаже Норман Грей за вината, че е честен англичанин и лоялен войник? Никога ли няма да угасне в кръвта й треската, оставена й в наследство от фенианеца Майкъл О’Рейли, този голям въстаник, който толкова много беше страдал и карал да страдат?
През нощта лейди Тейлър премина през всичките възможни настроения, в очакване на отсъстващата: нетърпение, възмущение, гняв, уплаха, ужас, отчаяние. Цялата нощ ходеше от стая в стая, от своята спалня в спалнята на Астрид, премина банята, която отделяше двете стаи и едва легна на леглото си, стори й се, че чува някакво шумолене и движение оттатък.
— Астрид!
Нищо. Мълчание.
И отново стана, за да отиде в празната стая.
Правеше хиляди проекти, взимаше хиляди решения.
Нервно позвъни няколко пъти; и в лицето на пазача — един грамаден абисинец, който се яви на прага — тя изсипа много невъздържани и развълнувани въпроси. Работеше ли телефонът през цялата нощ?… Къде е директорът на хотела?… А секретарят?… Можеше ли да се телефонира в посолството?… В полицията?… В щаба?…
Абисинецът непрестанно отговаряше:
— Да, да, да! — Сетне се обърна към дъното на коридора, като едва потискаше смеха си.
Тогава бедната лейди Тейлър стана и тръгна из пустия и мълчалив хотел, последвана на разстояние от абисинеца, който я помисли за побъркана.
Към шест часа сутринта можа да се свърже най-сетне с щаба и да попита за капитан Грей. След дълго чакане получи отговор, че отсъства.
— Отсъства?
— Да. Призори отпътува за Судан.
— За Судан? По каква работа?
— Получи нареждане.
Лейди Тейлър почувствува, че светът се върти около нея.
След малко пристигна един войник, който носеше писмо за Астрид. Почеркът беше на Норман Грей и лейди Тейлър след кратко колебание го отвори.
Норман пишеше въпреки голямата бързина при отпътуването. Беше командирован набързо с батальона си в Хартум, където се бяха появили безредици. Надяваше се да се върне много скоро, по какъвто и да е начин, преди определената за венчавката им дата. Между другото заклеваше своята любима да забрави всяка злопаметност, да заличи от паметта си неприятностите на последния ден и печалната съдба на онова нещастно село…
Писмото завършваше:
„Не се съмнявам в бъдещето, Астрид. Всичко в тебе ми е мило: дори и чувството ти на справедливост, което те прави така несправедлива, твоите изблици на милосърдие, което те прави така безмилостна. На твоите чисти и сигурни ръце поверявам сърцето си, своето бъдеще, честта си на войник.“
Възмутена, лейди Тейлър захвърли писмото. Ах, тези млади! Тези себелюбци! Този Норман, който отиваше спокойно в Хартум, без да я предупреди, без да се осведоми дали няма новини, нито поне — непростима небрежност! — да я поздрави в писмото си! И тази неразумна, луда Астрид със своите бягства, със своите хрумвания, която беше отишла кой знае къде, като я караше да прекара една неописуема нощ, една нощ на безчестие!
И Елзи? Елзи, която тънеше в блаженство в Луксор и в писмата си знаеше само да се възхищава от великолепието на Рамесеума и от своя съпруг! Себелюбци са всички и никога не са били нещо друго!…
Ах, та струваше ли си мъката да възпиташ момичета, да се жертваш за неблагодарни и безсърдечни същества, които мислят само за забавленията си, да се омъжат, да отидат на сватбено пътешествие с първия срещнат! И при това знаеха, че тя страда от главоболие, от виене на свят, от сърцебиене, и че лекарят в Лондон я беше предупредил да избягва неприятните вълнения.
А ето, всички си отидоха и я оставиха сама, сама в един ужасен хотел, пълен с негри, в една отвратителна страна, пълна с гробове, с камили и с мухи.
И ако сега получи сърцебиене? Главоболие? Виене на свят?
При тази мисъл лейди Тейлър потъна в горчиви сълзи на самосъжаление и тъй като беше прекарала цялата нощ в събличане, в разхождане, в обличане, реши най-сетне да си легне.
Остана целия ден без закуска, без обяд, без вечеря; единствена компания й бяха главоболието, виенето на свят и сърцебиенето.
Късно през нощта подскочи, като вдигна болната си глава от възглавницата.
Имаше някой в съседната стая! Да!… Чуваше как някой се движи. Леки и внимателни стъпки се чуваха насам-натам, спираха се до вратата… Кой ли е? Кой може да бъде в този час? Астрид? Камериерката? Някой негър?… Някой ужасен негър, който лъска обущата и който я беше последвал в полумрака на дългите коридори, като се е крил по ъглите, когато тя се е обръщала?… Обтегнатите нерви на лейди Тейлър не можеха да издържат повече: издаде вик, сетне друг, след това продължителни писъци…
На прага на банята се появи една фигурка, розова и лъчезарна: Елзи! Беше Елзи!
— Мамо! Скъпа!… Изплаши ли се?
— Елзи! Елзи!… — изхълца майка й. Сетне, обхваната от нов ужас, попита: — Какво се е случило? Защо си тук?
— Джон отпътува тази нощ за Хартум. Събират там наши групи. Но как!… Не знаеш ли, че има бунт в Судан?
— Бунт! — въздъхна с облекчение лейди Тейлър. — По-малкото зло. Боях се, че си се разделила със съпруга си.
— О, не!… — запротестира Елзи, като се изчерви. — Тъкмо напротив, мамо!
Лейди Тейлър постави умореното си лице върху рамото на дъщеря си.
И от пълната със смехове и нежности стая полека-лека излишните гости изчезнаха: главоболието, виенето на свят и сърцебиенето.