Ани Виванти
Аз съм виновна (10)

10

През малкото дни, които предшестваха сватбата, имаше голямо бързане, тичане нагоре-надолу, покани и посещения, писма и телеграми, тичане из града и приеми и празненства.

Но редом с веселата прелест на булката, русата красота на Астрид линееше. В сърцето й се беше настанило голямо, дълбоко мълчание. И тя мислеше: „Кога пак ще видя Саад? Необходимо ми е да го видя. Само за да му кажа сбогом! Само за да му кажа, че не трябва никога вече да го видя!“.

Саад беше изчезнал. Изгуби се от живота й, сякаш никога не беше съществувал; сякаш неговите пламенни погледи никога не бяха се потопявали в нейните небесни очи, сякаш тази нощ в пустинята, тази нощ на морето бяха само сън.

Астрид тръпнеше от изненада и гняв. Би желала тя самата да му каже: „Сбогом. Никога вече няма да ви видя!“.

Но той, той беше, който не я търсеше; той не искаше да я види; той я остави, той се оттегли така, без никакъв протест при тяхната раздяла. Когато двуколката ги доведе до вратата на хотел „Чипхърд“ и когато той се наведе над нея със своя елегантен и живописен поздрав: „Аллах да те пази!“, тя смутена отговори: „Сбогом!“. Нощният пазач държеше вратата отворена…

Така се разделиха. Сега неговото мълчание й се струваше непоносима обида. Но как… възможно ли е тя, така бяла и хубава, тя, създание на по-висша раса, уважавана, обожавана от всички, да бъде забравена от него?

Защо никога не дойде в хотел „Чипхърд“? О, защо не изпрати поне Ибрахим?… Всяка вечер, когато преминаваше преддверието, Астрид хвърляше поглед към ъгъла при стъклената врата… никой!

Но как е възможно? Този, когото цял час тя усещаше да трепти от възторг до нея, я оставя да си отиде, без да я потърси, без да я извика пак…

С ирония и гняв си казваше, че само от гордост не успяваше да го забрави и че иска да го види отново само за да го изгони.

Понякога, късно през нощта, когато отдавна вече в съседната стая леля й спеше, на Астрид й идваше лудата мисъл и лудото желание да наметне палтото си, да се забули с черния воал и да изтича долу. Ще мине покрай портиера, ще даде нареждане да извикат една кола и портиерът ще направи знак на едно от момчетата в синя ливрея близо до вратата. То бързо ще изтича: „Колата чака!“ — и ще отвори стъклената врата. И в колата тя ще каже на бедуина името на една улица: „Баар ел Ама!“ — и името на едно село: „Ел Абид…“. И ще тръгне, африканската нощ ще я погълне!… Към Нил и канала Зомор… към…

А може би точно това чакаше гордият египтянин? Тя да тича подир него!… Но той се лъже! Наистина греши…

И с нервни движения Астрид се разхождаше насам-натам.

През дългите нощи на очакване тя коленичеше, както когато беше дете, до леглото, сключваше ръце:

— Отче наш, Който си на небето… не ни въвеждай в изкушение…

Сетне, успокоена, си лягаше. И сложила русата си глава на възглавницата, отново виждаше пустинята на лунна светлина… отново усещаше приятния полъх на вятъра… сладкото отдалечаване от всичко земно… Музиката на тишината придружаваше мълчаливата симфония…

И Астрид заспиваше.