Ани Виванти
Аз съм виновна (33)

33

С бавно движение Астрид оправяше розовия храст, който беше израснал между две високи египетски смокини. Цялата му вътрешност беше обсипана с цвят. Олеандрови клонки заобикаляха верандата с нежнорозов облак.

— Спи, моя малка Дарлинг! Спи!

Но Дарлинг не заспиваше. Устремяваше големите си открити очи към висящите клони на едно странно тропическо дърво, дълги безлистни клони, кафяви и тънки, които провисваха от един хоризонтален клон на дървото и падаха отвесно като тежка дантела, подвижна и вълнообразна. По-дългите докосваха земята и пускаха в почвата нови корени, но по-късите се люлееха, висящи и колебливи, при полъха и на най-слабия ветрец.

Очите на детето наблюдаваха един от тези клони с настойчиво любопитство.

Смаин, черното дете, което пресичаше с тичане градината, се приближи към Астрид:

— Милейди, бягай от тука…

— Тихо, Смаин — прошепна Астрид с пръсти на устни.

— Милейди! — повтори момчето, като отвори широко големите си черни очи. — Вземи детето и бягай! — И като посочи един от кафявите клони, който се движеше бавно и вълнообразно, попита: — Не виждаш ли?

Астрид повдигна очи в посоката, която малкото пръстче даде.

— Не виждаш ли? Това не е клон. Погледни добре, милейди!

Астрид подскочи.

Не, не беше клон. Беше дълга змия, която, обвила с тялото си клона, се спускаше надолу и беше провесила във въздуха малката си триъгълна и заострена глава.

Трепереща, Астрид взе детето и с бяг го внесе вкъщи. В хладната стая тя го постави върху малкото легло и спусна всичките завеси наоколо.

Ах! Този ужасен Египет! Колко опасности за нейното крехко създание!

Отдавна вече Норман беше поискал да се върне в отечеството, но преместването закъсняваше. А на Астрид й се струваше, че дишането й ще спре до момента, в който здрави и живи ще се завърнат в Европа.

През дългите периоди, когато изискванията на службата викаха Норман в Горен Египет, Астрид оставаше в бялата вила на Нил сама с негрите прислужници: Смаин и Фатме, деца на туземци. Вярно е, че там беше и госпожица О’Нейли. Но госпожица О’Нейли не беше голяма придобивка и утеха. Тя само оплакваше Ръсел скуеър и Бригтън и в известни моменти със своите остри писъци от страх караше да се вълнува кръвта на всички. Боеше се от всичко и изпадаше в ужас от всичко; за нея всяка жаба беше скорпион, всеки гущер — змия, всеки туземец — лош демон.

— Моля ви, госпожице О’Нейли — викаше Астрид, — не викайте така, защото плашите детето!

Но Дарлинг не се плашеше от нищо. В този лъчезарен свят всичко й харесваше: голямото слънце, обширната пустиня, всяко живо нещо, което се движи, тича, лети.

И в този горещ климат тя растеше бързо, като тропическо цвете; растеше здрава, особена, с хиляди прищевки и хиляди желания. Искаше далечина и усамотение; обичаше музиката, жадуваше за тишината; искаше всичко да знае и нищо не искаше да учи; искаше да играе с малките черни деца, да скача боса по пясъка и да вика с тях; или пък заставаше мълчалива и неподвижна върху терасата и слушаше плавната песен на лодкарите по Нил и монотонния шум на греблата.

Беше капризна и избягваше нежностите. Понякога на Астрид й се струваше, че не е нейно дете, не е човешко същество; приличаше й на някакво призрачно горско или въздушно създание, което с трептенето на крилете си оставаше за миг на земята, пред прага на дома, за да полети отново.