Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mea Culpa, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Мария Въжарова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Крискааа (2010)
- Корекция
- ganinka (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Ани Виванти. Аз съм виновна
Италианска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1992
Редактор: Румена Кюлиева
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-009-9
История
- — Добавяне
41
15 декември
Днес ходих да търся католическия мисионер, който живее в тъжния квартал на североизток от Езбекиех.
Той ми каза:
— Да, има толкова много неща за вършене. Но не вярвам… — добави той, като погледна облеклото и ръцете ми, — не вярвам, че вие, госпожо, бихте желали… бихте могли…
— Да, отче! Мога и искам полезно и смирено да служа!
Добрият отец направи всичко, за да ме разубеди.
Мислеше, може би, че това е преходен каприз на разглезена жена.
— Обезсърчителна е мизерията, госпожо; прилепчива — болестта; между феллахите се развиват опасни и неприятни болести: тифус, туберкулоза, шарка… Не се ли страхувате, госпожо?
— Не, не се страхувам.
— Като влезете в тези колиби, вие ще срещнете невежеството, подозрителността, ужаса от демони и от духове на злото. Вашите подаръци и вашите лекарства ще бъдат приемани или отхвърляни според съчетанието на планетите и фазите на луната… Смешно ли ви е, госпожо?
— Не, не ми е смешно.
— Ще видите заплашителния бич на възпалението на очите, което всяка година сграбчва по хиляди туземци; ще видите мухи, залепени по клепачите на болните, които не ги пъдят, понеже смятат, че са пратени от Аллаха… Не потръпвате ли, госпожо?
— Не. Не потръпвам.
* * *
Заведена от него, аз проникнах в мизерни колиби, за да занеса хляб и някои необходими неща. Каква бедност! Каква нищета!
Мисионерът ме придружава спокоен и тих, привикнал към тези страдалчески гледки. Аз се вълнувам и плача.
— Но, отче, защо са толкова бедни? Защо трябва така да страдат? Умират всички от глад!
Добрият старец със своята добра осведоменост ми обяснява:
— Та какво искате, госпожо?… Земите, така плодородни на ориз и житни растения, са запазени сега само за култивиране на памук. Бентът в Асуан, откъдето се направляват водите, служи само за напояване на памука, в ущърб на житото, което би трябвало да изхрани туземците. Разбирате ли — добавя той усмихнат, — Англия извлича грамадни изгоди от памучната култура…
* * *
Норман не се противопоставя, но не одобрява тази моя благотворителна дейност. Той намира, че е странно една здрава жена да чувствува нужда да стане образец на пожертвователност, да се раздава на тези, които страдат.
Той не знае, нито разбира, че аз не отивам да раздавам, а да търся утеха.
— Нека бъдат светли дните ти!… Слънцето нека свети над дома ти!… Нека палмата те храни с плодовете си и изворът нека утолява жаждата ти!… Нека щастието бъде с тебе!
Тези искрени пожелания разведряват целия ми ден. И мисля: „Ако имах син, бих желала да бъде мисионер, както благият свещеник, който ме придружава. Бих желала той да израсне в пустинята, далече от суетата на светските възгледи и предразсъдъци, бедността да му бъде училище, жертвата да му бъде религия, а награда да му бъде душевният мир. Свободен и щастлив под великото слънце, под недостижимите звезди, духът му без страх да се стреми и възвисява към Бога“. Ако имах син…
* * *
4 януари
Вчера имаше нов опит за бунт, който скоро бе потушен с несравнима жестокост.
За да протестират срещу нашите груби потиснически мерки, хиляди арабски жени се събраха на площада в Кайро и останаха там — черна маса, мълчалива, трагична в своето голямо обезсърчение, — като подлагаха гърбовете си на ударите на английските войници.
Резултатът: двадесетина убити и няколкостотин ранени.
Зораида, прислужницата туземка, ми разказа, че между ранените се намира и един твърде забележителен египтянин: един велик господар, казва тя, един апостол, водач на феллахите, който е бил ударен с бич.
Попитах я за името му. Тя не можа да ми го каже.
Днес, когато излязох с Норман, пред нашата къща стоеше един стар арабин. Той наведе глава, когато ние минавахме.
Тази вечер, когато се връщах сама, видях, че той беше още там. Но този път ме гледаше в лицето.
Познах го. Беше Ибрахим! Още по-слаб, още по-призрачен от някога.
Ибрахим!… Кой знае какво ли искаше? Не се спрях.
Изкачих стълбите с тичане, със смутено сърце.
Отново ме търси. Още чака! Какво ли ще иска от мене?
* * *
Слязох, заговорих го.
С тих, треперещ глас ми каза, че господарят му е ранен. Караше ме настойчиво, с молитвено скръстени ръце, да отида при него.
Чувствах, че нещо ме стиска за гърлото. Не можах да отговоря. Направих само знак на отказ с глава: Не!
Сигурно в очите ми е прочел голяма скръб. Наведе глава и си отиде, без да продума.
Неспокойна, развълнувана съм. Не зная какво бих желала да сторя, какво би трябвало да направя.
Моят отказ може би е бил жесток. Толкова страдащи съм посетила и облекчила досега… Защо не и него?
Тази вечер съм сама. Ако отида?… Но не! Ще бъде истинско предателство към Норман.
* * *
Не видях вече Ибрахим. Но Зораида забеляза, че по благоволение на Аллаха „великият господар“, толкова много обичан от феллахите, оздравява.
* * *
За последен път се върнахме с мисионера между моите бедни. Норман вече ми отнема тази утеха. Бои се, че го излагам по този начин. И може би нещо повече — че се излагам на опасности и обиди от страна на туземците, които не са добре разположени към европейците. Той не знае колко ми са предани те; не знае колко смирени и добри са…
Връща се празнотата на моя живот.
Много съм скръбна.