Ани Виванти
Аз съм виновна (1)

1

Северен вятър, сиво-синьо небе, море с цвета на кукуряк.

„Хелуан“ с нос, обърнат на юг, беше излязъл по обед от пристанището на Триест. Сега с елегантна бързина се люшкаше по блестящите вълни на Адриатика.

Сладък и тръпнещ тенор прозвуча от музикалния салон на първа класа.

— Какъв хубав тембър на гласа! — промълви Астрид О’Рейли, обтегната върху шезлонга на борда, и надигна русата си глава, за да чува по-добре.

— Странен глас — забеляза братовчедка й Елзи Тейлър.

Седналият до тях капитан от Кралската гвардия Норман Грей нетърпеливо поклати глава.

— Мразя музиката. Дяволско творение, измислено, за да дразни нервите дори и на най-уравновесените хора. Гибелно забавление без никаква полза.

Двете момичета се разсмяха.

— Колко сте по „английски“ прозаичен и позитивен! — забеляза Астрид, която не беше англичанка. — Изкуството като изкуство нищо ли не ви казва?

— Не толкова изкуството само по себе си не ми харесва — отговори офицерът любезно. — Ала не мога да търпя артистите. Картините например не ме отвращават, но не харесвам художниците. И може би музиката би ме огорчавала по-малко, ако не съществуваха музикантите. Впрочем — прибави той, като прокара ръка по откритото си чело и по къдравите си коси, — свършено е вече с артистичните идеи в моя живот; тежката мисия, която ни е поверена в Египет, не позволява излишни радости.

— Чакайте! Чакайте! — смъмри го Елзи, по-възрастната от двете момичета, като развя късите си червени къдри. — Внимавайте, понеже съм добре осведомена. Зная, че в Кайро, в хотел „Чипхърд“, извънредно много танцуват всяка вечер, и то точно нашите английски офицери…

— Танцът е друго нещо — прекъсна я Норман Грей. — Той е реакция на нашите обтегнати нерви. Ако знаехте какво значи да владеете седемстотин хиляди туземци… Мога ли да зная кой е този ваш осведомен източник?

— Поручик Джон Ланц.

— Джон Ланц? Познавам го много добре! А! Значи — възкликна капитанът — вие сте хубавата годеница, чието пристигане той очаква с такова трепетно нетърпение. Пожелавам ви щастие… и на него.

Елзи благодари с усмивка.

— Зная, че бракът е предстоящ. — Капитанът рязко обърна глава към другото момиче, русата Астрид, която седеше от лявата му страна. — Мис О’Рейли, да не отивате и вие в Египет, за да се омъжите?

— Да пази господ! — възкликна тя, като се засмя. — Съпровождам Елзи и леля си.

— Толкова по-добре! — каза Норман Грей с въздишка, като устреми светлите си очи към нейните още по-светли.

А по-възрастната добави с нежна усмивка:

— Нашата Астрид току-що излезе от колежа и е жадна за свобода.

За миг тримата замълчаха.

От салона зад тях песента долиташе по-тръпнеща и по-вълнуваща.

— Какъв вълшебен глас! — прошепна Астрид. И обърната към капитана: — Бихте ли отишли да видите кой е?

— На вашите заповеди — каза офицерът.

Като протегна дългите си крайници, той стана и по мостчето се отправи към вратата на салона.

— Великолепен екземпляр от нашата саксонска раса! — забеляза Елзи, като с възхитен поглед следеше атлетическата фигура.

— Да — одобри Астрид без възхищение. — Истински тип на великолепно и жестоко „русо животно“, което в отдавна минали времена, още диво и хищно, е бродило из влажните гори на Англия, докато моята Ирландия е издигала вече високо в света факела на цивилизацията.

— Необуздана революционерка! — засмя се братовчедка й. — Уверявам те, че ако не бях годеница на Джон Ланц, бих се влюбила в този горд англосаксонец с характер от гранит и с очи като синчец.

— Аз не! — каза Астрид О’Рейли, като гордо вдигна русата си глава.

В това време капитан Грей надникна през вратата към салона.

На рояла, гърбом към него, седеше младеж. Виждаше се само правият и гъвкав гръб и лъскавата черна глава, наведена над клавишите. Норман Грей се оттегли и се върна при двете момичета.

— Той е арабин — каза с презрителен тон, какъвто винаги имат англичаните, когато говорят за тъмната раса. — Мисля, че е онзи суетен индивид, който преди малко се разхождаше пред нас.

— А! Онзи чернокож младеж? Мислех, че е сицилианец — възкликна Елзи. — Забелязала ли си, Астрид, Аполон Белведерски с профил, изработен от великолепна слонова кост?

Братовчедката не отговори. Тя слушаше песента. Капитанът сви вежди.

— Чуйте го какво си позволява да пее… „която обожавам и която е руса като житните класове…“ Какво нахалство! — И прибави сърдито: — Имам желание да отида и да го дръпна за носа този негър.

Астрид се обърна рязко.

— Не е негър! — И нежното й лице се изчерви малко. — Защо да не пее това? Сигурно има и египтянки с руси коси.

— Наистина — каза братовчедката, — спомням си, че Джон ми е говорил за това.

— Сигурно боядисани или със смесена кръв — отвърна Норман Грей със съмнение. — Колкото до мене, ще ви призная, че имам болезнено отвращение към тъмната раса. Може да е атавистичен инстинкт, предаден ми от поколенията на прадедите ми флавини. А колкото до жената, ако не е руса… или почти — прибърза да прибави от любезност към червенокосата Елзи Тейлър, — за мене не е жена. Тя е грешка на природата.

— Прекалявате! — засмя се Елзи.

— Не, уверявам ви, че страдам от това, че живея в Египет. Винаги по улиците на Кайро да гледам тези тъмни, жълтеникави лица, тези черни очи под черни клепачи. За мене това е изтънчено изтезание на естетиката. Винаги с болка ми идва на устните старата песен: „О, руса между русите… о, прекрасна руса!…“.

И се обърна, за да гледа Астрид О’Рейли.

Нямаше я.

— Но къде? Къде е изчезнала?

Елзи Тейлър се смееше.

— Отиде си преди една минута. Моята братовчедка има неспокойна душа.

После, като видя на лицето му израза, който й напомни за „русо животно“, стана.

— Сигурно ще се поразходи. Да отидем да я потърсим?

Капитанът скочи на крака. И заедно се изкачиха по стръмната стълбичка към горното мостче.

Но Астрид не беше на разходка.

В салона мургавият музикант беше престанал да пее. Като повдигна очи към огледалото над рояла, той забеляза в светлата рамка на вратата една пролетна лъчезарна фигура: прилепнала към тялото рокля, бял ешарп, къси руси коси. Музикантът се обърна върху подвижното столче, изправи се на крака, като постави ръката си на челото, после на сърцето — движението на ориенталския поздрав.

Младото момиче отговори с леко кимване на глава.

— Каква е тази песен? — попита на френски.

— Песента на щастливеца — отговори младият арабин и неговото малко мрачно лице се озари от лъчиста усмивка. Изглеждаше изненадан и поласкан, понеже една бяла жена разговаря с него.

— Харесва ми — каза момичето, застанало на вратата като пеперуда, готова да полети. — Попейте още!

Младежът се поклони, седна и започна акомпанимент в ритмични вълни от терци.

„Какъв сладък глас! — помисли момичето. — Колко нежен, тръпнещ, тайнствен!“

— Благодаря — промълви Астрид и се обърна да си отива.

Но той беше станал и като наведе пред нея високата си фигура, представи се:

— Наричам се Саад Насър. От Ел Абид съм. Баща ми беше Ду ел Зет паша.

В ума на Астрид изпъкна един стих от Хайне: „Наричам се Мехмед, аз съм от Йемен…“.

И като гледаше тези тъмни очи, кадифени и пламенни очи, които се устремяваха към нейните, започна да се пита: „Кой знае дали не е от тази раса, която умира, когато обича?“.

Той се усмихна и на тъмното лице зъбите му блеснаха в снежната си белота.

— Можете да ми говорите без повод — каза. — Макар и да съм син на пустинята, винаги съм това, което вие в Англия наричате джентълмен.

Усмихна се и момичето.

— Не се съмнявам — промълви тя.

Той я гледаше смело, но не нахално. Очите му под дългите прекрасни черни ресници с почтително учудване се разхождаха от нежния меден цвят на косите към небесните й очи, от моминските устни към деликатната линия на шията и на нежните рамене…

Един глас отвън викаше:

— Астрид!… Астрид!… Къде си?

Тогава тя бързо кимна на младежа.

— Сбогом!

И излезе.