Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mea Culpa, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Мария Въжарова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Крискааа (2010)
- Корекция
- ganinka (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Ани Виванти. Аз съм виновна
Италианска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1992
Редактор: Румена Кюлиева
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-009-9
История
- — Добавяне
49
Изправени до прозореца, те я чакаха. За миг нито един от двамата не се помръдна; сетне Норман направи крачка напред и я загледа. Трагичният поглед на тези светли очи между порозовели клепачи я накара да потръпне, спря я неподвижна на прага на стаята.
— Норман!… Харолд!… — Гласът замря в гърлото й. — Викали сте ме… — Отправи тревожен поглед и към единия, и към другия. Сетне с отчаяна смелост: — Вие трябва да разберете… може би сте разбрали вече какво ужасно признание трябва да ви направя…
Те я гледаха неподвижни, без да продумат, без да помръднат. Тя почувствува пропастта, която я отделяше вече от тези двама мъже, всеки поглед, на които излъчваше гордост и лоялност.
Трепереща, тя протегна ръце.
— Не зная… не зная как да ви кажа… не зная как да призова вашата милост!
Не отговориха.
— Кажете ми една дума! Кажете ми, че сте разбрали…
Нищо.
— Защо мълчите? Защо? — Гласът й беше остър и задавен. — Или искате да полудея? Да се самоубия?
Тя се олюля. Харолд направи крачка напред и я прекъсна.
— Мълчете! — каза. — Смъртта произнесе вече присъдата… кой трябва да умре…
Астрид извика, извика като луда. Като отстъпи назад с широко разтворени от ужас очи, с бледи отворени устни, извика:
— Грешка! Грешка!
Норман скочи напред и застана до Харолд.
— Да! — Гласът му беше груб и сподавен. — Смъртта само може да измие петното, нанесено на нашето име и на нашата раса.
— Смъртта… петно… За кого? За кого говорите?
Норман посочи с рязко движение към стаята на мъртвата. С рев Астрид се улови за тази протегната ръка.
— Как се осмелявате? Как се осмелявате? За Дарлинг ли, за тази светица, за този ангел ли се осмелявате да говорите така?
Норман я задържа, раздруса…
— Астрид! Нещастнице! Нашата дъщеря е била недостойна. Недостойна за твоята любов! Недостойна за този, който й довери честта си.
И Харолд плачеше, отчаяни хлипове разкъсваха гърдите му.
— Вината е наша, Астрид — продължи Норман. — Ние много я обичахме. Бяхме слепи и луди в нашето обожание към нея. И нейната бедна крехка душа се е погубила.
Ах! Така, така ли мислеха те?… Мислеха, че Дарлинг е виновната, че тя е изменницата. Приписваха на Дарлинг нейната вина! Върху това небесно, безгрешно лице падаше неправдата, грехът. Безчестието бичуваше това бездушно тяло, удряше се в малкото безгласно сърце, раздрусваше тази още неизстинала плът, за да разкрие следите на едно тъмно прегрешение.
— Ужасно е, чудовищно е това, което казвате, което мислите…
Върховният момент на възмездието беше настъпил. Изправена, призрачна, Астрид издигна глава:
— Не е Дарлинг… Не! Дарлинг не е изменила! — Гласът й секна неочаквано. Стори й се, че чувствува върху устните си една лека ръка, на ухото си шепот, полъх…
— Мълчи!
Чий беше този глас? Дали гласът на Дарлинг? Тя ли я караше да мълчи?
Дарлинг, за да се избегне всякаква буря, всякакво недоразумение, Дарлинг непрестанно в скръб и срам й предлагаше може би своята невинност. Нейният дух, издигнат вече до звездите, се отказваше от наметалото на чистотата, за да падне то върху майка й и да я запази. Дарлинг ли й внушаваше да мълчи?
Или това беше нейната страхливост? Не беше ли демонът на злото, който й вдъхваше долната измама?
Разбира се, по-лесно беше да мълчи. Астрид се боеше от тези двама мъже, ужасни и нещастни, които ще нададат срещу нея своя вик на омраза, ще пламнат в гняв срещу измамата… А Норман?… Не беше ли по-добре да мълчи от милост към Норман? Не стигаше ли, че за него светлината на живота залязваше зад гроба на Дарлинг, та трябваше и тя да разруши цялото му минало? Цялото му слънчево минало на обич и любов?… Трябва ли тя в един миг, с една само дума да опустоши душата му, да пречупи вярата му, да превърне в ужас всеки изблик на радост? Всичко, всичко за него ще стане чудовищно: чудовищна женитбата, чудовищно съжителството им, чудовищна всяка тяхна любовна усмивка. И той няма да може да се обърне назад, да насочи мисълта си към нещо от миналото, без да потръпне от срам и отвращение.
Да! Да! Трябва да мълчи. Да приеме от Дарлинг върховната жертва.
— Харолд! — Беше гласът на Норман, нисък и треперещ. — Ти не заслужаваше това опетняване, този срам. От името на моето облято в кръв сърце ти искам прошка за обидата, която моята дъщеря ти е нанесла.
— Не! — с вик се хвърли Астрид върху Норман. — „Твоята дъщеря“? Не. Дарлинг не е твоя дъщеря!
Норман отстъпи назад, олюля се… Сякаш гръм го удари.
Астрид, трепереща, бълнуваща, продължи:
— Обидата не е нанесена на него… а на тебе. Дарлинг не е изменила. Изменницата съм аз!
Лицето на Норман изрази ужас, но той нито проговори, нито се помръдна.
— Не чуваш ли?… — задъха се Астрид. — Не ме ли разбираш?… Преди да се омъжа… преди да бъда твоя… аз принадлежах другиму!
Лицето на Норман се сви от болка. Но пак не проговори. А Астрид, като обхваната от буйство, от необходимост да се обвинява, да се унищожи, настояваше:
— Спомни си, Норман! Спомни си! Бяхме годеници и ти замина, отиде в Судан, остави ме зле… не си ли спомняш? Не помниш ли? Бях възбудена, луда… Избягах в пустинята…
Тогава Норман сякаш изгуби разум и направи опит да се нахвърли върху нея.
Но Харолд, дотогава неподвижен, се спусна напред и го задържа.
— В тази къща има мъртва! — каза с глух глас той. — Имайте уважение!
Сетне, обезпокоен, треперещ, той се обърна към Астрид.
— Не разбирам — промълви, — не разбирам какво отношение може да има това, което казвате, към случилото се…
И учуденият му поглед се движеше от единия към другия.
Но никой от двамата не го слушаше.
— Избягала си… с кого?
— Не питай!
Той я улови за ръце, тласна я на земята и с почервеняло лице й извика:
— Трябва да кажеш! С кого?
— Никога няма да кажа!
Изведнъж Норман потрепери при появата на нова мисъл в съзнанието му. Лицето му се проясни.
— Лъжеш!… Лъжеш!… За да спасиш дъщеря си!… За да я защитиш!
Харолд, като стисна главата си с ръце, се опитваше да проникне в неясния смисъл на тези думи.
— Да! Да! Лъжеш! — викаше Норман почти с плач. — Закълни се — гласът му я умоляваше, — закълни се, че това е лъжа. Закълни се в името на нашето нещастно и изгубено дете…
— Не — извика Астрид полудяла, — не! Кълна се, че ти измених! Кълна се, че те обезчестих! Кълна се, че преди да бъда твоя, принадлежах на друг мъж… И този мъж беше египтянин!
Мълчание се възцари: ужасно мълчание, гробно мълчание.
Но Астрид започна отново — възбудена, безумна:
— Да… да… беше египтянин… беше мъченик, герой, затворен от вас, видял е убити от вас своите другари, разрушени идеалите си, онеправдана родината си… Исках да изплатя един дълг, да отмъстя за едно престъпление…
Норман се хвърли към нея, като я удари… сетне изведнъж се спря със свити в пестници ръце. О! Ако всичко това е вярно, ръцете му никога вече няма да се допрат до нея. Почувствува, че ако я докосне, ще я удуши.
Астрид с протегнати ръце се беше обърнала към Харолд:
— Харолд! Разбираш ли, разбираш ли, че Дарлинг е била невинна? Кажи ми, че разбираш и че вярваш — това бедно момче е твой син! Ако Дарлинг, като му е дала живот, му е предала и арабска кръв, тази кръв е била първо в моите жили и в моето тяло поради моята вина!… Аз съм виновна!
Харолд Бъклей потръпна. Той се наведе над нея ужасен.
— Прости! Харолд… прости! Не знаех това, когато ти я дадох, кълна ти се, Харолд, че не знаех!…
Младият мъж мълча един миг. Сетне каза със студен и сдържан глас:
— Госпожо, не ще отхвърля нито едно от моите задължения; не ще се откажа от никаква отговорност. Но едно петно на безчестие пада върху името ми. И аз ви моля да ме избавите от последното безчестие: да занеса в бащиния си дом детето на вашата дъщеря.
Не почака за отговор. Като се изправи с целия си ръст, със студено достойнство напусна стаята.
В тишината, която последва, отвън достигна шум от много гласове, някакво пеене на свещеници. Но Норман не чу. Чуваше само гласа на Астрид, която беше паднала в краката му и ридаеше.
— Бях ти казала, Норман, преди да излезеш… преди да отидеш с войниците си да извършиш онова несправедливо дело… да стреляш срещу невъоръжените… да опустошаваш и подпалваш онова бедно село на феллахите…
Норман прокара ръка по челото си. Струваше му се, че сънува ужасен сън. Селото на феллахите?… За кое село говореше? Колко села беше опустошавал и подпалвал по пътя си!…
— Аз, отчаяна, луда, отидох да спасявам… и така съгреших! Ах, Норман! Докато ти извършваше клане в това село, същото правеше и в моята душа! Докато ти стреляше срещу тези бедни колиби, подпалваше и моите вени… Когато призори ти тъпчеше пепелищата, беше отнета и потъпкана и моята невинност!…
Отчаян вик се откъсна от гърдите на Норман.
— Но сетне… сетне исках да ти го кажа, Норман! Исках да ти доверя всичко…
При мисълта за безчестието, за лъжата, траяла толкова години, на Норман се стори, че губи разсъдък. Обхванат от силен гняв, с почервенели очи, той вдигна ръка, за да проклина, да наказва…
— Да… да… убий ме! Унищожи ме! — проплака Астрид, легнала пред краката му.
И в този момент до слуха им достигна тихото пеене на свещениците:
„Si iniquitates observaberis, Domine:
Domine, quis sustinebit…“
Проклятието върху устните на Норман замря в ридание. Ръката му се отпусна. Гласът на умрялата, невинната, прозвуча в дълбочината на сърцето му:
— Не проклинай!… Моли се!