Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (9)

Глава IX
Нападението на пиратите

Докато Сандокан и другарите му се подготвяха да изкачат купола на пагодата, след като бяха убили нападателя над Тремал-Наик, основният отряд под ръководството на Камамури и Самбилонг спря сред джунглата на около пет-шестстотин метра от блатото в очакване на знак за атака.

Докато пресичаха Мангал до този момент не бяха срещнали жива душа, нито пък Пунти, който вървеше напред, беше дал каквито и да било признаци на безпокойство. Камамури, който познаваше околностите на пагодата дори и по-добре от самия Тремал-Наик, тъй като бе прекарал шест месеца в плен на тхугите, беше събрал хората си срещу входа на пагодата, която, макар и не съвсем близо, се виждаше чудесно върху високото стълбище и огромните му колони, над които се издигаха две чудовищни статуи на Кали, танцуваща върху трупа на великан.

Когато се появи Дарма, Камамури разбра, че господарят му вече се е изкатерил върху купола на пагодата, поради което нареди на отряда да се приближи до края на джунглата, за да бъде по-близо и по-бързо да се притече на помощ на осмината смелчаци.

— До полунощ остават само няколко минути — каза той на Самбилонг, който се беше приближил до него. — Скоро ще ни подадат сигнал.

— Бомбите готови ли са?

— Подготвихме дванадесет — отвърна боцманът на Мариана.

— Хората ти знаят ли как да ги взривят?

— Всички те са специалисти по бомбите. Ползваме ги всеки път, когато нападаме корабите на англичаните. Не бойте се, ще избием вратата дори да е желязна.

— Смяташ ли, че тхугите ще окажат сериозна съпротива?

— Няма да оставят малката Дарма без бой да им бъде изтръгната от ръцете — отвърна Камамури. — Удушвачите са смели и посрещат смъртта, без да се плашат.

— Много ли са?

— Когато бях пленен от тях в подземията имаше не по-малко от двеста-триста души.

— Боцмане, виждам светлина в прозорците на пагодата — обади се един малаец, който седеше наблизо до тях.

Камамури и Самбилонг скочиха на крака.

— Тхугите сигурно са запалили големия полилей — каза махаратът. — Явно се готвят за жертвоприношението с човешка кръв.

— Сега какво ли ще направи Малайският тигър? — запита се Самбилонг.

— Пригответе се! — изкомандва Камамури.

Тридесетимата пирати скочиха на крака и нарамиха карабините си.

В този момент откъм пагодата отекна оглушителен гръм, последван от първия изстрел, а след него и от залп.

— Нападат капитана! — извика Самбилонг. — Напред, момпрасемски тигри!

Отрядът се спусна на бегом през тръстиките, докато откъм пагодата продължаваха да долитат изстрели и викове.

За по-малко от пет минути пиратите прекосиха разстоянието до пагодата, но когато стигнаха пред вратата и, битката изглежда бе приключила, тъй като вече не се чуваха изстрели, а виковете постепенно заглъхваха.

— Бързо дайте бомбите! — извика Камамури, след като напразно се опита да отвори вратата на пагодата.

Двама малайци притичаха до стълбището и тъкмо поставиха под вратата две бомби с вече запалени фитили, когато откъм близките храсти се разнесоха силни викове.

Две групи мъже, въоръжени с въжета и ножове, се спуснаха върху пиратите, скупчили се в основата на стълбището.

Бяха над двеста удушвачи, съвсем голи, целите намазани с кокосово масло, за да се изплъзват по-лесно от ръцете на противниците си.

Макар и изненадани от това неочаквано нападение, малайците и даяките не изгубиха присъствие на духа.

Със светкавична бързина се разположиха на два фронта и посрещнаха нападателите с два залпа, поваляйки на земята тридесетина мъртви и ранени.

— Сгъстете редиците! — извика Самбилонг.

Въпреки пораженията от двата залпа, удушвачите не се огънаха. С диви животински викове те яростно се нахвърлиха върху малкия отряд с надеждата бързо да го разгромят и разпръснат, без да си дават сметка, че срещу тях са се изправили най-страшните воини на Малайския архипелаг, калени в стотици абордажи и свикнали с миризмата на барутен дим.

Момпрасемските тигри хвърлиха карабините и извадиха тежките си ятагани — страховити оръжия в ръцете им, особено подходящи за защита от свистящите над главите им въжета, докато Дарма и Пунти се нахвърлиха със зъби и нокти срещу нападателите.

Опрели гърбове един о друг, храбрите пирати посрещнаха яростната атака, без да се огънат, като посипаха с ятаганите си всеки враг, изпречил се пред погледа им.

Завърза се безразборен ръкопашен бой, който обаче продължи само няколко минути, тъй като по команда на Самбилонг, малайците отново възстановиха редиците си и на свой ред се спуснаха на щурм.

Както беше казал Сандокан на господин Люсак, нямаше сила, която да спре хората му, тръгнали веднъж в атака.

Виждайки, че тхугите се огъват и хукват да бягат, те се спуснаха след тях и започнаха да посичат всеки, когото настигнеха, докато даяките на Камамури отново грабнаха пушките и започнаха да обсипват бягащите удушвачи с дъжд от куршуми, за да подпомогнат щурма на своите другари.

В момента, в който тхугите бяха обърнати в бяг, двете бомби, заложени на върха на стълбището, избухнаха с ужасен гръм, разбивайки бронзовата врата на пагодата.

При вида на разбития вход, групата индийци, отстъпили към стълбището с надеждата да се организират за нова съпротива, нахълтаха във вътрешността на храма.

— Прекратете преследването! — извика Камамури. — Веднага в храма! В храма! Малайският тигър е вътре! Самбилонг, останете да ни осигурите в тил!

Последван от даяките, Камамури нахълта в пагодата, докато малайците от Мариана окончателно разпръснаха тхугите, правещи опити да се прегрупират край брега на блатото, като ги принудиха да избягат в джунглата и по посока на огромния баниан, чиято гигантска корона се издигаше върху няколко долепени един до друг ствола.

Тхугите, които бяха нахълтали в пагодата, навярно разбраха, че враговете им са намислили да се спуснат в подземията и на свой ред се нахвърлиха срещу даяките със своите ножове и ками.

На четири пъти пиратите яростно атакуваха стълбището и още толкова пъти трябваше да се оттеглят, оставяйки след себе си убити и ранени.

За щастие малайците на Самбилонг им се притекоха на помощ.

С два залпа разчистиха стълбището, след което нахлуха в пагодата, където обаче противниците им не ги бяха дочакали.

Разколебани от огромните загуби и неспособни да устоят с ножовете си срещу тежките ятагани на момпрасемските тигри, те бяха хукнали през прохода към подземията и бяха затворили вратата му, която беше също толкова масивна, колкото и бронзовата врата на пагодата.

— Ами господарят ми? — извика Камамури, след като не видя никого в храма.

— Ами Малайският тигър и господин Яниш?

— Да не би да са излезли от друго място? — попита Самбилонг.

— Или са хванати в плен? — предположи махаратът. — Няма съмнение, че са били тук, тъй като съвсем ясно чухме изстрелите им. Погледни тези трупове около статуята на Кали. Сигурен съм, че именно те са ги убили.

Всички бяха обхванати от дълбока тревога, не знаейки какво се е случило между отряда на Сандокан и тхугите.

— Самбилонг — обади се Камамури, нарушавайки тягостната тишина, — дай да взривим вратата и да влезем в подземията.

— Смяташ ли, че Тигърът е вътре? — попита боцманът.

— След като не са тук и не видяхме никого да излиза, значи са влезли в прохода. Да побързаме, защото сигурно са в опасност.

— Заложете две бомби — извика Самбилонг, — заредете карабините и запалете факлите.

Малайците, които носеха бомбите, тъкмо се приготвиха да ги заредят, когато внезапно се отвори една врата, замаскирана зад статуята, изобразяваща осмото превъплъщение на Вишну и от нея излезе момиче с факла, пристъпи напред и извика:

— Белият сахиб и приятелите му ще бъдат издавени! Спасете ги!

— Сурама! — възкликнаха Камамури и Самбилонг, спускайки се към девойката.

— Спасете ги! — повтори баядерката със сълзи на очите.

— Къде са те? — попита Камамури.

— В една от пещерите на този проход. Тхугите отрязаха отвора за въздуха и през него пуснаха вода, за да издавят белия сахиб, Тигъра и останалите.

— Можеш ли да ни отведеш при тях?

— Да, познавам прохода.

— Хайде, побързайте с вратата! — извика Самбилонг.

След като фитилите на двете бомби бяха запалени, пиратите се изтеглиха на стълбището пред пагодата.

Десет секунди по-късно вратата беше отнесена от взрива и лежеше повалена на пода.

— Ела зад нас, Сурама — каза Камамури и взе един факел. — Хайде, момпрасемски тигри, влизаме на бегом.

Поеха по тъмния проход, блъскайки се един в друг, тъй като всички искаха първи да се притекат на помощ на Малайския тигър. След сто крачки обаче спряха пред нова врата.

— По-натам има още една — каза Сурама. — Зад нея са затворени Сандокан и хората му.

— За щастие разполагаме с още половин дузина бомби — отвърна Самбилонг.

Запалиха фитила и отстъпиха назад.

Експлозията отекна с оглушителна сила и всички пирати изпопадаха един върху друг от ударната вълна, но и вратата не остана на мястото си.

— Напред! — извикаха Камамури и Самбилонг и всички поеха на бегом през тъмния тунел, докато се озоваха пред трета врата.

Зад нея се чуваше странен шум, сякаш от голяма височина се спускаше обилен воден стълб.

— Те са вътре — каза Сурама.

— Капитане! Господин Яниш! — извика Камамури с гръмовен глас. — Чувате ли ме?

— Вие ли сте, момчета?

— Ние сме, господин Сандокан.

— Побързайте с вратата, защото водата е стигнала до гърлата ни.

— Отдръпнете се! Зареждаме бомбата!

— Палете! — извика отвътре Сандокан.

Бомбата беше поставена зад вратата, пиратите бързо се отдръпнаха на двеста крачки назад и се скриха в една странична галерия.

И тъй като фитилът беше къс, експлозията не закъсня.

— Пригответе оръжията! — извика Самбилонг и хукна напред.

Всички го последваха. Бяха изминали петдесет метра, когато насреща им с тътен се зададе голям воден стълб и ги повали на земята.

Беше истинска морска вълна, но тя бързо премина през тях и се изля в страничната галерия, която стръмно се спускаше надолу.

След миг откъм пещерата забелязаха две запалени факли и чуха гласа на Сандокан:

— Не стреляйте!… Ние сме!…

Радостен възглас се изтръгна от гърдите на тридесетимата пирати, поздравявайки появата на Малайския тигър и неговите другари.

— Спасени са!… Спасени! Да живее капитанът!

В галерията все още имаше много вода, тъй като се изтичаше от пещерата, но сега вече достигаше едва до глезените им.

Забелязвайки Сурама, Сандокан и Яниш нададоха вик на изненада.

— Ти си тук!

— На тази храбра девойка дължите живота си, господа — каза Камамури.

— Тя дойде да ни предупреди, че сте затворени в пещерата и има опасност да бъдете издавени.

— Кой ти каза това, Сурама? — попита Яниш.

— Научих го от тхугите, натоварени да преградят каналите. Нарочно ви бяха подмамили тук, за да ви издавят — отвърна девойката.

— Ами със Сирдар какво става? — попита Сандокан. — Да не би да ни е предал?

— Не, сахиб — отвърна Сурама, — той неотклонно следва Суйодхана.

— Какво искаш да кажеш? — извика Тремал-Наик с треперещ от тревога глас.

— Че главатарят на тхугите избяга час преди да се появите, след като нареди да разчистят стария проход, извеждащ към свещения баниан.

— А дъщеря ми?

— Отведе я със себе си.

Клетият баща нададе вик на отчаяние и покри лице с двете си ръце.

— Избягал е!… Избягал е!…

— Но Сирдар е с него — успокои го Сурама.

— И накъде тръгна? — в един глас попитаха Сандокан, Яниш и Люсак.

— Към Делхи, където смята да намери защита от страна на бунтовниците. Преди да тръгне с него, Сирдар ми даде това писмо за вас.

Сандокан бързо взе листа, който девойката извади от нагръдника си.

— Факел! — извика Тигърът. — Двадесет човека да застанат на двата изхода от тунела и да стрелят по всеки, който се приближи.

Тремал-Наик, който си триеше сълзите, Люсак, Яниш и Камамури заобиколиха Сандокан, обзети от нетърпение да научат какво пише в писмото.

Сандокан започна да чете на глас:

Суйодхана избяга през стария проход след неочакваната поява на жреца. Сега той знае всичко и се страхува от нас, но хората му са се подготвили да се бият и са решени да умрат до крак или да ви победят. Отправяме се към Порт Канинг, оттам през Калкута за Патна, където трябва да се присъединим към бунтовниците, събиращи се около Делхи.

Каквото и да се случи няма да се отделям от него и ще бдя над Дарма.

На пощенската станция в Калкута ще ви оставя ново съобщение.

Сирдар

След като Сандокан прочете бележката, последва кратко мълчание, нарушено единствено от глухите ридания на Тремал-Наик.

Всички погледи се обърнаха към Малайския тигър, върху чието лице се изписа ужасен гняв и тогава пиратите разбраха, че капитанът им замисля жестоко отмъщение.

Внезапно Тигърът се приближи до Тремал-Наик, сложи ръка на рамото му и каза:

— Обещах ти, че няма да се махнем оттук преди да си си върнал малката Дарма, а ние да сме взели главата на Индийския тигър и знаеш, че двамата с Яниш сме хора, които държат на думата си. Суйодхана отново избяга, но ще го открием в Делхи и може би това ще стане по-скоро, отколкото в момента предполагаш.

— Смяташ да го преследваш точно сега, когато цяла Индия е в пламъци? — изненадан го погледна Тремал-Наик.

— И какво от това? Ние не сме ли воини? Господин Люсак, ще можете ли да издействате от губернатора на Бенгалия в замяна на услугите, които сме правили на англичаните, един пропуск, даващ ни право да се движим из Индия, без да ни спират правителствените войски?

— Надявам се, капитане, дори съм сигурен в това, след като се опитваме да заловим човека, за чиято глава още преди двадесет години е обявена награда от десет хиляди лири.

— Да го заловим ли? Не, господине, да го убием! — хладно го поправи Сандокан.

— Както ви се нрави.

За момент Сандокан се замисли, след което продължи:

— Тремал-Наик, ти някога ми бе разказал, че над тези подземия тече река.

— Да, това е река Мангал.

— Освен това, че в една от пещерите има желязна врата, извеждаща към реката и че там е сложена голяма тръба.

— Да, виждал съм я няколко пъти докато бях пленник — потвърди Камамури. — Чрез нея обитателите на подземията се снабдяват с вода.

— Можете ли да ни заведете в тази пещера?

— Да — отвърнаха двамата индийци.

— А далече ли е?

— Трябва да прекосим четири дълги тунела и подземната пагода.

— Заведете ни там — каза Сандокан и върху лицето му се появи жестока усмивка. — Колко бомби ви останаха?

— Шест — отвърна Камамури.

— Има ли друг изход, освен този през вратата на пещерата?

— Тунелът се разклонява на двеста крачки оттук — отговори Камамури. — Именно през него трябва да са избягали тхугите, които се спасиха в пагодата.

— След мен, момпрасемски тигри! — извика Сандокан. — Предстои ни да спечелим последната битка срещу тигрите на Раджмангал. Води ни, Камамури, и завържи факела си за цевта на карабината си. Напред, момчета! За удушвачите удари последният час!