Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (11)

Глава XI
По следите на Суйодхана

Слънцето започваше да позлатява върховете на дърветата, когато платноходът с двадесет и петимата мъже, оцелели от кървавата експедиция в Съндербунд, се приближи до малкото английско селище Порт-Канинг, разположено на двадесетина мили от западните брегове на Раджмангал и свързано с Калкута посредством път, който прекосяваше част от делтата на Ганг.

Това беше най-краткият път до столицата на Бенгалия, докато по вода трябваше да минат през всички лагуни на запад от Съндербунд и да заобиколят остров Баратала, за да стигнат до Хугли.

Първото нещо, което сториха Сандокан и господин Люсак, беше да се информират за бунта, който от няколко седмици вече бе обхванал цяла Северна Индия.

Новините бяха лоши. Индийските войски в Канпур, Лакхнау и Мератх се бяха вдигнали на бунт, бяха избили офицерите си и всички европейци, намиращи се в тези градове, като принцесата на Джханси също се бе присъединила към тях, след като беше наредила да заловят и разстрелят малкия английски гарнизон.

Целият Бунделкунд беше в пламъци и свещеният град Делхи се намираше в ръцете на бунтовниците, готов за съпротива.

Древната династия на Великите Моголи бе върната на трона в лицето на един от последните й наследници и объркването беше пълно сред английските войски, в момента неспособни да окажат съпротива на този неочакван метеж, който заплашваше да се разпространи из цяла Северна Индия.

— Няма значение — каза Сандокан, когато лейтенантът му докладва тези новини, току-що получени от командира на малобройния гарнизон в Порт-Канинг. — Каквото и да става ще отидем в Делхи.

— Всички ли? — попита Яниш.

— Ако сме прекалено много, ще се натъкнем на непреодолими спънки — отвърна Сандокан, — дори и да разполагаме с пропуск от губернатора на Бенгалия. Вие какво смятате, господин Люсак?

— Прав сте, капитане — отвърна лейтенантът.

— В такъв случай да тръгнем ние четиримата с един отряд от шестима души, а другите да останат на кораба заедно със Самбилонг, Камамури и Сурама. Ако я вземем с нас, девойката по-скоро ще ни бъде в тежест.

— Господин Яниш също би било добре да остане — каза лейтенантът.

— И защо? — попита португалецът.

— Защото трудно ще влезете в Делхи. Убеден съм, че бунтовниците няма да проявят милост към никой европеец.

— Не се тревожете за мен, господин Люсак, ще се предреша като индиец.

— А вие ще можете ли да дойдете с нас? — попита Сандокан.

— Надявам се, че ще мога да ви придружа поне до предните линии на англичаните. Известно ми е, че генерал Бернар съсредоточава своите войски в Амбалах, а англичаните са се разположили между градовете Гвалиор, Бартпур и Патиалах, като моя полк също е на предна линия. Не се съмнявам, че в Калкута ще ми връчат заповед веднага да се присъединя към него, но тъй като и вие бързате към Делхи, почти съм сигурен, че ще се съгласят да продължа заедно с вас.

— Да тръгваме тогава — заключи Сандокан.

Междувременно Камамури вече беше успял да наеме шест двуколки, използвани за пренасяне на пощата в районите, където липсва железопътна линия, с по една седалка отпред за кочияша и по две отзад за пътниците, теглени от по три коня, които се сменят на междинните станции.

Сандокан даде последни наставления на Самбилонг, като му нареди да отплава с ветрохода и прахоса за Калкута и да чака там завръщането им, след което групата се приготви за път.

В девет сутринта шестте двуколки потеглиха от Порт-Канинг и конете поеха в галоп по дългия път през джунглата.

Кочияшите, на които Сандокан бе обещал щедър бакшиш, не жалеха конете и те се носеха като вихри, вдигайки след себе си облаци от прах.

В два часа следобед стигнаха до станцията Санапор, разположена почти на средата между Порт-Канинг и столицата на Бенгалия.

Конете бяха напълно изтощени от това лудо препускане под жаркото индийско слънце и от телата им се издигаха същински кълба от пара.

Сандокан и другарите му спряха за половин час, за да хапнат, след което продължиха пътя си с новите коне, наети от станцията.

— Ще получите двоен бакшиш, ако пристигнем в Калкута преди да са затворили пощенската станция — каза Сандокан, качвайки се в двуколката си.

Повече от това не беше нужно, за да накара кочияшите с пълна сила да размахат камшиците, с които явно умееха превъзходно да си служат. Шестте двуколки потеглиха с шеметна скорост, като колелетата им се тресяха и подскачаха в коловозите на пътя, втвърдили се от горещото слънце.

В пет часа на хоризонта се очертаха първите постройки на великолепната бенгалска столица, а един час по-късно, теглени в галоп, шестте двуколки навлязоха в предградията, принуждавайки пешеходците по улиците да се разбягват при появата им.

Оставаха десет минути до края на работното време, когато двуколките спряха пред масивната пощенска станция на бенгалската столица.

Сандокан и господин Люсак, който познаваше някои от висшите чиновници, нахълтаха в сградата и след малко излязоха с писмо, адресирано до капитана на кораба Мариана.

В долния ъгъл писмото носеше подписа на Сирдар.

Сандокан незабавно го разпечата и прочете.

Браминът ги уведомяваше, че Суйодхана е пристигнал в Калкута на същата сутрин, че на пристанището е наел една голяма лодка с шестима гребци и възнамерява да стигне до Хугли и оттам до Патна, където да хване железницата за Делхи.

Пишеше освен това, че с тях е малката Дарма заедно с четирима измежду най-влиятелните водачи на тхугите и че ще остави ново писмо в пощенската станция на Монгхир.

— Разполага с дванадесет или тринадесет часа преднина — каза Сандокан, когато прочете писмото. — Смятате ли, господин Люсак, че ще успеем да го догоним преди да е стигнал до Патна?

— Възможно е, ако вземем железницата от Хугли за Мадхерпур, но в такъв случай ще бъдем принудени от Патна да се прехвърлим за Монгхир, за да вземем писмото.

— Което значи да се върнем назад, така ли?

— Така ще изгубим най-малкото шест часа, освен това пропускате, че аз трябва да посетя губернатора на Бенгалия, за да ви издействам пропуск и да се представя пред командването, а по това време вече няма кой да ме приеме.

— В такъв случай ще трябва да изгубим цяло денонощие — нервно махна с ръка Сандокан.

— Няма как, капитане.

— И кога ще стигнем в Патна?

— Вдругиден вечерта.

— Дали това куче Суйодхана ще пристигне по-рано?

— Всичко зависи от това колко яки са гребците му — отвърна лейтенантът.

— Ами ако и ние наемем някоя лодка?

— Ще изгубите повече време и ще имате по-малък шанс да наваксате денонощието, през което така или иначе ще се наложи да изчакате тук. Елате в дома ми, господа, и нека се наспим до утре сутринта. В девет часа ще бъда при губернатора и още преди обед отново ще сме на път.

Давайки си сметка, че е безполезно да обсъждат повече въпроса, Сандокан и приятелите му приеха с благодарност гостоприемната покана и поеха към дома на французина.

Прекараха вечерта кроейки планове, като се опитваха да измислят най-добрия начин да догонят бегълците, преди да са се присъединили към бунтовниците.

На следващия ден малко преди единадесет часа лейтенантът, който бе излязъл рано сутринта, се завърна в дома си с грейнало лице.

Беше провел дълъг разговор с губернатора относно нападението на Сандокан над тхугите и носеше пропуск, даващ право на храбрите му приятели свободно да се движат чак до английските позиции край Удхе и Делхи — двата центъра на бунта, едно препоръчително писмо до генерал Бертран, както и разрешение да ги съпроводи до военния кордон между Гвалиор, Бартпур и Патиалах.

Набързо се приготвиха за път и в един следобед малкият отряд потегли от Калкута по линията Хугли-Ранигандж-Бар-Патна в един удобен вагон на Северноиндийската железопътна компания.

Тази компания не пести усилия, за да могат пътниците й да пътуват при най-големи удобства, поради което клиентите й почти няма за какво да завиждат на тези от Северна Америка.

Във всеки вагон има само по две просторни купета, като във всяко от тях е поставена по една пейка, чиято облегалка се спуска и така се образува легло, подобно на онези в параходите.

От двете страни на купето се намират тоалетни с течаща вода.

Благодарение на тези удобства в индийските влакове може да се пътува на огромни разстояния, без да се налага пътниците да спират за почивка.

Към това трябва да добавим, че на всяка спирка в купетата се появява служител, за да пита какво ще си изберат за обяд или вечеря, като поръчката им бива предадена по телеграфа на гарата, където ще се хранят.

Така, когато влакът спре, те получават каквото са поръчали, без да им се налага да слизат от купетата.

Влакът, който беше композиран от мощен локомотив и само няколко вагона, се движеше с голяма скорост за радост на Сандокан, който със задоволство установяваше, че разстоянието до Патна се топи с всяка изминала минута.

Удобно настанени на местата си, храбрите противници на Индийския тигър пушеха и разговаряха, за да убиват времето.

Всъщност те се чувстваха чудесно, не им беше горещо, тъй като в индийските вагони отвсякъде са спуснати рогозки, които постоянно се овлажняват от специални резервоари, за да поддържат известна прохлада и да предпазват от сърдечни и слънчеви удари, така чести за тези горещи райони.

В три часа отминаха гарата на Хугли, а в полунощ Ранигандж също остана зад гърба им и влакът навлезе в Горна Бенгалия, приближавайки се бързо към величествената река Ганг.

Едва на следващия ден обаче към два часа следобед Сандокан и приятелите му влязоха в Патна, един от главните градове на Северна Бенгалия, чиито бастиони се издигат край бреговете на свещената река.

Първата им мисъл беше да се отправят към пощенската станция, очаквайки там да намерят писмо от Сирдар, но се оказа, че няма никакво съобщение за капитана на Мариана.

— Да отидем в Монгхир — каза Малайският тигър. — Очевидно Суйодхана не е спрял тук и е бързал да продължи пътуването си.

За щастие тъкмо имаше влак за този град, така че го хванаха навреме и малко след като се качиха той потегли, движейки се покрай бреговете на Ганг.

Три часа по-късно бяха в пощенската станция.

Сирдар беше удържал обещанието си. Писмото му датираше от предната вечер и ги уведомяваше, че Суйодхана е освободил гребците и продължават с влака за Патна по линията Кипур-Гораклипур-Делхи.

— Отново ни се изплъзна разбойникът! — гневно извика Сандокан. — Не ни остава нищо друго, освен да го намерим в Делхи.

— А ще можем ли да влезем в града? — обърна се Тремал-Наик към лейтенанта.

— Англичаните все още не са го обсадили — отвърна Люсак, — така че се надявам лесно да влезете в него заедно с бунтовниците, които се стичат към града от Канпур и Лакхнау. Добре е обаче да се предрешите като индийци и да носите оръжие, тъй като човек никога не знае какво може да се случи.

— Да се връщаме в Патна, откъдето ще поемем към Делхи — каза Сандокан. — Явно именно там е съдено Малайският тигър да убие Тигъра на Индия.

— А къде ще можем да открием Сирдар? — попита Яниш.

— Браминът е помислил и за това — отвърна Сандокан, — тъй като пише, че всяка вечер между девет и десет ще ни чака зад Кашмирската крепост.

— А ще успеем ли да я намерим?

— Това е най-солидната крепост на града — обясни Люсак, — така че когото и да питате ще ви упъти.

— Да тръгваме — каза Сандокан.

Същата вечер отново бяха в Патна.

И тъй като до сутринта нямаше никакви влакове, всички се отправиха към хотела, възползвайки се от принудителната почивка, за да се предрешат като богати мохамедани, а така също да си намерят индийски карабини и ятагани.

Когато на сутринта отидоха на гарата, бяха принудени да променят маршрута, тъй като се оказа, че поради нападенията на бунтовниците влаковете не пътуват по-нататък от Горакхпур. Все пак им оставаше възможността да тръгнат за Канпур, тъй като градът беше напуснат от въстаниците, съсредоточили силите си в Делхи.

Все пак и това бе решение, макар и не най-доброто, така че в десет часа потеглиха за Горна Индия, минаха през Бенарес, Алабад и Фатехпур и на следващата вечер слязоха на гарата в Канпур, която все още носеше следи от погромите на разбунтувалите се сипаи.

Градът беше изпълнен с войски, събрани от всичките по-големи градове на Бенгалия и Бунделкунд, готови да поемат към Делхи, където бунтът бе в разгара си.

Макар че пропускът не беше нещо повече от едно препоръчително писмо, издадено от губернатора на Бенгалия, военните им разрешиха да се качат в един влак, който превозваше две артилерийски роти до град Коил, намиращ се в предните линии на англичаните. Пристигнаха в града на следващия ден следобед.

— Пътуването ни с железница приключи — каза лейтенантът, слизайки от вагона.

— Линията нататък е отрязана, но тук коне не липсват и за десетина часа ще стигнете до Делхи.

— Тук ли ще се разделим, господин Люсак? — попита Сандокан.

— Тук е разположена една рота от моя полк, но ще ви изпратя, за да ви помогна да влезете в града.

— А той наистина ли е под обсада?

— Може и така да се каже, макар че бунтовниците все още избягват решително сражение. Ще ви намеря коне, след което ще покажа на командващия писмото на губернатора и пропуска.

Още не беше минало два следобед, когато Сандокан, Яниш, Тремал-Наик, французинът и малкият им отряд поеха към Делхи.