Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (3)

Глава III
Кулата на Барекпор

Слонът бе издъхнал на двайсет крачки от брега върху един толкова мочурлив терен, че половин час по-късно огромното му тяло наполовина бе потънало в тинята.

Вода бликаше от всички страни, сякаш краят на джунглата беше надупчен като решето.

Навсякъде в района се виждаха избуяли треви и храсти, а покрай брега чак до самите води на лагуната растеше горичка от мангрови дървета, от които се разнасяше отвратително зловоние.

Въздухът беше изпълнен с тежка миризма, от която Яниш и французинът сбърчиха носове и която изглежда се дължеше на мършата във водата, развъдник на треска и холера.

— Чудесно местенце! — възкликна Яниш, който се беше приближил до мангровата горичка, докато Сандокан, корнакът и Тремал-Наик бяха заети да изпразнят седлото преди тинята да го е погълнала. — Виждал ли сте по-прекрасно от това, господин Люсак?

— Това е нашият Съндербунд, господин Яниш — отвърна французинът.

— Тук дори не можем да направим лагер. Земята потъва под краката ни и ми се струва, че не ще можем да намерим къде да се установим. И откъде ли идва тая отвратителна смрад?

— Погледнете пред себе си, господин Яниш! Забелязвате ли онези марабу, които дремят във водата и бавно се носят по течението?

— Да, дори се питах как тези отвратителни птици, хранещи се с мърша, успяват да се държат над водата, изправени върху краката си.

— Знаете ли на какво са стъпили?

— Върху невидими островчета, навярно образувани от лотосови листа.

— Не, господин Яниш. Всяко марабу е стъпило върху трупа на индиец, който то почти целия ще изяде. Бенгалците, които не притежават достатъчно средства, за да си платят да бъдат изгорени, след смъртта си биват хвърлени в река Ганг, свещената река, която трябва да ги отведе в райските селения на Брахма, Шива или Вишну и постепенно, ако по пътя не бъдат разкъсани от крокодилите, преминават от канал в канал и стигат дотук. Тази лагуна е същинско плаващо гробище.

— Усещам го по това нежно ухание, което направо ми обръща наопаки червата. Тхугите са могли да си изберат и по-приятно място за живеене.

— Тук се чувстват по-сигурни.

— Видяхте ли нещо? — попита ги Сандокан, който бе завършил с освобождаването на седлото.

— Да, дремещи птици и плаващи трупове. Чудесна гледка за гробари — отвърна Яниш, правейки опит да се усмихне.

— Да се надяваме, че скоро ще се махнем оттук.

— Не се вижда никаква лодка, Сандокан.

— Нали ти казах, че ще си направим сал. Може би Мариана е по-близо, отколкото си мислим, особено сега, след като сме на брега на Райматланския канал, така ли е, Тремал-Наик?

— Както и до кулата на Барекпор — отвърна бенгалецът. — Виждате ли я ей там зад онези палми?

— Става ли за живеене? — попита Яниш.

— Би трябвало да е в добро състояние.

— В такъв случай, приятелю Тремал-Наик, да отидем там, тъй като тук не можем да направим лагер.

— Освен това би било опасно да останем на този бряг при положение, че трупът на слона е наблизо.

— Не виждам с какво ще ни попречи горкото животно.

— Не то, а тези, които след малко ще дойдат да го изядат. Тигрите, пантерите, дивите кучета и чакалите скоро ще се появят, а както са изгладнели спокойно могат да се нахвърлят и върху нас.

— Поне да бяха се нахвърлили на тхугите, които ни устроиха тази клопка — каза французинът.

— Добре стреляха тия главорези!

— И как само гръмнаха Комарех — допълни Сандокан. — Удариха го на три места в областта на белите дробове.

В този момент откъм гъстите тръстики недалеч от брега долетя остър вой, последван от задавен лай.

— Ето ги и биганите, които са надушили слона и пристигат — обади се Тремал-Наик. — Хайде приятели да се махаме оттук и да ги оставим да пируват.

Тъкмо се готвеха да поемат на път, когато иззад храстите се чу блеене.

— А! — изненадан възкликна Яниш. — И овце ли има тук?

— Това са читите, които предхождат дивите кучета и храбро им оспорват плячката.

— Що за животни са това? — попита Сандокан.

— Това са вид леопарди, невероятно дръзки и кръвожадни, които обаче лесно могат да бъдат опитомени и превърнати в ненадминати помощници в лова. Ето един от тях, виждате ли го? Не се страхува дори и от нас, но не се бойте, няма да ни нападне.

От един храст бе изскочило великолепно животно, стройно и грациозно, с леко издължени крайници, с тяло на котка и глава на куче, дълго около метър и половина и високо малко над две стъпки, покрито с дълга лъскава козина. Спря се на двадесет крачки от петимата мъже и впери в тях зелените си фосфоресциращи очи.

— Прилича на нещо средно между малък леопард и пантера — каза Сандокан.

— Освен това притежава дързостта на първия и отскока на втората — допълни Тремал-Наик. — По-бързо е от тигъра и е в състояние да настигне и най-бързата антилопа, но не може да издържи на скоростта й повече от петстотин крачки.

— И може да се опитомява, така ли?

— Съвсем лесно е и с готовност отстъпва дивеча на господаря си, стига да получи кръвта на уловената плячка.

— Е, тук ще може да пие кръв до насита — каза Яниш — В слона трябва да са останали няколко варела. Добър апетит, приятелю!

— С четири скока грациозната чита се озова върху тялото на мъртвия слон.

Чувайки да се разнася от различни места заплашителното ръмжене на биганите, петимата мъже ускориха крачка покрай брега на лагуната, където храстите не бяха така гъсти, че някой тигър да ги изненада от засада.

Зад огромните листа на палмите се открояваше пирамидалният връх на кулата, показана им от бенгалеца.

Движейки се внимателно с вдигнати карабини, прекосиха горичката и стигнаха до една поляна, обрасла с тръстики, сред която се издигаше кулата.

Беше квадратна постройка на четири етажа, украсена с изображения на слонове и статуи на древни великани, с напукани тук-там стени.

Трудно бе да се каже за какво ли бе служила тази кула, построена край пустия бряг, обитаван единствено от дивите зверове, освен ако не се предположеше, че е била използвана като убежище срещу пиратските набези.

Стълбището, водещо към вътрешността й, беше срутено заедно с част от стената откъм брега, но на негово място беше поставена дървена стълба, която извеждаше на втория етаж. Изглежда първият етаж беше разрушен.

— Явно от време на време тук идват хора — каза Тремал-Наик, — тъй като тази стълба не може да се е появила от само себе си.

Французинът първи беше започнал да се изкачва, когато зад дърветата пробяга някаква сянка и скочи в гъстите храсти.

— Внимавайте! — извика корнакът, който първи я бе забелязал. — Да побързаме!

— Какво беше това? — попита Сандокан, докато Тремал-Наик и Яниш бързо последваха французина, който вече се бе изкачил до върха на стълбата.

— Не зная, сахиб… някакво животно…

— Качвай се… по-бързо!

Корнакът не изчака да го подканят втори път и на свой ред се изкачи по бамбуковата стълба, която припукваше и се огъваше под тежестта на четиримата мъже.

Сандокан рязко се обърна и вдигна карабината. Смътно бе забелязал сянката да прекосява поляната и да се скрива зад храстите, но не бе успял да разбере дали това беше чита или друго, по-опасно животно.

След като се убеди, че храстите не помръдват, се приближи до стълбата и бързо се заизкачва нагоре.

Когато беше стигнал до средата, усети как стълбата силно се разтресе и за малко не падна от нея.

Нещо бе скочило зад него и бамбуковата стълба така рязко се огъна, че за малко не се счупи.

В същия миг се чу гласът на господин Люсак, който вече бе стъпил на площадката пред кулата:

— По-бързо, Сандокан, че ще ви стигне!

Вместо да побърза, Малайският тигър се обърна, вкопчил се с едната ръка в стълбата, а с другата хвана карабината си за цевта.

Непосредствено зад себе си на стълбата забеляза едро животно с вид на огромна котка, с голяма кръгла глава и издадена муцуна, като цялото й тяло беше покрито с рижа козина, напръскана с черни петна във формата на полумесец. Животното се бе вкопчило с нокти в бамбуковите пречки и се опитваше да достигне пирата.

Сандокан не се опита да избяга, нито пък нададе вик. Бързо вдигна карабината си, чийто приклад беше подсилен с масивен бронзов обков и с такава сила удари звяра по главата, че черепът му издрънча като камбана. Животното глухо изрева, преобърна се върху стълбата, като се опитваше да се задържи с нокти за пречките и се стовари на земята.

Сандокан побърза да се присъедини към другарите си, преди хищникът отново да бе подновил нападението си.

Французинът бе вдигнал пушката си и се готвеше да стреля, но Тремал-Наик го спря с думите:

— Недейте, господин Люсак, изстрелът ще издаде присъствието ни на тхугите, които и без това са по петите ни.

— Чудесен удар, приятелю — каза Яниш, като подаде ръка на Сандокан, за да му помогне да се добере до площадката. Изглежда му счупи главата, тъй като виждам, че залита между храстите. Знаеш ли какво беше това?

— Нямах време да го огледам.

— Пантера, драги мой. Ако беше само две крачки по-надолу, щеше да скочи върху гърба ти.

— И беше огромна! — добави Тремал-Наик. — Никога не съм виждал такава пантера. Освен това ако стълбата не беше от бамбук, а от някакво друго дърво, всички щяхме да изпопадаме един върху друг.

Пантерите са свикнали да нападат така и това се знае от хората, натоварени да зареждат с провизии множеството защитни кули по поречието на Хугли — каза французинът. — Един ден спасих живота на двама от тях, които по същия начин бяха нападнати, докато се опитваха да се изкачат по стълбата до убежището.

— Нека за всеки случай вдигнем стълбата — каза Яниш. Пантерите умеят ловко да се катерят и не е изключено тази, която Сандокан така сурово наказа, да се опита да си отмъсти.

— И нека да влезем вътре, ако това е възможно — добави Тремал-Наик.

На стената откъм кулата имаше прозорец. Бенгалецът се изкачи на перваза, но веднага се върна на площадката.

— Всички етажи са срутени — каза той — и кулата е куха като комин. Явно ще прекараме нощта тук, тъкмо ще ни е по-прохладно.

— Освен това ще можем да следим и какво става наоколо — каза Сандокан. — Къде отиде пантерата? Не я виждам.

— Изглежда си отиде, освен ако не се е скрила зад храстите, за да ни нападне, когато слезем — отвърна Яниш.

— Това не би ме изненадало — обади се Люсак. — Макар и да са доста по-малки от тигрите, пантерите са изключително дръзки и нападат дори и когато не са гладни. Способни са да стоят и чакат от засада, както беше в случая с двамата мъже, които бяха отишли да зареждат с провизии кулата в Сяврах.

— Онези, които спасихте ли? — попита го Сандокан.

— Да, капитане.

— Разкажете ни това приключение, господин Люсак — помоли го Яниш, който извади от един от десетте си джоба пакет цигари и предложи на другарите си. — Струва ми се, че на никого от нас все още не му се спи.

— Не бих си позволил да заспя нито за миг — обади се Тремал-Наик. — Тук сме на открито, а тхугите, които ни устроиха засада, са въоръжени с пушки и освен това явно са добри стрелци.

— Наистина, господин Люсак, разкажете ни тази случка — присъедини се и Сандокан. — Така времето ще мине по-бързо.

— Това ми се случи преди четири месеца. Имах огромно желание да устроя лов сред тръстиките в джунглата покрай бреговете на Хугли и тъй като съм приятел на един капитан от флота, натоварен да се грижи за зареждането с хранителни припаси на кулите край реката, получих разрешение да тръгна с едно от параходчетата, които всеки месец ги обхождат. На борда бяхме осем човека: капитанът, неговият заместник, трима моряци, един механик, огнярят и аз.

Вече бяхме обиколили няколко такива кули, където сменихме провизиите, когато една вечер, малко преди да се стъмни, достигнахме кулата в Сяврах, която се издига на стотина метра от брега, тъй като непосредствено до реката теренът е блатист.

Аз забелязах, че над тръстиките прелитат множество патици, а от време на време край реката пробягваха и антилопи, така че реших да се присъединя към двамата моряци, които трябваше да занесат припасите в кулата.

Въоръжих се с ловната си пушка, но за всеки случай взех и един револвер, тъй като ме бяха предупредили, че по тези места се срещат тигри и пантери.

Поехме по пътеката към кулата, просечена в гъстите бамбукови и мангрови дървета, когато чухме виковете на капитана.

В същия момент видях корабчето бързо да се отдалечава от брега, за да се спаси от набезите на кръвожадните хищници.

— Внимавайте, има пантери! Бягайте в кулата!

Едва бях чул това предупреждение и зад гърба ми проехтя пукот от изпочупени клони.

— Хвърляйте провизиите и бягайте! — извиках на двамата моряци, които вървяха пред мен.

Както сами можете да се досетите, те нямаха нужда да им се повтаря. Хвърлиха чувалите и хукнаха към кулата, която вече беше наблизо.

Аз ги последвах, но още не бях стигнал до стълбата, когато видях зад гърба си две огромни пантери, правещи скокове от по пет-шест метра и готови да се хвърлят отгоре ми, преди още да се добера до площадката на кулата.

Бях заредил пушката със сачми, но въпреки това не се поколебах да стрелям с двете й цеви срещу двата звяра.

Лудост беше да смятам, че ще ги убия, но въпреки всичко видях, че пантерите спряха.

Възползвах се да се покатеря бързо по стълбата, но въпреки, че напрягах всички сили, бързо бях застигнат от мъжкия, който с един скок стигна до средата на стълбата, последван веднага от женската.

Те се хвърлиха с такава сила върху стълбата, че за момент си помислих, че бамбукът няма да издържи.

За щастие не бях изгубил присъствие на духа. Давах си сметка, че животът ми е в сериозна опасност, така че преметнах лявата си ръка през една от пречките, за да не бъда съборен на земята, а с другата вдигнах револвера и стрелях три пъти почти от упор.

Ранен в муцуната, мъжкият политна надолу, увличайки със себе си и женската, която куршумът беше ударил малко под гърлото.

Едва докоснали земята, страховитите зверове подновиха атаката си и отново се хвърлиха върху стълбата.

Аз обаче не си бях изгубил времето и с четири скока се озовах на сигурно място върху площадката, където двамата моряци, неспособни да ми помогнат, тъй като не разполагаха с оръжие, надаваха отчаяни викове.

Зверовете правеха отчаяни усилия да се доберат до нас, като се опитваха да се вкопчат с нокти в носещите греди на площадката.

— Да избутаме стълбата — извиках на двамата моряци.

С общи усилия успяхме да я катурнем заедно с двата звяра на нея, без да си даваме сметка, че по този начин се лишихме от възможността да слезем от кулата и да се върнем на борда на кораба.

— И останахте обсадени от пантерите? — попита Тремал-Наик.

— Цяла нощ — отвърна лейтенантът. — Макар и ранени, проклетите зверове останаха да сноват покрай кулата в очакване, че ще се решим да слезем от нея.

На сутринта капитанът, предупреден от нас, че пантерите са все още долу, приближи корабчето до брега и откри огън по тях с малкото корабно оръдие.

При втория изстрел двата звяра паднаха мъртви, след което екипажът дойде под кулата, вдигна стълбата и ни освободи.

— Тия пантери са по-страшни дори и от тигрите — каза Сандокан.

— По-дръзки са и са по-решителни — отвърна французинът.

— О! — възкликна Яниш и бързо се изправи. — Погледнете ей там! Вижда се някаква светлина!

Всички обърнаха поглед в посоката, сочена от португалеца.

И наистина, над тъмните зловонни води на лагуната се забелязваше червена светлина, която изглежда се приближаваше по посока на кулата.

Идваше от изток и се движеше на зигзаг, сякаш носът на лодката или кораба, на който бе запалена светлината, непрестанно сменяше посоката си между двата бряга на реката.

— Дали не е нашият кораб? — попита Тремал-Наик.

— Или пък лодката му? — допълни Яниш.

— Струва ми се, че не е нито едното, нито другото — каза Сандокан, след като внимателно огледа светещата точка, която ясно се открояваше на фона на черната водна повърхност.

— В тази лагуна влизат ли платноходи, Тремал-Наик?

— Сигурно е рибарска лодка — отвърна бенгалецът, — а може да е и корабокрушенски сал. Нищо чудно ураганът, който опустоши джунглата, да е преминал и над Бенгалския залив.

— Добре ще бъде, ако тая лодка се приближи и спре тук. Тъкмо няма да ни се налага да строим сал, за да стигнем до нашия кораб. Изглежда има платна. Виждаш ли, Яниш, как носът й сменя посоката?

— Виждам също така, че се отправя насам — отвърна португалецът. — Ако мине покрай кулата ще привлечем вниманието на екипажа й с изстрели.

— Да стреляме още сега — каза Сандокан. — Като чуят изстрелите, ще дойдат насам.

Вдигна карабината и стреля.

Гърмежът отекна над черните води и се изгуби в далечината. Не беше изминала половин минута и се видя как светлата точка смени посоката си и се насочи право към кулата.

— До изгрев-слънце корабът ще бъде тук — каза Сандокан. — Ей там зората вече започва да разсейва нощния мрак. Нека се приготвим да слезем от кулата и да се качим на борда.

— Ами ако екипажът откаже да ни вземе? — попита французинът.

— Или злато, или олово — хладно отвърна Сандокан. — Да видим дали ще им остане място за колебание. Корнак, спусни стълбата, че вече приближават.