Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (6)

Глава VI
Остров Раджмангал

Едно денонощие по-късно платноходът напусна заливчето, където стоеше скрита Мариана, за да изненада тхугите в тяхната бърлога и да изтръгне от ръцете им малката Дарма.

Бягството на жреца накара Сандокан да ускори приготовленията, макар че беше слабо вероятно беглецът да преплува широките канали на Съндербунд, гъмжащи от кръвожадни крокодили и да прекоси островите, пълни с тигри, пантери, огромни бои и изключително отровни кобри.

Целият екипаж беше натоварен на платнохода, напълнен с огромно количество оръжия, муниции и подсилен с две оръдия. Само шестимата малайци и корнакът, довел ги на уречената среща в кулата на Барекпор, останаха на прахоса, който впрочем не бе изложен на опасност, тъй като заливчето, където беше скрит, едва ли бе известно на тхугите.

Натоварен до крайна степен, платноходът, вместо да слезе към морето и да мине покрай Пясъчните острови, служещи като същинска дига срещу вълните на Бенгалския залив, което щеше значително да скъси пътя, се отправи на север, за да заобиколи вътрешната лагуна.

Плавайки между островите, корабът рискуваше по-малко да бъде забелязан, поради което тримата ръководители на експедицията предпочетоха лагуната пред морето.

Сега вече плановете им бяха внимателно съставени, при което основната роля бе поверена на Сирдар, на когото вече можеха напълно да се доверят. Разбраха се да действат с максимална предпазливост и хитрост, за да спасят преди всичко малката Дарма, а след това да нанесат жесток удар на тхугите, който ако успееше, щеше напълно да разгроми ордена им и да премахне завинаги Индийския тигър.

Още от сутринта вятърът духаше от юг и изпъваше платната на платнохода, който макар и претоварен, показваше превъзходни плавателни качества.

Четири часа след като потеглиха от залива, т.е. малко преди пладне, платноходът достигна северния край на Райматла и с издути платна навлезе в голямата вътрешна лагуна, която се простираше от бреговете на огромната джунгла до островите, образуващи Съндербунд.

— Ако вятърът не спре — обърна се Тремал-Наик към Сандокан, който с интерес наблюдаваше обраслите с дървета ниски брегове, — още преди полунощ ще стигнем до плаващото гробище на Мангал.

— Сигурен ли си, че ще намерим подходящо място да скрием кораба?

— Познавам Мангал като дланта си, тъй като живеех именно по неговите брегове, когато все още бях „ловецът на тигри и змии от черната джунгла“. Кой знае дали все още не съществува колибата, в която намирах подслон в продължение на дълги години. С удоволствие бих я видял отново, тъй като именно край нея за първи път видях жената, която щеше да стане моя съпруга.

— Ада ли?

— Да — отвърна Тремал-Наик и дълбоко въздъхна, а по лицето му се изписа силно страдание. — Беше една прекрасна лятна вечер, слънцето бавно залязваше зад огромните тръстики сред океан от огън, когато тя се появи красива като богиня зад един храст. О, скъпото и нежно видение!

— Как така тхугите са позволили на „Девата от пагодата“ да се разхожда из джунглата?

— От какво да се страхуват? Да не избяга ли? Та те знаеха, че няма да се осмели да прекоси необятната джунгла, а и струва ми се, не подозираха за моето присъствие по тези места.

— И всяка вечер ли се появяваше?

— Да, по залез-слънце и дълго се съзерцавахме безмълвно. Аз я смятах за божество и не смеех да я заговоря, докато една вечер не се появи и същата нощ тхугите убиха един мой слуга, когото бях изпратил на брега на Мангал, за да заложи капан на един тигър.

— И ти отиде да я потърсиш в пагодата, така ли?

— Да, точно там я намерих да излива човешка кръв пред отвратителната статуя на Кали, да плаче и да проклина своите похитители и съдбата си.

— Тогава се появиха тхугите и главатарят им Суйодхана те прободе с камата си в гърдите.

— Да, Сандокан — отвърна Тремал-Наик. — Ако в този момент ръката му не бе потрепнала, сега нямаше да ви разказвам тази ужасна история за „ловеца на змии от черната джунгла“ и никой никога нямаше да чуе за нея. Преди да се случи това обаче, убих мнозина от тези главорези и водих отчаяна битка, докато паднах в ръцете им.

— Влязъл си в пагодата, като си слязъл по едно въже, в основата на което е бил закачен полилей, така ли?

— Да.

— И което още съществува?

— Сирдар ми го каза.

— В такъв случай и ние ще слезем по него — каза Сандокан. — Ако Дарма е там, ще я освободим.

— Преди това ще изчакаме Сирдар да ни даде знак.

— Имаш ли му доверие?

— Напълно — отвърна Тремал-Наик. — Сега той мрази тхугите може би дори повече от нас.

— Ако не ни предаде, това момче ще ни стане безценен съюзник. Обещах му цяло състояние, ако ни помогне да спасим малката Дарма.

— Не се съмнявам, че ще удържи на думата си и ще ни помогне да спасим и баядерката.

— Смяташ ли, че Сурама вече е в подземията?

— Така предполагам.

— Ще спасим и нея. Трябва обаче да действаме предпазливо, за да не ни се изплъзне Суйодхана. Така за тебе е Дарма, за Яниш — Сурама, а за мен — Тигъра на Индия — каза Сандокан и се усмихна. Няма да се завърна в Момпрасем, преди да съм му видял сметката.

— Рима — приближи се Сирдар и им посочи един остров, който се очертаваше в далечината пред носа на платнохода. — Това е първият от четирите острова на запад от Раджмангал. Нека поемем на север, сахиб. Пътят ни е натам.

— Да, нека избегнем Порт-Канинг — съгласи се Тремал-Наик, — тъй като е възможно там да има шпиони на Суйодхана.

— Ще минем по вътрешния канал, където никой няма да ни забележи — каза Сирдар.

— Поеми руля.

— Добре, сахиб.

След малко платноходът зави покрай северния бряг на Рима, като навлезе в един доста широк канал, над чиито води се носеха множество останки от човешки трупове, от които се разнасяше такова зловоние, че дори Дарма и Пунти сбърчиха носове. Двете животни се бяха излегнали едно до друго върху палубата и кротко се приличаха на слънце.

Към шест часа вечерта корабът излезе от канала и се озова сред множество плитчини и островчета, които явно бяха част от естуара на река Мангал.

Наближаваха плаващото гробище, за което беше споменал Тремал-Наик.

Върху тъмните мътни води се поклащаха стотици трупове, доплавали дотук от река Ганг, тъй като Мангал беше един от ръкавите на огромната река, като върху всеки от тях бяха кацнали поне по две, а дори и по четири птици марабу.

Полюлявани от вълните, образувани от преминаването на кораба, едни в други се блъскаха глави, гърбове, ръце и крака.

Постепенно островчетата се разреждаха и Раджмангал се съединяваше с джунглата на континента.

Сандокан нареди да спуснат двете големи платна и остави само малкото, като изпрати хора на носа постоянно да измерват дъното, за да не се натъкнат на плитчина.

От своя страна Тремал-Наик застана до Сирдар, за да му показва откъде да преведе кораба. За двадесет минути платноходът плава срещу течението под командата на Тремал-Наик, след което акостира в едно заливче по левия бряг, обрасъл с огромни дървета, които почти напълно закриваха отблясъка на последните слънчеви лъчи.

— Ще спрем тук — обърна се бенгалецът към Сандокан. — Лесно ще скрием кораба между мангровите дървета, като преди това ще спуснем мачтите. Гъстата джунгла е съвсем наблизо, така че никой няма да ни забележи.

— Далече ли е пагодата на тхугите?

— На около миля оттук.

— Насред джунглата ли излиза?

— На брега на едно блато.

— Сирдар!

Младежът бързо се приближи.

— Настъпи моментът за действие — каза Сандокан.

— Готов съм, сахиб.

— Не сме забравили клетвата, която ни даде.

— Сирдар може и да е станал голтак, но не ще наруши клетвата си.

— Какъв ти е планът?

— Ще отида при Суйодхана и ще му разкажа, че платноходът е бил превзет от банда разбойници, че целия екипаж е загинал и единствено аз съм се спасил след огромни премеждия.

— Ще ти повярва ли?

— А защо не? Винаги ми е имал доверие.

— А после?

— Ще разбера дали Дарма още се намира в подземията и ще ви уведомя преди вечерта, когато я изпратят да принесе в жертва човешка кръв пред статуята на богинята. Имайте готовност да нахлуете в пагодата и внимавайте да не ви забележат.

— Как ще ни предупредиш?

— Ако Сурама е там, ще изпратя нея.

— Ти познаваш ли я?

— Да, сахиб.

— Ами ако все още не са я довели в Раджмангал?

— Тогава ще дойда аз, сахиб.

— По кое време обикновено се прави жертвоприношението с човешка кръв?

— В полунощ.

— Така е — потвърди Тремал-Наик.

— Как можем да се промъкнем незабелязано в пагодата? — попита Сандокан.

— Като се изкачим на купола й и се спуснем по въжето, което държи големия полилей — каза Тремал-Наик. — Още ли съществува това въже, Сирдар?

— Да, сахиб. По-разумно ще бъде обаче да влезете само няколко човека в пагодата. Оставете повечето хора скрити в джунглата и ги предупредете да влязат едва когато чуят звука на рамсингата.

— И кой ще им даде този знак?

— Аз, господине, тъй като също ще бъда в пагодата, когато изненадате Суйодхана.

— Той ли ще заведе Дарма да извърши жертвоприношението? — попита Яниш, който се бе присъединил към тях.

— Да, то става винаги в негово присъствие.

— Тръгвай тогава — каза му Сандокан. — И не забравяй, че ако ни помогнеш да спасим Дарма и Сурама ще бъдеш богат, а предадеш ли ни, няма да напуснем Съндербунд преди да сме взели главата ти.

— Ще удържа думата, която ви дадох — тържествено промълви Сирдар. — Аз вече не съм тхуг, а брамин.

Взе карабината, която Камамури му беше донесъл, махна за сбогом, пъргаво скочи на брега и се изгуби в мрака.

— Ще ми помогне ли да си върна малката Дарма? — тревожно попита Тремал-Наик. — Ти как мислиш, Сандокан?

— Младежът не само ми се вижда храбър, но ми вдъхва и доверие, така че според мен ще изпълни трудната си мисия, без да се колебае. Да се въоръжим с търпение и да си направим лагер.

Хората му вече се бяха заели да скрият кораба, като свалиха мачтите, прибраха платната и махнаха всичките лостове за управлението.

Разтовариха оръжията, част от мунициите, сандъците с хранителни припаси и платната на заслоните, слязоха на сушата и издърпаха кораба през мангровите дървета, сред които вече бяха направили просека, за да го скрият.

След като свършиха, покриха палубата с купчини тръстика и клони, така че напълно го замаскираха.

Междувременно Сандокан, Яниш и Тремал-Наик с един отряд от даяки стигнаха до края на джунглата, която започваше непосредствено зад дърветата покрай брега и устроиха един наблюдателен пост, докато Камамури и Самбилонг направиха друг покрай западния бряг, за да държат под око онези, които можеха да се появят откъм островите на Съндербунд.

Основната цел обаче на този втори пост беше да не позволи на жреца да се върне, в случай че бе успял да прекоси каналите и лагуната с помощта на сал.

В два часа през нощта на различно разстояние от лагера бяха разположени няколко поста, за да предотвратят каквато и да било изненадваща поява, след което водачите на експедицията и голяма част от екипажа легнаха да спят, без да се тревожат от зловещия вой на чакалите.

Нощта премина без инциденти.

Човек би казал, че островът е напълно пуст, а не е свърталище на тхугите.

На следващия ден следобед, обхванати от силно нетърпение Тремал-Наик, Сандокан и Яниш тръгнаха да огледат джунглата, съпроводени от Дарма и Пунти, и стигнаха чак до пагодата на кръвожадните последователи на Кали, без да срещнат жива душа.

Цяла вечер прекараха в очакване да се появи Сурама или Сирдар, но никой от двамата не се показа, нито пък бе забелязан да се приближава жрецът.

През нощта обаче на няколко пъти проехтяха далечни звуци на рамсинга.

Какво означаваха тези звуци, чиято зимна мелодия беше изпълнена с дълбока печал^[1]? Дали бяха сигнали, разменяни от хората, изпратени да следят какво става в джунглата, или пък известяваха, че започва религиозна церемония?

Чувайки тези звуци, Сандокан и другарите му на бегом излязоха от заслоните с надеждата, че това е знак от Сирдар, но отново бяха разочаровани.

Към полунощ острите звуци напълно изчезнаха и над мрачната джунгла легна дълбока тишина.

И вторият ден измина, без да се случи нищо ново. Обзети от крайно нетърпение, Сандокан и Тремал-Наик вече бяха решили през нощта да направят нова експедиция и да влязат в пагодата, когато на залез-слънце видяха един от постовите да се появява на бегом откъм джунглата.

— Капитане — каза запъхтян малаецът, — някой идва насам. Забелязах бамбукът да се раздвижва, сякаш някой си пробива път през него.

— Навярно е Сирдар — в един глас извикаха Сандокан и Тремал-Наик.

— Не успях да го видя.

— Заведи ни — каза Яниш.

Взеха карабините и ножовете си, след което заедно с господин Люсак и Дарма последваха малаеца.

Едва бяха влезли в джунглата, когато в близост забелязаха върховете на бамбука да се поклащат. Някой се движеше към тях.

— Да го обградим — тихо прошепна Сандокан.

Тъкмо щяха да се разделят, когато до ушите им достигна един звънлив и добре познат глас:

— Добър вечер, сахиб! Изпраща ме Сирдар.