Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (4)

Глава IV
Предателството на тхугите

Изгряваха първите слънчеви лъчи, когато корабът акостира на брега пред кулата.

Сандокан не се бе излъгал: не беше нито лодка, нито истински кораб, а по-скоро платноход с висок борд, две мачти и две големи четвъртити платна, както и палуба.

В Индия тези платноходи обикновено се използват по големите реки на полуостров Индостан, но понякога плават и по моретата, тъй като притежават надежден кил и здрави мачти.

Този тук имаше водоизместимост около десет тона, обслужваше се от десетима снажни и млади индийци, облечени в бели униформи на сипаи^[1], под командата на възрастен капитан с дълга бяла брада, който в този момент беше застанал на руля.

При вида на петимата мъже, между които и двама бели, капитанът ги поздрави като вдигна тюрбана си, след което слезе на брега и заговори на добър английски:

— Добър ден, сахиб! Нуждаете ли се от нашата помощ? Чухме изстрел и дойдохме, тъй като решихме, че може да сте в опасност.

— Как се озова тук, старче? — попита Тремал-Наик. — Но тия места не плава никой, нито пък пренася товари.

— Ние сме рибари — отвърна капитанът. — Тук рибата е и изобилие и идваме всяка седмица.

— Откъде идвате?

— От Даймънд-Харбър.

— Искаш ли да спечелиш сто рупии? — попита го Сандокан.

Индиецът повдигна очи към Малайския тигър и за момент го погледна внимателно, без да крие любопитството си.

— Шегувате ли се, сахиб? Сто рупии са голяма сума и не могат да се спечелят за цяла седмица.

— Искаме да ни предоставиш кораба само за двадесет и четири часа и рупиите ще бъдат твои.

— Сахиб, вие сте щедър като истински набаб — отвърна старецът.

— Приемаш ли?

— Никой на моето място не би могъл да откаже подобно предложение.

— Каза, че идвате от Даймънд-Харбър — намеси се Тремал-Наик.

— Да, сахиб.

— През Райматланския канал ли минахте?

— Не, през Ямеранския.

— Значи не си видял един кораб да кръстосва из тези води.

— А… струва ми се, че вчера срещнахме един издължен и елегантен кораб при източния край на Райматла — отвърна старецът.

— Със сигурност е бил Мариана — каза Сандокан. — Още преди да падне нощта ще намерим нашия прахос и ще се присъединим към него. Хайде, приятели, да се качваме, а утре ще изпратим една лодка да прибере хората ни.

Даде на капитана половината от договорената сума, след което всички се качиха на борда, почтително поздравени от екипажа.

Сандокан и Тремал-Наик седнаха на носа под навеса, опънат от рибарите, за да ги предпазва от слънцето, а Яниш, французинът и корнакът слязоха под палубата, за да си отпочинат малко в каютата, предоставена им от капитана.

Платноходът, който изглеждаше доста добре, се отдели от брега и пое към някакви острови, които смътно се виждаха през парите, издигащи се над лагуната.

Отвратителна миризма се разнасяше от водата, където тук-там се забелязваха трупове, достигнали тук по течението на каналите, с които беше осеян районът на Съндербунд.

Покрай следата, образуваща се зад кърмата на платнохода, се виждаха да изплуват трупове с полуразложени глави, гърбове, ръце и крака. Върху много от тях стояха изправени на краката си птици марабу и индийски соколи, от време на време кълвяха разложената им плът и откъсваха парчета, които лакомо поглъщаха.

— Ето едно от тези плаващи гробища — каза Тремал-Наик.

— Гледката не е много весела — отвърна Сандокан. — Бенгалското правителство би сторило далеч по-добре ако погребваше тези хора на три метра под земята. Така ще се справи с холерата, която почти всяка година избухва в столицата.

— Ако индиецът държи да отиде в рая, трябва да мине по река Ганг.

— И да стигне дотук, така ли? — усмихна се Сандокан.

— Не зная — отвърна Тремал-Наик, — но по-скоро си го представям да достигне до Бенгалския залив и да се слее с морските води.

— И всички ли отиват във вашия рай?

— О, не! Водите на Ганг, които са свещени, няма да пречистят душата на човек, който например е убил крава.

— Толкова голям грях ли е това за вас?

— Такъв, че те отвежда направо в ада, където престъпникът непрестанно ще бъде разкъсван от змии, от жажда и глад, за да премине след хиляди години в тялото на юница.

— Ужасно място е тоя ваш ад — каза Сандокан.

— В свещените ни книги пише, че там цари вечна нощ и се чуват ужасяващи писъци и стенания. Има наказания за всеки вид грях, за всяко сетиво и за всеки член от тялото. Огън и меч, змии, отровни насекоми, кръвожадни зверове, хищни птици, жила, отрова, жлъчка и изобщо всичко, което може да послужи за мъчение на осъдените. Според нашите Веди някои са осъдени през ноздрите им да бъде прокарано въже, което непрестанно да ги люлее върху остри като бръснач брадви, други биват прекарвани през иглени уши, едни стоят притиснати между две скали, на други очите им постоянно биват кълвани от ястреби, трети са принудени постоянно да плуват в казан с разтопен катран.

— И нямат ли край тези ужасни мъчения?

— В края на всеки период от хиляда години прокълнатите ще се завърнат на земята в тялото на животно, едни като насекоми, други като птици, след което отново ще се преродят като пречистени хора. Такива са прелестите на нарака — така наричаме нашия ад, където царува Яма, богът на смъртта и на мрака.

— Надявам се все пак да имате и рай.

— Не само един — отвърна Тремал-Наик. — Снарга на бог Индра, обитаван от всички добродетелни души, кайласа на бог Шива, сатя лока на Брахма, запазен изключително само за брамините, които се приемат за хора от по-висша раса и които…

Внезапно двамата скочиха на крака, стреснати от пушечен изстрел, последван от познатото им свистене на куршум покрай ушите им.

Един от осемте моряка на палубата беше стрелял срещу тях и все още беше приведен с пушка в ръка зад един сандък, обвит в облак от дим.

Сандокан и Тремал-Наик бяха толкова изненадани, че и двамата бяха застинали на мястото си. Все още смятаха, че морякът е стрелял по невнимание и не можеха да повярват, че се е опитал да ги убие.

Викът на капитана ги изтръгна от вцепенението и ги накара да осъзнаят, че куршумът е бил предназначен за тях.

Предателят бързо бе изоставил мястото си на руля и се бе спуснал напред по палубата, викайки с пълно гърло:

— Напред, момчета! Ние сме деветима! Извадете ножовете и въжетата!

От гърлото на Сандокан се разнесе страхотен рев.

Огледа се около себе си за карабината, която беше опрял в стената на палубата: беше изчезнала заедно с оръжията на другарите му.

Със светкавично движение взе лоста на кормилото и се спусна към носа, където екипажът се беше скупчил около стрелеца, като извика с гръмовния си глас:

— Предателство! Яниш! Люсак! Бързо на палубата!

Тремал-Наик го беше последвал с брадва в ръка, която беше съзрял под едно буре между няколко навити въжета.

Индийците от екипажа бяха извадили ножовете си и бяха развили въжетата, скрити до този момент под широките им ризи.

— Напред, момчета! — повтори призива си капитанът, въоръжен с един от онези къси ятагани, използвани от махаратите и известни под името тарвар. — Убийте бащата на девицата, неприятеля на Суйодхана!

— Ах ти, дърто псе! — извика Тремал-Наик. — Позна ме значи! Сега ще умреш!

На свой ред и осемте моряка се спуснаха като тигри. Както вече споменахме, бяха млади момчета, очевидно подбрани внимателно и далеч по-едри от обикновените бенгалци.

Трима от тях се нахвърлиха срещу Сандокан, останалите заедно с капитана се спуснаха срещу Тремал-Наик.

С ловко движение Сандокан се опита да покрие приятеля си, който бе в по-неравностойно положение, но тхугите забелязаха навреме движението му и му отрязаха пътя.

— Отстъпи към кърмата, Тремал-Наик! — извика пиратът. — Дръж се! Яниш, Люсак, корнак, идвайте бързо!

Тримата моряци се нахвърлиха срещу него. Сандокан отскочи като пантера, измъкна се от кръга им, вдигна тежкия лост и яростно го стовари върху най-близкия нападател, който беше замахнал да го прониже в корема с ножа си.

Ударен в главата, тхугът се строполи на земята като теле под чука на касапин и мозъкът му опръска палубата.

В същия момент обаче едно въже прелетя над главата на Сандокан и се омота в дясната му ръка.

— В ръцете си ми! — извика му удушвачът. — Простри го на земята, Фикар!

— А това е за теб! — извика Сандокан.

Хвърли лоста, наведе се и го удари с глава в гърдите, запращайки го бездиханен върху палубата, след което рязко се обърна и се нахвърли върху третия си нападател, който се опитваше да го атакува в гръб, като го сграбчи с две ръце, за да му попречи да използва ножа си.

Индиецът обаче се оказа по-як, отколкото предполагаше Сандокан, а очевидно и смелост не му липсваше.

На свой ред той притисна Сандокан, като се опитваше да прехвърли ръка през шията му. В този момент корабът се разлюля, при което двамата залитнаха и паднаха върху дъските на палубата.

През това време Тремал-Наик, нападнат от останалите петима моряци и стария капитан, се отбраняваше отчаяно, като нанасяше яростни удари с брадвата и отстъпваше към кърмата.

Беше успял да избегне двете хвърлени над главата му въжета и да отбие страхотния удар с ятаган, нанесен му от капитана, но явно нямаше да издържи дълго срещу шестимата си нападатели, които го притискаха от всички страни и се опитваха да го заобиколят.

Един от тях вече щеше да се промъкне зад гърба му, когато на палубата се появиха Яниш, Люсак и корнакът.

Събудени внезапно от вика на Сандокан и изпълнени с тревога, чувайки думата „предателство“, те моментално бяха скочили от койките, оглеждайки се за карабините.

Пушките обаче бяха изчезнали, също както тези на Сандокан и Тремал-Наик и не се намираха на мястото, където ги бяха оставили.

Очевидно някой моряк се бе възползвал от съня им и ги бе отнесъл, а може би и хвърлил във водите на лагуната, за да им отнеме възможността да се защитават.

Люсак и корнакът обаче бяха запазили ловните си ножове — опасни оръжия, чието острие бе дълго близо една стъпка, а Яниш винаги носеше на колана си един от онези остри сгъваеми ножове, наречени наваха, които разтворени приличаха на сабя.

Португалецът го отвори, хукна по стълбището и извика:

— Напред, приятели! Горе е напечено!

Тхугите, които се опитваха да убият Тремал-Наик, забелязаха двамата бели мъже и корнака, при което незабавно се разделиха и всеки си избра да посрещне някой от новите противници.

Капитанът и един моряк останаха срещу Тремал-Наик, който вече бе притиснат до стената на бакборда. Други двама се хвърлиха срещу французина, а останалите трима посрещнаха Яниш и корнака.

— Ах вие, мерзавци! — извика португалецът, скочи към платното на кърмата и с един удар го отряза от мачтата, след което го уви около лявата си ръка. — Значи се оказахте предатели! Двамата поемам аз, корнак, а ти се погрижи за третия и гледай добре да му надупчиш кожата.

Между дванадесетимата мъже се завърза яростна битка, докато корабът, изоставен без управление, се люлееше върху вълните, които приливът образуваше в лагуната.

Тхугите захвърлиха въжетата, които им бяха безполезни при този близък бой, и се сражаваха с ножове, пъргави като същински котки. Двамата европейци, Тремал-Наик и корнакът не им отстъпваха по ловкост и храбро отбиваха атаките им.

През това време Сандокан и нападателят му, все още вкопчени един в друг, се търкаляха по палубата и всеки се опитваше да нанесе смъртоносен удар на другия. Все пак Сандокан успя да мине зад противника си, сграбчи го за гушата и го стисна с всички сили. Индиецът обаче все още устояваше на желязната му хватка и благодарение на невероятната си издръжливост, а и на това, че ръцете и вратът му бяха намазани с кокосово масло, успяваше да се изплъзва на моменти, но веднага щом се опитваше да се надигне, с невероятната си сила пиратът отново го поваляше с юмруци.

В един момент, когато за кой ли път го беше стиснал за врата, Сандокан усети под себе си лоста на руля, който се беше претърколил зад гърба му от люлеенето на кораба. Моментално скочи на крака, пускайки противника си, вдигна лоста и го стовари върху главата на индиеца, който тъкмо се опитваше да се надигне.

Тхугът не успя дори и да извика и се строполи мъртъв на палубата.

— Дръжте се, приятели! — извика Сандокан. — Идвам ви на помощ!

Тъкмо се бе запътил към кърмата, когато две ръце го сграбчиха откъм гърба.

Беше индиецът, когото беше повалил със страхотния си удар с глава. Макар и със строшени ребра, той се бе надигнал, за да се притече на помощ на другаря си.

За негово нещастие, не бе успял да се свести навреме и сега се озова сам срещу страховития Малайски тигър, и то в състояние, в което очевидно не можеше да му окаже сериозна съпротива.

— Какво! — възкликна пиратът. — Още ли си жив? Сега ще те изпратя при рибите!

Сграбчи го с могъщите си ръце и го изхвърли зад борда, при което нещастникът, започнал вече да повръща кръв, не успя дори да гъкне.

В същия момент откъм кърмата се разнесе болезнен вик, след което от устата на Яниш се изтръгна неистово проклятие.

Корнакът, който се биеше на няколко крачки от португалеца срещу един от тхугите, бе паднал на палубата с ужасна рана в гърдите.

Победоносен вик отбеляза смъртта на клетия водач на слонове:

— Напред! С нас е Кали!

Викът обаче внезапно се изпълни с ужас. В момента, в който корнакът падна върху палубата, хванал с две ръце ужасната си рана, от която шуртеше кръв, на четири крачки от него се строполи друг мъж с разцепен до челюстта череп от зверски удар с брадва.

Беше старият капитан.

Възползвал се от едно залитане на противника си, предизвикано от клатушкането на кораба, Тремал-Наик му бе нанесъл безпогрешен удар.

Старецът разпери ръце, изпусна ножа, залитна и се свлече върху палубата, а от разцепения му череп бликна кръв и мозък.

Бенгалецът обаче все още не беше победил, тъй като му оставаше още един противник, но все пак шансът вече бе на негова страна, тъй като брадвата му бе сериозно преимущество в сравнение с ножа на разбойника.

Сандокан бързо се огледа и тутакси разбра, че в момента най-сериозно е положението на Яниш, който се сражаваше срещу трима противници.

Лейтенантът също трябваше да се бие срещу двама нападатели, които налитаха срещу му като хрътки, но явно засега успяваше да удържа положението.

Французинът въртеше ножа със забележителна ловкост и ту с неочаквани атаки, ту с внезапни отстъпления продължаваше да държи на разстояние противниците си.

— Първо Яниш — каза си Сандокан.

С три скока се озова в гръб на тхугите и извика:

— Сега ще ви избия!

Двама от тях се обърнаха към него и изкрещяха:

— Не ние, а ти ще умреш!

Сандокан замахна с тежкия лост и ги раздели, след което го завъртя и го стовари в гърдите на стоящия по-близо, пречупвайки ребрата му.

Другият се изплаши и обърна гръб, за да побегне към носа, но смъртоносният лост го застигна в гръб. Нещастникът се свлече на колене, но събра сили, надигна се, залитна и се прекатури през борда във водите на лагуната.

Сандокан се насочи към противника на Яниш, но в същия момент видя как краката му се подкосиха и се свлече върху дъските на палубата.

Навахата на португалеца го бе пронизала в сърцето.

Двамата тхуги, останали да се бият срещу Люсак, се огледаха наоколо, дадоха си сметка, че положението им е безнадеждно, хукнаха към носа и скочиха в лагуната, изгубвайки се във водите между лотосовите листа и тръстиките, растящи край брега на островчето, край което преминаваше корабът.

Сега на борда бе останал само противникът на Тремал-Наик, навярно най-якият и най-храбър от цялата банда, който се биеше като звяр и пъргав като котка успяваше да се изплъзва от ударите на бенгалеца.

Сандокан отново сграбчи лоста си, за да го убие, но Яниш го спря:

— Недей, не го убивай. Ще го накараме да проговори. В следващия миг тримата се хвърлиха върху гърба му, повалиха го и го завързаха със същото въже, което самият той преди малко бе захвърлил върху палубата.