Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (16)

Глава XVI
Клането в Делхи

От всички гърла се изтръгна радостен възглас при вида на дългоочаквания брамин, когото никой вече не се надяваше да срещне отново.

— Какво става със Суйодхана?

— Тук е, господа — отвърна Сирдар.

— И дъщеря ми ли е с него? — попита Тремал-Наик.

— Да, сахиб, и дъщеря ви.

— Бързо да ходим в нашата къща — каза Сандокан. — Тук не е най-удобното място да говорим за това.

Почти на бегом прекосиха площадчето зад руините на бастиона, осеяно с трупове и разбити оръдия и след няколко минути се озоваха в наетата от тях стая.

— Сега вече можем да говорим спокойно, без да се страхуваме, че някой ще ни подслуша — каза Сандокан.

— Кога влязохте в града?

— Едва късно тази нощ, поради което нямаше как да се появя на уречената среща — отвърна Сирдар. — Прекосихме реката под обстрела на англичаните, като оцеляхме по чудо.

— Защо не успяхте да дойдете по-рано? — попита Яниш.

— Железопътната линия беше прекъсната от бунтовниците и бяхме принудени да наемем два слона, за да стигнем до Мерут.

— А защо Суйодхана дойде тук — попита Сандокан, — след като вече е ясно, че градът всеки момент ще падне в ръцете на англичаните?

— Попаднахме под кръстосан огън — отвърна Сирдар — и вече бе много късно да се връщаме назад. Враговете ни бяха и пред нас, и зад нас, така че нямахме друг избор, освен да бъдем заловени или да се спасим в Делхи. От друга страна Суйодхана не вярваше, че градът толкова бързо ще бъде доведен до такова печално състояние.

— А той къде се намира сега? — попита Сандокан.

— В една къща на улица Шандни Шоук, близо до общината.

— Кой номер?

— Двадесет и четвърти.

— Защо питаш, след като Сирдар сам ще ни заведе? — изненада се Тремал-Наик.

— Скоро ще разбереш.

Малайският тигър се обърна към пиратите, които присъстваха на разговора им:

— Каквото и да се случи — каза им той, — не напускайте тази къща, докато не се появи лейтенант Люсак. Твърде е възможно той вече да знае, че се намираме тук. Ако не се върнем след щурма, който англичаните по всяка вероятност ще предприемат утре, и той се появи, кажете му, че го чакаме в къщата на улица Шандни Шоук номер осем. Бъдете внимателни, защото от това може би ще зависи вашият, а дори и нашият живот. А сега, Сирдар, заведи ни при Суйодхана. Смяташ ли, че ще бъде сам?

— Главатарите на тхугите се сражават на бастионите.

— Да тръгваме. Малката Дарма при него ли е?

— Преди час беше там.

— Можеш ли да ни вкараш в къщата, без да ни забележи?

— Имам ключ от нея.

— Има ли други хора вътре?

— Няма никой, тъй като собственикът й е избягал.

— Яниш, Тремал-Наик, да не губим повече време и да тръгваме. Вече е полунощ, а се страхувам, че утре англичаните ще предприемат решителния щурм. Нямаме време за губене.

Затъкна в колана си дългия нож, прехвърли карабината през рамо и излезе, като преди това каза на малайците да си лягат.

Артилерията на бунтовниците продължаваше да бълва огън от бастионите, като грохотът й се допълваше от изстрелите на английските мортири.

Храбрите защитници на града полагаха върховни усилия да разкъсат линиите на англичаните, които вече бяха стигнали под самите крепостни стени.

Нощта беше тъмна и от високите северни плата духаше горещ вятър.

Движейки се плътно покрай стените на къщите, за да се предпазва от бомбите, които падаха наоколо, малкият отряд пое с бързи крачки през града, чиито улици вече бяха опустели.

Повечето от прозорците обаче светеха. Очевидно клетите обитатели на града се опитваха да скрият всичко по-ценно, което притежаваха, за да го спасят от неизбежния грабеж и барикадираха жилищата си, за да окажат по-дълга съпротива.

От време на време по улиците притичваха отряди от бунтовници, бутайки по някое оръдие или мортира, които бързаха да установят на най-слабите и уязвими места в защитата на града.

Артилерията на англичаните не преставаше да сипе огън откъм поляната пред защитния ров, приближавайки мига на страховитата разплата, която щеше да сложи край на мимолетната моголска власт.

Часът бе около четири сутринта, когато Сирдар спря пред една красива двуетажна къща с островръх покрив, характерен за стила на индо-ислямската архитектура.

От всичките прозорци светеше един-единствен.

— Точно там е стаята на Суйодхана — обърна се Сирдар към Сандокан. — При него е и Дарма.

— Как можем да влезем, без да ни усети? Смяташ ли, че е буден?

— Зад прозореца видях да преминава сянка и смятам, че това бе той — отвърна браминът. — Терасата е стъпила на няколко колони, по които лесно можем да се изкачим, макар че, както ви казах, разполагам с ключ.

— Предпочитам да се изкатерим по колоните — отвърна Сандокан.

Направи знак на Яниш и Тремал-Наик да се приближат и им каза:

— Каквото и да се случи, вие ще останете само наблюдатели. Или той ще убие мен, или аз него. Не се тревожете обаче, тъй като аз няма да му се дам. Да действаме, Сирдар.

— Пази се, Сандокан — каза Тремал-Наик. — Познавам този човек и чудесно зная колко е опасен. Макар да си сто пъти по-умел и храбър от мен, моля те, остави ме аз да се бия с него.

— Ти имаш дъщеря, а аз си нямам никого — отвърна Сандокан. — Освен това тук е и Яниш, който ще отмъсти за мен.

Сирдар се бе вкопчил в една от металните колони на терасата, като се катереше безшумно и вече беше стигнал до рогозките, които покриваха парапета.

Сандокан и другарите му сториха същото и след половин минута четиримата се озоваха на терасата.

Тъкмо се готвеха да нахълтат в стаята, когато Тремал-Наик се спъна в една саксия и я събори.

— По дяволите! — промърмори бенгалецът.

Иззад прозореца внезапно изскочи една сянка, спря се за миг, погледна към терасата и отвори вратата.

В същия миг някой скочи отгоре му, сграбчи го за китките и изби пистолета от ръцете му. Това беше Сандокан.

С невероятната си сила той изблъска Суйодхана обратно в стаята, осветена от една лампа и хладно каза:

— Един-единствен вик и си мъртъв!

Главатарят на тхугите до такава степен беше изненадан от това неочаквано нападение, че дори и за миг не си помисли да окаже съпротива.

Когато обаче видя зад Сандокан да се появяват Тремал-Наик и Сирдар, от гърдите му се изтръгна гневен вик:

— Бащата на „Девата от пагодата“! Какво искаш?… Откъде се взе?

— Идвам да си взема дъщерята, нещастнико! — изкрещя Тремал-Наик. — Къде е тя?

Суйодхана не отговори.

Скръстил ръце на гърдите, с мрачен поглед и изкривено от гняв лице той гледаше враговете си, най-вече Сирдар.

Този човек беше достоен за противник на Малайския тигър. Беше висок, целият изтъкан от мускули и нерви, широкоплещест, с горди черти, чиято строгост се изостряше от прошарената дълга брада, с черни, сякаш налети с кръв очи.

За момент остана неподвижен, оглеждайки противниците си с яростен поглед, след което каза:

— Значи вие сте тези, които са ми обявили война, така ли?

— Да, освен това ние разрушихме и наводнихме подземията на Раджмангал заедно с всичките им обитатели — отвърна Сандокан.

— Кой си ти и какво искаш? — попита Суйодхана.

— Аз нося име, от което треперят всички народи на Малайзия и дойдох с единственото намерение да унищожа ненавистния ти орден.

— И смяташ…

— Че ще взема главата ти, заедно с момичето, което открадна от Тремал-Наик.

— Представяш се за много силен, а както виждам сте четирима.

— Малайският тигър ще се бие сам срещу Тигъра на Индия.

Върху устните на Суйодхана се плъзна недоверчива усмивка.

— Когато те убия, останалите ще се нахвърлят върху мен — отвърна Суйодхана. — Въпреки всичко „Бащата на свещените води на Ганг“ ще съумее да се защити от вас, а така също да отмъсти и за всички онези, които лежат в земята на могъщата Кали.

— Нещастник! — извика Тремал-Наик и понечи да се нахвърли срещу него.

Сандокан властно вдигна ръка и го спря. Бърз като светкавица, вождът на тхугите се възползва от този миг и вдигна пистолета от земята. Без да промълви нито дума го насочи срещу Малайския тигър и стреля от три крачки разстояние, но може би именно късото разстояние или прекалената му прибързаност бе причина да не улучи противника си.

— Предател! — изкрещя пиратът, като хвърли карабината и изтегли от колана дългия си нож. — Можех да те застрелям, но предпочитам да се бия с теб.

С лъвски скок Суйодхана се озова пред вратата към съседната стая, където навярно спеше малката Дарма и извика:

— Ще трябва да минеш през трупа ми!

И в неговата десница проблесна нож с леко закривено острие и приблизително същата дължина, както този на Сандокан.

— Никой да не се меси в двубоя между двата тигъра — каза пиратът. — Изменникът няма да избяга от възмездието, което го очаква.

И двамата бяха нащрек, готови да скочат един срещу друг като два тигъра, поставили лявата ръка върху гърдите си, за да прикрият сърцето, а с дясната стиснали ножовете.

Очевидно това бяха достойни противници, тъй като и двамата, макар и вече не в първа младост, притежаваха невероятна сила и ловкост.

За момент в стаята се възцари гробна тишина.

Облегнат на една огромна порцеланова ваза, Яниш флегматично пушеше неизменната си цигара, без да проявява нито капка притеснение; Сирдар се бе оттеглил в един от ъглите на стаята и стискаше в ръка тежкия си ятаган, готов всеки момент да се намеси; Тремал-Наик беше изключително развълнуван, сложил пръст върху спусъка на карабината си, тъй като бе решил да не даде възможност на тхуга да избяга, независимо от обещанието, което бе дал на Сандокан.

За известно време двамата противници се гледаха предизвикателно в очите, след което Малайският тигър прецени, че съперникът му няма първи да го атакува и внезапно отскочи с намерението да го прободе в гърлото.

С рязко движение Суйодхана изви тялото си, парира удара с върха на ножа си и се наведе, опитвайки се да прониже своя нападател в корема.

Подът обаче беше прекалено излъскан, поради което се подхлъзна и се подпря на едното коляно. Преди да успее да се изправи и заеме позиция за отбрана, ножът на Малайския тигър се заби до дръжката в гръдта му и го прониза в сърцето.

За миг тхугът остана неподвижен, хвърли върху своя враг изпълнен с ненавист поглед и рухна на земята, като от устата му бликна струя кръв.

Тигърът на Индия лежеше мъртъв! При вида му Тремал-Наик и Яниш се спуснаха към съседната стая, където във великолепно легло, инкрустирано със седеф и застлано с копринени завивки, кротко спеше русокосо момиче.

С нетърпеливо движение Тремал-Наик го грабна в ръце и го притисна до гърдите си.

— Дарма! Детето ми!

— Татко! — извика момичето и впи в бенгалеца огромните си сини очи.

В този момент ужасен грохот разтърси къщата из основи, последван от яростни викове и стрелба.

— Англичаните! — чу се гласът на Сандокан, който се беше спуснал към терасата. — Преодолели са и последните бастиони.

Това наистина бяха англичаните, които бяха нахлули в града, като грабеха и безмилостно избиваха панически бягащото население, давайки му една доста тъжна представа за европейската цивилизация.

Още от предишния ден те бяха започнали подготовка за всеобщ щурм, като бяха превзели водния ров, защитната линия при бастиона на Морите и Кашмирската порта. Така с първите лъчи на новия ден англичаните се втурнаха в града след кратко, но ужасно сражение при Кабулската порта, където бунтовниците проявиха чудеса от храброст, като раниха генерал Никълсън и избиха петстотин войници и осем офицери.

Откъм всички улици долитаха викове на ужас, последвани от пушечни залпове. Навсякъде се водеха отчаяни сражения, докато жените и част от мирните жители масово бягаха по посока на пристанището с надеждата да се спасят от страшното клане.

— Да бягаме и ние — каза Сандокан, виждайки да се приближават няколко ескадрона, които безмилостно съсипаха и газеха бягащите мъже, жени и деца. — Ако ни заварят тук, ще ни избият и няма да ни спасят нито писмото на губернатора, нито пропускът. Нека се опитаме, ако е възможно, да се приберем при хората ни. Хайде, Тремал-Наик, увий Дарма с едно одеяло и да се махаме оттук, без да губим време.

Взеха карабините и на бегом слязоха по стълбището. Къщата се намираше в голям двор, зад който имаше градини.

— Да прескочим оградата и да се скрием между дърветата — предложи Сандокан. — Там ще изчакаме кавалерията да премине.

Тъкмо се прехвърляха през оградата, когато портата на двора се отвори с гръм и трясък и вътре нахлу тълпа от бягащи жени и деца, които надаваха отчаяни писъци.

— Закъсняхме! — извика Сандокан и грабна карабината си. — Явно пак ще трябва да се бием.

В този момент през вратата нахълтаха седем-осем конника с окървавени саби, които крещяха с пълно гърло:

— Сечи! Убивай тая долна сган!

С един скок Сандокан застана пред скупчилите се жени и деца, които молеха за пощада и насочи пушката си срещу войниците, приготвили се да се нахвърлят срещу беззащитните нещастници.

— Спрете, негодници! — изкрещя той. — Вие сте срам за английската армия! Спрете, или ще ви избием като бесни кучета!

Тремал-Наик подаде Дарма на Сирдар и заедно с Яниш се спусна към Сандокан с готова за стрелба карабина.

— Избийте тия дяволи! — изкрещя сержантът, който командваше отряда.

— Внимавай! — обърна се към него Сандокан. — Ние имаме пропуск от губернатора на Бенгалия и ако ни нападнеш ще бъдем принудени да се защитаваме.

— Напред! — извика сержантът вместо отговор.

Конниците вече се готвеха да изпълнят заповедта му, когато в двора се появи един офицер, придружен от десетина кавалеристи, някои от които цветнокожи и извика:

— Спрете всички!

Бяха лейтенант Люсак и малайците, останали да чакат появата му на уреченото място.

Скочи на земята, стисна ръцете на Сандокан и приятелите му, след което се обърна към сержанта, който го гледаше в недоумение и каза:

— Махайте се оттук! Тези хора извършиха такава услуга на твоята страна, че едва ли тя би могла да им се отплати. Махайте се и запомнете, че на този свят няма нищо по-долно от това да се убиват жени и деца.

Англичаните побързаха да се оттеглят, а той затвори портата и каза:

— Хайде, приятели, да изчакаме тук докато свършат боевете. Аз съм при вас, за да ви пазя.

— Бих предпочел и аз да се махна — отвърна Сандокан. — И без това вече нямаме работа тук.

— Ще си тръгнем утре, ако клането и грабежите приключат дотогава. Жалко за прекрасния град! Толкова много кръв! Явно е, че тук английската армия ще се раздели с честта си!