Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (1)

Глава I
Ураганът

Ураганите, които бушуват от време на време в огромния полуостров Индостан, обикновено не траят дълго. Тяхната стихия обаче е такава, че ние европейците не можем изобщо да си ги представим. Достатъчни са само броени минути, за да бъдат опустошени цели райони и дори цели градове да бъдат сринати със земята. Силата на вятъра не би могла да се опише и единствено масивните сгради и най-големите дървета са в състояние да й устоят.

За да добием макар и бегла представа за какво става въпрос, достатъчно е само да припомним урагана, който опустоши Бенгалия през 1866 година, като уби двадесет хиляди жители на Калкута и още сто хиляди в равнините на Хугли.

Изненадани по улиците на града, хората биваха вдигани като перца и запращани в стените на къщите, дървените бараки се носеха из въздуха заедно с техните обитатели, а колибите внезапно биваха изтръгвани от земята и започваха да се преобръщат из полето.

Нещата станаха още по-зле, когато ураганът промени посоката си, при което водите на река Хугли излязоха от коритото си и се изляха върху града, повличайки със себе си всичките двеста и четиридесет кораба, хвърлили котва по брега, които се блъскаха един в друг.

С помощта на вятъра огромната водна маса за броени минути помете всички бедняшки квартали на столицата, отнасяйки надалеч жалките им останки, след което сравни със земята масивните къщи, колонади и мостове и превърна този процъфтяващ град в купчина развалини.

И това не е всичко. Почти винаги след като ураганите утихнат, започват да духат топли ветрове, наричани от индийците hot-winds, които са не по-малко ужасни.

Те носят такава жега, че европейците, които не са свикнали с нея, не смеят да излязат от домовете си от страх, че ще се задушат едва стъпили на прага. Още при първия полъх на тези ветрове всички местни жители са принудени да вземат незабавни мерки, за да не се превърнат домовете им в нагорещени фурни. Те запушват всички отвори, в това число и прозорците, с плътно натъпкани сламеници, които наричат тати и непрестанно ги поливат с вода, за да може, преминавайки през тях, вятърът да губи голяма част от топлината си и по такъв начин въздухът вътре все пак да се диша. Освен това те започват да въртят едно голямо колело, което наричат пунка и чието предназначение е да раздвижва въздуха и поне малко да го освежава.

Независимо обаче от всички предпазни мерки, мнозина умират задушени, особено във високите райони на Западна Индия, където тези горещи ветрове духат направо откъм пустините.

Ураганът, който всеки момент щеше да се извие над джунглата, обещаваше да бъде не по-малко ужасен от останалите и будеше силна тревога у двамата корнака^[1] и Тремал-Наик, който отлично познаваше неукротимата му ярост.

Що се отнася до Сандокан и Яниш, те изглежда никак не се безпокояха от случващото се наоколо. От една страна пиратите не познаваха ураганите по тези места, а от друга години наред бяха посрещали предизвикателствата на бурите в моретата на Малайзия, които съвсем не са по-малко страховити и опасни.

Без да се притеснява от първите пориви на бурята, които вече връхлитаха върху заслона, португалецът спокойно довърши приготовлението на закуската с помощта на Сурама.

— Хайде, момчета, да хапнем по един залък — извика той, — за да не ни отвее вятърът. Е, ще ни се наложи да послушаме малко по-гръмка музика, но пък ушите ни са свикнали с нея, а и освен това…

В този миг думите му се изгубиха в страхотния тътен, разнесъл се над джунглата, сякаш наблизо бе избухнал барутен погреб, след което въздухът беше раздран от няколко оглушителни гръмотевици, отекнали между небето и земята.

— Ама че оркестър! — възкликна господин Люсак и се изтегна до килимчето, над което се издигаше пара от ястията, сервирани в сребърни съдове. — Чудя се дали Зевс и Еол ще ни оставят да закусим.

— Имам чувство, че небето ще се стовари върху нас заедно с всички знайни и незнайни светове, които се намират в него — каза Яниш. — Каква ужасна вакханалия! По-полека само, дяволски свирачи, че от вашата музика ще ни се спукат тъпанчетата!

Гръмотевичният тътен непрестанно се усилваше. Сякаш хиляди метални пръти се изсипваха от небесата и падаха върху желязна платформа.

Едри дъждовни капки започнаха да шумолят в листата на дърветата, издигащи се край поляната, а сред черните облаци проблеснаха ослепителни мълнии.

Внезапно в далечината се чу остро свистене, което бързо се приближаваше и се превръщаше в същински вой. Тремал-Наик се изправи на крака.

— Ето го и ураганът — извика той. — Хванете платното на заслона, иначе вятърът ще го отнесе.

Джунглата бе връхлетяна от страхотна вихрушка, която изкореняваше бамбуковите дървета и всичко, изпречило се на пътя й. Във въздуха се разлетяха клони, храсти и тръстики.

Вихрушката премина с оглушителен вой над лагера, като събори останките от стени на някогашното селище, но заслонът по чудо устоя, защитен от огромните тела на слоновете.

— Ще има ли и друга? — попита Яниш.

— Със сигурност — отвърна Тремал-Наик. — Не си мисли, че ще се отървем така лесно. Бурята едва сега започва.

Въпреки поройния дъжд, Сандокан и французинът бяха излезли навън, за да се уверят, че и заслонът на малайците е устоял. Те обаче видяха хората им да търчат като полудели сред летящите бамбукови дървета, гонейки изтръгнатото платно, което грабнато от вятъра, се носеше над джунглата като чудновата птица.

Всичко около лагера беше преобърнато надолу с главата. Единствено огромната смокиня беше оцеляла благодарение на гигантския си ствол, като се беше отървала, изгубвайки само част от клоните си. На всички посоки летяха храсти и огромни палмови листа, докато под тях, зашеметени от вятъра, се премятаха диви гъски, корморани, водни кокошки, щъркели и пауни.

— По поляната, обзети от ужас скачаха насам-натам диви животни. Един след друг се появяваха бизони, елени и лопатари. Четири-пет антилопи явно се бяха почувствали по-сигурни сред хората, тъй като се бяха свили зад една полуразрушена стена недалеч от заслона и бяха скрили глави между краката си.

— Добре е да останат тук докато свърши бурята, за да ни послужат утре за закуска — усмихна се Сандокан, сочейки ги на французина.

— Само да утихне вятърът и ще побегнат през глава — отвърна лейтенантът. — Нека си вървят, ще си намерим други. Ето че се задава нова вихрушка и тя изглежда ще е още по-ужасна от първата. Бързо да се прибираме в заслона, господин Сандокан.

От далечината долетя страховитият писък на вятъра, при което множество палми, устояли на първата вихрушка, бяха повалени, сякаш отсечени с гигантска брадва. Почти в същия момент загърмя и затрещя, сякаш Зевс бе завидял на Еол заради неговата мощ. Грохотът бе толкова оглушителен, че мъжете вътре в заслона не можеха да се чуват какво говорят.

Изплашени от трясъка на мълниите и от писъка на вятъра, двата слона започнаха да се дърпат, без да чуват виковете на двамата корнака, които бяха излезли навън да ги укротяват.

Вихрушката се приближаваше с невероятна скорост и вече щеше да се стовари над лагера, когато Комарех внезапно се надигна и нададе страшен рев. За момент остана неподвижен, вдигнал хобот, за да вдиша дълбоко вятъра, след което бе обзет от панически ужас и хукна в джунглата, без да обръща внимание на отчаяните викове на корнака.

Сандокан и приятелите му скочиха и излязоха навън, за да помогнат на двамата корнаки, но в този момент вихрушката се стовари над главите им, повдигна ги във въздуха и ги понесе сред облак от треви и листа.

Изтръгнат от вятъра, заслонът ги последва, плющейки като корабно платно.

Цели пет минути Сандокан, Яниш, Тремал-Наик и французинът се премятаха сред изкоренени бамбукови дървета, докато накрая се спряха в ствола на една смокиня, която за щастие бе устояла срещу напора на вятъра и се беше озовала на пътя им. Когато вихрушката премина и последва кратко затишие, те се изправиха на крака, понатъртени тук-там, с изпокъсани дрехи, но все пак без сериозни контузии.

Комарех беше изчезнал заедно с корнака, който беше хукнал да го гони. Другият слон, Мергее, лежеше в странна поза на поляната до лагера, скрил глава между краката си.

— Ами Сурама? — внезапно извика Яниш, докато се готвеха да се върнат в лагера, където се надяваха да намерят по-сигурен подслон.

— Сигурно е останала при слона — отвърна Сандокан. — Не я видях да излиза от заслона.

— Плюйте си на петите, господа — каза лейтенантът. — Да не се оставяме вихрушката отново да ни помете. Зад тялото на слона ще намерим по-сигурно убежище.

— Ами другия слон?

— Не се тревожи, Яниш — обади се Тремал-Наик. — Когато бурята премине ще се върне заедно със своя корнак.

— Както и с хората ни — добави Сандокан. — Къде ли са се скрили? Никъде не ги виждам.

— Да побързаме, господа — предложи лейтенантът.

Тъкмо щяха да побегнат, когато през писъка на вятъра и грохота на гръмотевиците до ушите им достигна вик:

— Помощ, сахиб!

Яниш се спусна по посока на гласа…

— Сурама!

— Какво става? — изкрещя Тремал-Наик. — Къде е Дарма? Пунти!… Пунти!…

Нито кучето, нито тигърът му отговориха. Навярно и те бяха отнесени от вихъра и бяха намерили подслон някъде другаде.

— Тръгваме! — извика Сандокан.

Всички хукнаха към лагера, откъдето бе долетял гласът на Сурама.

Не беше лесно да се види какво става там, най-вече поради падналия мрак, тъй като огромните черни облаци, забулили небето, не пропускаха слънчевите лъчи, а така също и поради множеството треви и листа, които летяха нагоре-надолу из въздуха, понесени от непрестанните вихрушки.

Сред разрушените стени на някогашното селище се открояваше единствено огромното тяло на Мергее.

Сандокан и другарите му бягаха през глава към лагера. Бяха оставили пушките си в дисагите на слоновете и сега бяха извадили ножовете си, които бяха изключително опасно оръжие в ръцете им, особено в тези на двамата пирати, свикнали чудесно да си служат с малайския крис.

За по-малко от пет минути достигнаха лагера. Втората вихрушка беше разпиляла всичкия им багаж, чувалите с провизии, сандъците с муниции, резервните платна и бе прекатурила дори седлата на слоновете, които се търкаляха преобърнати с дъното нагоре.

Не откриха никого: нито Сурама, нито корнака, нито Дарма, нито Пунти. Единствено слонът сякаш дремеше или пък може би изпускаше последния си дъх, тъй като се чуваше как гърдите му хриптят, или най-малкото хъркат.

— Къде е девойката? — попита Яниш, като се оглеждаше наоколо. — Никъде не я виждам, а тъкмо тя извика.

— Може би е затрупана под тези купчини от тръстика и листа — предположи Сандокан.

Гласът на португалеца прогърмя:

— Сурама! Сурама! Сурама!

В отговор се чуха единствено задавените хрипове на слона.

— Какво му е на Мергее? — попита французинът. — Имам чувство, че бере душа. Чувате ли го как шумно диша?

— Наистина — отвърна Тремал-Наик. — Дали не го е ударил някой ствол на дърво, изкоренено от проклетата буря? Видях няколко такива дървета да се носят, подгонени от вихрушката.

— Да отидем и да видим — каза Сандокан. — Струва ми се, че се е случило нещо странно.

Докато португалецът оглеждаше около лагера и разбутваше множеството купчини тръстики, викайки името на девойката, останалите се приближиха до слона.

Внезапно от гърдите на всички се изтръгна яростен вик. Мергее наистина умираше и беше на път да изпусне последния си дъх, но не ударен от дърво, довяно от бурята, а убит от злодейска ръка.

Горкото животно беше получило две ужасни рани в задните крака, разрязали сухожилията му, от които шуртеше толкова кръв, че наоколо се беше образувала огромна локва.

— Убили са го! — изплака Тремал-Наик. — Тези рани са дело на ловци, тръгнали за слонова кост.

— И кой е сторил това? — попита Малайският тигър със задавен от гняв глас.

— Кой ли? Тхугите, разбира се.

— Слонът умира — установи господин Люсак. — Не му остава да живее повече от няколко минути.

От гърдите на Малайския тигър се изтръгна истински вопъл.

— Дали тези нещастници не са се възползвали от бурята, за да нападнат лагера ни? — попита той.

— Доказателството е налице — отвърна Тремал-Наик.

— И как са устояли на вихрушката, която ни отвя като сламки?

Тремал-Наик тъкмо щеше да отговори, когато французинът внезапно нададе вик.

Господин Люсак се спусна към единствената устояла на бурята стена и извика:

— Проклети животни! А ние ги взехме за истински. А не!… Чашата вече преля!…

Сандокан и Тремал-Наик се приближиха до него. До стената пред французина бяха разхвърляни животински кожи.

— Капитан Сандокан — обърна се към него господин Люсак, — спомняте ли си антилопите, които се бяха скрили зад тази стена?

— Били са тхуги, маскирани в техните кожи — каза Малайският тигър.

— Да, господне. Нали си спомняте как се движеха по корем, като прикриваха краката си в тревата?

— Спомням си, господин Люсак.

— Тези разбойници успяха да ни измамят с невероятната си дързост.

— И са се възползвали, че бурята ни отнесе извън лагера, за да убият слона.

— И да отвлекат Сурама — добави Тремал-Наик. — Навярно девойката се е била оплела във въжетата на заслона.

— Яниш!… — извика Сандокан. — Безсмислено е да търсиш Сурама, тъй като сега вече е далеч оттук, но не се отчайвай, тъй като ще заловим похитителите й.

Португалецът, който макар и да не го показваше, навярно дълбоко в себе си хранеше особена симпатия към нещастната дъщеря на дребния раджа, може би за пръв път в живота си изгуби обичайното си спокойствие.

— Ще ги избия всички до един и тежко им, ако падне и косъм от главата на клетата девойка! Сега и аз усещам, че изпитвам смъртна омраза към тези чудовища.

— Убили са Мергее, но все още ни остава Комарех — каза Сандокан. — Ще подгоним тия проклети разбойници, без да им даваме нито миг покой.

— А! Ето, че се завръща заедно със своя корнак и вашите малайци — обади се господин Люсак. — Изглежда вече се е поуспокоил.

И наистина, огромният слон се приближаваше на бегом, като носеше на гърба си не само своя надзирател, но и хората на Сандокан, които след дълго преследване бяха успели да настигнат платното, отвяно доста надалеч от вятъра.

Все пак липсваха корнакът на умиращия Мергее, Сурама, Дарма и Пунти.

Можеше да се допусне, че тхугите са убили слона и похитили девойката, но че са се справили с ужасния тигър и огромното куче беше слабо вероятно.

— Какво мислиш за животните си, Тремал-Наик? — попита го Сандокан.

— Сигурен съм, че скоро ще се върнат, освен ако не са решили да преследват тхугите. Ти знаеш колко интелигентен е Пунти и колко много мрази последователите на Кали, след като беше затворен в подземията на Раджмангал, а Дарма напълно споделя чувствата му.

— Смяташ, че тигърът е последвал кучето, така ли?

— Не се съмнявам в това. Израснали са заедно и много пъти, когато съм ловувал в Съндербунд съм ги виждал да си помагат един на друг и даже…

Остър вой, сякаш нададен от огромна бронзова тръба, прекъсна думите му. Клетият Мергее с отчаяно усилие бе успял да се надигне на задните си крака и бе издал хобота си напред.

— Умира — глухо изрече господин Люсак. — Подлеци! Да убият това прекрасно животно!

Слонът тежко вдишваше въздуха и тялото му бе обзето от конвулсии, от които огромните му уши потрепваха.

Сандокан и другарите му тъкмо щяха да го доближат, когато гигантското животно тежко се свлече на земята, катурна се на една страна и избълва от хобота си струя кръв и пяна.

В същия момент един глас изплака:

— Умря! Проклети да са тия зверове!

Беше корнакът на Мергее, който тъкмо се беше появил иззад купчина тръстики и листа, довени от бурята, следван от Дарма и Пунти.