Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (10)

Глава X
Хекатомбата

Не бе изминала и половин минута, когато отрядът стигна до страничния тунел, който според Камамури щеше да ги изведе в подземната пагода и главните пещери, служещи за убежище на Суйодхана и последователите му.

Всички пирати бяха обхванати от гняв срещу този сатанински орден, който бе отнел живота на стотици хора, за да принесе кръвта им в жертва на ненаситната богиня.

Дори и Люсак не протестира срещу жестокото, но несъмнено заслужено наказание, което Сандокан бе намислил да наложи на тази банда главорези.

След нахлуването на пиратите, тхугите се бяха изпокрили и не даваха признаци на живот, като дори и хаукът беше престанал да се чува от тайнствените подземия. При все това обаче Сандокан и другарите му не си правеха илюзии, че няма да срещнат съпротива, поради което се придвижваха изключително предпазливо, за да не попаднат в клопка и вървяха силно наведени, за да не бъдат изненадани от някой залп.

Камамури, който най-добре познаваше подземията, тъй като беше прекарал няколко месеца в плен на удушвачите, вървеше най-отпред, вдигнал факела си върху цевта на пушката, за да заблуди противниците и да насочи нависоко огъня им, следван непосредствено от тигъра и Пунти.

След тях вървяха Сандокан, Тремал-Наик и Яниш заедно с един отряд от осмина малайци, избрани измежду най-точните стрелци, а на двадесет крачки зад тях под командата на Самбилонг и Люсак се придвижваше основният отряд, осветен от две факли.

Сурама вървеше по средата на последния отряд.

Плисъкът на водата, която продължаваше да се излива в пещерата и се оттичаше по страничната галерия, заглушаваше стъпките на нападателите.

Тя клокочеше в краката им и се стичаше с все по-голяма скорост, тъй като наклонът на тунела непрестанно се увеличаваше.

— Дали пък тхугите не са избягали? — попита Яниш. — Вече изминахме сто и петдесет крачки, а още не ни нападат.

— Сигурно ни чакат в някоя пещера — каза Тремал-Наик, който вървеше непосредствено зад Камамури.

— Да си призная предпочитам виковете на сражението пред тази мрачна тишина — обади се Сандокан. — Страхувам се от клопка.

— Каква клопка?

— Да не се опитат да ни издавят в някоя друга пещера.

— Не видяхме никаква друга врата, така че ще можем да се върнем назад при първите признаци, че нивото на водата се увеличава.

— Аз подозирам, че ще съсредоточат отбраната си в подземната пагода — каза Тремал-Наик.

— Никой няма да ни спре да влезем в нея, дори да бяха десет пъти повече. Искам всичките да ги издавя и завинаги да унищожа това бандитско котило.

— Стой! — извика Камамури.

Бяха стигнали до един завой на тунела и Камамури се беше спрял, тъй като в дъното бе забелязал бързо движещи се светлини.

Пунти тихо излая, а тигърът изръмжа.

— Животните надушиха опасност — обади се Тремал-Наик.

— Всички да залегнат на земята — изкомандва Сандокан. — Вдигнете високо факлите.

Всички спряха и залегнаха. Водата, която беше доста намаляла, бързо се оттичаше, което беше сигурен признак, че наклонът на тунела е голям. Светлините в дъното се движеха ту наляво, ту надясно.

— Какво ли правят? — попита Сандокан. — Това сигнали ли са, или нещо друго?

В този момент Пунти отново излая. Дали не ги предупреждаваше за някаква опасност?

— Някой се приближава — каза Камамури. Едва беше произнесъл тези думи, когато в тунела проехтя залп и в светлината на огъня от оръжията бяха забелязани няколко мъже, притаени до стените.

Бяха се прицелили обаче прекалено високо, на нивото на факлите, без да разберат, че те са закрепени върху цевите на пушките.

— Огън! — извика Сандокан и скочи на крака. — Основният отряд да не стреля, а първият да презареди!

При тази команда, авангардът, който, както вече споменахме, се състоеше от избрани стрелци, откри огън по тхугите, като се целеше в притаените покрай стените, след което извади ятаганите си и нададе диви викове, докато тигърът и Пунти на свой ред се нахвърлиха със зъби и нокти върху най-близките неприятели.

Изглежда последствията от този залп бяха ужасяващи, тъй като по пътя си пиратите непрестанно се спъваха в човешки тела, прострени на земята.

Когато чу тхугите да бягат, без да може да ги види, понеже светлината от факела на Камамури не бе достатъчно силна, Сандокан не направи и опит да спре своите момчета, които вече се бяха събрали на едно, тъй като основната група се беше сляла с авангарда в нетърпението си да влезе в бой.

Тунелът непрестанно се спускаше надолу, като постепенно започваше да се разширява. Светлините, които преди малко се забелязваха от двете му страни, сега бяха изчезнали, но пиратите все пак виждаха накъде се движат, тъй като факлите им не бяха загасени, въпреки куршумите, изсипали се над главите им.

Така пиратите се движиха в бяг около две-три минути сред тайнствените подземия на удушвачите, след което Сандокан и Камамури внезапно извикаха:

— Стой!

Пред себе си бяха чули метален звън, сякаш от затваряне на желязна или бронзова врата, а Пунти започна яростно да лае.

Пиратите се сблъскаха един в друг, тъй като не успяха да спрат изведнъж, след което вдигнаха карабините си.

— Какво има? — попита Яниш, приближавайки се до Сандокан.

— Изглежда, че тхугите ни затвориха пътя — отвърна малайският тигър. — Срещу нас трябва да има някаква врата.

— Ще я взривим с една бомба — каза Люсак.

— Отиди да видиш, Камамури — обади се Тремал-Наик.

— Дръж факела нависоко — посъветва го Сандокан, — а вие всички залегнете.

Махаратът тъкмо щеше да тръгне, когато зад гърба на пиратите отекнаха няколко изстрела и куршумите прелетяха над раменете им.

— Подлагат ни на кръстосан огън — каза Сандокан. — Самбилонг, вземи десет човека и ни прикрий в гръб.

— Да, капитане — отвърна боцманът. Изстрелите зачестиха, но заблудени от факлите, тхугите продължаваха да стрелят прекалено високо и куршумите им се забиваха в свода на тунела.

Ориентирани от пламъчетата на изстрелите, Самбилонг и хората му безшумно се промъкнаха до стрелците и скочиха срещу тях с ятаганите си.

И докато отрядът му завърза яростна битка, Камамури, Сандокан и Тремал-Наик бързо се приближиха до вратата, която им пречеше да продължат, за да я взривят с една бомба, чийто фитил вече беше запален. За свое учудване обаче намериха вратата открехната.

— Сигурно са я отворили — каза Тремал-Наик.

Тъкмо щеше да я бутне, когато Сандокан го възпря.

— Може би тук има някаква клопка — каза той.

Ръмженето на тигъра и шумният лай на кучето потвърдиха подозренията му.

— Дали пък не чакат да отворим вратата, за да ни застрелят от упор? — прошепна Тремал-Наик.

— Сигурен съм в това.

— Не можем обаче да спрем дотук.

— Господин Люсак, нека хората ни тихомълком се приближат и им кажете да се подготвят за стрелба. Дай ми бомбата, Камамури.

Взе я в ръце и започна да духа фитила, за да гори по-бързо, рискувайки бомбата да гръмне в ръцете му. После внимателно притвори вратата, хвърли бомбата и извика:

— Назад!

След миг се чу мощна експлозия, последвана от смразяващи викове. Вратата беше избита от взрива и лежеше на земята.

— В атака! — извика Сандокан, който беше повален от ударната вълна.

Пред него се виждаха панически да бягат хора, а на земята се гърчеха тхуги с изтръгнати крайници и ужасяващи рани в корема.

Пиратите се озоваха в широка подземна галерия, осветена от няколко факли в стените и украсена с чудовищни статуи, вероятно на индийски божества.

Стреляха по бягащите, за да не им дадат възможност да се окопитят и хукнаха след тях.

Самбилонг, който беше нападнал стрелците в гръб, се върна с хората си към отряда, като носеше в яките си ръце Сурама, тъй като се страхуваше да не би девойката да изостане и да попадне в ръцете на тхугите.

Не срещнаха никаква съпротива, нито в галерията, нито в следващите тунели.

Неспособни да устоят срещу натиска на този страховит противник, който вече не можеше да бъде спрян от никого, удушвачите се разбягаха по страничните тунели, като една част от тях се отправи към подземната пагода, вероятно с надеждата да се добере до изхода при свещения баниан, отново отворен от Суйодхана.

— Напред! Напред! — крещяха малайците и даяките, ентусиазирани от взрива, който беше разчистил пътя им.

Внезапно обаче, когато най-малко очакваха, срещу тях изникна голям отряд удушвачи.

— Опитват се да защитят подземната пагода! — извика Камамури. — Тя е зад тях!

Навярно това беше последното сражение на тхугите.

Със светкавична реакция Сандокан построи хората си в квадрат, което те успяха да сторят сравнително лесно, тъй като в момента се намираха в една широка галерия, към която изглежда водеха много тунели. Отвсякъде се стичаха полуголи тхуги, размахващи въжета, брадви и ножове, но така също пистолети и карабини.

Крещяха с пълно гърло и призоваваха името на богинята си, но виковете им съвсем не обезкуражиха нито малайците, нито даяките, свикнали с яростните бойни викове на полудивите си сънародници.

— Огън! — извика Сандокан, който се намираше в първата редица заедно с Яниш и Тремал-Наик. — Внимавайте да не угасите факлите и не проявявайте никаква милост!

Мощен залп, изстрелян почти от упор, запрати първите нападатели на земята. Веднага последва втори залп, след което започна жесток ръкопашен бой.

Макар и пет или шест пъти по-малобройни, момпрасемските тигри упорито устояваха срещу яростните атаки на фанатиците, без да разстройват редиците си.

Те също даваха жертви, най-вече от изстрелите с пистолети и карабини на тхугите, но това не ги обезкуражаваше и продължаваха да устояват на враговете си за огромна изненада на господин Люсак, който бе очаквал да се разбягат още при първата атака.

Земята се покри с тела на убити и умиращи, но въпреки това тхугите, отблъснати за кой ли път, се завръщаха с възхитителна упоритост, опитвайки се да унищожат тази група мъже, осмелили се да нахълтат в подземията им.

Съпротивата им обаче беше обречена на неуспех, тъй като с невероятната си храброст и издръжливост момпрасемските тигри умело отблъскваха яростните им, но по-скоро хаотични атаки.

Виждайки, че тхугите се огъват, Сандокан си даде сметка, че е настъпил решителният момент, раздели хората си на четири отряда и на свой ред ги поведе срещу неприятеля.

Щурмът на пиратите бе неудържим. За броени минути ордите на тхугите бяха разбити и обърнати в бяг.

Поражението им беше пълно.

След кратък сблъсък, фанатиците хукнаха през тунела към подземната пагода, подгонени от пиратите, които не проявяваха милост към никого и посичаха всеки, изправил се пред ятаганите им.

Напразно удушвачите се опитаха да затворят бронзовата врата на пагодата. Момпрасемските тигри не им дадоха време да го сторят и нахълтаха в огромното подземие. То беше осветено от полилей и в центъра му се издигаше статуята на жестоката богиня, пред която в каменно корито плуваха няколко червени рибки.

Водени от Камамури и Тремал-Наик, пиратите го прекосиха на бегом, стреляйки по тхугите, които бягаха пред тях, надавайки панически викове, и влязоха във втора галерия, по-малка от тази на пагодата, изпълнена със странна влага.

От сводовете капеха едри капки, а покрай стените се стичаха струйки вода и се събираха в дълбока шахта.

Камамури посочи на Сандокан едно стълбище, извеждащо към масивна желязна решетка, от която излизаше тръба и се разклоняваше в различни посоки.

— Към реката ли извежда? — попита го Малайският тигър.

— Да — отвърна махаратът.

— Дайте ми две бомби.

— Какво смятате да правите? — попита господин Люсак.

— Ще наводня подземията и ще унищожа веднъж завинаги царството на Индийския тигър.

— И ще издавите всички!

— Толкова по-зле за тях — хладно отвърна Сандокан. — Заклех се, че ще дойда тук да ги унищожа и ще удържа на думата си. Пригответе се да се изтеглим.

Взе от Яниш две бомби със запалени фитили, постави ги пред решетката, бързо слезе от стълбището и извика:

— Отдръпнете се!

Когато стигна до вратата на пагодата спря и се загледа в двете светещи точки на върха на стълбището.

Очевидно искаше да се увери, че влагата не е угасила фитилите.

Изминаха няколко секунди, след което мракът внезапно се разсея и в подземията отекна страшен гръм, последван от оглушителен тътен.

В галерията нахлу огромен воден стълб като същински водопад, който бързо започна да се разпространява навсякъде.

— Оттегляй се! — повтори Сандокан и хукна към пагодата. — Водата залива подземията!

Всички хукнаха през глава, осветени от мъждивата светлина на факлите, чувайки зад гърба им да долита грохотът от нахлуващите води на река Мангал, които бързо изпълваха подземията.

Докато прекосяваха пагодата до слуха им достигнаха ужасените крясъци на тхугите, изненадани от водната стихия в мрачните им укрития, после поеха през тунелите.

Самбилонг продължаваше да носи на ръце Сурама, за да е сигурен, че девойката няма да изостане и да бъде застигната от прииждащите води.

Вече бяха стигнали до последния тунел, когато чуха страхотен трясък, сякаш подземните сводове се срутиха и една огромна вълна ги застигна, обливайки ги с пяна.

За щастие се намираха на няколко крачки от пагодата, в която бяха започнали първите сражения и която нямаше опасност да бъде залята от неукротимата стихия.

— Издавете се до един! — извика Сандокан, минавайки през последната врата. — Отсега нататък бърлогата на тхугите ще бъде обитавана единствено от крокодилите и рибите.

Когато излязоха навън, забелязаха, че от изхода при свещения баниан излизат хора и бягат през глава към бреговете на блатото.

Някои от удушвачите, извадили по-голям късмет, бяха стигнали до изхода и бяха успели да се спасят, но броят им бе толкова незначителен, че Сандокан не намери за нужно да ги безпокои.

— За тях ще се погрижат крокодилите и змиите — каза той.

Обърна се към Тремал-Наик, прегърна го и каза:

— А сега към Калкута и оттам към Делхи. Откъде е най-краткият път?

— През Порт-Канинг — отговори бенгалецът.

— Да тръгваме. Да не се наричам Малайски тигър, ако не взема главата на Суйодхана.