Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (13)

Глава XIII
Предателите

Вместо да се отправи към колибата, където Сандокан и хората му бяха оставили конете си, отрядът пое по друга улица между полуразрушени къщи и градини, опустошени от боевете.

Предупреден от сипая, Тремал-Наик беше изключително разтревожен, тъй като се страхуваше от лоши изненади. Опита се да заговори подофицера, който обаче внезапно беше станал изключително мълчалив и само му направи знак да продължава напред.

— Тремал-Наик — обади се Яниш, — струва ми се, че нещо не е наред. Знаеш ли какво се е случило?

— И аз не знам — отвърна бенгалецът, — но имам чувство, че нямат желание да ни пуснат да влезем в Делхи.

— Дали не ни смятат за шпиони на англичаните? — попита Сандокан.

— Подобно подозрение ще ни постави в смъртна опасност — отбеляза Тремал-Наик.

— Шпионите биват избивани и от двете страни, тъй като англичаните също не биха проявили милост към индийците.

— И все пак никой за нищо не би могъл да ни обвини — намеси се Яниш.

— Имам едно подозрение — каза Сандокан.

— Какво? — погледнаха го едновременно Тремал-Наик и португалецът.

— Че някой ни е видял заедно с господин Люсак.

— Тежко ни ако е вярно — възкликна бенгалецът. — Идея си нямам как бихме могли да се спасим.

— На всичкото отгоре нямаме и оръжия! — допълни Сандокан.

— А и да имахме каква полза от тях? Наоколо има най-малко хиляда бунтовника и повечето от тях са бивши войници.

— Така е, Тремал-Наик — съгласи се Яниш. — Е, може би пък всичко ще се нареди.

— Къде ни водят? — попита Сандокан.

Конниците бяха спрели пред една масивна постройка, която изглеждаше, че преди е била петоъгълна кула. Горната й част обаче беше срутена и наоколо се търкаляха останки от зидовете.

— И това ли е сборния пункт за доброволците? — учуди се Яниш.

Подофицерът размени няколко думи с двамата часови пред вратата, след което се обърна към Тремал-Наик и другарите му:

— Влизайте! Комендантът ви чака горе да ви извади пропуски, без които е невъзможно да влезете в свещения град.

— А кога ще тръгнем за Делхи? — попита Сандокан.

— След няколко часа — отвърна подофицерът. — Последвайте ме, господа.

Запали една факла, която носеше със себе си, накара да отворят масивната бронзова врата и тръгна по тясното стълбище, чиито стъпала бяха изпочупени и покрити със слой зеленикава тиня, образувана от влагата.

— Тук ли е настанен комендантът? — попита Тремал-Наик.

— Да, на горния етаж — отвърна подофицерът.

— Има вид по-скоро на затвор.

— Не разполагаме с достатъчно сгради. Да вървим, господа, побързайте.

Когато стигна до първия етаж отвори друга бронзова врата и се отдръпна, за да пропусне Сандокан, Тремал-Наик, Яниш и другарите им, но веднага щом те влязоха вътре с рязко движение я затвори, оставяйки ги в пълен мрак.

Сандокан нададе гневен вик:

— Мерзавец! Предател!

Последваха няколко минути мълчание. Дори Яниш, който трудно се учудваше от каквото и да било, изглеждаше изумен.

— Май ни затвориха — най-после каза той с обичайната си флегматична непринуденост. — Честна дума, не очаквах такава неприятна изненада, още повече, че не сме сторили нищо лошо на бунтовниците. Тремал-Наик, ти какво ще кажеш за това?

— Ще кажа, че тоя негодник генералът ловко ни измами — отвърна бенгалецът.

— Тремал-Наик — внезапно се обади Сандокан, — ами ако зад тая работа стои дългата ръка на Суйодхана?

— Изключено е той да се е озовал тук тъкмо в момента на нашата поява.

— А на мен ми се струва, че е точно така — отвърна Сандокан.

— Или по-скоро, че някой тхуг ни е разпознал и е излъгал генерала, че сме шпиони — предположи Яниш.

— Възможно е — съгласи се Сандокан. — Както вече казах, сигурен съм, че тая работа е дело на удушвачите.

— Нека преди всичко да видим къде се намираме и дали не можем да се измъкнем — предложи Яниш. — Седем души сме и все нещо можем да опитаме.

— Имаш ли огниво и прахан? — попита Сандокан.

— Даже и насмолено въже, което ще може да ни свети поне десетина минути — отвърна португалецът. — Надявам се, че малайците също ще намерят нещо подобно в джобовете си.

— Пали — каза Сандокан. — Така нищо не се вижда.

Яниш зачатка с огнивото, прехвръкнаха няколко искри, праханта пламна и с нея запали насмоленото въже.

Сандокан го вдигна и огледа наоколо.

Намираха се в доста широка, напълно празна стая с четири прозорци, обковани с дебели железни решетки, които трудно можеше да бъдат изкъртени.

— Това е истински затвор — каза той, след като обиколи стаята.

— Не са сгрешили в избора на мястото — допълни Яниш. — Тези зидове трябва да са дебели по няколко метра и като прибавим яките решетки, явно няма излизане оттук. Любопитен съм да видя как ще завърши цялата тая каша, в която се забъркахме. Дали твоите сънародници обсъждат съдбата ни и дали не смятат да ни разстрелят? — обърна се към Тремал-Наик.

— Няма да е много весело, ако наистина го сторят.

Бенгалецът не отговори.

— Да изчакаме някой да се появи — предложи Сандокан. — Не вярвам много да се забавят.

— А, да не забравяме и за сипая на капитан Макферсън — внезапно се обади Тремал-Наик. — Този човек е загрижен за съдбата ни и съм сигурен, че ще опита да направи нещо за нас.

— Наистина — съгласи се Яниш. — Аз го бях забравил.

— Едва ли може да стори кой знае какво — въздъхна Сандокан, — тъй като не разполага с власт.

— Може пък да има влиятелни приятели — предположи Тремал-Наик. — Този човек ми вдъхва доверие.

— Да се опитаме да прекараме все пак някак си нощта — предложи Яниш и хвърли въжето, което вече беше изгоряло. — И без това до утре никой няма да се появи.

И тъй като нямаше нито легла, нито слама, седемте мъже легнаха на голия под, който се оказа, че поне не беше влажен и се опитаха да заспят.

Бяха толкова уморени, че въпреки дълбоките си притеснения, скоро потънаха в дълбок сън.

Когато се събудиха на сутринта, слънцето вече надзърташе през дебелите железни решетки на прозорците.

— Да ставаме! — извика Сандокан. — Оказва се, че човек може да се наспи дори и без легло.

— Нещо ново? — попита Яниш и се прозя.

— Засега нищо — отвърна Тигърът. — Затворът ни е също толкова празен, колкото беше и снощи.

— Никаква милост нямат тия хора. Отнасят се към нас като към пирати.

— Я да видим накъде гледат прозорците — каза Сандокан.

Приближи се до решетките и погледна навън.

Прозорците гледаха към полуразрушена стена, посипана с отломки от съборилите се етажи, ограждаща двор, в средата на който се издигаше огромен тамаринд, хвърлящ дебела сянка под гъстите си клони.

Отвъд стената не се виждаха други сгради, тъй като непосредствено под тях започваше палмова гора, осеяна с високи храсти.

Тъкмо щеше да се отдръпне, когато вниманието му бе привлечено от един клон на тамаринда, който силно се разклати.

— Дали пък не са маймуни? — помисли си той.

Загледа се по-внимателно, тъй като му се стори невъзможно маймуни да разклатят така силно такъв дебел клон и забеляза нещо бяло и червено да се движи сред гъстите листа.

— На дървото има човек — каза той. — Дали не ни следи? А, Тремал-Наик!

Бенгалецът, който разговаряше с Яниш, веднага дотича до прозореца.

— Прав беше, че сипаят няма да ни изостави — каза Сандокан. — Виждам го, че се е скрил в клоните на тамаринда и ни прави знаци, които аз не мога да разгадая. Изглежда, че се мъчи да ни предаде някакво съобщение.

— В името на Брахма и Шива! — възкликна Тремал-Наик. — Той е! Не смее да се доближи, което означава, че сме поставени под строга охрана и се страхува да не бъде забелязан.

— Разбираш ли знаците, които ни прави.

— Изглежда ни казва да сме търпеливи.

— Никога не съм бил търпелив, така че предпочитам да ни беше казал нещо друго — отвърна Сандокан.

— Опитай се да го попиташ дали може да пи намери оръжия.

— Свърши вече, Бедар се скри. Явно някой се приближава насам.

Погледнаха към стените и забелязаха двама бунтовници да се катерят между отломките покрай стените.

— Струва ми се, че вече съм виждал някъде тия двамата с огромните тюрбани — каза Сандокан.

— Да, снощи след вечерята те се появиха заедно с подофицера и бяха скрили лицата си — отвърна Тремал-Наик.

Двамата индийци погледнаха към прозорците, след което заобиколиха стената и изчезнаха от другата страна.

— Дошли са да се убедят, че не сме избили решетките или стените — каза Сандокан. — Това е лош признак.

В този момент изскърцаха пантите, огромната бронзова врата се отвори и се появи подофицерът, съпроводен от четирима сеики, въоръжени с карабини и още двама, които носеха кошници.

— Как прекарахте нощта, господа? — попита той с подигравателна усмивка, която не убягна от погледа на Сандокан.

— Чудесно — отвърна последният. — Трябва обаче да ви кажа, че ние не се отнасяме толкова любезно към затворниците, но в замяна на това им предоставяме повече удобства и ако не можем да им осигурим дървено легло, поне им предоставяме сухи листа. Изглежда войната е унищожила и дърветата.

— Имате хиляди основания да се оплаквате, господа — отвърна подофицерът. — Предполагах, че няма да ви оставят тук цяла нощ и че ще ви разстрелят още преди изгрев-слънце.

— Да ни разстрелят! — извикаха в един глас Яниш и Сандокан.

— Така си мислех — отвърна индиецът, почти разкаян, че е изтървал от устата си тези думи.

— И на какво основание разстрелвате чужденци, които никога не са имали нищо общо с вас индийците? — попита Сандокан. — Какво не ви харесва у нас?

— Не мога да отговоря на въпроса ви, господине — отвърна индиецът. — Тук командва генерал Абу Асам. Изглежда някакви хора упражняват натиск над генерала да ви разстреля възможно по-скоро.

— И кои са тези хора? — попита Тремал-Наик и пристъпи напред.

— Не зная.

— Не знаеш ли? В такъв случай ще ти кажа аз: това са жалките тхуги, онези долни сектанти, които петнят името на Индия и които вие сте имали неблагоразумието да приемете под вашите знамена.

Подофицерът остана безмълвен, но по погледа му се четеше, че не се решава да отрече.

— Истина ли е, че именно тхугите са поискали да умрем? — попита Тремал-Наик.

— Не зная — промърмори подофицерът.

— И вие ще станете съучастници на тези убийци? Ако нападнахме бърлогата им сред блатата на Раджмангал, то е, защото похитиха дъщеря ми. Ние избихме голяма част от тях, убедени, че правим услуга на Индия, а вие за благодарност искате да ни разстреляте. Иди в такъв случай при твоя генерал и му кажи, че той не се сражава за свободата на Индия, а чисто и просто е един убиец.

Подофицерът смръщи вежди и нетърпеливо махна с ръка.

— Достатъчно — каза той. — Това не е моя работа, работата ми е да се подчинявам и нищо повече.

Обърна се към хората си, накара ги да оставят на земята двете кошници, после излезе заедно с отряда си и без да пророни дума шумно затвори вратата.

— По дяволите! — извика Яниш, когато останаха сами. — Тоя човек направо ми уби апетита. Не ще и дума, че няма никакво домашно възпитание.

— Искат да ни разстрелят! — възкликна Тремал-Наик.

— Наистина, подобна новина не доставя голяма радост, клети ми приятелю — каза португалецът, който беше възвърнал доброто си настроение. — Ти какво ще кажеш, Сандокан?

— Че тия тхуги се оказаха по-силни, отколкото предполагах.

— А ние се надявахме, че ще успеем да ги унищожим напълно!

— Докато се оказва, че и други се намесват в тяхна помощ, приятелю Яниш — отвърна Сандокан. — Ако не намерим начин да се измъкнем възможно най-бързо, представа си нямам как ще завърши тази непредвидена спирка.

— Наистина, да потърсим начин да се измъкнем оттук — каза Яниш, — но не и преди да закусим. Смятам, че на пълен стомах идеите ще ни дойдат по-лесно.

— Какъв възхитителен човек! — възкликна Тремал-Наик. — Нищо не е в състояние да го разстрои!

— Трябва да гледаме философски на нещата — усмихна се португалецът. — Може би вече са ни разстреляли? Не… В такъв случай!

— Той е моята изпускателна клапа — каза Сандокан. — Колко ли пъти дължа живота си именно на флегматичния му нрав.

— По дяволите всички разговори! — възкликна Яниш. — Дайте по-скоро да видим какво са ни донесли за ядене тия негодници. Господи! Ето още една лоша мисъл, която съвсем уби апетита ми.

— Каква? — в един глас попитаха Сандокан и Тремал-Наик.

— Ами ако тази храна е отровна?

— Каква странна идея! — възкликна Сандокан. — Ако искаха да ни премахнат, никой не би им попречил да ни застрелят.

— Може би имаш право — отвърна Яниш.

Отвори двете кошници и намери в тях питки, печена антилопа, ориз с риба, бутилка палмово вино и дори цигари, направени от смлян червен тютюн, увит в палмово листо.

— Не са чак толкова стиснати — каза той и, забравяйки за подозренията си, решително отхапа от питката, но внезапно от гърлото му се изтръгна вик.

— Негодници! Вътре са сложили камъни и за малко не си счупих зъб.

— Камъни ли? — възкликна Сандокан.

— Вътре има нещо твърдо.

— Да го видим.

Взе питката и я разчупи на две. За голямо свое учудване намери вътре малко метално топче.

— О! — възкликна той. — Какво е това?

Яниш бързо го взе и го огледа с жив интерес.

— Вътре трябва да има нещо — каза той.

— И аз така мисля — съгласи се Сандокан.

— Дали не го е сложил Бедар? — попита Тремал-Наик.

— Да видим ще успеем ли да го отворим — каза Яниш. Опита се да го развие и установи, че това не е толкова сложно. Отвори го и извади едно смачкано руло хартия.

— Добре — каза той.

Разви го, внимавайки да не го скъса и забеляза, че има нещо написано със синьо мастило.

— Това е от индиеца — каза той. — Чети ти, Тремал-Наик, тъй като знаеш езика по-добре от нас.

— Написани са само три думи — отвърна бенгалецът.

— Чети!

— „Чакайте тази вечер“.

— И нищо друго? — попита Сандокан.

— Нищо.

— Дори и подпис ли няма?

— Не, Сандокан.

— Кой ли може да ни е изпратил тази бележка?

— Един-единствен човек: Бедар.

— Чакайте тази вечер — повтори Яниш. — Дали няма да дойде и да пререже решетките на прозорците?

— Предполагам, че ще направи нещо — отвърна Сандокан. — Имахме голям късмет, че го срещнахме. Ако ни помогне, възнамерявам щедро да го възнаградя.

— Стига само да не ни разстрелят преди да е дошла вечерта — каза Яниш.

— Обикновено екзекуциите се изпълняват сутрин рано — обърна внимание Тремал-Наик.

— А нашата защо я задържат?

— Не ми се вярва, Яниш, че въобще възнамеряват да ни разстрелят, преди да са чули защитата ни — каза Сандокан.

— Това са бунтовници, драги ми Сандокан, които въобще няма да си направят труда да ни изслушат. Какво можеш да очакваш от хора, които само преди няколко дни са избили всички англичани, попаднали им пред очите, без да пощадят нито жените, нито децата? Какво представляваме ние за тях? Едни шпиони, които трябва да бъдат избити като бесни кучета и които дори армиите на цивилизованите народи наказват със смърт. Е, след като още сме живи, да се възползваме и да изпушим цигарите си.

При тези думи Яниш, без повече да се тревожи за утрешния ден, запали двадесетата си поредна цигара, вдишвайки с наслада уханието на тютюна.

През деня нищо не се случи. Никой не се появи в затвора, само дето пак забелязаха двамата индийци с огромните тюрбани, които очевидно отново дойдоха да огледат какво става със затворниците.

Слънцето тръгна към залез, когато подофицерът и ескортът му отново се появиха с вечерята.

— Решението ли си промениха, или най-после разбраха, че не сме английски шпиони? — попита го Сандокан още щом го видя да влиза в стаята.

— Страхувам се, че е точно обратно — отвърна подофицерът и лицето му притъмня.

— Значи ще ни разстреляте утре при изгрев-слънце, така ли? — попита Яниш с напълно спокоен глас.

— Не зная, но все пак…

— Продължавайте. Ние не сме хора, които лесно можеш да уплашиш.

Подофицерът огледа затворниците с недоумение. Очевидно беше впечатлен от спокойствието, което показваха тези вече осъдени на смърт хора.

— Нима си мислите, че просто искам да ви сплаша? — попита той.

— Не, разбира се — отвърна Яниш.

— Абе вие от желязо ли сте?

— Не, просто не се размекваме лесно.

— Ако аз бях на мястото на генерала, кълна се, че щях да ви пощадя — каза подофицерът. — Жалко е да бъдат убивани толкова храбри мъже.

— Кажете ми — обърна се към него Сандокан, — ще ни разстрелят без да ни съдят, така ли?

— Така изглежда.

— Какви доказателства има генералът, за да не повярва в почтеността ни и да се съмнява в намерението ни да се бием заедно с вас?

— Изглежда някой му е дал такива доказателства.

— Че ние сме шпиони ли?

— Не зная, господа. Отпочинете си и се опитайте да отдадете заслуженото внимание на вечерята, която този път е особено разнообразна и обилна. Вътре ще намерите и сладкиш, изпратен ви от един сипай, когото вие познавате и който ме помоли да ви го предам.

— Бедар ли? — попита Тремал-Наик.

— Да, Бедар.

— Благодарете му от наше име — каза Яниш — и му кажете, че ще го изядем за негово здраве.

Подофицерът даде знак на хората си и излезе от стаята обзет от известна тъга при мисълта, че такива храбри мъже ще бъдат разстреляни без съд и присъда.

— Значи Бедар ни е изпратил сладкиш! — възкликна Яниш, когато вратата се затвори. — Навярно вътре има нещо, което може да ни е от полза.

Сандокан внимателно отвори кошницата, донесена от двамата индийци, която този път беше доста по-голяма от предишните и извади един прекрасен сладкиш във формата на кула с чудесна жълта глазура, заобиколена от нарязани на кръгчета ананаси.

— Господи! — възкликна Яниш, вдъхвайки уханието на сладкиша. — Не съм предполагал, че индийците са толкова добри сладкари и че е възможно да се направи такъв шедьовър.

— Сигурно го е купил от града — предположи Тремал-Наик.

— Много мил човек е този Бедар.

— А може би по-скоро хитър, отколкото мил? — каза Сандокан, взе една вилица и се приготви да отчупи глазурата, която образуваше горната част на кулата.

— Тази кула е толкова широка, че е невъзможно вътре в нея да не е скрито нещо.

Внимателно извади ананасите, след което отлепи глазурата. От устата му се изтръгна вик.

— А! Тъкмо това очаквах да намеря!

Кулата беше напълно празна отвътре, или по-скоро не съвсем, тъй като имаше няколко предмета, които Сандокан побърза да извади.

Появиха се четири пили, три ножа и дълго копринено въже, навито на руло и доста тънко, но достатъчно здраво, за да издържи тежестта на един човек, без да се скъса.

Накрая Тигърът извади и един лист хартия, изписан с дребни букви.

— Чети — каза той и го подаде на Тремал-Наик.

— От Бедар е — усмихна се бенгалецът. — Слава богу, че има и такива хора!

— Какво пише? — в един глас попитаха Яниш и Сандокан.

— В полунощ да се прехвърлим в двора, където ще ни чака и че е приготвил един слон, с който да улесни бягството ни.

— И откъде е намерил тоя слон? — учуди се Яниш.

— Сигурно го е наел от Делхи — отвърна Тремал-Наик. — Това никак не е трудно, ако човек разполага със стотина рупии, а това е сума, която е по джоба на един сипай.

— И която многократно ще му се възвърне, ако успее да ни спаси — каза Сандокан. — Добре е, че генералът не нареди да ни претърсят.

— Имаш ли още достатъчно диаманти? — попита Яниш. — Защото, ако си ги свършил, аз имам.

— Твоите ги остави в резерва — отвърна Сандокан. — За онова, което е в кесията ми, ще ми дадат четиридесет хиляди рупии дори и със затворени очи. Но стига толкова приказки. Слънцето залезе и ни чака доста работа.

— Индийските пили са не по-лоши от английските — каза Яниш. — Колкото и да са дебели, решетките ще паднат за не повече от два часа.

Приближиха се до един от прозорците и огледаха внимателно дали сред отломките не е поставен някой часови.

— Не се вижда жива душа — каза Сандокан. — Явно никой нищо не подозира.

— Хайде да похапнем и тогава да се залавяме за работа — предложи Яниш. — Преди всичко нека уважим сладкиша на Бедар. Да се навечеряме, а после ще се занимаем и с решетките.