Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (8)

Глава VIII
В бърлогата на тхугите

По какъв начин този ужасен старец, избягал почти без никакво оръжие сред блатистите острови на Съндербунд, беше успял да се спаси от отровата на кобрите, от хватката на страшните бои, от зъбите на крокодилите и от лапите на тигрите и пантерите, как беше прекосил лагуната и се бе завърнал в бърлогата на тхугите?

И как, вместо да се появят Суйодхана и малката Дарма, за да извършат жертвоприношението с човешка кръв, тук бе нахълтала тази банда фанатици? Дали не ги бе предал Сирдар, или пък ги бяха забелязали да се изкачват по купола на пагодата?

Нито Сандокан, нито другарите му имаха време да намерят отговор на тези въпроси.

Тхугите ги нападнаха от всички страни с въжета, ками и ножове, като неистово крещяха.

— Смърт за похитителите на пагодата! Кали!… Кали!…

Сандокан пръв излезе от нишата и насочи карабината си срещу жреца, който предвождаше удушвачите, хванал в дясната ръка ножа, откраднат от часовия при бягството от прахоса, а в лявата една факла.

— Първият куршум ще е за тебе, старче! — изкрещя страховитият пират.

Думите му бяха последвани от изстрел, който оглушително отекна между стените на пагодата.

Жрецът изпусна ножа и повдигна ръка към гърдите си.

За момент остана на крака, вперил изпълнен с дива омраза поглед в Сандокан, след което се строполи пред краката на огромната статуя в центъра на пагодата и от устата му се изтръгна сподавен вик:

— Отмъстете за мен… убийте ги… унищожете ги… Това е волята на Кали!…

За момент удушвачите бяха замръзнали на местата си, давайки по този начин време на Тремал-Наик, Яниш, французина и четиримата малайци да се съберат покрай Малайския тигър, който беше хвърлил карабината си на земята и бе извадил ятагана.

Колебанието на тхугите обаче продължи само няколко секунди. Окрилени от численото си превъзходство, те бързо се спуснаха напред, като се разделиха, за да заобиколят враговете си и запратиха срещу им оловни топки и въжета.

Сандокан, който навреме си беше дал сметка за угрозата да бъдат обкръжени, се спусна към най-близката стена, докато останалите със залп му разчистиха пътя, поваляйки на земята четири-пет нападателя.

— Извадете ятаганите!… — извика Сандокан и се облегна на стената. — Внимавайте с въжетата!

Яниш, Тремал-Наик и другарите им се възползваха от пробива в редиците на удушвачите, предизвикан от задружния им залп, и незабавно се придвижиха до Сандокан, като размахваха ятаганите си на всички посоки, за да разсичат летящите срещу им въжета, които свистяха над главите им.

Действията на Малайския тигър и претърпените загуби изглежда бяха охладили ентусиазма на удушвачите, които навярно се бяха надявали лесно да се справят с малцината си противници.

Ободри ги повторният вик на жреца, който все още не бе издъхнал, макар че лежеше в локва кръв.

— Убийте ги… унищожете ги… който умре ще отиде в рая на Кали… който…

Смъртта прекъсна последните му думи, но всички чуха даденото обещание. Който умре ще отиде в рая на Кали! Това бе напълно достатъчно, за да вдъхне смелост на тези отчаяни фанатици.

За втори път се нахвърлиха срещу противниците си, като се окуражаваха с ужасни проклятия, но отново се огънаха пред огъня на осмината.

Сандокан и другарите му бяха извадили пистолетите и стреляха от упор по нападателите.

Десет или дванадесет от тях бяха повалени мъртви или ранени, като телата им преградиха пътя на нападателите. Едно от въжетата успя да се увие около врата и ръката на господин Люсак, но с един удар на ятагана си Яниш веднага го разсече.

Този втори залп, далеч по-страшен от първия, вся паника сред нападателите, още повече, че жрецът не беше вече между тях да ги окуражава. Виждайки суматохата, настъпила в редиците им, Сандокан не им остави време да се съвземат и отново да нападнат.

— Напред! — извика той. — Да изтребим до крак тая пасмина!

Страховитият морски пират се нахвърли срещу тхугите с неудържимия устрем на звяра, чието име носеше, като нанасяше смъртоносни удари с ятагана, който въртеше в ръка като рапира.

Другарите му го последваха, а малайците нададоха диви крясъци, скочиха като антилопи и започнаха да посичат всичко живо, озовало се под дълги им остри ножове.

Неспособни да устоят на тази яростна атака, тхугите захвърлиха въжетата и оловните топки, станали безполезни в завързалия се ръкопашен бой и се скупчиха пред статуята. Тук те извадиха ятаганите и ножовете си и изведнъж у тях се появи решителност да се бият, сякаш се надяваха да бъдат покровителствани от чудовищната богиня.

Разярен от съпротивата им, която вече бе помислил за пречупена, Сандокан ги нападна с нестихващ устрем, опитвайки се да разстрои редиците им.

Битката бе ужасяваща. Ятаганите и дългите ножове на малайците, които имаха безспорно преимущество пред камите на тхугите, се стоварваха над тях, режейки ръце и глави и забивайки се в гърдите и гърбовете им. Въпреки това обаче удушвачите не разстройваха редиците си и продължаваха да оказват отчаяна съпротива.

Напразно Малайският тигър на три пъти се бе впускал в атака заедно с другарите си. Въпреки множеството жертви, които падаха под ятаганите им, и трите пъти трябваше да отстъпи.

Тъкмо щеше да нападне за четвърти път, когато в далечината отново се чуха ударите на големия хаук, незабавно последвани от изстрели на мускети вън от пагодата.

Сандокан нададе вик.

— Кураж, приятели! Идват ни на помощ! Напред срещу тези долни бандити!

Вече не бе необходимо да окуражава хората си, тъй като при ударите на барабана, удушвачите хукнаха презглава към вратата, откъдето се бяха появили и която вероятно водеше към някоя от тайнствените галерии на подземния храм.

Виждайки ги да се разбягват, Сандокан дори за миг не се поколеба да ги последва, като извика на приятелите си:

— Напред! Да ги последваме в бърлогата им!

При бягството си тхугите бяха захвърлили няколко факли. Яниш и Тремал-Наик взеха две от тях и поеха след Сандокан.

Тхугите вече бяха стигнали до вратата и се опитваха да се доберат до подземието, блъскайки се един в друг.

Когато Сандокан и хората му стигнаха до вратата, удушвачите вече бяха избягали далеч напред.

И понеже добре познаваха галериите, бяха изгасили факлите си, за да не ориентират преследвачите си, така че в подземието цареше мрак. Стъпките им обаче отекваха отчетливо, тъй като в галерията всеки шум се усилваше десетократно.

Тремал-Наик, който се опасяваше от клопка, се опита да спре Малайския тигър с думите:

— Нека изчакаме да се появят хората ти, Сандокан.

— Ние сме достатъчни — отвърна му пиратът. — Ще спрем по-нататък.

После взе факела от Яниш и смело пое през тъмния проход, без да се безпокои от непрестанните удари на хаука, който навярно призоваваше всички обитатели на подземията да се съберат на едно място.

Сандокан имаше и друга причина да подгони тхугите и тя се криеше в опасението му, че Суйодхана може да изчезне заедно с малката Дарма, поради което бързаше в мрака, без да мисли за опасностите, на които би могъл да се натъкне.

Всички го последваха, като крещяха и удряха оръжията си в стените на тунела, за да всеят паника сред бегълците и да ги накарат да повярват, че са много повече на брой.

Проходът, който извеждаше към подземията на Раджмангал, слизаше стръмно надолу.

Беше полукръгъл тунел, издълбан в скалата, широк едва два метра и също толкова висок, тук-там прекъсван от тесни хлъзгави стълбища. Отвсякъде избиваше влага и от тавана капеше вода, сякаш над него минаваше река или пък имаше блато.

Удушвачите продължаваха да бягат, без да се опитват да окажат и най-малка съпротива, което всъщност никак нямаше да бъде трудно в едно толкова тясно пространство.

Момпрасемските пирати, Тремал-Наик и французинът ги следваха по петите, като крещяха и дори от време на време отправяха към тях по някой изстрел с пистолетите си.

Бяха решени да стигнат до подземната пагода и да изчакат в нея хората си, които предполагаха, че вече са проникнали в храма, съдейки по изстрелите, долитащи до слуха им.

Така в преследване на тхугите бяха изминали около четири-петстотин крачки, когато се озоваха пред една огромна бронзова врата, която бегълците навярно не бяха имали време да затворят и която извеждаше в кръгла пещера.

— Да спрем тук — предложи Тремал-Наик.

— Не — отвърна Сандокан, който беше забелязал последните бегълци да се изнизват през друга врата.

— Не чувам хората ти да идват насам.

— Ще дойдат по-късно. Камамури е с тях и ще ги води. Да вървим, преди Суйодхана да е избягал заедно с Дарма.

— Да вървим — извикаха в един глас Яниш и Люсак.

Хукнаха през пещерата към втората врата, през която бяха избягали тхугите, но внезапно проехтяха два мощни удара, сякаш бяха избухнали бомби.

Сандокан спря и нададе яростен вик.

— Затвориха и двете врати!

— По дяволите! — възкликна Яниш и усети да го полазват студени тръпки, които внезапно охладиха целия му ентусиазъм.

— В капан ли попаднахме?

Всички бяха замръзнали на мястото си и тревожно оглеждаха наоколо.

След като се затвориха двете врати бяха секнали всички външни шумове.

Не се чуваха дори изстрелите на момпрасемските тигри, нито ударите на хаука, нито виковете на бягащите тхуги.

— Затвориха ни вътре — най-сетне се обади Сандокан. — Значи ли това, че зад нас са останали още врагове? Действах изключително непредпазливо, като ви увлякох да преследваме тия бандити и направих грешка, че не се вслушах в съвета на Тремал-Наик, но се надявах да стигнем до пагодата и да спасим Дарма от ръцете на Суйодхана, преди да е успял да избяга с нея.

— Тхугите все още не са ни хванали, капитане — каза Люсак, който все още стискаше в ръка ятагана си, опръскан с кръв до дръжката. — Хората ви имат бомби, така че ще отворят тези врати.

— Вече никакви не се чуват — каза Яниш. — Дали пък удушвачите не са ги отблъснали?

— Не ми се вярва — отвърна Сандокан. — Знаеш колко храбри са нашите тигри и хвърлят ли се веднъж в атака, не се спират нито пред оръдията, нито пред картеча. Сигурен съм, че вече са проникнали в пагодата и навярно сега разбиват вратата към подземието.

— Въпреки това никак не съм спокоен — каза Тремал-Наик, който до този момент беше останал безмълвен — и се страхувам, че Суйодхана ще се възползва от ситуацията, за да избяга с моята Дарма.

— Съществуват ли и други изходи? — попита Сандокан.

— Този, който извежда до свещения баниан.

— Сирдар ни каза, че е запушен — отбеляза Яниш.

— Може отново да са го отворили — отвърна Тремал-Наик. — Суйодхана разполага с достатъчно яки мъже.

— Камамури знае ли за този проход? — попита Сандокан.

— Да.

— Кой знае, може да е изпратил някой от хората ми да го наблюдават.

— Господине — обади се Люсак, който се бе заел да обикаля пещерата, — нека опитаме да се измъкнем оттук.

— Прав си — отвърна Сандокан. — Губим си времето в безполезни приказки. Огледахте ли вратите, господин Люсак?

— И двете — отговори французинът. — Смятам, че не можем и да мислим да излезем през тях при липсата на бомба. Целите са от бронз и изглеждат изключително дебели. Тези разбойници избягаха оттук, за да ни вкарат в клопка и трябва да признаем, че напълно успяха.

— Открихте ли друг изход?

— Не, господин Сандокан.

— А нашите хора какво още се бавят? — попита Яниш, който започваше да губи търпение. — Вече трябваше да са тук.

— Бих дал половината от своите богатства, за да разбера нещо за тях — каза Сандокан. — Тази тишина много ме тревожи.

— И мен — съгласи се Тремал-Наик. — Сандокан, нека да не губим време и да се опитаме възможно по-скоро да се измъкнем оттук, преди тхугите да са ни погодили някой още по-ужасен номер.

— Нека само се опитат да влязат! Имаме достатъчно куршуми и барут.

— Знаеш ли, че веднъж в едно от тези подземия, където се бяхме скрили с Камамури, след като изтръгнахме от ръцете на тхугите майката на Дарма, едва не ни опекоха живи?

— Могат да повторят това мъчение, за да ни принудят да се предадем.

— Надявам се, че хората ми няма да им позволят…

— Мълчи! — извика Яниш, който се бе опрял до вратата на тунела към пагодата. — Чувам далечни изстрели.

— Откъде идват?

— Струва ми се от пагодата.

Всички се приближиха до масивната бронзова врата и долепиха ухо до металния й обков.

— Да, наистина се чуват изстрели — каза Сандокан. — Хората ми продължават да се бият. Приятели, нека се опитаме да се присъединим към тях.

— Невъзможно е да преодолеем тази врата — обади се Люсак.

— Тогава да я взривим — предложи Яниш. — В торбата си имам около половин ливра барут, а и вие сигурно имате по толкова, така че ще можем да направим достатъчно мощна бомба.

— Стига само да не ни вдигне и нас във въздуха — обърна внимание Тремал-Наик.

— Пещерата е достатъчно голяма — каза Сандокан, — не смятате ли така, господин Люсак?

— Няма опасност за нас — отвърна французинът, — достатъчно е да залегнем на земята в другия й край. Съветвам ви обаче да сложите не повече от две-три ливри барут. Това ще е достатъчно, за да избие вратата.

— Да действаме тогава — каза Яниш. — Да издълбаем дупка и да я заредим с барут.

— През това време аз ще направя бомбата — предложи французинът. — За целта ще използвам кожения си колан, който е достатъчно широк и здрав.

Малайците вече бяха взели дългите си ножове и се приготвиха да изкопаят дупка под вратата, когато внезапно се разнесе залп от изстрели, последвани от викове на ужас.

— Какво става? — извика Яниш.

— Изглежда нашите са взривили вратата на прохода — отвърна Сандокан.

— Имам чувството, че откъм пагодата кипи яростна битка.

Изведнъж Тремал-Наик нададе страшен вик, последван от шуртене на вода, която сякаш бе започнала да се излива от тавана.

— Какво е това? — попита Сандокан.

— Тхугите се готвят да ни издавят — отвърна Тремал-Наик със задавен глас. — Погледнете!

От един отвор в ъгъла на свода шуртеше огромна струя вода.

— Свършено е с нас! — възкликна Яниш.

Сандокан остана безмълвен, но в очите му, може би за първи път се четеше силна тревога, а върху лицето му бе паднала черна сянка.

— Ако до пет минути хората ви не се появят, свършено е с нас — каза Люсак. — Тази разбойници изливат над главите ни истински порой.

— Вие какво ще кажете, господин Яниш?

— Че вече не можем да приготвим бомбата — отвърна португалецът.

После извади от джоба си една цигара, запали я и бавно започна да пуши, спокоен и невъзмутим, сякаш се намираше върху палубата на Мариана.

— Какво можем да опитаме, Сандокан? — попита Тремал-Наик. — Така ще ни издавят като кучета.

И този път пиратът не отговори. Облегнат върху стената на пещерата със скръстени на гърдите ръце, свити устни и навъсено чело, той гледаше водата, която вече бе изпълнила целия под на пещерата и нивото й бързо се покачваше.

— Господа — каза Яниш, — нека се приготвим да плуваме. Да се надяваме, че тхугите ще ме оставят да си допуша цигарата и че…

Думите му бяха прекъснати от оглушителен гръм, който разтърси дори желязната врата.

В същия момент водата вече беше стигнала до кръста им, като нивото й се покачваше с все по-голяма скорост.