Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (17)

Епилог

Клането в Делхи продължи три дни и неговата жестокост породи негодувание не само сред европейските народи, но и в самата Англия.

Знаейки какво ги очаква, индийците защитаваха всяка педя земя, биеха се за всяка улица, за всяка къща и за всеки двор чак до бреговете на Джамна.

В техни ръце все още се намираха императорският дворец, крепостта Селингхур и още няколко сгради, от които те оказваха достойна за възхищение съпротива.

Все пак вечерта на седемнадесети англичаните успяха да пробият с оръдията си дебелите стени на императорските хранилища и влязоха в двореца, защитаван със сто и двадесет оръдия, след което избиха всичките му защитници, в това число и синовете на императора, героично загинали с оръжие в ръка.

На следващия ден и батареята от Кишенганг, която бе въоръжена със седемдесет и пет оръдия и бе последното огнище на съпротива, беше подложена на кръстосан огън от големите оръдия на англичаните, след което бунтовниците бяха сполетени от съдбата на своите събратя, защитавали императорския дворец.

Същият ден падна и сградата на общината и сто и петдесет индийци, между които и няколко члена на императорското семейство, предали се заради обещанието на англичаните да ги пощадят, бяха разстреляни или обесени.

На двадесети Делхи изцяло беше в ръцете на англичаните и тогава се разиграха ужасяващи сцени на нечувана жестокост, достойни за диваците от Полинезия, но не и за представители на европейската цивилизация.

Хиляди индийци бяха избити от пияните от кръв и джин войници, които нямаха уважение към нищо — нито към пола, нито към възрастта, след което градът беше претършуван и ограбен. Всички храбри защитници на индийската свобода паднаха в боевете, след като някои от тях със собствените си ръце бяха убили жените и децата си, за да не попаднат в ръцете на победителите.

На двадесет и четвърти Сандокан и другарите му получиха разрешение от генерал Уилсън да напуснат опустошения град, чиито улици бяха осеяни с хиляди разлагащи се трупове и където англичаните продължаваха да бесят и разстрелват победените. Покрусен от това варварство, Люсак поиска и получи разрешение да придружи приятелите си до Калкута.

Сега вече въстанието беше овладяно почти навсякъде и единствено храбрият Тантиа Топи заедно с красивата и горда принцеса продължаваха да развяват знамето на революцията сред огромните гори на Бунделкунд, заедно с шепа бунтовници^[1].

Две седмици по-късно, след като щедро възнаградиха Сирдар и дълго се сбогуваха с храбрия французин, помогнал им така много в цялата им одисея, Сандокан, Яниш, Тремал-Наик и Дарма се качиха на Мариана и се отправиха към далечния Момпрасем.

Придружиха ги Сурама, която вече бе успяла напълно да плени сърцето на флегматичния Яниш, а така също тигърът и Пунти.