Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (5)

Глава V
Сирдар

Пленникът, навярно единственият оцелял от кървавата битка, тъй като никой от тримата, потърсили спасение във водите на лагуната, не се видя да изплува, беше красив младеж с почти херкулесово телосложение и фини черти на лицето, които може би издаваха произхода му от една по-висша каста, макар че кожата му беше смугла като тази на молангите.

Като видя, че го завързват, се обърна към Тремал-Наик, който все още беше вдигнал срещу него брадвата си, опръскана с кръвта на капитана:

— По-добре ме убий, аз не се страхувам от смъртта. Бяхме победени, така че е справедливо и аз да си поема своя дял.

След това се опита да скъса въжетата, с които бяха овързани ръцете и краката му, но не успя и се отпусна върху палубата, без да пророни нито дума, нито да покаже какъвто и да било страх от съдбата, която го очакваше.

— Господин Люсак — обърна се Сандокан към французина, — седнете до този човек и го пазете да не избяга. Ако се опита, убийте го с ножа си, а ние ще разчистим палубата от труповете. Корнакът още ли диша?

— Умря на място — отвърна Яниш. — Клетият човечец! Ножът на убиеца е останал да стърчи, забит в гърдите му.

— Аз отмъстих за него — въздъхна Сандокан. — Мерзавци! Добре го бяха замислили това предателство и може да се каже, че оцеляхме единствено, защото Аллах така е пожелал.

— Откраднаха ни даже карабините, за да не можем да се защитим.

— Откъде са знаели къде сме?

— Това ще разберем от пленника. Хайде, Сандокан, да разчистим палубата.

С помощта на Тремал-Наик хвърлиха труповете на тхугите във водата. Единствено корнакът беше положен в каютата на кърмата, увит в платно, за да го погребат по-късно както подобава, а не да свърши между зъбите на крокодилите.

Лиснаха по палубата няколко ведра с вода, за да измият кръвта, която аленееше тук-там по дъските, ориентираха платната спрямо вятъра, който бе започнал да духа откъм северозапад, нагласиха руля и преместиха пленника на кърмата, за да им бъде под ръка.

Тхугът се остави да го отведат, но в очите му вече се четеше известна тревога, която се засили при вида на заобиколилите го врагове.

— Слушай, млади момко — обърна се към него Сандокан, без излишни предисловия, — да живееш ли предпочиташ, или да умреш в ужасни мъки? Избирай. Предупреждавам те обаче, че ние не се шегуваме, което достатъчно недвусмислено доказахме преди малко.

— Какво искате от мен? — попита младежът.

— Ти знаеш доста неща, които ние не знаем и които ще ни е от полза да научим.

— Тхугите не могат да предават тайните на своя орден.

— Знаеш ли какво е юма? — внезапно го попита Тремал-Наик.

Тхугът потрепери и в очите му премина сянка на ужас.

— Известна ми е тайната на това питие, което е в състояние да развърже езика дори на най-мълчаливия човек. Листа от юма, малко лимонов сок и зрънце опиум. Както виждаш, зная рецептата, а имам в себе си и необходимото, за да го приготвя, така че е безсмислено да се инатиш. Продължиш ли да мълчиш, ще ти дадем да пиеш.

Яниш и Сандокан с изненада гледаха Тремал-Наик, тъй като не знаеха какво е това тайнствено питие, за което говори. Господин Люсак обаче потвърди думите на бенгалеца с многозначителна усмивка.

— Решавай бързо — каза Тремал-Наик, — защото нямаме време за губене.

Вместо отговор, индиецът впери поглед в бенгалеца, след което попита:

— Ти си бащата на момичето, нали? Ти си същият онзи страшен ловец на змии и тигри от черната джунгла, който някога отвлече „Девата от Източната пагода“.

— Кой ти каза? — попита Тремал-Наик.

— Капитанът.

— А той откъде е знаел?

Младежът не отговори. Беше навел очи и по лицето му пробяга странна сянка, която този път не бе от страх. Изглежда в душата и разума му се водеше ужасна битка.

— Какво ти е казал тоя жалък предател — попита Тремал-Наик. — Нима всички сте едни и същи подлеци?

— Подлеци! — възкликна младежът и с едно движение се изправи на крака, въпреки въжетата, с които беше вързан. — Точно така, те наистина са подлеци! Нещо повече, те са убийци и аз изпитвам ужас от това, че влязох в ужасния им орден.

После скръцна със зъби и добави с глух глас:

— Проклета да е съдбата ми, която превърна мен, сина на брамин, в съучастник на престъпното им дело. Кали или Дурга, което и да е твоето име, богиньо на кръвта и изтреблението, ти си едно фалшиво божество!

Изненадани от този език и от гнева на младия индиец, Тремал-Наик, Сандокан и двамата европейци застинаха в мълчание.

При това обаче чудесно схващаха внезапната промяна, настъпила в душата на младежа, когото допреди минути бяха възприемали като един от най-решителните и фанатични последователи на чудовищната богиня.

— Ти не си ли тхуг? — най-сетне наруши дългото мълчание Тремал-Наик.

— На гърдите си нося позорния им белег — горчиво отвърна младежът, — но в душата си останах брамин.

— Да не ни разиграваш някаква комедия? — недоверчиво го погледна господин Люсак.

— Ако лъжа, нека след като умра, тялото ми се превърне в най-отблъскващото насекомо — отвърна младежът.

— Как тогава си попаднал сред тези разбойници, ако не си се отказал от Брахма заради твоята Кали? — попита го Тремал-Наик.

За момент младежът остана безмълвен, след което отново вдигна очи и каза:

— Като син на богат и влиятелен брамин, потомък на раджа, аз можех да бъда по-достоен за висотата в обществото, която имаше баща ми. Порокът обаче ме завладя и проиграх цялото си богатство, след което постепенно стигнах до дъното и се превърнах в един мизерник. Един ден се появи един мъж, който се представи за жрец…

— Жрец ли казваш? — попита Тремал-Наик.

— Остави го да говори — каза Сандокан.

— Срещна ме с група фокусници — продължи младежът, — към която се присъединих, за да не умра от глад. Впечатлен навярно от невероятната ми сила и ловкост, той ми предложи да приема религията на богиня Кали. После научих, че по това време тхугите събирали хора, за да направят тайна полиция, чрез която да следят ходовете на бенгалските власти, решени да разформироват ордена им.

Аз обаче вече бях стигнал дъното и мизерията се беше настанила в моята колиба, така че приех, за да оцелея, и синът на брамина се превърна в тхуг.

Онова, което сторих после, не ви трябва да го знаете, но сега мразя с цялото си същество тези хора, които ме принудиха да убивам, за да принасят на богинята си кръвта на невинни жертви. Зная, че сте им обявили война и ви питам с чисто сърце: искате ли ме? Сирдар ще ви предостави цялата си сила и смелост.

— Откъде знаеш, че отиваме в Раджмангал? — попита Тремал-Наик.

— Каза ми го капитанът.

— Какъв беше този човек?

— Командирът на една от двете гемии, които нападнаха вашия кораб.

— Значи сте ни следили?

— Да, заедно с още дванадесет човека, които бяха в екипажа, и аз бях един от тях. Подозирахме, че ти, сахиб, ще се отправиш към Кари, защото имахме информация, че един от твоите слуги е закупил два слона.

Всяка твоя стъпка беше проследена. Знаехме, че поддържаш връзка с хората от кораба, че проследи и хвана жреца, същия онзи проклет старец, който ме накара да приема вярата на Кали.

Проследихме те през джунглата, скрити сред тръстиките наблюдавахме как ловуваш, похитихме баядерката ти, защото се страхувахме, че ще издаде къде се крият тхугите…

— Сурама! — извика Яниш.

— Да, момичето наистина се казва така — отвърна Сирдар. — Баща й беше главатар на едно планинско племе под властта на Асам.

— А сега къде е?

— Със сигурност е в Раджмангал — отвърна младежът. — Страхувахме се, че ще ви преведе през тайните подземия на острова.

— Продължавай — подкани го Сандокан.

— После ви устроихме клопка, за да убием и втория ви слон — отвърна Сирдар. — Бяхме запланували да ви избием, преди да сте достигнали до Раджмангал.

— А кораба? — попита Тремал-Наик.

— Изпрати ни го Суйодхана, който беше уведомен от бързоходци за намеренията ви. Ние знаехме, че сте намерили убежище в кулата на Барекпор и дори без да ни бяхте дали знак, щяхме да се появим при вас.

— Само каква невероятна организация притежават тия бандити! — възкликна Яниш.

— Тайната им полиция е наистина невероятна и благодарение на нея тхугите успяват да провалят всички усилия на бенгалските власти, опитващи се да се справят с тях — отвърна Сирдар. — И понеже постоянно се страхуват да не ги нападнат силите на правителството в Калкута, джунглата и Съндербунд гъмжат от техни шпиони. Достатъчно е и най-малката група да навлезе в джунглата и острите звуци на рамсингите започват да се предават от място на място, докато стигнат до бреговете на Мангал, така че, както виждате, не е възможно тхугите да бъдат изненадани.

— И ти ли смяташ, че не може войната да се пренесе на острова им? — попита Сандокан.

— Възможно е и да може, но само ако се действа крайно предпазливо.

— А ти познаваш ли подземията?

— Няколко месеца съм прекарал в тях — отвърна Сирдар.

— Кога излезе оттам?

— Преди месец.

— Значи си видял дъщеря ми — извика Тремал-Наик със задавен от вълнение глас.

— Да, видях я една вечер в пагодата, когато я обучаваха как да излива в свещения купел кръвта на един нещастен моланг, удушен няколко часа по-рано.

— Мерзавци! — изкрещя Тремал-Наик. — Майка й също я караха да излива човешка кръв пред статуята на Кали, когато беше „Девата от Източната пагода“. Подлеци! Долни подлеци!

Безутешно ридание задави гърдите на клетия баща.

— Успокой се — развълнуван го прегърна Сандокан. — Ще я изведем оттам. Защо смяташ, че сме дошли дотук чак от Момпрасем? В тази битка един от двата тигри ще умре, но смятам, че това ще бъде индийският.

Взе ножа на Яниш и разряза въжетата на пленника.

— Ще ти пощадим живота и ще ти върнем свободата, но ти ще ни заведеш в Раджмангал и ще ни вкараш в тайните му подземия.

— Омразата ми към тези главорези е не по-малка от вашата, затова, повярвайте ми, Сирдар ще удържи на думата си. Нека Яма, богът на смъртта и ада, ме осъди на вечни мъки, ако пристъпя обещанието си. Отказвам се от Кали и я проклинам, за да стана отново брамин, какъвто бях.

— Застани на руля, Яниш — извика Сандокан. — Вятърът се усилва и ми се струва, че Мариана едва ли ще е далеч оттук. Издърпайте шкотите, господин Люсак!

Бризът продължаваше да духа, като издуваше платната на кораба и разсейваше изпаренията, носещи се от водите на лагуната.

Сандокан побърза да насочи носа на юг, където се намираше Райматланския канал, образуван от два големи ниски острова, обрасли с огромни тръстики.

На изток се простираха други острови и островчета, покрити с гъста растителност, състояща се предимно от бамбук и кокосови палми.

Безброй птици летяха над мочурливите канали и над главите на мършоядните марабу и индийски соколи, които тук намираха обилна храна, съдейки по зловонието на разложена плът, разнасяща се от водите. Явно бреговете бяха осеяни с трупове на индийци, донесени от прилива и от вълните.

Корабът, който се оказа доста добър, се движеше безупречно и се подчиняваше на всяко движение на руля.

За по-малко от час достигнаха до северния край на острова и поеха покрай брега, като се движеха на известно разстояние, за да не бъдат нападнати от тигри.

Дързостта на тези зверове е такава, че нерядко с един-единствен скок те се прехвърлят на палубата на малките кораби и лодки, непредпазливо движещи се близо до сушата и пред очите на ужасения им екипаж изяждат някой от моряците, не успял дори да реагира на изненадващото нападение.

— Отваряйте очите си на четири — каза Сандокан, който беше сменил Яниш на руля. — Ако Самбилонг и Камамури са последвали моите инструкции, трябва да са вкарали кораба в някой от каналите и да са свалили мачтите, така че може и да не ги забележим.

— В такъв случай нека ги предупредим с един изстрел за нашето присъствие.

— Намерих една от карабините ни.

— Онази ли, с която тхугът предателски стреля срещу нас?

— Сигурно е тя, Сандокан.

— Тя е — потвърди Сирдар, който се бе облегнал върху борда на кърмата.

— А другите? — попита Сандокан.

— Капитанът ги изхвърли в лагуната.

— Стар глупак! — възкликна Яниш. — Можеше да ги използва срещу нас.

— Само едната беше заредена, а на кораба не разполагаме нито с барут, нито с куршуми.

— Така е! — съгласи се Сандокан. — С другите стреляхме от кулата, за да привлечем вниманието на кораба. Извадили сме късмет, иначе щяха да ни разстрелят като кучета.

— Тъкмо това искаше да стори и капитанът — отвърна Сирдар. — Пушките ви бяха взети именно за тази цел.

— Капитане — обърна се към Сандокан господин Люсак, който се беше изкачил на предната мачта, за да огледа хоризонта, — виждам черна точка да се движи по канала.

Малайският тигър остави руля на Сирдар и се отправи към носа, последван от Яниш.

— На юг ли, господин Люсак?

— Да, капитане, и като че ли се движи към Райматла. Сандокан, който имаше невероятно силно зрение, се загледа в указаната посока и действително забеляза по канала на около седем или осем мили от кораба да се движи смътен силует.

— Това е някакъв прахос — каза той.

— В такъв случай е Мариана — предположи Тремал-Наик. — Никой друг не се осмелява да влиза в каналите на Съндербунд, освен ако не го изхвърли буря, а в този момент ми се струва, че Бенгалският залив е спокоен.

— Движи се към острова — каза Яниш, който имаше не по-лошо зрение от това на Тигъра. — Струва ми се, че забелязвам там и малко заливче. Може би корабът се е скрил в него.

— Пълен ляв! — извика Сандокан на тхуга. — Завий към брега.

Докато корабът, който се движеше с добра скорост, тъй като беше хванал посоката на бриза, зави към Райматла, прахосът се изгуби в залива, забелязан от португалеца.

Четиридесет и пет минути по-късно платноходът стигна до един ръкав, който изглежда навлизаше на няколкостотин метра навътре в острова и бе осеян с малки островчета, покрити с бамбук и заобиколени от мангрови дървета.

Сандокан, който отново бе застанал на руля, смело пое с ветрохода по този ръкав, докато Тремал-Наик и Сирдар наблюдаваха дъното, за да не попаднат на плитчина.

— Стреляй с карабината — обърна се Тигърът към Яниш.

Португалецът тъкмо щеше да стреля, когато една лодка с дванадесет въоръжени с пушки и ножове мъже излезе от страничния канал и бързо се отправи към платнохода.

— Лодката на прахоса! — извика Яниш. — Ей, приятели, свалете карабините!

Този вик дойде навреме, тъй като екипажът на лодката беше захвърлил веслата, бе нарамил пушките и се готвеше да изстреля залп от куршуми срещу платнохода.

В отговор се чу радостен вик:

— Господин Яниш!

Това беше гласът на Камамури, верният слуга на Тремал-Наик, който изглежда бе поел ръководството на експедицията.

— Елате насам! — извика португалецът, докато малайците и даяките поздравяваха своите капитани с шумни крясъци.

С няколко удара на веслата лодката стигна до платнохода тъкмо в момента, в който Люсак и Сирдар хвърлиха котва.

Камамури с един скок прескочи борда и се озова на палубата.

— Най-после! — възкликна той. — Бяхме започнали да се тревожим да не ви се е случило нещо лошо. Ей, какъв прекрасен ветроход!

— Какво ново, драги ми Камамури? — попита го Тремал-Наик.

— Нищо добро, господарю — отвърна махаратът.

— Какво се е случило през отсъствието ни? — попита Сандокан и смръщи вежди.

— Жрецът избяга.

— Жрецът! — възкликнаха в един глас Сандокан и Тремал-Наик, изненадани от неприятната новина.

— Да, господарю, изчезна преди три дни.

— Значи не сте го охранявали както трябва — извика Малайският тигър.

— Напротив, господин Сандокан, кълна ви се, че изпълнихме всичките ви нареждания и дори сложихме двама моряци в каютата му от страх да не избяга.

— И въпреки това е избягал? — погледна го Яниш.

— Този човек трябва да е истински дявол! Истината е, че го няма на борда.

— Обясни ни какво е станало — каза Тремал-Наик.

— Както знаете, беше затворен в каютата до тази на господин Яниш, а тя имаше само едно толкова тясно прозорче, през което не може да се провре и котка. Преди три дни слязох да го проверя към изгрев-слънце и намерих каютата празна, а часовите бяха така дълбоко заспали, че с мъка ги събудихме.

— Ще ги разстрелям — гневно извика Сандокан.

— Те не са виновни, че са заспали, повярвайте ми, господин Сандокан — отвърна махаратът. — Разказаха ни, че вечерта на залез-слънце жрецът започнал да ги фиксира с поглед, от което се почувствали зле. Изглежда от очите му излизали искри. В един момент той им казал: „Сега ви заповядвам да заспите“ и те заспали така дълбоко, че на сутринта, когато слязох в каютата, ги помислих за мъртви.

— Хипнотизирал ги е — каза господин Люсак. — Индийците имат невероятни хипнотизатори и очевидно жрецът е един от тях.

— И как е успял да избяга? — попита Яниш.

— Изчакал е полунощ, качил се е на палубата и е слязъл от кораба, тъй като Мариана беше спуснала понтон на брега.

— Бягството на този човек може да провали плановете ни — каза Сандокан, — тъй като сигурно ще се отправи към Суйодхана, за да го предупреди за опасността, която го грози.

— Освен ако не го е разкъсал някой тигър или не го е ухапала змия — отбеляза Тремал-Наик. — Освен това между Райматла и Раджмангал е пълно с широки канали и изключително опасни острови. Жрецът взел ли е някакво оръжие при бягството си?

— Взел е един от ножовете на часовите — отвърна Камамури.

— Не се тревожи от бягството на тоя старец, приятелю Сандокан — успокои го Тремал-Наик. — Шансът да бъде разкъсан от дивите зверове, преди да стигне до Раджмангал, е почти сто процента. Ако действително не е същински демон и не получи помощ свише, кожата му ще остане да виси на някой бамбук. Хайде да отиваме на твоя кораб, за да организираме експедицията и да я обсъдим най-подробно.