Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (14)

Глава XIV
Преследването на Момпрасемските тигри

Четвърт час по-късно, след като отново се увериха, че отвън няма охрана, малайците грабнаха пилите и се заеха с дебелите решетки на прозорците.

За да заглушат шума от работата им, Сандокан, Яниш и Тремал-Наик започнаха да пеят и да говорят на висок глас, което навярно бе излишно, тъй като в кулата изглежда и без това нямаше жива душа.

Разбира се, пред входа със сигурност имаше часови, но той нямаше как да чуе шума от стърженето на пилите през дебелата бронзова врата.

Бедар сигурно не бе далеч, тъй като на три пъти откъм гигантския тамаринд се разнесе остро изсвирване.

Навярно храбрият сипай, също както на сутринта се беше скрил между клоните на дървото и бдеше да предотврати евентуална неочаквана поява.

В единадесет часа две от решетките вече бяха прерязани и оставаше още една, за да се отвори достатъчно пространство, през което да се провре човек.

Сандокан, Яниш и бенгалецът смениха уморените малайци, за да ускорят работата.

Четвърт час преди полунощ и последната решетка падна, ударена от мощната ръка на Сандокан.

— Пътят към свободата ни е отворен — каза Малайският тигър, вдъхвайки с пълни гърди свежия нощен въздух. — Остава само да хвърлим въжето.

— И да вземем тези решетки, които може да ни послужат, ако някой ни нападне — допълни Яниш. — Един удар с тях е достатъчен да убие човек.

— Със сигурност няма да ги оставим тук — съгласи се Сандокан.

Взе въжето, разви го, хвърли го навън и завърза края му на четвъртата решетка, след като предварително се убеди в надеждността й.

— Честта да сляза пръв се пада на мен — каза той.

Затъкна в колана си един от трите ножа, провря се през отвора в прозореца и се хвана за въжето, обръщайки се към другарите си.

— Прикривайте ме.

— Никой няма да влезе докато не слезете всички — каза Яниш, който взе една решетка и застана зад бронзовата врата.

— Аз ще ти правя компания — допълни Тремал-Наик.

— По дяволите!

— Какво има? — попита Сандокан и спря.

— Струва ми се, че някой се качва по стълбището.

— Затиснете вратата, за да не може да влезе.

— Късно е!

Под вратата проблесна светлина и се чу гласът на подофицера.

— Пригответе се да го посрещнем — каза Сандокан, като скочи в стаята и взе в ръка решетката. — При мен, малайци!

Четиримата моряци се подредиха до капитана си, готови за бой.

— Сандокан — обади се в този момент Яниш, който и сега не бе изгубил присъствие на духа, — остави го на мен. Направете се на заспали, а аз ще се погрижа да го отпратя. Тръгнем ли в открит бой, може и да се погубим.

— Добре — съгласи се Сандокан. — Ние ще сме готови да се намесим, ако индиецът се усъмни в нещо.

Тъкмо успяха да легнат до стената, скривайки под телата си ножовете и решетките, когато в стаята се появи подофицерът с лампа в ръка, придружен от няколко войника с пушки и затъкнати в тях щикове.

Яниш бързо стана с умърлушен вид и каза:

— Не можем ли да се наспим дори и в последната ни земна нощ? Каква е тая прокълната страна? Какво още искате от нас? Да ни кажете отново, че утре сутринта ще ни разстрелят ли? Уви, тази новина е прекалено стара и изтъркана.

Индиецът изслуша този поток от думи с лесноразбираемо недоумение.

— Простете ми — накрая каза той, — но когато ви казах това не бях напълно сигурен, а само предполагах.

— И сега какво? — попита Яниш и смръщи вежди.

— Генералът ме натовари да я потвърдя пред вас и да ви питам дали искате нещо.

— Кажете на вашия генерал, че имаме нужда да се наспим. Не чувате ли как хъркат моите другари?

— Кажете и на тях.

— Ще им кажа утре, а сега вървете по дяволите.

При тези думи Яниш отново легна на пода, като не спираше да ругае и проклина.

Подофицерът за момент остана смаян, но като видя, че никой не му обръща внимание, пожела лека нощ на затворниците и си излезе, внимателно затваряйки след себе си вратата.

— Чумата да те тръшне! — промърмори Яниш като стана. — Да видим как ще ни разстреляш, негоднико!

— Предпазливостта и самообладанието ти струват сто пъти повече от моята неудържимост — обади се Сандокан. — Аз например щях да се нахвърля върху тях и може би вместо да ви спася щях да ви погубя.

— Нали сам каза, че съм предпазната ти клапа — усмихна се португалецът. — Хайде, приятели, да побързаме, че Бедар става нетърпелив.

Сандокан се качи на прозореца, хвана се за въжето и безшумно се спусна до земята.

Огледа се наоколо, сграбчил решетката, но не забеляза никого. Лекичко изсвири, за да съобщи на другарите си, че теренът е чист и малко след това до него се озова Яниш, последван от Тремал-Наик.

На свой ред слязоха и малайците, спускайки се един след друг по въжето.

— Къде ли е Бедар? — попита Сандокан.

В същия момент сред отломките на стената се появи човешки силует.

— Кой е? — тихичко попита Тремал-Наик.

— Аз съм, Бедар.

— Има ли някой друг?

— Не, но побързайте, тъй като двамата тхуги скоро ще се появят.

Бегълците бързо се изкачиха по отломките и последваха сипая.

— Къде отиваме? — попита го Тремал-Наик.

— В гората, господине — отвърна сипаят. — Слонът е там.

— Откъде намери тоя слон?

— Наех го от един приятел в Делхи. Докарах го преди три часа.

— И къде ще ни отведеш?

— Ще направим една обиколка на района, за да заличим следите ви, след което ще се опитаме да влезем в града. Понеже обсадата още не е започнала, вратите не се охраняват особено строго.

— Преди малко каза нещо за двама тхуги. Какво имаше предвид?

— Двама индийци, които крият лицата си. Именно те са ви разпознали и са поискали да бъдете убити, заплашвайки, че в противен случай всички тхуги ще напуснат редиците на бунтовниците.

— И Абу се е поддал на тази заплаха?

— Тхугите все още са силни, пък и доста многобройни в Делхи. Да побързаме, господа, тъй като могат да ни проследят.

— Кой?

— Двамата мъже. Забелязах, че ви наблюдават отблизо и че на всеки два-три часа идват до кулата.

— Да бягаме тогава — каза Яниш. — Сега, когато сме свободни, не ми се иска отново да попадна в ръцете на оня стар разбойник, макар и да е генерал.

Стигнаха до гората. Бедар бързо се ориентира и пое между храстите, следвайки една едва забележима пътека сред високите треви, растящи между стволовете на дърветата.

Беше доста неспокоен и често се обръщаше назад, сякаш се страхуваше да не би да са следени от двамата тхуги.

Продължиха да вървят още четвърт час, докато стигнаха до една полянка, сред която леко се помръдваше огромен силует.

— Ето го слонът — каза Бедар.

Мъжът, който стоеше до животното, се приближи до тях и каза:

— Преди малко тук дойдоха двама мъже да ме питат кого чакам.

— А ти какво им отговори? — попита го сипаят.

— Че чакам един господин от Делхи, който е отишъл да разговаря с Абу-Асам.

— Добре си направил и ще получиш още една рупия отгоре — похвали го Бедар. — Тръгнаха ли си?

— Да, господарю.

— Имаха ли големи тюрбани на главите?

— Да, и целите им лица бяха забулени.

— Значи са били проклетите тхуги — каза Бедар, обръщайки се към бегълците. — Бързо господа, качвайте се на седлото.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита Тремал-Наик.

— Да, за да ви помогна да влезете в града — отвърна храбрият сипай. — Ще седна зад корнака.

Тремал-Наик и момпрасемските тигри бързо се качиха на седлото, което беше широко и удобно и с голямо задоволство установиха, че в него има десетина карабини, подредени край страничната рамка.

— Поне има с какво да се защитаваме — каза Сандокан и взе една от тях.

— В краката ни има и муниции — допълни Яниш, който се бе навел. — Браво, Бедар! Помислил си за всичко.

— Давай, Джуба — каза в този момент корнакът — и бягай бързо, ако искаш да получиш двойна дажба захар.

Слонът, който очевидно носеше това име, изпъна тялото си, шумно си пое въздух и пое в галоп, при което земята се разтресе под тежестта на огромното му тяло.

Беше изминал двадесетина крачки, когато иззад един храст проблеснаха две пламъчета, последвани от изстрели и гласове, които изкрещяха:

— Стой! Стой!

Един куршум изсвистя покрай ушите на Сандокан, без да го засегне.

— Ах, бандитите му с бандити! — възкликна пиратът. — Огън, приятели!

Мощен залп последва тези думи, но откъм храста не се чу никакъв звук.

Навярно двамата стрелци бяха предвидили възможността бегълците да са въоръжени и се бяха проснали на земята, за да се прикрият от куршумите.

— Не спирай, корнак! — извика Бедар.

— Няма, господарю — отвърна индиецът и изплющя с камшика по главата на слона.

От мрака ненадейно долетя вик:

— Бедар им е помогнал да избягат! Ще те хванем!

Слонът препусна в галоп. С огромното си тяло мачкаше храсти и чупеше клони, минавайки като ураган през гъстата гора.

— Дори и кон не може да ни настигне — каза Яниш, вкопчил се в рамката на седлото, за да не бъде изхвърлен на земята. — Ако не се случи нещо със слона, след час ще бъдем далеч оттук.

— Дали тхугите няма да организират преследване? — попита Тремал-Наик, обръщайки се към Бедар.

— Твърде е възможно — отвърна сипаят. — Все пак вече имаме значителна преднина, а и слонът си го бива.

— Има ли слонове в лагера?

— Има няколко.

— В такъв случай може би ще тръгнат да ни преследват с тях — предположи Сандокан.

— Разбира се, тъй като с коне не могат да ни настигнат — отвърна сипаят. — Тъкмо затова купих стотина патрона с медни куршуми.

— За да стреляме по слоновете ли? — попита Сандокан.

— Да, сахиб.

— Ще ги използваме, ако се наложи.

Гората бе започнала да се разрежда, което улесняваше слона. Това животно изглежда притежаваше необикновена сила, тъй като бягаше вече от час, а все още не бе започнало да забавя скоростта си.

Най-после излезе на една широка поляна, сред която тук-там растяха бамбукови дървета, достигащи от десет до петнадесет метра.

— Къде се намираме? — попита Сандокан.

— На север от Делхи — отговори сипаят. — Отминахме целия кордон около града, изграден с цел да го предпази от неочаквано нападение.

— А сега къде отиваме?

— Ще влезем в джунглата покрай бреговете на река Джамна, където ще изчакаме докато преследвачите ни се откажат да ни търсят.

— Бих предпочел веднага да влезем в града — обърна се Сандокан към Тремал-Наик. — Нямам търпение да намеря Сирдар.

— Здравият разум ме съветва да отложим влизането ни в Делхи — отвърна бенгалецът. — Когато установят бягството ни, тхугите ще предприемат издирване из целия град и успеят ли да ни открият, не виждам кой би могъл да ни спаси.

— Така е — съгласи се Яниш. — Не можем да разчитаме, че ще намерим друг Бедар.

— Ако въобще стигнем в Делхи — въздъхна Сандокан.

— Не се съмнявам в това — отвърна португалецът. — И ако това куче Суйодхана също е в града, тежко и горко му.

— Нещо повече, Яниш — допълни Сандокан, — Малайският тигър няма да отстъпи пред Индийския.

— Ето я Джамна — обади се Бедар.

Една доста широка река минаваше през поляната и принуди слона да спре така рязко, че за малко бегълците не изхвръкнаха през рамката на седлото.

— Ще я пресечем ли? — попита Яниш.

— Да, сахиб — отвърна сипаят. — Джунглата е от другата страна.

— Да вървим тогава, стига да намерим брод.

— Слонът сам ще го намери.

Джуба отмести с хобот клоните на дърветата, потопи го във водите на реката и опипа дъното, сякаш искаше да провери дали наистина е покрито с рядка жълта тиня. Доволен от установеното, той решително влезе във водата.

— Колко предпазливи са тези животни! — възкликна Яниш. — Няма да спра да им се възхищавам.

Реката ставаше дълбока и течението се засилваше, но сякаш нищо не беше в състояние да помръдне това грамадно и здраво като скала туловище.

С огромните си хълбоци, Джуба посрещаше водите, които го обтичаха и продължаваше да напредва, кротко подчинявайки се на жестовете на корнака.

Вече беше стигнал почти до отсрещния бряг, когато бегълците дочуха зад гърба си слонски ревове и викове на хора, последвани от изстрели, които раздраха тишината на нощта.

Сандокан и Тремал-Наик извикаха в един глас:

— Ето ги!

— Гръм и мълния! — възкликна Яниш. — Тия трябва да са същински дяволи, след като успяха да ни настигнат толкова бързо! На всичко отгоре този прекрасен слон летеше като прахос при попътен вятър!

— Как може да са стигнали толкова бързо дотук? — изненада се и Сандокан. — Няма съмнение, че са те, след като ни поздравиха с изстрели.

— Те са, сахиб — потвърди опасенията му Бедар. — Приближават се с три слона и несъмнено това са най-добрите животни, с които разполагат в лагера.

— И как така бързо са открили следите ни? — учуди се Тремал-Наик.

— Не им е било особено трудно — отвърна Бедар. — Когато минава през гора, слонът отваря проход, който не се затваря незабавно. Стигнахме ли, корнак?

— Да.

Джуба успешно беше прекосил реката и вече изкачваше брега, обрасъл с бамбукови дървета, сред които тук-там се издигаха тамаринди.

От своя страна трите слона и бунтовниците върху тях спряха на отсрещния бряг, сякаш се оглеждаха да намерят някой по-удобен брод.

— Да заемем позиция — каза Сандокан. — Ще се бием с тях покрай реката. Бедар, спрете слона и го скрийте някъде в гората, така че да е далеч от куршумите.

Сипаят каза нещо на корнака, а през това време Тремал-Наик и момпрасемските тигри взеха карабините и сандъка с муниции.

Слонът навлезе сред гъстата бамбукова гора, после спря и корнакът спусна въжената стълба.

— Слизайте бързо — каза Сандокан. — Не бива да им позволим да прекосят реката, тъй като в противен случай ще се озовем лице в лице срещу тридесет мъже, които няма да ни пощадят.

Слязоха от слона, наредиха на корнака да не се отдалечава много и се върнаха на брега, заемайки позиции сред гъстата трева.

Сипаят се бе присъединил към тях, така че вече спокойно можеха да се изправят срещу бунтовниците.

— Много ли са? — попита Яниш.

— На всеки слон има около десет-дванадесет души — отвърна Бедар.

— А дали няма и конници? — попита Сандокан.

— И те ще дойдат, но доста по-късно.

— Когато всичко свърши — допълни Тремал-Наик.

— Ей! Какво правят и защо не се решават да вкарат слоновете в реката?

— Очакват изгрева — отвърна Бедар. — Сега вече знаят, че сме тук и са сигурни, че ще ни хванат.

— Тъкмо така ще стреляме по-точно — каза Сандокан. — Извади медните патрони. Още в началото трябва да елиминираме слоновете.

Залегнаха в тревите зад първия ред дървета, за да се предпазят по-добре от противниковия огън и зачакаха сражението, сигурни, че позицията им трудно ще бъде открита.

Яниш запали цигара и започна да пуши, загледан в отсрещния бряг.

Индийците обаче явно бяха забелязали, че бегълците са спрели, тъй като изглежда не бързаха особено да атакуват.

Към четири часа звездите започнаха да избледняват и мракът постепенно се разсея.

— Бедар — обърна се Сандокан към сипая, — нали слоновете бяха три.

— Да, сахиб.

— Сигурен ли си, че си ги видял добре?

— Да, три бяха.

— Къде тогава е третият? Не го виждам.

— Наистина, и аз виждам само два слона — потвърди Яниш. — Дали не са го изпратили за подкрепления?

— Или пък го държат в резерв, скрит някъде между дърветата? — предположи Тремал-Наик.

— Това ме тревожи — каза Сандокан. — Предпочитам и той да ми е пред очите.

— Внимание! — извика сипаят. — Тръгват към реката.

И действително, двата огромни слона слизаха по брега, окуражавани от виковете на корнаките.

В седлата им имаше по десет човека, като още по четирима бяха налягали зад тях, така че общо бяха тридесет души, наистина сериозна сила, но не чак толкова, че да изплаши момпрасемските тигри, свикнали винаги да мерят сили с по-многочислен враг.

След кратко колебание двете животни навлязоха във водата, като внимателно опипваха дъното, докато индийците вдигнаха карабините си.

— Сандокан, първият изстрел е твой — каза Яниш.

Малайският тигър опря карабината върху един клон близо до земята и се прицели в първия слон.

След миг се чу изстрел, последван от ужасен рев.

Слонът внезапно залитна и вдигна хобот във въздуха, дишайки тежко. Очевидно беше ударен от куршума. При изстрела индийците върху гърба на слона отвърнаха с мощен залп.

— Сега е наш ред — каза Яниш. — Огън, момпрасемски тигри!

Пиратите безшумно се изправиха зад стволовете на дърветата и изпразниха карабините си, целейки се в хората върху седлото.

Целта беше да бъдат извадени от строя най-вече хората, а не толкова слоновете.

Трима индийци паднаха мъртви или ранени, но останалите не спираха да стрелят, като и корнакът продължи да води напред слона, който обаче започна да залита.

Сандокан, който вече беше презаредил карабината си, се прицели във втория слон, който беше останал неприкрит. Отново се чу ужасен рев.

— И този го ударих — каза той. — Да продължаваме, докато и двата слона паднат.

Въпреки смъртоносния огън на момпрасемските тигри, индийците продължаваха да устояват, като стреляха към дърветата, но без успех, тъй като бегълците внимаваха да не се показват иззад стволовете.

Излизаха само за миг, за да стрелят и веднага залягаха в тревите докато заредят отново.

Макар и с тежка рана в гърдите, първият слон вече беше стигнал почти до средата на реката, когато куршумът на Яниш го удари в гърлото и очевидно се заби дълбоко навътре.

Клетото животно се олюля назад и изпълни въздуха с оглушителни ревове.

— Добър изстрел, Яниш — похвали го Сандокан. — След малко ще падне.

— Довърши му мъките — каза португалецът.

— В момента съм го взел на мушка.

Сандокан стреля отново.

Слонът нададе отчаян рев, внезапно се изправи на задните си крака, залитна и се катурна на единия си хълбок, като издигна вълна от пяна и хвърли във водата хората, които бяха на гърба му.

— Този е готов — радостно извика Яниш. — Хайде, Сандокан, сега да се погрижим и за другия!

Докато индийците се спасяваха с плуване, захвърлили карабините си, животното с отчаяно усилие се надигна, за да не се удави, след което внезапно се строполи отново и изчезна във водите.

Виждайки смъртта на събрата си, другият слон започна да отстъпва, като надаваше диви ревове и разтърсваше глава под ударите, които корнакът щедро сипеше върху му.

— Огън, Яниш! — извика Сандокан. — Да го повалим и него!

Двамата пирати стреляха едновременно, като се целеха във врата му.

Изстрелите им бяха достойни за възхищение. Животното обърна гръб и побягна, изпратено от втори залп, но когато се опита да изкачи брега, силите внезапно го напуснаха и тежко се свлече, запращайки в храстите индийците, вкопчили се в седлото на гърба му.

От отсрещния бряг се чу победоносен вик. Момпрасемските тигри бяха скочили на крака и необезпокоявани от никого се прицелваха в индийците, които все още плуваха във водите на реката.

— Достатъчно — каза Яниш. — Това им беше достатъчно и едва ли ще ни досаждат повече.

— Да вървим към слона — каза Сандокан.

Тъкмо щяха да се спуснат към гората, когато откъм нея се разнесе вик:

— Помощ! Помощ!

Бадар нададе вик:

— Това е нашият корнак!