Емилио Салгари
Сандокан срещу тигъра на Индия (2)

Глава II
Похищението на баядерката

Корнакът се завръщаше в окаяно състояние, тъй като очевидно беше тичал отдалече.

Целият от главата до петите беше в кал, дрехите му бяха разпокъсани, беше изгубил тюрбана и лентата, която привързваше наметката му, а голите му крака бяха изранени на коленете.

В ръката си обаче все още стискаше повода, завършващ с кука, с който водеше Мергее, а това оръжие бе достатъчно, за да счупи главата на човек. При появата на корнака всички се спуснаха да го посрещнат, обсипвайки го с въпроси.

Клетият индиец с мъка си поемаше дъх и отговаряше с отчаяни ръкомахания, като сочеше ту към слона, ту към джунглата.

— Пийни една глътка — каза му Сандокан и му подаде шишенцето с коняк, което носеше със себе си. — Поеми си дъх и ни разкажи всичко, без да губиш време. Какво се случи? Кой уби Мергее? Къде е девойката?

Корнакът жадно отпи няколко глътки, след което заговори, задъхвайки се от вълнение и от дългото тичане.

— Тхугите… бяха там… скрити зад стената… в кожи от антилопи… подлеците… чакаха удобния момент, за да ни нападнат.

— По-спокойно — каза Сандокан. — Обясни ни по-добре. Колкото и да бягат ще ги настигнем с Комарех, така че имаме време.

— Ужасната вихрушка, която ни отвя, ме запрати на триста крачки от моя слон в един храст, който пое удара от падането ми. Едва успях да скоча на крака и се готвех да ви се притека на помощ, когато откъм лагера дочух вик за помощ. Викаше Сурама и предположих, че е в опасност, при което тръгнах към нея. Когато наближих лагера съзрях иззад зида да изскачат пет антилопи, но внезапно кожите им политнаха настрана… и от тях излязоха петима мъже, голи като червеи, увили на хълбоците си от онези въжета, с които си служат удушвачите. Двама от тях, въоръжени с ятагани, се спуснаха към клетия ми слон и с яростни удари прерязаха сухожилията на задните му крака. Останалите се спуснаха към прекатурените от вятъра седла, между които се намираше Сурама, успяла да се спаси от вихрушката, свита зад тялото на Мергее. Само за миг те я сграбчиха, завързаха я с две въжета и я отнесоха. Горката девойка успя само да извика: „Помощ, сахиб!“.

— Чухме този вик — каза Яниш. — Викаше мен. А после?

— Хукнах да преследвам похитителите, като отчаяно извиках кучето и тигъра, които видях да падат върху една купчина от тръстики и листа. Кучето бе готово да ми се притече на помощ, но междувременно тхугите, бързи като антилопи, бяха изчезнали в джунглата. Въпреки това тръгнах да ги преследвам, като пред мен тичаше кучето, а не след дълго бях настигнат и от тигъра. Всичко обаче бе напразно. Мократа земя не позволяваше на Пунти да подуши следите на тхугите.

— В каква посока тръгнаха? — попита Сандокан.

— Избягаха на изток.

— Смяташ ли, Тремал-Наик, че са разпознали в Сурама бившата си баядерка?

— Сигурен съм в това — отвърна бенгалецът. — Иначе не биха се поколебали да я удушат, за да я принесат в жертва на ужасната си богиня.

— Значи някой от тхугите я е познавал.

— Според мен тези мъже са ни следели още от вечерта, когато присъствахме на празника на огъня.

— При това ние взехме всички мерки, за да не бъдем проследени.

— Имам едно подозрение — обади се Яниш.

— Какво?

— Че някой от тези мъже е бил сред екипажа на кораба, слезли сме заедно и оттогава не се е отделял от нас. Иначе как бихте обяснили това упорито преследване?

— Смятам, че си прав — погледна го Сандокан. За момент се замисли, след което каза: — Ураганът вече преминава и вятърът утихва. Да организираме преследването на похитителите. Корнак, твоят слон може ли да издържи всички ни?

— Невъзможно е, господине.

— Искаш ли един съвет, Сандокан? — попита го Тремал-Наик.

— Кажи.

— Нека да се разделим на две. Ние ще подгоним тхугите с Комарех, а твоите малайци ще се присъединят към нас по бреговете на Райматланския канал.

— И кой ще ги води?

— Корнакът на Мергее, който познава Съндербунд не по-зле от мен.

— Така е, сахиб — потвърди корнакът.

— На тях ще поверим Дарма и Пунти, които не са в състояние да дойдат с нас.

— Добре — отвърна Сандокан. — Ние сме достатъчно, за да се справим с похитителите. Освен това се налага да се свържа с хората ми от Мариана.

— Само още две думи, приятелю. Райматланският канал е дълъг и е необходимо хората ти да ни намерят бързо, тъй като в определен момент времето може да се окаже особено ценно за нас. Корнак, чувал ли си за старата кула на Барекпор?

— Да, сахиб — отвърна корнакът. — Веднъж стоях там цели три дни, за да се крия от преследващите ме тигри.

— Ще ви чакаме там. Намира се срещу северния завой на Райматла в самия край на джунглата.

— Добре, ще заведа там хората ти и след четири-пет дни ще се присъединим към вас.

— Сега сложи седлото на Комарех.

С помощта на малайците двамата корнаки поставиха седлото на слона, като осигуриха рамката му със солидни вериги и широки каиши, след което натовариха багажа и сандъците с муниции.

Яниш, Сандокан, Тремал-Наик и французинът заеха място върху гърба на слона и когато корнакът изсвири с уста, Комарех потегли в бяг на изток, накъдето бяха тръгнали похитителите на Сурама.

След тези три-четири мощни вихрушки, унищожили напълно джунглата, сега ураганът бе утихнал.

Тези атмосферни смущения, макар и да имат нечувана мощ, са краткотрайни и понякога продължават само няколко минути.

Облаци от пара се издигаха в небето и въздушните течения ги отнасяха към Бенгалския залив. Постепенно просветляваше и слънчевите лъчи, проникващи през пролуките между облаците, хвърляха причудлива светлина.

Джунглата обаче се бе превърнала в същински хаос, в който растенията безразборно се бяха скупчили тук-там. Имаше купчини бамбук високи по няколко метра, които слонът трябваше да заобикаля, повалени стволове, огромни камари от листа и дори множество мъртви животни, най-вече елени и антилопи.

Земята до такава степен бе подгизнала, че джунглата се бе превърнала в огромно блато, в което на места Комарех затъваше чак до корема и седлото биваше разтърсвано с такава сила, че пътниците върху него се принуждаваха да се вкопчат във въжетата, за да не изпаднат от гърба на слона.

От похитителите на Сурама нямаше и следа, макар че слонът се придвижваше дори по-бързо от скоростта на галопиращ кон.

Напразно Сандокан, Яниш и спътниците им се оглеждаха във всички посоки: никъде не забелязаха тхуги, при все че лесно щяха да ги открият, след като бамбукът навсякъде беше изкоренен, а високите треви бяха полегнали ниско по земята.

— Дали не сме поели в грешна посока? — попита Яниш, след като вече час се движеха в галоп. — Трябва да сме изминали най-малко десет мили.

— Да не би пък да сме ги задминали? — обади се Тремал-Наик.

— Не сме, защото щяхме да ги забележим. Джунглата е изравнена със земята и от тази височина никак не е трудно човек да бъде забелязан.

— А още по-лесно слон — отвърна бенгалецът.

— Какво искаш да кажеш, Тремал-Наик?

— Че тхугите са забелязали Комарех преди ние да забележим тях.

— И какво ще рече това? — попита Сандокан.

— Че може да са ни забелязали и да са се скрили докато отминем.

— А места, където могат да го сторят, има в изобилие — обади се лейтенантът. — Достатъчно е да залегнат зад някоя от тези купчини тръстика и листа, за да ги отминем, без да ги видим.

— Да помислим тогава — предложи Сандокан, обръщайки се към Тремал-Наик. — Къде смяташ, че ще отведат девойката?

— Сигурен съм, че в Раджмангал — отвърна бенгалецът.

— Това е остров, нали?

— Да.

— И какво го отделя от джунглата?

— Река Мангал.

— И къде смяташ, че ще излязат на реката?

— В някое заливче на голямата лагуна.

— Така че ако ги пресрещнем някъде преди острова…

— Ще ги изненадаме и ако пристигнем преди тях, може би ще успеем да намерим някоя лодка.

— Тхугите сигурно са яки в краката, но не мога да допусна, че биха надбягали галопиращ слон.

— Разбира се, че не.

— В такъв случай нека преценим — каза Сандокан, който сякаш вече имаше решение. — Ще продължим с максимална скорост, за да достигнем до бреговете на Съндербунд с голяма преднина пред похитителите на Сурама. Когато влезем във връзка с моя кораб, ще въоръжим една лодка и ще ги посрещнем преди бреговете на Раджмангал.

— Така ще ги заловим, преди да са стигнали до острова си — заключи господин Люсак.

— И ще ги избием като кучета — добави Яниш.

— В такъв случай да продължаваме все така в галоп — каза Сандокан. Ей, корнак, давам ти петдесет рупии отгоре, ако успееш да ни закараш до бреговете на Съндербунд преди полунощ. Мислиш ли, че това е възможно, Тремал-Наик?

— Да, стига слонът да не забави ход — отвърна бенгалецът. — Още сме далече, но все пак ще стигнем навреме. Комарех има дълги крака и е в състояние да надбяга дори един прилично бърз кон. Давай, корнак, не го оставяй да забавя ход.

— Да, сахиб — отвърна водачът на слона. — Дайте ми само няколко килограма захар и ще видите, че Комарех ще препуска като вихър.

Слонът се движеше в чудесен галоп, без да се налага водачът му да го боде с остена, макар че теренът не беше твърде удобен за такова едро животно, тъй като бе блатист.

За по-малко от два часа прекоси района, попаднал в обсега на урагана и навлезе в южната джунгла, където дори не беше духал вятър.

И наистина, огромните бамбукови дървета, тръстиките и гъстите храсти, тук-там бяха осеяни с горички от разкошни смокинови и мангови дървета, кокосови и арекови палми, които растяха край бреговете на мочурищата.

Един час по-късно слонът, който продължаваше да се движи в галоп, навлезе сред гъсто обрасъл район с бодлив бамбук, избуял на невероятна височина.

— Отваряйте си очите — каза Тремал-Наик. — Това място е идеално за засада и един-единствен човек лесно би могъл да убие слона, ако го удари с ятаган в задните крака.

За щастие нищо лошо не се случи. Към залез-слънце Сандокан нареди да спрат, за да си почине животното, което вече даваше признаци на умора, а и за да си приготвят нещо за вечеря. Още повече, че всички имаха нужда от почивка, тъй като непрестанното друсане ги беше уморило до смърт.

Корнакът, който държеше да спечели обещаните му десет рупии, събра голямо количество листа от индийски фикус и папур, които слоновете много обичат и удвои дажбата от захар, за да запази силите на животното.

В девет часа Комарех, нахранен и подсилен с бутилка джин, която изпи на един дъх сякаш беше светена вода, продължи в галоп, като пробиваше път с огромното си тяло сред буйната растителност на джунглата.

Вече започваше да се чувства влиянието на морския въздух. Хладен бриз със солен привкус долиташе от юг и известяваше близостта на големите лагуни, простиращи се между морския бряг и множеството острови и островчета, от които бе съставен Съндербунд.

— След няколко часа ще достигнем морския бряг — каза Тремал-Наик.

— Ние обаче не помислихме за едно нещо — внезапно се обади Яниш. — Ако корабът ни кръстосва из водите на Райматланския канал, как ще стигнем до него, след като не разполагаме с лодка?

— На брега няма ли да се намери някое рибарско селище? — попита Сандокан.

— Някога имаше — отвърна Тремал-Наик, — но тхугите разрушиха къщите и избиха обитателите им. Останало е само едно английско селце Порт-Канинг, но е прекалено далеч и ще изгубим много ценно време, за да стигнем до него.

— Е, в такъв случай ще си построим сал — каза Сандокан. — Бамбукът ще ни свърши чудесна работа за тази цел.

— Ами слонът? — попита Яниш.

— Корнакът ще го заведе на мястото за среща с малайците — отвърна Тремал-Наик. — Ако след това… О!

Дълбоката тишина, възцарила се над джунглата, беше прорязана от остър вой.

— Чакал ли е това? — попита Сандокан.

— Чудесна имитация — отговори Тремал-Наик, който беше скочил на крака, прекъсвайки думите си на средата.

— Какво? Смяташ, че не е истински чакал, така ли?

— Ти, корнак, какво ще кажеш? — попита Тремал-Наик, обръщайки се към водача на слона.

— Че някой се опитва да имитира чакал — отвърне индиецът с тревожен глас.

— Забеляза ли нещо?

— Не, сахиб.

— Преследват ли ни? — попита французинът.

— Тихо! — каза Тремал-Наик.

Откъм гъстите бамбукови дървета отекна металически звук, последван от няколко извивки.

— Звук на рамсинга — възкликна Тремал-Наик.

— Свирачът не е на повече от триста-четиристотин крачки — каза Яниш, бързо взе карабината си и я вдигна за стрелба. — Нали ви казах, че това място е идеално за засада.

— Тези хора са или дяволи, или духове — възкликна Сандокан.

— Или пък птици — допълни господин Люсак. — Трябва да имат крила, за да ни следват непрекъснато.

— Чуйте, чуйте! — извика Тремал-Наик. — Идва отговор.

И наистина, от далечината долетяха звуците на друга рамсинга, тя изсвири три различни тона, след което отново се възцари тишина.

Обхванати от силна тревога, четиримата преследвачи се бяха изправили на крака с карабини в ръце и внимателно оглеждаха високите тръстики наоколо.

На това място обаче те бяха твърде гъсти, а и нощта вече бе започнала да се спуска, така че беше невъзможно да забележат човека, скрит в това море от растителност.

— Ами ако ни готвят клопка? — обади се Сандокан, нарушавайки тишината. — Дали да не спрем слона и да се приготвим за бой? Ти какво ще кажеш, Яниш?

Португалецът тъкмо се канеше да отговори, когато откъм бамбуковите дървета просветнаха няколко пламъчета, последвани от гърмежи.

Комарех незабавно спря, при което седлото му политна напред и за малко не катурна пътуващите върху него, после отскочи настрана и нададе силен рев.

— Слонът е ударен! — чу се гласът на корнака. Сандокан, Яниш и другарите им незабавно стреляха по посока на мястото, откъдето бяха дошли изстрелите.

Стори им се, че чуха вик, но нямаха време да се уверят в това, тъй като, обзет от ужас, слонът хукна с бясна скорост, огласяйки джунглата с оглушителните си ревове.

— Сахиб! — извика корнакът и погледна Сандокан с насълзени очи. — Комарех е ранен! Чувате ли как реве?

— Остави го да бяга, докато изпусне последния си дъх — хладно отвърна Сандокан.

— Ще изгубите цяло състояние, сахиб!

Малайският тигър повдигна рамене, без да отговори.

Полудяло от болка, животното, което бе получило няколко куршума, се носеше през джунглата със скоростта на арабски кон, поваляйки всичко, което се изпречеше на пътя му.

Надавайки непрестанни ревове, то така силно тресеше седлото, че пътниците на гърба му трябваше да правят върховни усилия, вкопчени с всички сили във въжетата, за да не изпаднат на земята.

Този луд бяг продължи двадесет минути, след което Комарех внезапно спря.

Беше се озовал на брега на лагуната. Очевидно бе настъпил последният му миг, тъй като цялото му тяло започна да трепери, а ревовете му постепенно губеха ужасната си мощ. При това обаче бе изпълнил своята мисия.

Преследвачите бяха стигнали до края на джунглата и отвъд лагуната срещу тях се виждаха блатистите земи на Съндербунд.

Корнакът нададе вик:

— Слизайте! Комарех всеки миг ще се строполи.

Веднага хвърлиха въжената стълба, грабнаха оръжията си и бързо слязоха, докато корнакът се спусна по десния хълбок на слона.

Едва се бяха отдалечили на няколко крачки, когато горкото животно тежко се строполи, удряйки главата си в земята, при което двата му бивника се счупиха.

Това бе краят.

— Изгубихме петнайсет хиляди лири — промърмори Яниш. — Е, парите не ни липсват, а и тхугите ще си платят за всичко.