Питър Маас
Серпико (9)

Глава девета

Правило номер едно от циркулярната листовка с инструкции, адресирана до цивилните полицаи на Седми отдел, ги приканваше да бъдат извънредно внимателни по отношение на личното си поведение, да служат за „пример на гражданска доблест“.

Отделът включваше четири района в Южен Бронкс — зона от седем квадратни мили с приблизително половин милион жители. Най-голямата й забележителност беше стадионът „Янки“. Западащите дребни буржоа, които я населяваха, бяха предимно евреи и италианци, а имаше и обширни пренаселени квартали с пуерторикански и негърски коптори, каквито не можеха да се срещнат не само в другите части на града, а и на което и да е друго място. На законите и спазването им се гледаше с насмешка.

Начело на всички цивилни униформени полицаи в отдела стоеше един от заместник-главните инспектори. Негова дясна ръка беше заместник-инспекторът Филип Шеридан, с когото Бихан бе разговарял за Серпико. Имаше и друг заместник-инспектор, специалист по проблемите на нравствеността, който заедно с двама лейтенанти беше пряко отговорен за цивилните агенти към отдела, шестнадесет на брой. Той контролираше и дейността на колегите им от отделните районни участъци.

Кабинетът на „цивилните“ в отдела представляваше обширно помещение, боядисано в обичайния зелен цвят. Намираше се на втория етаж на полицейския участък в четиридесет и осми район. Имаше няколко очукани бюра за агентите и едно по-голямо, в ъгъла — за лейтенантите. Обзавеждането се допълваше от черна дъска — на нея бяха написани с тебешир имената на всички агенти и броят на извършените от тях арести през месеца — и редица пощенски кутии. Вратата вляво водеше към кабинетите на началник-отдела и двамата заместник-инспектори.

Пристигането на Серпико не бе отбелязано с особена тържественост. Беше по времето на коледните празници и отделът изглеждаше опустял — мяркаха се само неколцина цивилни агенти. Един лейтенант каза, че ще му бъде определен партньор. После добави, че има месечна „норма“ за арестите — по два на човек или по четири на екип, без значение кой колко ареста е направил. Дадоха му ключ за една от пощенските кутии, списък на „и.к.“ — известните комарджии, на контролираната територия и карта с емблемата на Седми отдел, на която пишеше: ПО СЛУЖЕБНА ЗАДАЧА и която той трябваше да поставя на предното стъкло на колата си, когато я паркира. Един от агентите му показа служебното барче и обясни, че се събира месечна вноска от три долара за кафе и кейк. Серпико обичаше само еспресо или силно турско кафе и рече:

— Аз пия чай и ще си нося от къщи каквото ми трябва.

Чу някой зад него — изглежда, беше лейтенантът — да казва:

— Никога не се доверявам на полицай, който пие чай.

Серпико не знаеше как да реагира и се направи, че не е чул забележката. Вместо пура, каквато пушеше обикновено, той току-що бе запалил красиво гравирана лула от морска пяна, която беше намерил в един антикварен магазин и бе поправил. Същият глас добави:

— Хм, а на всичко отгоре и пуши с лула.

Серпико се обърна, за да види кой приказва, но никой не вдигна глава.

На другия ден в канцеларията на отдела Франк се натъкна на стария си познат Робърт Стенърд, който беше цивилен полицай в седемдесети район в Бруклин по времето, когато той самият служеше като униформен патрул при капитан Финк. Стенърд беше плещест, двадесет и девет годишен мъж с квадратно лице. Носеше очила с рогови рамки. Другите полицаи го наричаха Кларк Кент. Имаше нахакани светски маниери и бабаитския навик да говори през ъгъла на устата си. Бе завършил университета „Сейнт Джон“ и по-късно, когато Серпико прочете, че единственият начин да се заздрави Полицейското управление и да се изкорени корупцията е привличането на повече служители с висше образование, си спомни за него с мрачна усмивка.

Там, в канцеларията на Седми отдел, Стенърд радушно го тупна по рамото. Той обичаше да оцветява речта си с думи от италианския жаргон, които бе чувал по улиците, и сега поздрави Серпико, като си послужи със сицилианското умалително за името Франк:

— Ей, Чич, как я караш? Чух, че идваш на работа при нас.

Серпико го помнеше много добре. В участъка на седемдесети район бяха разговаряли три или четири пъти. Стенърд обичаше да разказва за баровете и мотелите край Шийпсхед Бей, където го бяха изпращали със специални задачи.

— О, мама миа! — възклицаваше той. — Няма да повярваш, ако ти кажа какви мадами се навъртат там!

След като капитан Финк го бе препоръчал за цивилен агент, Серпико бе попитал Стенърд как е работата при тях. Тогава Стенърд, смушвайки го закачливо в ребрата, бе отвърнал:

— Не работа, а чудо!

Тъй като новогодишният празник на 1967 се падна в неделя, понеделникът бе неработен ден и Серпико, като новак в отдела, пое дежурството. Сутринта, когато отиде на работа, с известна изненада видя, че Стенърд го очаква. Той отново го поздрави многословно и му каза колко е доволен, че са го назначили в отдела.

— Тук ще ти хареса — рече той. — Момчетата са чудесни. Никой няма да ти създава неприятности.

После Стенърд покани Серпико да свършат заедно една работа. Имало донесение, което трябвало да се провери. Ако се окажело вярно, срещу името на Серпико щял да бъде вписан арест.

Стенърд седна зад волана и отидоха до едно заведение под надлеза на Джером Авеню, наречено „Грил — бар на Ото“. В единия край на салона бяха наредени маси като в ресторант, а в другия имаше овален бар. Независимо от ранния час — около единадесет и половина предобед — край бара вече стояха доста посетители. Стенърд поръча бира за Серпико и за себе си. Телевизорът над главите им бе включен на канала, по който предаваха „Парад на Купата на розата“. Вляво от тях, където барът се извиваше, върху един от високите столове се бе настанил тумбест мургав мъж с оредяващи коси и развлечен кафяв костюм. Пред него имаше чаша кафе. Името му, както Серпико щеше да научи по-късно, беше Паскуале Троцо. Позицията на Троцо край бара бе такава, че трите телефонни автомата бяха само на няколко стъпки от него. От улицата влизаха един след друг мъже и се насочваха право към мястото, където седеше той. След като поговореха шепнешком, Троцо вписваше нещо върху лист хартия и някои от мъжете си тръгваха веднага, но повечето оставаха да пийнат по някоя чашка. Единият телефон звънеше постоянно и Троцо вдигаше слушалката, след което записваше още нещо върху хартията. От време на време ставаше от бара и сам се обаждаше. Бе очевидно, че се занимава със залагания, и Серпико се учуди, че върши всичко толкова открито. Запита се за какво ли се правят залаганията и изведнъж си спомни, че същия ден — следобед и вечерта — се играят всички важни мачове за футболната купа между колежите.

Докато наблюдаваше Троцо, Франк чу как Стенърд един-два пъти гневно измърмори нещо под носа си. Най-после той пресуши втората чаша, избърса устата си с ръка и се отправи към Троцо. Серпико тръгна плътно зад него. Стенърд сграбчи Троцо за ръката и кресна грубо:

— По дяволите, не ти ли казахме да се чупиш оттук?! Предупредихме те, че това място не е здравословно. Получихме донесение и сега ще трябва да те отведем.

Серпико забеляза, че Стенърд дори не си направи труда да се легитимира, но Троцо знаеше много добре за какво става въпрос. Дори изглеждаше учуден от избухването на Стенърд.

— Съвсем честно ви казвам — рече той, — че не знаех. Никой не ме е предупреждавал.

— Не ме баламосвай — отвърна Стенърд. Хайде, тръгвай!

Троцо хвърли бърз поглед към Серпико, после каза на Стенърд:

— Слушай, ще ви дам по стотачка.

— Тръгвай! — повтори Стенърд.

— Е, добре, — въздъхна Троцо — четиристотин. Повече нямам у себе си. Честно.

Стенърд отпусна ръката му.

— Вече ти казах, че се получи донесение и трябва да те задържим. Но ще те пусна „да минеш метър“. Това е най-многото, което мога да направя.

„Да минеш метър“, означаваше да бъдеш арестуван под такъв претекст, че адвокатът лесно да намери слаби места в обвинението и да прекрати делото. Като чу разговора, Серпико незабавно се отдалечи. Инстинктът му подсказа, че е по-добре да не знае как ще се разберат двамата, и затова застана да ги наблюдава отстрани. Троцо жестикулираше оживено, Стенърд клатеше глава, а безсмисленият брътвеж на коментатора от телевизора заглушаваше онова, което приказваха.

Най-сетне Стенърд кимна с глава към изхода и Троцо неохотно се заклатушка след него. На тротоара той продължи да отрича, че е бил предупреден да не приема залаганията в бара, а Стенърд каза:

— Глупости! Предупредихме те, а ние предупреждаваме само веднъж.

— Божичко — рече Троцо, — жена ми вече приготвя обяда. Исках да обядвам с нея и децата.

— Когато стигнем в участъка, можеш да й се обадиш по телефона, че ще закъснееш — отвърна Стенърд. — Ако не се размотаваш толкова, можеш да минеш на вечерното съдебно заседание и да си вървиш.

Троцо се намести на задната седалка и Стенърд подкара колата към участъка. По пътя той отново поклати глава и промърмори на италиански:

— Ама че скапан тъпак!

Троцо бе изпаднал в унило мълчание и не отговори.

В участъка Серпико остави Стенърд да регистрира задържания и си отиде. Прекара остатъка от деня сам, обиколи някои от близките квартали, за да ги опознае, като се опитваше да забрави разменените между Стенърд и Троцо думи — макар и предварително да знаеше, че няма да успее — и се питаше какво ли още ще се случи в отдела, за който го бяха уверили, че е „чист като изворна вода“.

Доста скоро разбра и това. Когато на сутринта отиде на работа, Стенърд вече бе там. Той дръпна Серпико настрана и посегна да му подаде сгъната стодоларова банкнота.

— Мръсно копеле — рече той. — Даде само две стотачки, защото съм го бил регистрирал.

Серпико отказа да вземе банкнотата.

— Не — каза той. — Ти го арестува, парите са твои. На мене не ми трябват.

— Сигурен ли си?

— Да.

Стенърд го изгледа замислено, после каза:

— Чич, хайде да се поразходим. Искам да ти кажа нещо.

Серпико донякъде бе очаквал предложението на Стенърд да си поделят парите, дадени от Троцо. Това беше нещо обичайно, част от „устава“ на корумпираните полицаи, и той си спомни за първия подкуп, предложен му още като беше „новобранец“, когато бе задържан нарушител на правилата за уличното движение. Тогава партньорът му бе казал: „Нали знаеш, делим всичко по равно.“ Но за онова, което последва, той бе напълно неподготвен.

Стенърд подкара колата и попита нехайно:

— Ей, ти откога си в занаята?

— Шест или седем години… нещо такова.

— И ето че сега си цивилен агент. Знаеш ли какво означава това?

Серпико реши да отговори колкото е възможно по-неопределено:

— Да. Някои неща съм чувал, за други се досещам сам.

Извади лулата си от морска пяна и я запали.

— О, боже! Смъкни малко стъклото — изпъшка Стенърд. — Как можеш да пушиш с такова нещо?

— То ми помага да се отпусна.

— Както и да е… Момчетата разправят, че… Виж какво, позволи ми да ти кажа нещо. Имаш възможност да спечелиш лесно чисти пари.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че можеш да печелиш по осемстотин долара на месец ей така, без да си мръднеш пръста.

— Ей така ли?

— Да. Нали това ти казвам. Аз ти го казвам. Аз…

Изглежда, че Стенърд се разколеба. Шофира мълчаливо до следващата пресечка, преди да заговори отново с тих повелителен глас:

— Някой, не знам кой, дори сбърка името ти, нарече те „Сертко“ или нещо такова, ни се обади по телефона и каза, че не може да ти се има доверие.

Серпико се изсмя злъчно.

— И за какво злобееха? Че не искам да приемам пари?

— Да, нещо подобно. Но това няма значение. Аз казах на момчетата, че те познавам от седемдесети район и че ти си окей. Когато искаме да разберем що за птица е някой от новопостъпилите, ние разпитваме за него полицаите, с които е работил. Но ти си малко особен. Не се сработваш с другите, тъй че нямаше кого да разпитаме. Казах на момчетата, че в седемдесети си бил окей, а когато са ти предложили да станеш цивилен агент, си се посъветвал с мене и аз съм те насърчил да приемеш. Рекох им: „Да, особняк е, ходи с брада, мотае се из Вилидж и кой знае какво прави там, но е добър момък.“ Искам да кажа, успокоих ги, че няма да създаваш неприятности на колегите си.

Серпико гледаше право пред себе си и пуфкаше с лулата. С крайчеца на окото си забеляза, че Стенърд го наблюдава.

— Би ли навредил на друг полицай?

— Не зная какво разбираш под думите „да навредиш на друг полицай“.

— Знаеш много добре. Ти би ли направил нещо, за да навредиш на друг полицай?

— Ами… зависи какво е направил той.

— Ей — рече Стенърд, — тук никой не прави нищо лошо. Единственото, с което се занимаваме, е да изкараме малко „чисти“ пари от комарджиите. Тъй или иначе, те си вършат работата и ни плащат да не ги закачаме.

Докато караше бавно по осеяните с отпадъци улици край порутените, гъмжащи от плъхове къщурки в центъра на една от зоните с най-висока степен на престъпност в града, Стенърд оживено обясняваше:

— Няма начин да стане провал или нещо такова. Тук не се престараваме много с „покровителството“. Ето например негрите и пуерториканците… ако използуват телефонна връзка, не ги пазим. Толкова са тъпи, че все ще изтърсят нещо, дето ще ги вкара в беля. Виж, италианците… те са по-различни. Знаят си работата, вършат я както трябва и на тях може да се разчита. Оставяме ги да правят каквото си искат. А останалите, използуват ли телефони, сгащваме ги. И им разрешаваме да работят само на определени места. Ако работят другаде, също ги наказваме. Особено когато не ни достигат арести за месечната норма — арестуваме ги, и толкоз! Тъй че при всяко положение сме на чисто. Сега разбра ли?

Серпико изсумтя неодобрително. Не можеше да повярва на ушите си — толкова глупав ли беше Стенърд, че да признава тъй открито съществуването на „комбѝната“, тоест организираното събиране на подкупи от полицията? Но после осъзна, че това изобщо не бе въпрос на глупост. Беше нещо далеч по-лошо. Подкупите бяха станали толкова обичайни за управлението, до такава степен се бяха превърнали в ежедневие за полицаите като Стенърд, че той не можеше и да си представи някой негов колега да си позволи да му държи сметка какво върши, камо ли пък да предприеме действия срещу него. Единственото нещо, което го интересуваше, беше дали Серпико иска да участвува в „комбѝната“, или не.

— Виж какво! — продължи Стенърд, — ако не искаш да работиш при нас, можем да уредим преместването ти. Имаме връзки тук-там… трябва само да бутнем малко мангизи… и готово. Решавай сам, Чич. Искаш ли да работиш при нас?

Серпико беше любопитен да чуе какво още ще се изтърве да каже Стенърд.

— Разбира се, че искам — рече той. — И защо не?

Серпико имал възможност и на друг избор, великодушно изтъкна Стенърд — да бъде включен в отряда за борба с проституцията на Таймс Скуеър, тъй наречената „хайка за мацки“, в която участвували посменно цивилните агенти от целия град. Стенърд можел да уреди нещата тъй, че Серпико да участвува в хайката шест месеца и да прибере своя дял от „комбѝната“ на Седми отдел.

— Както ти казах — продължи Стенърд, — в момента се падат по около осемстотин долара месечно на човек. — После, сякаш бе началник, обясняващ на новопостъпващ служител всеобщата изгода от действията му, добави: — Ето как става работата. Първия месец и половина, докато всички се убедят, че си сериозен мъж, не получаваш нищо. Но в края на краищата си го вземаш. Например преместват те на друго място… Месец и половина след това продължаваш да получаваш пая си.

Стенърд се смълча зад волана. След известно време попита:

— Е, какво ще кажеш? Влизаш ли в „комбѝната“, или не?

Серпико имаше нужда да подреди мислите си. След шока и разочарованието, които бе изпитал при срещата с капитан Форън, вече нищо не можеше да го изненада и сега му се струваше, че отдавна е очаквал да се сблъска с описаната от Стенърд ситуация. Стъписа го обаче спокойният и непринуден тон, с който той му бе разказал всичко, и сега, седнал до него в колата, Франк си блъскаше главата над един-единствен въпрос: как бе възможно всичко да се върши толкова открито, без да предизвика намесата на по-висшите офицери от управлението?

— Не ме интересува какво правите — каза най-после той. — Стига да не ме забъркате в някоя каша.

Отговорът му като че удовлетвори Стенърд.

— Добре, чудесно! — рече той. — Боже, след всички тия приказки ми се иска да пийна нещо. — Зави по една уличка в италианския квартал, през който минаваха, спря пред някакъв бар с надпис „Салон на спортиста“ и добави: — Хайде да влезем за минутка.

На бара Стенърд поръча за себе си скоч и попита Серпико какво иска да пие.

— Една бира ще ми дойде добре.

Стенърд гаврътна съдържанието на чашата си, после на още една, след което каза на Серпико: „Почакай ме за секунда“, и отиде в задната стая. Не след дълго се показа на вратата, махна му с ръка и извика:

— Ей, Чич, ела тук!

До масата в стаята седеше мъж, наближаващ четиридесетте, който изглеждаше тъй, сякаш бе гледал много гангстерски филми. Черните му коси бяха гладко вчесани, а поддържаното му лице лъщеше от бръснарски крем. Носеше снежнобяла риза, светлосиня копринена вратовръзка и добре скроен тъмносин костюм. На маншетите му блестяха големи златни копчета, а на малкия пръст на лявата му ръка — диамантен пръстен. По-късно Серпико щеше да види фотографията му в управлението, в досиетата на комарджиите. Казваше се Нино Рибустело. Стенърд каза само:

— Хей, Нино, запознай се с един мой приятел, Франк Серпико. Наше момче е.

Рибустело изгледа Серпико, брадата му, лулата, дочения комбинезон, пуловера с висока яка, износеното маслиненосиво войнишко яке и каза:

— Никога не бих допуснал. Приятно ми е.

Той подаде ръката си — пръстите му бяха с маникюр — и Серпико забеляза колко е пухкава. После попита Стенърд как е прекарал коледните празници и как вървят работите в управлението.

— Всичко е наред — отвърна Стенърд.

— Добре. Така и трябва да бъде.

Рибустело бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. Отдели две десетачки и ги подаде на Стенърд. После още две — на Серпико.

— Вземи — лениво рече той. — За шапка.

На жаргона им „шапка“ означаваше добавка към редовния подкуп. Серпико реши да се направи на глупак.

— Не нося шапка.

Веждите на Рибустело леко се извиха.

— Тогава купи си нещо друго… каквото си харесаш.

Серпико го погледна в очите, после кимна към Стенърд и каза:

— Дай ги на него.

След това излезе от стаята, прекоси бара и се качи в колата.

Няколко минути по-късно излезе и Стенърд с пламнало лице. Седна в колата при Серпико и измърмори:

— Ей, Чич, защо направи така? Постави ме в дяволски неловко положение!

След обясненията на Стенърд за „комбѝната“ в Седми отдел Серпико бе решил да се държи колкото е възможно по-дипломатично с надеждата да научи нещо повече за това как функционира, кои участвуват в нея и до какво ниво е достигнала. Но бе така отвратен от гледката — служител от полицията да раболепничи пред гангстер като Рибустело, а Рибустело най-безцеремонно да го третира като платен лакей (и Стенърд търпеше това), — че избухна гневно:

— Аз ли те поставих в неловко положение? — изкрещя той. — Кажи ми първо: кой, по дяволите, те накара да ме доведеш тук?! Не желая да ме забъркваш в каквото и да е! Значи ти си се почувствувал неловко, така ли? А как, според тебе, се почувствувах аз?

Серпико не се съмняваше, че това избухване ще сложи край на приятелството му със Стенърд. Но за негово изумление той не влезе в разпра. По-късно, размишлявайки върху случая, Франк разбра, че Стенърд е отстъпил просто защото много е искал да го въвлече в „комбѝната“. В същото време е бил твърде сигурен, че няма от какво да се страхува, че е над закона, неуязвим от него.

— Е, трябваше да те запозная с обстановката — каза Стенърд. — Имаме нов приятел, бяхме длъжни да го зачетем и аз просто те представих, това е всичко.

— Виж какво — рязко отговори Серпико, — не ме интересуват вашите работи. Можете да бъркате каквито си искате фъшкии, мене не ме засяга. Ще се справям сам.

— Добре, добре, недей да се горещиш. Разбирам те. — Стенърд подкара колата. — Докачливо момче си ти. — Той сви по Сто шестдесет и първа улица, една от главните артерии, пресичащи Южен Бронкс от изток на запад, и намали скоростта, когато наближиха районния съд. Отпред се бяха стълпили множество полицаи и Стенърд фамилиарно им махна с ръка.

— Чич — каза той, — тук е човекът, определен да ти бъде партньор. Върнал се е от отпуска.

Стенърд паркира колата малко по-надолу, върнаха се пеша пред сградата на съда и Серпико се запозна с Кармело (Джил) Дзумато — едър, кръглолик цивилен агент, който приличаше на артиста Ърнест Борнайн.

След като побъбриха няколко минути, Стенърд рече:

— Слушай, Джил, ако те смущава, че Франк е нов и прочие… и не искаш да работиш с него, аз ще му стана партньор.

— Тц! — поклати глава Дзумато. — Той е определен да работи с мене. Освен това ние двамата сме paisanos^[1]. Ще се сработим чудесно.

Стенърд погледна часовника си.

— Господи, гледай кое време стана! Умирам от глад. Хайде да хапнем някъде!

Серпико се извини, като каза, че има час при зъболекаря. Докато се отдалечаваше от съда, хвърли бърз поглед през рамото си и видя Стенърд и Дзумато, задълбочени в разговор.

 

 

Тази вечер Серпико се прибра в апартамента си в Гринич Вилидж. Той беше прочел обявата във вестника, бе се нанесъл малко преди да го прехвърлят в Седми отдел, и все още разчистваше двора, наречен в обявата „градина“.

Засега в апартамента имаше само легло, маса, която Франк бе довлякъл отнякъде, и два стола. След деня, прекаран със Стенърд, обстановката бе твърде потискаща, за да остане вкъщи. Нямаше и настроение да се среща с приятели, тъй че предприе дълга самотна разходка из улиците на Вилидж, докато стигна при един от кейовете на река Хъдсън и приведен срещу поривите на вятъра, се загледа във въртопите на черната вода. Но вятърът и студът скоро го прогониха оттам и той се подслони в един мрачен бар с изглед към реката под Уест Сайд Хайуей. Вътре имаше двама-трима посетители, вероятно моряци. Обзе го внезапно желание сега да плава с тях някъде в открито море. Обикновено Серпико пиеше съвсем малко, но този път изгълта набързо няколко скоча. Никакъв ефект. „Боже — помисли си той, — дори не мога да се напия.“

Върна се в апартамента и закрачи безцелно из него. За първи път му мина мисълта, че може би ще трябва да напусне Полицейското управление, че действителността разбива всичките му илюзии и представи за смисъла на полицейската професия. Може би най-много от всичко го вбесяваше мисълта за измамените надежди, за пропилените години в служба на полицията. Не бе искал да има нищо общо с корупцията. Тя му бе натрапена от корумпираните полицаи, които се чувствуваха в управлението като у дома си. Но ако решеше да напусне, нямаше да се предаде без борба. Нямаше да се остави да бъде изгонен от търгашите и да живее с това унижение до края на дните си… Първо щеше да си разчисти сметките с тях… и със системата, която им даваше свобода на действие.

Най-после Серпико отново позвъни на домашния телефон на капитан Корнилиъс Бихан. Обаждаше му се за първи път, откакто го бе помолил да се поинтересува за Седми отдел.

— Да, Франк — отговори Бихан. Гласът му, както обикновено, беше тих и замислен, подобен на оня, който Серпико бе чувал като момче в мрака на изповедалнята.

— Моите почитания, капитане — безцеремонно започна Серпико, — но къде, по дяволите, ме навряхте? Това място, за което казахте, че било толкова „чисто“, се оказа по-мръсно и от предишното. Само дето плащат повече, друга разлика няма.

— Не разбирам за какво говориш, Франк.

— Нали ви обяснявам. Вече ми казаха, че мога да печеля по осемстотин на месец, без да правя нищо. Ей така…

— О, господи! — рече Бихан. — Какво змийско гнездо!

— Не зная какво да правя, но трябва да предприема нещо. Нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да търпя всичко това.

— Не, разбира се, че не, Франк. Но сигурен ли си във фактите?

— Майтапите ли се? — върна въпроса Серпико. — Казаха ми го направо. Хубава „комбѝна“ са си направили там.

— Змийско гнездо — пропя отново Бихан. — Истинско змийско гнездо.

— Капитане, какво да правя?

— Не зная, Франк. Ще трябва да помисля.

Серпико продължи да настоява и накрая Бихан каза, че няма да е лошо да се срещнат, за да продължат разговора. Тъй като и двамата ходеха на вечерни лекции по наказателно право в колежа „Джон Джей“, можеха да си уредят среща някоя вечер, когато програмата им съвпадаше. Междувременно, каза Бихан, той щял да се опита да сондира мнение по въпроса с Джон Уолш, първия заместник-комисар. Това направи силно впечатление на Серпико. Очевидно Бихан бе готов да стигне много по-високо от своя „чист като изворна вода“ съсед — заместник-инспектора от Седми отдел Шеридан. Уолш беше дясната ръка на началника на Полицейското управление и — според повечето полицаи — в действителност го ръководеше. Серпико започна да се надява, че в края на краищата от цялата работа може би ще излезе нещо.

След няколко дни Франк се натъкна на Бихан в един от коридорите на колежа.

— Не, не тук — каза Бихан и двамата се разбраха да се срещнат на близкия ъгъл. Серпико беше с колата си и Бихан заяви, че това е чудесно. За да се прибере, той трябвало да хване влака от станция „Пенсилвания“ и можели да разговарят, докато Серпико го закара дотам.

Спрял на ъгъла на Тринадесета улица и Четвърто Авеню в Манхатън, Серпико наблюдаваше как Бихан се приближава. Със сивата си мека шапка, сивото пардесю на „рибена кост“ и дипломатическото куфарче, той имаше извънредно изискан вид. Франк искаше да вярва, че е толкова порядъчен, колкото изглеждаше. Бе заложил на него всичките си надежди, а едва го познаваше.

Бихан се качи в колата. Серпико зави в една странична уличка и спря. Почти тъжно, Бихан го попита още веднъж дали е сигурен в онова, което бе съобщил по телефона. Серпико разказа двете случки в бара, на които — заедно със Стенърд — лично бе станал свидетел, и отново потвърди как един от участниците в „комбината“ го е уверил, че месечната печалба възлиза средно на осемстотин долара на човек. Франк обаче не спомена името на Стенърд. Страхуваше се, че ако го стори, Бихан незабавно ще го съобщи, Стенърд ще бъде задържан и с това работата ще приключи. В управлението обикновено ставаше именно така, а Серпико бе твърдо решен да разкрие колко далеч и колко нависоко се бяха разпространили събирането на подкупи и другите мошеничества. Принасянето в жертва на един отделен полицай бе най-лекият начин да се излезе от положението, а Франк не искаше да се задоволи с това.

„Извратена е самата система — горчиво каза той на Бихан — и именно тя трябва да бъде променена, за да могат честните полицаи да изпълняват задълженията си успешно.“ Видимо Бихан бе съгласен. Поне не възрази нищо. След малко запита Серпико дали все още желае да иде при комисаря Уолш и когато Франк отговори утвърдително, съобщи, че вече се е свързал с кабинета му и очаква в най-скоро време лично да се срещне с комисаря.

Макар че тая вечер Бихан не изплю камъчето, по-късно стана ясно, че е бил при един лейтенант от кабинета на Уолш — той донякъде изпълняваше задълженията на негов административен помощник — и му бе казал, че някакъв полицай от Седми отдел се е натъкнал на доказателства за корупция между служителите на отдела, като добавил от себе си, че полицаят иска да бъде освободен от цивилна служба. При дадените обстоятелства подобно освобождаване би изисквало намесата на Уолш и лейтенантът казал, че ще види какво може да направи. Както по-късно Бихан призна, тогава сметнал, че Серпико „преувеличава“ нещата, че той несъмнено се е сблъскал с някои нередности, но е направил „твърде обобщаващи“ заключения.

Когато Франк го остави на станция „Пенсилвания“, Бихан обеща да поддържа връзката. Той насърчи Серпико да не губи надежда, да има вяра. Дори го покани да присъствува на някое от духовните уединения, които периодически организираше. Това щяло да бъде полезно за душевния му мир, каза Бихан, ала го предупреди, че „ще се обогати само толкова, колкото даде от себе си“.

Серпико насмалко не изтърси, че това би било малко неудобно, защото инспекторът от Бюрото за криминална регистрация, който го бе обвинил, че е хомосексуалист, посещаваше уединенията най-редовно, но успя да се въздържи. Благодари на Бихан за поканата и каза, че ще си помисли.

 

 

Когато Серпико започна да работи с Джил Дзумато, определения за него партньор в Седми отдел, не му се наложи да си блъска прекалено дълго главата над въпроса какво бяха разговаряли Дзумато и Стенърд, след като ги бе оставил пред сградата на съда в Бронкс. Дзумато го попита почти веднага:

— Какво мислиш за парите?

Серпико отново се престори на безразличен.

— Не ме интересува какво вършите, стига да не съм забъркан — рече той. — Не искам да си имам неприятности.

Този отговор, изглежда, изобщо не смути Дзумато.

— Е, не се тревожи. Ето какво ще ти кажа: аз ще заделям твоя дял и ще ти го пазя, а когато размислиш, можеш да си го прибереш.

Животът на цивилните агенти в Седми отдел течеше много спокойно. Те се разписваха в присъствената книга, проверяваха пощенските си кутии за писма или възложени задачи, после убиваха някой и друг час в кафе барчето, а понякога следобед отиваха и на кино. Много от тях живееха из близките предградия. Някои имаха плувни басейни, тъй че през пролетта и особено през лятото често прекарваха следобедите в някоя от къщите, където се къпеха и играеха карти. Те трябваше през определено време да се обаждат в отдела, но телефонната централа не се контролираше, никой не проверяваше дали се обаждат и в края на краищата всичко бе сведено до общото правило „да се поддържа връзка“. Тъй че от време на време, докато се къпеха в басейна на някоя крайградска къща или играеха билярд в задната стая на някой бар, се чуваше глас:

— Ей, обаждахте ли се в службата? Не е лошо да им звъннем.

Както Серпико скоро забеляза, главната работа на цивилните агенти от отдела беше да закрилят участниците в „комбината“, като си затварят очите за мошеничествата на своите корумпирани „клиенти“. Основната предпазна мярка бе да се извърши някой дребен арест — колкото да има какво да се запише в дневника, — когато в отдела постъпеше донесение за незаконни спекулации. Един ден Дзумато каза:

— Ела с мене, трябва да проверим едно донесение.

Някаква майка от гетата бе съобщила, че у съседите им усилено се залага на пари и тя се страхува малолетният й син да не бъде въвлечен като събирач на облози — най-ниския „чин“ в системата на хазарта. Играта на „числа“ беше един от най-доходните клонове на организираното мошеничество. Събирачът на облози ходеше от квартира в квартира и помагаше на „бирника“ в събирането на парите и попълнените фишове от даден район. Следващото стъпало в хитро скроената машина беше специално избран човек, който отнасяше „заработката“ — събраните пари и фишове — от различните „бирници“ на „контрольора“. Той на свой ред ги предаваше на „банкера“. Спиралата продължаваше да се вие нагоре, множество „банки“ се обединяваха в други, още по-големи. Играта на „числа“ поначало бе игра на бедняците, но все пак носеше голям доход и изнудвачите дояха от гетата стотици хиляди долара годишно.

Серпико и Дзумато пристигнаха на мястото, посочено в писмото на жената, и не след дълго различиха местния „бирник“. Той беше „в обход“: обикаляше от място на място — затънтени улички, жилищни блокове, сладкарници, — за да събира „заработката“. Дзумато го следи известно време с любопитство, докато най-сетне каза:

— Хайде да го гепим!

Спряха го, претърсиха го и намериха у него достатъчно пари и фишове, за да го арестуват под неподлежащ на възражения предлог. „Бирникът“ бе озадачен.

— Какво има? — попита той. — Какво не е наред? Не сте ли от отдела? Нали знаете, че сме приятели? Всичко е уредено.

Той даде името на „банкера“, за когото работеше, и Дзумато каза:

— Не е трудно да проверим. Но се получи оплакване и бяхме длъжни да направим нещо.

— То се знае, мой човек! Разбирам ви, но тъкмо сега всеки миг е загубен долар. Докато приказваме, губим пари. Не мога да дойда с вас веднага. Нали знаете, сега моментът е много важен. Какво ще кажете, ако се срещнем пред участъка в четири и половина? Става ли?

Дзумато се усмихна.

— Ще донеса хубава заработка — продължи „бирникът“. — Дори и собствената си, тъй че няма да съжалявате.

— Добре. Но помни, в четири и половина!

После Дзумато каза на Серпико:

— Можехме да му видим сметката, но каква полза? Пък и оня, за когото работи, е добър човек — винаги си плаща навреме.

Случката бе станала в четиридесет и втори район и по-късно същия ден Дзумато заведе Серпико в един бар, наречен „Пикадили“ и разположен точно срещу районния полицейски участък. Дзумато попита дали Серпико желае арестът да бъде вписан на негово име. Отговорът беше „не“. Тогава Дзумато се огледа из бара, разпозна друг цивилен агент и предложи ареста на него. Той прие със задоволство и всички излязоха на тротоара пред участъка. Точно в четири и тридесет „бирникът“, чието име, както научи Серпико, беше Брук Симс, се приближи с усмивка, стиснал шепа фишове — колкото да има повод за извършването на ареста. Третият цивилен агент подкара Симс пред себе си, отведе го при бюрото и вписа името му в регистъра. На следния ден в съда делото бе прекратено, но ако се преразгледаше документацията, щеше да се види, че донесението е било проверено и е бил извършен арест.

Ако някой от организаторите на играта на „числа“ не плащаше дължимото, комуто трябва, с него съвсем не се отнасяха така внимателно. Веднъж Серпико шофираше по една улица, когато партньорът му Дзумато внезапно рече:

— Спри, искам да поговоря с този момък.

Обектът на вниманието му беше огромен негър на име Лойд Хасъл. Дзумато забърза към него, а Серпико последва партньора си, като мислеше, че може би ще се наложи да му окаже помощ. Но Хасъл просто си стоеше с овчедушна усмивка на лицето.

— Още ли не си събрал парите? — попита Дзумато.

— Не съм бе, човек. Гледай, душата ми излезе. Правя всичко възможно, истина ти казвам. До довечера ще ги събера на всяка цена.

На другия ден Дзумато каза на Серпико:

— Негърът не се яви. Хайде да го намерим.

Започнаха да го търсят. Дзумато все слизаше от колата, за да разпита някой минувач, провери няколко бара и два-три входа. Серпико си мислеше, че той не би могъл да прояви по-голяма енергичност дори ако разследваше престъплението на века.

— Нещо не ми е ясно — рече Серпико. — Негърът е само прост „бирник“. Шефът му не се ли грижи за него?

— Точно такъв е — отвърна Дзумато, — нищо и никакъв скапан „бирник“. Преди време беше един от най-големите оператори в този район, но се провали. Не знам как. И кой ли им знае номерата на тия копелета? Сега отново се опитва да се изправи на крака. Работи за някакъв тип, но оня не плаща за него и той трябва сам да се откупва.

Най-после откриха Хасъл пред входа на едно жилище. Дзумато изхвръкна от колата като стрела, блъсна негъра в преддверието и след малко се показа с пачка фишове в ръката.

— Сега вече с тебе е свършено, копеле мръсно!

— Дай ми още малко отсрочка бе, човек! — примоли се едрият негър, свит в преддверието.

— Казах ти да донесеш тия скапани мангизи, а ти само ме разиграваш. Уж ще бъдеш еди-къде си, а все никакъв те няма!

Серпико забеляза как една възрастна негърка надзърна за миг през едва открехнатата врата зад Хасъл и след това тихо я затвори.

— Душата ми излезе бе, човек! — каза Хасъл. — Наистина правя всичко възможно. Но тази нощ със сигурност ще ги имам. Ще ги имам!

— Прощавам ти за последен път! — рече Дзумато. — Ако пак ме излъжеш, свършено е с тебе!

На сутринта Дзумато поздрави Серпико с усмивка.

— Е — каза той, — тези път копелето се яви. Видя ли, ако се оставиш да те будалкат… сам си помисли къде ще му излезе краят.

Услужливостта, която цивилните агенти от отдела проявяваха към своите „клиенти“, беше съразмерна на алчността им и Серпико никога не можа да се начуди на начина, по който Стенърд продължаваше да демонстрира и двете, без ни най-малко да се смущава. Един ден, когато Дзумато беше в съда, Серпико излезе на работа със Стенърд. Спряха колата пред някаква къща в спокоен квартал, населен с пуерториканци, и Стенърд махна с ръка на една жена, застанала на верандата на втория етаж. След няколко минути на входната врата се появи мъж и тръгна към колата.

— Това е Франк — каза Стенърд. — Той е добро момче, от нашите е.

Мъжът, пуерториканец, стисна ръката на Серпико, след което Стенърд продължи:

— Дойдох да ти кажа, че в участъка се получиха донесения за два от твоите обекти — сладкарницата и шивачницата.

Мъжът благодари. Той каза, че ще прекрати залаганията на двете места, докато нещата се уталожат, и се върна в къщата.

Стенърд ядосано включи двигателя и потегли. Гумите изскърцаха.

— Стиснато копеле! — каза той. — Виж, ако беше италианец, щеше да пусне нещо — някоя петдесетачка или поне бутилка добро уиски.

Няколко дни по-късно Серпико и Дзумато спряха пред една закусвалня — предпочитаното място, където се събираха полицаите от отдела, за да се хранят. В дъното, в сепаре, бяха седнали двама цивилни агенти и Серпико видя на масата пред единия няколко отворени кутии с двадесет и петкалиброви патрони. Набит мъж с груби черти на лицето, облечен добре, но без вратовръзка, влезе в сепарето и седна. Серпико видя как той взе патроните и дори показа револвера, за който бяха предназначени.

Когато двамата с Дзумато напуснаха закусвалнята, Серпико попита:

— Кой беше оня мъж, дето взе патроните?

— О, това е Вик — безгрижно каза Дзумато. — Вик Гутиерес. Той е добър информатор.

В действителност Виктор Гутиерес беше дребен мошеник и една от най-добрите услуги, които правеше на цивилните агенти от Седми отдел, бе да ги уведомява кога някъде на територията, контролирана от отдела, се организира нова игра на „числа“. Ако операцията беше достатъчно крупна, тя се включваше в общата „комбина“, а Гутиерес биваше възнаграждаван с част от приходите.

Серпико гледаше с особена ирония на факта, че Стенърд, Дзумато и другите цивилни агенти, които познаваше, бяха истински професионалисти, в смисъл че бяха първокласни следователи и притежаваха всички качества, необходими за техния занаят — инстинкт, търпение, обиграност, решителност, както и точни сведения, доставяни от старателно организираната мрежа от информатори. Стига да пожелаеха, биха могли да разтурят с лекота — практически само за една нощ — по-голямата чест от нелегалните игрални домове, тяхната главна цел. Ала вместо това те се стремяха към парите, които извличаха от тях. Серпико постоянно се възхищаваше на вещината, с която те разкриваха и най-хитро замаскираните спекулации, но целта им винаги беше да измъкнат пари от задържаните мошеници.

Когато някакъв „банкер“ от Източен Харлем си позволи да оперира и в Южен Бронкс, без да влезе в „комбината“, Дзумато и двама други цивилни полицаи, подпомогнати от доноса на Гутиерес, скоро откриха един от неговите „тайници“ — място за събиране на фишове и пари — и нахлуха в него. Преброиха парите на масата и те се оказаха четири хиляди долара. Цивилните агенти поискаха още и „контрольорът“ се обади на „банкера“. Той пристигна с други хиляда долара, но и те не бяха достатъчни. Дзумато придружи „контрольора“ обратно до Източен Харлем за още две хилядарки.

Когато подкупът се събираше извън „комбината“, както в дадения случай, участвуващите полицаи задържаха за себе си парите, наречени „чист удар“. Стенърд например веднъж се похвали на Серпико, че само за миналите две години в резултат на „чисти удари“ и дела си от „комбината“ е събрал „шестдесет бона“ — шестдесет хиляди долара, — разбира се, неподлежащи на облагане с данък.

Серпико бе чувал най-различни обяснения — от общоприетата максима, че хората, тъй или иначе, ще продължават да играят на комар, до твърдението, че работата на полицая е неблагодарна и той просто получава заслуженото си възнаграждение, като задържа конфискуваните пари, вместо да ги върне на общината, където ще преминат — уж за благотворителни цели — в ръцете на мошеници. Много хора биха се съгласили със Стенърд, че тия пари и тъй и тъй са заложени и затова са „чисти“. Същите тия хора биха се ужасили от мисълта, че подобни подкупи могат да се приемат и от търговците на наркотици, но Серпико постепенно се убеди, че философията за „чистите“ пари в действителност е твърде разтеглива.

Същевременно корупцията се отразяваше пагубно върху работата на полицията. Из гетата нямаше дори дете, което да не знае какво се върши, и въпреки това във всеки вестник и във всяко телевизионно предаване някой политик хленчеше за упадъка на реда и законността. В теоретичните „салонни“ разговори този парадокс едва ли беше очевиден, но Франк Серпико лично се сблъскваше с него всеки път, когато излезеше на улицата.