Питър Маас
Серпико (15)

Глава петнадесета

Към края на 1969 година, когато Серпико работеше още при инспектор Дилайс в Северен Манхатън и прокурорът на Бронкс Бъртън Робъртс заедно с помощниците си бе започнал да подготвя делата срещу цивилните агенти, разобличени от Висшата следствена комисия, пред Робъртс възникна досаден проблем. Въпреки по-раншните си уверения в противното сега той съзнаваше, че ще трябва да прибегне до услугите на Серпико като главен свидетел и се страхуваше да се обърне към него направо, без чужда помощ. Тъй че Робъртс се обърна към помощник-главния инспектор Сидни Купър с молба да го предума, като се надяваше, че с мъжествените си маниери и ненавистта си към корупцията Купър ще направи на Серпико силно впечатление. Това щеше да бъде известна компенсация за неудържаните грандиозни обещания за основно прочистване на Полицейското управление.

Тогава Купър беше районен комендант на Бронкс. Когато пое този пост през август 1968 година, скандалът в Седми отдел не бе единствената му грижа — целият район се намираше на ръба на расовото стълкновение и се нареждаше на първо място в града по почти всички видове престъпност. Тъй като полицията си бе свършила работата по разследването на корупцията в Седми отдел и сега със сведенията, дадени от Серпико, се занимаваше Висшата следствена комисия, Купър не можеше да направи нещо особено по този въпрос и практически беше насочил цялото си внимание към уреждането на расовите разногласия с лидерите на отделните групировки и към ограничаването на престъпността в Бронкс. По времето, когато се срещна със Серпико, расовите вълнения в района бяха стихнали значително и Бронкс бе изпреварил другите райони на града в борбата с такива престъпления като въоръжените нападения, обирите, кражбите с взлом и дребното джебчийство.

Серпико, разбира се, беше чувал за Купър. Веднъж Дилайс му каза:

— Ако управлението се ръководеше от човек като Купър, ние нямаше да дремем в очакване на деня, когато някой като тебе ще събере кураж и ще проговори.

Все пак първата среща между Серпико и Купър беше доста бурна. Серпико изтъкна, че в думите му няма нищо лично, че изпитва най-дълбоко уважение към Купър, но той се намесва „пост фактум“ и няма ни най-малка представа за премеждията му; че обещаното обстойно разследване просто не се е състояло. Защо да се поставя в още по-неизгодно положение, крещеше Серпико, само за да може Робъртс да подведе под отговорност шепа цивилни агенти, а всичко останало да си остане по прежному?

— На кого му пука за мене?! — избухна Франк. — Освен Дилайс в цялото управление нямам нито един приятел.

Тогава Купър започна своята дълга и мелодраматична тирада, която Серпико винаги щеше да помни. Той забоботи:

— Приятели! Не ми приказвай за приятели! Те са едни фъшкии и нищо повече! — Купър стовари юмрука си върху масата, даде за пример самотния си живот на мразен началник, борещ се срещу корупцията, и продължи да реве: — И аз като тебе нямам приятели в управлението, но не ми и трябват.

Най-после Серпико, безсилен да скрие усмивката си въпреки гнетящото го напрежение, каза:

— Окей, шефе, чакай да ти кажа нещо. Аз ще ти бъда приятел.

Може би нещата щяха да се развият другояче, ако Купър беше наблизо, когато започна разследването, но него го нямаше. На 8 декември 1969 година Бъртън Робъртс позвъни на Серпико вкъщи, за да му каже, че същия ден трябва да присъствува на едно съвещание, където ще се обсъди неговото явяване като свидетел по някои от делата. Серпико отказа, като още веднъж поиска да му обяснят защо началниците от полицията не са подведени под отговорност.

Робъртс отвърна, че просто нямало достатъчно доказателства. Бил успял да възбуди съдебно преследване само срещу някои от цивилните агенти благодарение показанията на „банкера“ на „числа“ Хуан Карерас и жена му Долорес, както и на информатора Виктор Гутиерес.

— От вас се иска — рече Робъртс в присъщия си надут стил — да подкрепите показанията на тези свидетели. Да ги направите по-пикантни. Те са хора, които с положителност няма да спечелят награда за честност, лоялност или добре изпълнен граждански дълг. Вие сте различен, защото сте герой от Нюйоркското полицейско управление. Тъй че какво толкова има? Хайде, идвайте.

Серпико отново каза, че няма да отиде, и тогава Купър взе слушалката.

— Слушай, Франк, искаш ли да ти изпратя писмено нареждане? Чу какво ти каза прокурорът. Тръгвай.

Освен Робъртс и Купър на съвещанието присъствуваха още заместник-главният инспектор Килорин, комендант на Седми отдел, и инспектор Саксън.

— Съблечете се — каза Робъртс, когато Серпико пристигна — и седнете при тези трима офицери, които са елитът на Полицейското управление. Събрали сме се да обсъдим въпроса днес — не утре, не след седмица, а днес. Искам да стане ясно, че заслужавате златната значка. Тъй че слушайте ме. Престанете да се правите на примадона. Вие сте добър полицай. Не се правете на примадона или на оригинал. Стига сте шикалкавили!

— Щях да бъда добър полицай, сър — отвърна Серпико, — ако ми беше дадена такава възможност.

— Е, сега тя ви се дава.

— Има и друго нещо — рече Серпико. — Вие ми пъхате под носа тази златна значка като скапан морков.

— Скапан ли? Какво искате да кажете?

— Скапан, защото вече не е дори пресен…

Сидни Купър го прекъсна:

— Името ви беше вписано за удостояване със значката още миналия октомври. Пръв сте в списъка, дори и това да не ви интересува.

— Тези значки — каза Серпико — са като лъскави тенекийки, които управлението раздава на ония, дето не ги заслужават.

— А, почваме много да знаем — рече Робъртс. — Какво имате предвид?

Серпико отговори, че може да даде много хубав пример за онова, което има предвид. Един цивилен агент от Южен Бронкс, още подследствен, бил назначен в Детективския отдел. Настъпи неловка пауза, докато накрая инспектор Саксън — като че ли това беше съвършено естествено обяснение — каза, че човекът е имал „кука“, тоест влиятелна връзка в управлението.

— Сигурно — отговори Серпико. — Шефовете винаги се грижат за своите хора.

— Слушайте какво ще ви кажа — рече Робъртс. — Ще ме изслушате ли? Вие сте интелигентен човек. Искате да бъде извършено пълно преустройство на една организация от тридесет хиляди души, една организация, която в миналото — и смятам, че съм по-възрастен от вас — беше напълно проядена от корупцията… Ние познаваме положението. То беше ужасно. Но се промени. Иначе сега нямаше да седите и да разговаряте за такива неща с тези трима прекрасни офицери.

— Положението не се е подобрило — каза Серпико. — Само е добре замаскирано.

— Вижте — отговори Робъртс, — аз съм твърд привърженик на постепенния прогрес. Не вярвам, че могат да се изкачват по две, три и четири стъпала наведнъж.

— Не ми ги разправяйте тия — ядосано рече Серпико. — Може да съм само обикновен полицай, но зная, че с този случай определено трябваше да се занимае служба „Вътрешна сигурност“. Вместо това той беше разгледан на местна почва от ограничен брой лица с недостатъчно технически средства и резултатите са смешни. Стреляха слепешком, улучиха нещо и сега искат да загладят всичко, а аз съм основният свидетел.

— Франк — намеси се Купър, — ако не осъдим тези юнаци, всички ще помислят, че цялата история е била само едно голямо шоу, а ти само си ни разигравал.

— Точно така — каза Серпико. — Аз съм изкупителната жертва. Ако ми беше наредено да извърша разследването, щях да го извърша. Бях измамен, като ме накараха да мисля, че ще работя за Уолш. Сега, когато цялото разследване е компрометирано, след като дадох известна информация, която не бе използува на добре, искат от мене да свидетелствувам. И какво ще спечелим от това в най-добрия случай?

Робъртс заяви, че е твърдо решен да осъди поне „двама полицаи“ — Стенърд и Дзумато.

— Няма значение колко години ще им лепнат — рече той. — Важното е, че двама полицаи ще бъдат изхвърлени от полицията и ще загубят пенсиите си. Ще покажем на всички, че тази гнусотия няма да бъде търпяна в Бронкс.

Серпико си спомни уверението, дадено му от Робъртс още преди да се яви като свидетел пред Висшата следствена комисия, че разследването ще засегне и другите райони на града, и каза остро:

— Междувременно обаче такива гнусотии се търпят и в Бруклин и в Куинс, и…

— Вие все говорите за Бруклин и Куинс — прекъсна го Робъртс. — Защо не кажете нещо и за Сан Франциско, и за Лос Анжелос?

— Всичко, за което говоря, всичко, за което ме е грижа, е Нюйоркското полицейско управление. Нали ми казахте, че скандалът ще бъде по-голям и от скандала около аферата Грос?

Дори и Серпико бе принуден да се засмее, когато Робъртс отговори:

— Е, няма съмнение, че понякога преувеличавам.

— Господин Робъртс — каза Серпико, — знам, че сте направили всичко, което е по силите ви. Също така най-дълбоко уважавам господин Купър. Но не чувствувам никаква гражданска отговорност, заради която да се явя като свидетел. Чувствувам се изигран от управлението и от цялата градска администрация. На тях изобщо не им пука. Те искат да пъхнат на топло две пропаднали ченгета и да забравят всичко.

Франк Серпико огледа лицата около себе си. По тях бе изписано горчиво изражение на „разумни“ мъже, опитващи се да вразумят неразумно капризно дете. Знаеше точно какво мислят те. Но ако той се бе старал преди всичко да бъде „разумен“, дори и малкото, което беше постигнато, нямаше да го има. Наистина никой от тях сега нямаше да седи тук и у Серпико се промъкна надеждата, че от всичко това ще излезе нещо съществено, че по някакъв начин той ще успее да ги засрами, да ги подтикне към наистина смислени действия.

Най-после Робъртс помоли Серпико, независимо от окончателното развитие на нещата, поне да започне да работи с помощник-прокурора, който щеше да подготви и ръководи делото. Серпико погледна към Купър.

— Трябва да го направиш, Франк — рече Купър.

След дълга пауза, примирен, Серпико каза:

— Добре.

 

 

Ако след разговора си с Робъртс Серпико почти се бе отчаял, то след срещата с помощник-главния инспектор Макгъвърн, който не след дълго поиска да се видят неофициално на рибния пазар „Фултън“, направо щеше да се предаде. По това време различните служби за борба с корупцията в Полицейското управление бяха напълно преустроени и Макгъвърн, като протеже на Уолш, бе техен пряк началник. Макар че Серпико беше виждал Макгъвърн два пъти, откакто бе започнало разследването в Седми отдел, а бе разговарял с него и по телефона, това беше първата им среща, след като се бяха видели на същото място преди повече от година.

Серпико отиде на пазара със своето беемве купе, почака известно време и почти бе готов да си тръгне, когато Макгъвърн най-сетне се появи, извинявайки се за закъснението си с претоварения трафик. Беше мъж със солидно телосложение, посивяваща, някога руса коса и квадратно сурово лице на полицай и имаше глас, който никак не прилягаше на външността му — звучеше странно безлично. След като побъбриха за чуждестранните коли, Макгъвърн изтърси:

— Да си призная, не знам какво правя тук, а мисля, че и ти имаш същото чувство. Но комисарят Уолш пожела да разбере как си.

Произнесеното на глас име на Уолш сякаш подсети Макгъвърн и той бързо добави, че, разбира се, и самият той лично е загрижен за Серпико. Поколеба се за момент, а после, сякаш му бе трудно да произнася думите, каза, че има желание да даде „повече гласност“ на проблема с корупцията в управлението, да разпали „повече ентусиазъм“ за борба с нея, и че се надява Серпико да му окаже съдействие.

— Разбирам какво чувствуваш — рече Макгъвърн. — Зная, че си доста самотен, но всичко, което ни каза, действително е вярно. В някои отношения можем да направим нещо, в други — не. Трябват ми улики, слухове, места, с които да започнем, всичко. Честно казано, имам нужда от факти.

Внезапният, неочакван интерес към него, проявен след толкова време, означаваше за Серпико едно: че командуването на управлението се тревожи какво друго още той би могъл да направи и Макгъвърн е натоварен със задачата да го научи.

— Вижте какво — каза Серпико, — досега щях да съм си подал оставката, ако не беше инспектор Дилайс. Преди да го срещна, бях съвсем обезсърчен. Но какво прави управлението? Там има маса добри момчета, обаче те никога не биха проговорили, ако не усетят, че ще бъдат подкрепени. Всичко, от което имат нужда, е да им се даде малко смелост, но никой не им дава.

Раздразнението на Макгъвърн беше очевидно.

— Струва ми се, че не се разбираме — каза той. — На мене ми трябват факти, а ти ми четеш лекции по човеколюбие.

Добре, заяви Серпико, той ще се придържа към фактите. Какво ще каже Макгъвърн за капитан Форън и плика с тристата долара? Защо не се направи нищо по този въпрос? Макгъвърн стисна устни и предпочете да не отговори. Серпико продължи: а какво ще каже за искането, отправено от инспектор Дилайс до кабинета на Макгъвърн, да се окаже помощ за разследване на корупцията в Северен Манхатън и за дадения съвет да се използуват курсанти от Полицейската академия? Това ли е начинът да се разпали повече ентусиазъм за борба с корупцията?

При споменаването на Дилайс Макгъвърн, който до този момент сдържаше негодуванието си, кипна. Да, не е бил в кабинета си, когато Дилайс го е потърсил, но даже да е бил, Дилайс щял да получи същия отговор. Ако Дилайс има проблеми, каза той, те са си негови. Дилайс не е вчерашен. Ако иска да се отърве от някого, знае как „да напише рапорт“, за да го преместят другаде.

Серпико искаше да попита Макгъвърн как такава тактика може да разреши проблемите, но се отказа, защото знаеше, че това би довело до един безкраен спор. Вместо това каза само:

— Надеждата на града е хората като Дилайс да бъдат подкрепени.

Ако Макгъвърн не бе приел тези думи като упрек към самия себе си, може би Серпико щеше да остави нещата така. В края на краищата не за първи път му се налагаше да слуша лицемерни аргументи в защита на съществуващото положение. Но сега с изумление чу как човекът, който би трябвало да бъде щит на Полицейското управление срещу корупцията, заяви, че макар Серпико да не мисли като него, той — Джоузеф Макгъвърн — е направил „твърде много“, и ако не друго, поне е предпазил полицейския комисар „от нападките на външни служби“.

С това разговорът приключи и те се разделиха. Но забележката за „външните служби“, която не бе случайна, разяри Серпико извънредно много и той отново започна да премисля една идея, която му бе дал Дейвид Дърк. По време на разследването в Седми отдел те бяха продължили да се срещат и Серпико беше споделил с него нарастващата си тревога, че всичко ще се провали. Дърк му бе отговорил, че е намерил идеално разрешение. Отсега нататък нямало защо да се опитват да оправят нещата чрез градската управа. Дърк имал познат в „Ню Йорк Таймс“ — можели да идат при него и да дадат широка гласност на всичко. Тогава Серпико бе отклонил тази идея. Беше му дошло до гуша от плановете на Дърк — срещите с капитан Форън, Джей Крийгъл и комисаря Фрейман. Освен това му се стори, че е малко вероятно „Таймс“ да приеме на вяра думите на двама полицаи от техния ранг, па макар и Дърк да беше детектив. Ала след срещата с Макгъвърн, уверил се, че нищо няма да се промени, докато нещата се решават от хора като него, Серпико бе осенен от друга мисъл. Какво би станало, ако някой висш офицер, например цял инспектор като Пол Дилайс, дойде с него в „Таймс“ и потвърди онова, което той щеше да каже за корупцията в управлението и за системата, която й позволява да вирее? Тогава може би щеше да е по-друго.

Когато Серпико отиде при Дилайс и го попита дали ще дойде с него в „Таймс“, Дилайс погледна встрани, почеса се по брадата и рече:

— Франк, в управлението съм вече от двадесет, че и повече години… Имам жена и дечурлига, току-що си купих къща и тя е ипотекирана. Ако ме изхвърлят от управлението, не зная къде бих могъл да отида…

Гласът на Дилайс заглъхна и Серпико си помисли, че действително не може да го кори. Искаше от него прекалено много — да заложи на карта цялата си кариера. Това, което му предлагаше, беше против правилата и ако Дилайс се съгласеше да го извърши, управлението можеше да му потърси сметка. Серпико си помисли и за другите полицаи, които крадешком бяха идвали при него или му се бяха обаждали по телефона, за да го поздравят за твърдостта, но всички бяха добавяли, че те, разбира се, не биха могли да бъдат толкова независими и да поемат такъв риск — имали семейства, жени и деца и били длъжни да се грижат за тях, да ги издържат. Серпико напълно ги разбираше и се питаше дали, без да съзнава, не избягва тези неща — брака и всичко останало, което служеше на другите за извинение, че стоят настрана. И Дърк беше женен и имаше деца. Но Дърк беше различен. Серпико никога не беше гледал на него просто като на един от многото полицаи. Не изпитваше и капка съмнение по отношение на неговата неприязън към корупцията, обаче усещаше, че Дърк иска да си спечели име, може би като прелюдия към политическото поприще или към издигането му във висшите полицейски кръгове на Ню Йорк, или където и да е. Веднъж, когато Сиатъл беше разтърсен от скандал в полицията, Дърк бе споделил със Серпико, че е готов да оглави тамошната полиция и че ще го направи началник на детективите. По-късно Серпико му каза: „Доволен съм, че тогава не си стегнах багажа.“

Но инспектор Дилайс вече бе извършил повече, отколкото се искаше от него, повече, отколкото Серпико можеше да очаква от кой да е друг висш офицер, и ако молбата да иде в „Таймс“ беше прекалено голяма, Франк щеше да го разбере, без да има нужда от обяснения. Двамата мъже се погледнаха в очите и точно когато Серпико се обърна, за да си тръгне, Дилайс добави тихо:

— Е, добре, казах си каквото ми тежеше. А сега прави това, което трябва да направиш. Аз съм с тебе… сто процента. Каквото и да поискаш.

 

 

Познатият на Дърк от „Ню Йорк Таймс“ беше слаб, подвижен репортер на тридесет и седем години с преждевременно оредяла коса. Казваше се Дейвид Бърнам. Преди да постъпи на работа във вестника през 1967 година, Бърнам бе служил две години във Вашингтон като помощник-директор на президентската Комисия за надзор по спазване на законите и правораздаването. Работеше в градския, или така наречения „столичен“ отдел на вестника и първоначалното му задължение бе да отразява както цялостната картина на местното съдопроизводство — наказателното право, съдебната система, затворите, съдиите, прокурорите, полицията, — така и самите престъпления. Постепенно обаче интересите му се съсредоточиха върху дейността на полицията и той, тъй да се каже, „наследи“ връзката с Дърк от един друг репортер на „Таймс“, комуто Дърк от време на време бе давал интересна информация.

Бърнам продължаваше да отделя специално внимание на полицията и все повече се изпълваше с възмущение от разпространението на корупцията в Полицейското управление. При това негодуванието му се пораждаше не толкова от моралната страна на въпроса, колкото от възникващите реални пречки за спазването на законността. Един от първите му публикувани материали — обширна статия за полицаите, засягаща „къртенето“, или спането по време на пост — беше израз на това негово виждане.

Бърнам вече се опитваше да се сдобие с конкретни доказателства за съществуването на корупцията, когато на 12 февруари 1970 година при него дойдоха за интервю Серпико, Дилайс и Дърк и един доведен от Дърк четвърти полицай, който непрекъснато настояваше името му да не се споменава въпреки незначителното си участие. На интервюто присъствуваха Артър Гелб, редакторът на отдела, един помощник-редактор и един репортер.

Предчувствието на Серпико, че присъствието на инспектор Дилайс ще се окаже от изключителна важност, не го подведе. По-късно Бърнам каза: „Ако не бе присъствувал Дилайс, нямаше да излезе нищо.“ Но и така нямаше да им бъде леко. Преди да започне интервюто, Гелб обърна внимание на деликатността на темата и забеляза, че публикуването на подобен материал ще бъде свързано с огромни затруднения. Серпико, изнервен и ядосан, каза рязко:

— Значи пак старата гадна история! И вие ще ме преметнете както всички други.

Но тези думи скоро бяха забравени. Редакторите и репортерът слушаха слисани през цялото време, а разговорът продължи дълго.

Бърнам бе съставил план, по който да представи материала. Сега той беше одобрен. Всичко трябваше да бъде добре обмислено. Щеше да представлява поредица от три статии и във всяка от тях трябваше да бъде поместена значителна част от подробностите, разказани от Серпико. Първата статия щеше да покаже размерите, до които е достигнала корупцията в Полицейското управление, втората — как се е стигнало до това положение, а третата — какво би трябвало да се направи.

Бърнам проведе интервюто и написа статиите, ала те не бяха публикувани незабавно и той, като всеки репортер, започна да нервничи. Но когато отиде при редакторите, те го увериха, че статиите ще бъдат отпечатани, „Таймс“ само изчаквал подходящ повод.

Мина още време, а статиите не се появиха. Тогава, съвсем случайно, пред Бърнам изникна възможност да предостави на редакторите повода, необходим за отпечатването на материала му. Един съботен ден в средата на април някакъв приятел го взе със себе си на коктейл, организиран от Ричард Орилио, който бе ръководил успешната кампания за преизбирането на кмета Линдзи, а сега беше негов заместник и най-близък политически довереник. На коктейла беше и Томас Б. Морган, секретар на Линдзи, отговарящ за пресата. Бърнам не беше виждал Морган преди, но сега не пропусна възможността да поговори с него и по време на разговора, без да се впуска в подробности, спомена, че „Таймс“ разполага с материал, засягащ корупцията в града.

Следващият вторник, 21 април, Бърнам телефонира на Морган в кабинета му в Сити Хол, представи му се отново и му напомни за статиите, за който му бе приказвал на коктейла у Орилио. Морган отговори, че си спомня и за него, и за въпросните статии, и тогава Бърнам му каза, че става дума за корупцията в полицията и че материалът ще предизвика сензация.

Незабавно — „само след пет минути“, както Морган щеше да се изрази по-късно — той вече беше в кабинета на кмета Линдзи с новината. Беше уведомен заместник-кметът Орилио, а също и полицейският комисар Хауърд P. Лиъри, прехвърлен от Линдзи на работа в Ню Йорк в началото на 1966 година от Филаделфия, където бе заемал подобен пост. Последва серия от набързо свикани съвещания и най-после бе решено да се изпревари ударът на „Таймс“ — кметът веднага щеше да провъзгласи сформирането на комитет, който да разгледа събраните сведения за корупция в градската полиция.

От това произтекоха няколко интересни странични ефекта. Джей Крийгъл се обади на Серпико по телефона — почти три години след деня, в който Франк бе отишъл при него да го уведоми за корупцията, на която лично беше станал свидетел, включително и за плика с тристата долара, и за капитан Форън, и за „комбината“ в Седми отдел. Оттогава Серпико нито го бе виждал, нито бе разговарял с него.

Речта на Крийгъл по телефона беше изпълнена с обичайните за него несвързани изречения, с обяснения колко бил зает и сякаш за да го демонстрира, той постоянно караше Серпико да изчака, докато отговори на други телефонни обаждания. Но след близо двадесетминутния словесен порой все пак пролича какво го човърка.

— Чувствувам се отвратително заради оная гадна история — каза той. — Ние очевидно просто не се разбрахме достатъчно добре при последния ни разговор. Трябва пак да предприемем нещо. Зная какво се случи напоследък… Бих искал да седнем отново и да поговорим по въпроса, да видим какво ще ми хрумне. — После добави: — Ако това, което казвам, не ти харесва, много съжалявам. — Сподели, че е говорил с Дейвид Дърк и че се чувствува като негодник.

Серпико отговори, че не вижда особен смисъл да се срещнат пак, но е любопитен да разбере едно нещо. Казал ли е Крийгъл тия неща на кмета Линдзи? Знае ли Линдзи за тях? Тук Крийгъл започна да мънка.

— Не направо — рече той. — Говорихме по въпроса. И той имаше същото затруднение, както и аз. Случаят трябваше да бъде отнесен до отдела за разследване, до полицейския комисар. Те имат законно право да извършат разследването.

Чак тогава, на 23 април, четвъртък, два дни след като Морган докладва на Линдзи за материала в „Таймс“, две години и половина, след като Серпико за първи път бе казал на Макгъвърн за капитан Филип Форън и за плика с доларите, месеци след като му бе припомнил за това и го бе попитал какво да прави, и след като висшият команден състав на Полицейското управление вече бе предприел трескави действия, Макгъвърн най-после разпита Форън. Практически Форън отрече всичко. Призна, че Дърк е идвал при него със Серпико. Каза, че не може да си спомни дали по това време действително е бил в отдела за разследване, въпреки че и Серпико, и Дърк заявиха, че срещата се е състояла през август 1966 година, шест месеца след назначаването на Форън в отдела, и въпреки че Форън си спомняше как по време на разговора Серпико бе казал, че е „мобилизиран“, което, според досието му, беше станало през лятото на 1966 година.

Капитан Форън решително отрече да е виждал някакъв плик — със или без пари — и да е предупреждавал Серпико, че ако продължава да упорствува, ще се намери в Ист Ривър, както и да го е съветвал да се отърве от въпросния плик, като го предаде на някой сержант. Според думите на Форън Серпико само му казал, че очаква да получи паричен подкуп, който трябвало да предаде на колегите си, и когато Форън предложил да се маркират банкнотите, Серпико отказал, защото в такъв случай „щял да бъде белязан“ или нещо подобно.

Разпитан от Макгъвърн, Форън призна, че не е отбелязал срещата си със Серпико и Дърк в дневника, нито пък е докладвал за нея на прекия си началник, комисар-следователя Фрейман. Вероятно за да се оправдае, Форън каза, че веднъж Дърк препоръчал Серпико за назначение в отдела за разследване. Направил някои проучвания относно миналото на Серпико и получил поверително сведение, че той е „психо“. Форън каза още:

— Не зная дали трябва да го съобщавам, но е имало известни основания да се допусне, че Серпико проявява хомосексуални наклонности. Това, разбира се, е строго поверително и не бих могъл да цитирам източника на сведението, дори и да си го спомня, което едва ли ще успея.

По време на срещата си със Серпико, продължи Форън, той имал натрапчивото чувство, че Серпико се опитвал „да му скрои номер“. Голямата му грешка, настояваше той, била, че не го изхвърлил от кабинета си незабавно, а поради „бащинското си отношение към подчинените“ го оставил да продължи празните си брътвежи.

Едно нещо беше да оставиш полицай като Серпико да броди самотен из града и да се опитва да убеди обществеността в необходимостта от мерки срещу корупцията в полицията, а съвсем друго — да накараш „Ню Йорк Таймс“ да се намеси. Същия ден, когато бе разпитан Форън — четвъртък, 23 април, — кметът Линдзи провъзгласи официално създаването на петчленен комитет с цел „да се обсъдят всички възможности“ за разследване на евентуалната корупция в рамките на Полицейското управление. Комитетът щеше да бъде оглавен от съветника на градската управа Дж. Лий Ранкин и щеше да включва още Робърт К. Ръскин, който бе заел мястото на Фрейман като комисар-следовател, районния прокурор на Манхатън Франк С. Хогън, районния прокурор на Бронкс Бъртън Б. Робъртс и полицейския комисар Хауърд Р. Лиъри.

Бърнам се втурна възбуден при редактора на „столичния“ отдел на „Таймс“ Артър Гелб със съобщението на Линдзи и Гелб се съгласи, че вестникът най-после има очаквания повод да помести статията му. Оригиналният материал, съставен от три части, бе разнищен и през по-голямата част от нощта срещу петък Бърнам и други репортери и редактори го писаха отново под ръководството на Гелб. Всички обвинения на Серпико заедно с други примери за корупция, установени от самия Бърнам, бяха сглобени в един общ материал.

Около обяд на следващия ден А. М. Розентал, главният редактор на „Таймс“, прочете статията и я одобри. Тогава Бърнам се обади на отговорния за пресата секретар Морган и му каза, че експозето за корупцията ще бъде поместено във вестника на следващата сутрин и че му изпраща две копия „за коментар“.

Морган побърза да отнесе едното копие в кабинета на кмета, а другото изпрати на комисаря Лиъри, който бе свикал съвещание в собствения си кабинет в Дирекцията на полицията — просторна стая с махагонова ламперия, където над полицата на камината беше окачен портретът на един бивш комисар: Теодор Рузвелт. Присъствуваха първият заместник-комисар Уолш, заместник-главният инспектор Макгъвърн и капитан Форън. Форън повторно отрече всичко, както вече бе направил пред Макгъвърн, когато пристигна статията на „Таймс“.

Лиъри и останалите едва бяха успели да я прегледат, когато ги повика кметът. В неговия кабинет те се присъединиха към друга, не особено весела група, включваща заместник-кмета Ричард Орилио, съветника на градската управа Ранкин, комисар-следователя Ръскин, Морган и — сгушен край един от прозорците — Джей Крийгъл, който си гризеше ноктите.

Събраните си подаваха страниците със статията, а кметът седеше мълчалив, с ледено изражение, както правеше винаги когато беше ядосан и се намираше в присъствието на много хора. Тук не всички се разбираха добре. Ръскин и Лиъри например не се обичаха. Веднъж Ръскин бе попитал Лиъри как се оправя с корупцията и той му беше отговорил: „Уолш се оправя с нея.“ Ръскин бе продължил да го разпитва: „Добре де, но как решавате какво да правите във връзка с оплакванията, които получавате?“, и Лиъри бе отвърнал: „Разглеждам ги чак когато бъдат разследвани.“

Главната цел на събранието, което продължи около час и половина, беше да реши как да се парират обвиненията, поместени в статията. Лиъри каза, че в нея има „много общи приказки“, и обвини за това „онзи полицай психопат“, подстрекаван от „бившия му съкурсник“. Кметът Линдзи не мислеше точно така. Най-после съчиниха изложение, което Морган изпрати обратно в редакцията на „Таймс“.

В изложението, подписано от Линдзи, се казваше, че Сити Хол държи положението в ръцете си. „Бях уведомен от полицейския комисар Лиъри, че много от обвиненията, съдържащи се в тази статия, се отправят от един отделен полицай и са доведени до знанието на управлението през 1967 година… Управлението разследва тези обвинения, предаде ги на районния прокурор на Бронкс и в резултат много от тях отпаднаха.“

На Франк Серпико хич не му беше до смях, но все пак едно изречение от изложението на кмета го накара да се разсмее: „Правителството трябва да хвърли в борбата с корупцията и закононарушенията всички средства, с които разполага.“

Бившият комисар-следовател Арнолд Фрейман, сега съдия, назначен във Върховния щатски съд с помощта на Линдзи, публикува отделно предпазливо изявление, че един цивилен агент му дал информация за корупцията, ала тя била „твърде обща“. В отговор на обвинението на „Таймс“, че е отказал да даде разрешение за монтиране на подслушвател в обходния камион на Седми отдел, за да се запишат разговорите на полицаите, Фрейман изтъкваше, че това щяло да бъде „грубо нарушение на разпоредбите на отдела за разследване“ — между другото, без да обясни защо такива електронни устройства и скрити магнетофони спадат към обичайното оборудване на неговия отдел.

„Таймс“ публикува статията на 25 април 1970 година, на първа страница. Заглавието гласеше: ИМА СВЕДЕНИЯ, ЧЕ МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ ВЗЕМА ПОДКУПИ, ВЪЗЛИЗАЩИ НА МИЛИОНИ.

Материалът наистина предизвика сензация. Седмици наред корупцията в полицията и изнудванията, вършени от полицаи, се коментираха на първите страници на „Таймс“, „Ню Йорк Дейли Нюз“ и „Ню Йорк Поуст“, както и във вечерните предавания на радиото и телевизията. За ужас на кмета, чиито амбиции за президентския пост напоследък бяха станали съвсем очевидни, скандалът, засягащ административния му апарат, привлече вниманието на цялата страна.

Полицейският комисар Лиъри почти веднага даде повод за още спорове. Въпреки че в статията, отпечатана в „Таймс“, не се споменаваха имена на свидетели, на него му бе напълно ясно, че огромната част от информацията е дадена от Серпико. Независимо от това четири дни по-късно той обвини вестника в потулване на фактите, „връщане към прийомите на маккартизма“ и заяви, че „Таймс“ базира твърденията си върху думите на „проститутки, наркомани, комарджии и зле настроени полицаи“.

В резултат на това всички надежди на кмета, че сформираният от него комитет начело със съветника на градската управа Ранкин ще успее да заглади нещата, отидоха по дяволите. Петима нюйоркски конгресмени, водени от Едуард Кох, който бе наследил мястото на Линдзи в седемнадесети избирателен район, насочиха атаките си срещу участието на комисаря Лиъри в комитета, като поставиха въпроса как той би могъл да разследва сам себе си. Отначало Ранкин защищаваше групата си, като казваше: „Не смятам, че външен комитет, който не познава тънкостите на проблема, би изпълнил задачата с необходимата вещина и ефективност.“ В друго интервю изтъкна увереността си, че изявленията на Лиъри „няма да окажат влияние върху действията на комитета и неговите намерения да изпълни задачата, поставена от кмета“.

Но натискът от страна на политическите съперници, обществеността и пресата се оказа твърде силен и в края на краищата Сити Хол трябваше да потърси изход. По старателно режисиран сценарий съветникът на управата Ранкин написа до кмета писмо, в което изтъкваше, че поради „вероятност от сблъсък на интересите“ може би ще е по-благоразумно разследването да бъде поверено на група професионално компетентни граждани, които да бъдат освободени от всички останали задължения. Кметът отговори, че ще помисли върху предложението, и след известно изчакване, колкото за авторитет — провъзгласи сформирането на нова независима комисия, която щеше да работи под председателството на Уитман Нап, юрист от Уол Стрийт.

За комисаря Лиъри остана задължението да се оправя с отровената атмосфера на Полицейското управление и със системата, срещу която Серпико се бе борил толкова дълго. Почти цял месец след като излезе сензационната статия в „Таймс“, в отчаяното си усилие да покаже, че върши нещо, Лиъри издаде заповед да бъде прочетено възвание по време на сутрешната проверка във всички полицейски участъци в града. Във възванието Лиъри приканваше всеки полицай, който знае нещо за корупцията в управлението, да го съобщи открито. Не се споменаваше, че който стори това, ще бъде похвален или награден. Лиъри само уверяваше полицаите, че няма защо да се страхуват от каквито и да било „лоши последствия“.