Питър Маас
Серпико (13)

Глава тринадесета

За да се издигне до чин капитан, един служител от Полицейското управление в Ню Йорк трябва да издържи конкурсни държавни изпити. Оттам нататък издигането му през различните степени на инспекторския ранг става по усмотрение на полицейския комисар. Този неприятен факт, макар и да не прозираше в официалните доклади, последвали отправените от Серпико обвинения, се бе загнездил здраво в съзнанието на онези, които бяха натоварени да извършат разследването.

Серпико се сблъска с това почти веднага по време на втория разпит, проведен на Уест Сайд Хайуей от инспектор Саксън и заместник-инспектора Шеридан след срещата им с УОЛШ. Саксън го измъчваше с въпроси за местонахождението на някои комарджийски свърталища, които плащаха за „покровителство“. Понякога Серпико не можеше да си спомни точния адрес, знаеше само приблизително къде се намира мястото. Саксън започна да става нетърпелив и Серпико каза:

— Какво искате, всичко наготово ли? Да не съм машина? Трябва да помисля. Давам ви информацията. Вие сте тези, които трябва да извършат разследванията.

Саксън избухна.

— Ами да! — каза той с треперещ от негодувание глас. — Ти хвърли горещите кестени в шепите ни, и толкоз! Няма какво да губиш. Не сме те молили да ни казваш нищо. Днес сме инспектори, а утре може да се окажем капитани.

По време на друга среща между тримата, в стая, наета на името на мистър Голд в хотел „Конкорд Плаца“ в Бронкс, Саксън се държа по-меко. Тук могат да се отпуснат, рече той, и да си поприказват, да премислят всичко още веднъж. По време на срещата Серпико спомена за един лейтенант, който му бе казал, че ако няма подходящо място, където да държи парите си, съвсем спокойно може да използува неговата мансарда. Спомена и за друг лейтенант, който със сигурност знаеше за „комбината“, но бе достатъчно предпазлив, за да не говори открито за това пред него.

— Първото нещо, което ще направя, е да ги изхвърля от отдела! — закани се Шеридан.

Това бе традиционният начин, по който висшите офицери се предпазваха от евентуални неприятности в службите си: прехвърляха отделни хора на нови места, оставяха други да им берат грижата. Но Саксън, може би усетил надигащата се у Серпико ярост, побърза да се намеси:

— Да ги прехвърлим, е нищо! Аз ще им видя сметката!

Серпико вече бе дал адресите на тридесет и шест комарджийски свърталища, които се „откупваха“, а и срещите със Саксън и Шеридан продължаваха. Понякога присъствуваше и Килорин. Тези срещи постепенно започнаха да приемат характер на инквизиция. Какъв точно бил този адрес? Ами този? В продължение на повече от шест месеца Серпико, съвсем сам, се бе опитвал да състави общ списък на операциите в „комбината“, очаквайки инструкции от Уолш, напълно уверен, че ще стане неделима част от екипа, който щеше да организира и разгърне борбата с корупцията. Сега от него искаха подробност след подробност. Понякога бе в състояние да каже само приблизително как звучи името на някой от „банкерите“ и тогава рукваше порой от обвинителни въпроси: как точно се пише името на еди-кой си? Но когато той самият питаше за някоя подробност във връзка с разследването, отвръщаха му, че това не го засяга.

А Саксън все още настояваше Серпико да носи скрит магнетофон и да записва разговорите между другите цивилни агенти в отдела. Серпико не се съгласи. Той продължаваше да държи на своето — че само по себе си това с нищо няма да спомогне за ограничаването на корупцията, — а и изтъкна, че по понятни причини цивилните полицаи бяха станали твърде внимателни в приказките си пред него, дори когато уж на шега разговаряха за „комбината“, постоянно го потупваха по тялото и дрехите, опитвайки се да открият скрит магнетофон, и ако той действително започнеше да носи такова устройство, намирането му щеше да бъде само въпрос на време.

Срещите между Серпико и Килорин обикновено ставаха след здрачаване на пустия паркинг пред един супермаркет. Вечерта на 27 октомври 1967 година, след като се срещнаха там, към тях приближи друга кола. Дойде някакъв слаб, сивокос, червендалест мъж. Това беше Джеймс Дък, вторият по ранг в Бронкс. Накараха Серпико отново да разкаже всичко. Франк си спомняше как тогава Дък го бе изслушал хладно и безмълвно и той още веднъж беше усетил, че по някакъв начин се е превърнал в подсъдим.

Най-после самият помощник-главен инспектор Джоузеф Макгъвърн, вторият по ранг след Джон Уолш, позвъни на Серпико и каза, че иска да го види за малко, за да обмислят нещата, и предложи да се срещнат сами близо до рибния пазар „Фултън“ в Долен Манхатън. Серпико отиде на срещата с готовност. Макгъвърн беше най-високопоставеният офицер, когото някога бе срещал, и сега Франк виждаше възможност да сподели с него дълбоката си загриженост за Полицейското управление. Серпико бе посветил живота си на полицейската професия. Това, към което се стремеше, беше основна реорганизация на системата, която бе превърнала корупцията в ежедневие за управлението, и сега той се страхуваше, че разследването в Южен Бронкс може само да „замаже“ положението, да хвърли на вълците няколко цивилни агенти и всичко да приключи. Но когато изрече всичко това на глас, той не забеляза съчувствие у Макгъвърн. Макгъвърн каза, че според него Серпико преувеличава. Системата била добра. Проблемът опирал до няколко гнили ябълки — всяка голяма организация трябвало да бъде готова да се сблъска с такъв риск. И когато Серпико отново настоя да изяснят мащаба на разследването, Макгъвърн започна да говори неопределено и го посъветва да бъде „търпелив“.

Имаше достатъчно основателни причини за нежеланието на Макгъвърн да говори за предполагаемите „крупни мерки“, които Полицейското управление взема за ликвидирането на разкритата от Серпико корупция. Защото в действителност не се извършваше никакво сериозно разследване. Цялата работа се контролираше от Килорин, когато той успяваше да отдели време — основното му задължение бе да ръководи Седми отдел. Обходите, надзорът и разузнаването се провеждаха от инспектор Саксън и заместник-инспектора Шеридан, които също си имаха текущи задължения. Помагаха им един капитан, един лейтенант, а понякога и един сержант. В края на краищата, въпреки инструкцията на Уолш, в разследването до известна степен бе въвлечен и заместник-инспекторът Бенджамин Хелман, отговорен за цивилните агенти в отдела, под претекст, че „няма как да не му се каже“. „Техническата помощ“, която трябваше да бъде осигурена от Макгъвърн, се състоеше от двама тайни агенти, които правеха залагания в някои свърталища, посочени от Серпико, от звукозаписващо приспособление, наречено „Минифон“ и използувано главно за записване показанията на Серпико, и от телефонен подслушвател, чието монтиране се оказа безполезно.

Тайните агенти успяха да направят облози в две или три от посочените свърталища, но когато Саксън и Шеридан разпитаха техните съдържатели, те отрекоха да са плащали подкупи на полицията. Мануел Ортега, „банкерът“ от играта на „числа“, когото Стенърд и Парети бяха заловили „погрешка“, също бе разпитан и заяви, че не знае нищо за „комбината“. Чак на 19 януари 1968 година, три и половина месеца след започването на акцията, бе открито първото съществено уличаващо доказателство. При претърсването на поредното свърталище, посочено от Серпико, Шеридан намери записан телефонния номер на един цивилен агент от Седми отдел, Филип Монталван.

Независимо от ограничения характер на разследването, до цивилните полицаи от отдела достигна мълвата, че „нещо се мъти“ — предупреждението несъмнено бе дошло от подложените на разпит агенти на залаганията на „числа“, — и положението на Серпико стана по-опасно от всякога. Той не само не знаеше абсолютно нищо за това докъде е стигнало разследването, но и бе станал обект на всеобщо подозрение от страна на другите полицаи.

В началото той просто усещаше, че атмосферата в отдела е някак напрегната. Цивилните агенти шушукаха помежду си и при неговото приближаване внезапно се смълчаваха, погледите им го следяха, но щом се обърнеше, се отклоняваха встрани.

Най-после един от тях направи непохватен опит да го накара да се издаде, като го обвини, че дава дела си от „комбината“ на отряда за борба с корупцията.

— Чух — каза той, — че предаваш парите си срещу разписка.

Серпико се справи с положението сравнително леко.

— Как мога да ги давам срещу разписка — попита той с престорено раздразнение, — като изобщо не ги вземам? Между другото кой лайнар е пуснал такъв слух?

Тогава Стенърд го дръпна настрана.

— Ако някога тази работа се размирише — рече той, — не си въобразявай, че ще се измъкнеш само защото не си вземал пари. Ти си част от тайфата. Носиш отговорност, както и всички останали.

— За какво ще нося отговорност, ако не съм приемал пари? — възрази Серпико. — За какво има да се тревожа?

— Тия работи не стават така. Те не питат кой какъв е. Почнат ли да прочистват някой отдел, всички отиват по дяволите.

— Да вървят на майната си! Няма от какво да се страхувам. Поне аз самият си знам, че не съм вземал пари. Мога да спя нощем. Съвестта ми е и ще си остане чиста.

— Помисли пак — каза Стенърд. — Правиш голяма грешка.

И отмина.

 

 

Разследването се проточи още два месеца и вероятността да заглъхне съвсем от ден на ден ставаше все по-голяма, когато изведнъж нещата тръгнаха особено успешно.

Едно от свърталищата, включено в „комбината“ и посочено от Серпико, беше същевременно бакалница и винарна. Съдържателите бяха двойка пуерториканци — Хуан и Долорес Карерас. Серпико бе чул за това място най-напред от стария си партньор Дзумато, малко преди да го преместят от отдела. Дзумато бе споменал как една вечер, като се разхождал с приятелката си, му се сторило, че във винарната на Карерас се правят облози на „числа“, и се канел да провери. Но след като напусна отдела, Дзумато позвъни на Серпико и го предупреди, че не трябва да предприема нищо във връзка с тази информация, преди да говори със Стенърд. Когато Серпико съобщи на Стенърд, че се кани да надзърне във винарната, той каза:

— Слушай, не ги закачай, те са „братовчеди“. Ако ти трябва информация, за да направиш арест, ще ти дадем колкото искаш, но тях остави на мира.

Виктор Гутиерес, плъзгавият информатор на Седми отдел, чието име Серпико също бе дал на Саксън и Шеридан, беше разпитан за винарната на Карерас. Когато ставаше дума за подкупите, вземани от полицията, той извърташе нещата и стараейки се да извлече максимална изгода, променяше показанията си почти ежедневно. Но в края на краищата потвърди, че Карерас получават „покровителство“. Тогава бе изпратен таен агент да направи облог в бакалницата. Тя периодически бе поставяна под наблюдение и няколко цивилни полицаи от отдела бяха забелязани да влизат в нея „най-вероятно не за покупки“, както гласеше служебното донесение. На 29 март 1968 година заместник-инспекторът Шеридан получи писмена заповед за обиск.

Това, което никой от участвуващите в разследването не знаеше, бе, че по онова време двамата Карерас, и особено госпожата, бяха в крайно затруднено положение. Те ръководеха независима, средно голяма „кантора“ за залагания на „числа“. Нещастието ги бе сполетяло миналия декември. В продължение на две седмици трябваше да изплащат две печеливши числа и семейството загуби около двадесет и седем хиляди долара. Това може би беше случайно съвпадение — в края на краищата случваше се някои числа да спечелят, — но можеше да бъде и нагласено, за да ги разори. Най-любопитното при тези две числа, на които бяха заложили толкова много играчи, бе, че те се състояха от еднакви цифри, макар и в различна последователност. Тъй или иначе, „кантората“ на Карерас, неспособна да продължи самостоятелната си дейност, бе погълната от една голяма „банка“ на мафията в Ню Джързи и съпрузите се бяха превърнали в наемни работници, принудени да се задоволяват с процент от печалбите, които преди това прибираха изцяло. Долорес Карерас, тъмнокоса, тридесет и седем годишна жена с плаха нервна усмивка и майка на три деца, се бе стреснала от случилото се и искаше да се откажат окончателно от бизнеса с „числата“, но мъжът й Хуан не се съгласяваше и все твърдеше, че не след дълго отново ще стъпят на краката си.

Случи се тъй, че на 30 март, когато Саксън и Шеридан самолично нахълтаха в бакалницата, госпожа Карерас беше сама. Точно тогава, все още, без да знае докъде е стигнало разследването, Серпико най-после бе включен в него. Заместник-инспекторът Хелман, шеф на цивилните агенти от отдела, му бе наредил през този ден да остане в канцеларията. Но после някой се обади на Хелман по телефона и той рече:

— Е, добре… Да вървим!

Серпико разпозна адреса, даден му от Хелман — беше на бакалницата на Карерас. Тръгнаха с колата на Серпико — спортно беемве купе с люк на покрива — и той си спомняше как Хелман стоеше прав и му подвикваше през люка да кара по-бързо, сякаш предвождаше кавалерийска атака. Когато пристигнаха в бакалницата, завариха Саксън и Шеридан навъсени на поста си. С тях беше и Долорес Карерас. Ръцете й трепереха, а усмивката на лицето й бе застинала.

Саксън заповяда на Серпико да претърси заведението и зад един хладилен шкаф той намери книжна торба с фишове за залагане на „числа“. Още фишове бяха намерени в един от складовете. После Саксън нареди на Серпико да арестува мисис Карерас и да я откара в участъка.

Докато й вземаше отпечатъци от пръстите, тя го попита с лек испански акцент:

— Защо не вземате пари?

— Откъде знаете, че не вземам? — попита в отговор той.

— Ако вземахте, нямаше да направите това.

Вместо да бъде отведена за разпит в кабинета на цивилните агенти, мисис Карерас бе пъхната в друга стая. Новината, че тя е арестувана и в момента е насаме със Саксън и Шеридан, бързо се разпространи между цивилните агенти и като минаваше край кабинета им, Серпико чу шума от разговорите вътре. Един от мъжете излезе, тръгна след него и запита:

— Какво става?

— И аз не загрявам — отговори Серпико донякъде искрено. — Казаха ми само да изпълня нареждането.

Агентът го изгледа недоверчиво и рече:

— Добре, за бога, не казвай нищо.

Серпико беше побеснял от яд срещу инспектор Саксън, заради положението, в което го бе поставил. Отначало го беше държал напълно изолиран от разследването, а сега изведнъж, по средата му, го бе разконспирирал изцяло. Но в едно отношение Серпико грешеше. Това не беше средата на разследването. То бе завършило с обиска в бакалницата на Карерас. Натоварените с провеждането на цялата акция искаха да бъдат сигурни, че отсега нататък, каквото и да се случеше, щеше да бъде приписано на Франк Серпико. Искаха да му попречат някога да каже, че след неговите разкрития във връзка с корупцията в Полицейското управление не е било направено нищо. По-късно, когато запитаха Саксън защо е избрал Серпико да отведе мисис Карерас в участъка, той отговори иронично:

— Това беше един добър арест… И все някой трябваше да го извърши. Чувствувах, че му правя услуга.

Долорес Карерас се предаде почти веднага, призна, че съпругът й редовно е плащал подкуп на полицаите, и назова едно след друго имената на много цивилни агенти, между тях Стенърд, Дзумато и Парети. Информаторът Виктор Гутиерес, който бе замесен в операциите на Карерас, сега потвърди показанията й. Най-корав се оказа Хуан Карерас. Стана ясно, че ако бе присъствувал на първоначалния арест, разследването, което и без това беше формално, щеше да стигне до позорен провал. Упорит, съобразителен и опитен агент в системата на „числата“, в началото той отрече наличието на каквато и да било „комбина“, но в края на краищата, изправен пред признанията на жена си и Гутиерес, се съгласи да проговори. И в средата на май с благословията на първия заместник-комисар Уолш въпросът за първи път бе поставен сериозно пред Бъртън Робъртс, прокурора на Бронкс. Беше разкрита корупция, полицията бе извършила разследване и доказателствата, грижливо систематизирани, бяха налице.

Членовете на прокуратурата бяха ужасени от начина, по който бе претупано цялото разследване. Никой не би могъл да каже дали то не би се задълбочило още и не би било проведено по-резултатно, ако прокурорът бе държан в течение на нещата от самото начало. Но веднага ставаше ясно, че щеше да е изключително трудно да се представят доказателства срещу полицаи с иначе безукорни досиета — а още повече да се стигне до присъди, — ако обвиненията се основават единствено на думите на свидетели с такава съмнителна репутация като Карерас и Гутиерес. И тъй, всичко щеше да зависи пак от Франк Серпико. Ако се възбудеше дело, той трябваше да дава показания пред Висшата следствена комисия.

Бъртън Робъртс беше главен районен прокурор. Набит, червенокос, самоуверен, по онова време четиридесет и шестгодишен, той бе изкарал стажа си в кабинета на прокурора на Манхатън — Франк Хогън, — преди да заеме поста си в Бронкс през 1966 година. Някои намираха театралните му маниери за забавни, а други — за дебелашки. Говореше — или по-скоро ръмжеше — през ъгъла на устата си и елиптичните му словоизлияния — да не говорим за пурата, от която тръскаше пепел, когато искаше да подчертае някоя мисъл — напомняха за монолозите на У. С. Фийлдс.

В стремежа си да спазва известна дискретност, първия път Робъртс се срещна със Серпико в един мотел в Бронкс. Присъствуваха негови сътрудници, както и Макгъвърн, Килорин и Саксън. Серпико вече бе добил ясна представа за мизерните размери на разследването и се яви на срещата сърдит и обиден.

Тогава Робъртс не знаеше, че Серпико е прекарал по-голямата част от годината в очакване да получи инструкции от първия заместник-комисар Уолш, пък и Серпико не спомена за това. Той не се съмняваше, че всички присъствуващи го знаят. Но Робъртс забеляза колко е разстроен и се опита да се държи с него бащински. Похвали го, че е решил да говори открито. Това, както се изрази, било „нещо изключително“. После го помоли да разкаже още веднъж цялата история за Седми отдел. „Все едно — рече той, — че аз не знам нищо.“

 

 

Когато Серпико свърши, Робъртс каза:

— Добре, с тия дрисльовци ще се занимае Висшата следствена комисия и вие ще свидетелствувате срещу тях.

Серпико помисли за истинските виновници — висшите офицери, „шефовете“, — които бяха позволили на корупцията да залее управлението и които щяха да се измъкнат сухи. Каза на Робъртс и на всички в стаята, че могат да вървят по дяволите. Всичко е фарс. Ала той е решил да говори открито с надежда постъпката му да предизвика обстойно разследване, което да прочисти Полицейското управление.

— И какво излезе? — рече той. — Хванаха няколко въшливи полицаи, а контрата остана у мене. Шефовете сигурно ще се пръснат от смях.

Ако Серпико се тревожел, че ще бъде белязан, каза Робъртс, нямало от какво да се страхува. Ако не всички, то поне повечето от цивилните агенти в отдела щели да бъдат извикани пред Висшата следствена комисия и никой нямало да разбере каква била неговата роля.

— Мистър Робъртс — отговори Серпико, — вие май не ме разбрахте. Не ме е страх да дам показания и нямаше да ме е грижа кой тиквеник ще го разбере, ако виждах някакъв смисъл във всичко това.

Серпико насочи погледа си към Килорин, Макгъвърн и Саксън. Напрежението нарастваше и Робъртс реши да закрие заседанието. По-късно един от помощниците му го запита какво ще правят сега, щом Серпико отказва да сътрудничи.

— Не бъди толкова сигурен в това — отговори Робъртс. — Той не каза, че ще ни сътрудничи, но не каза и обратното.

 

 

Новината, че е свикана Висша следствена комисия, която ще разследва корупцията в полицията, плъзна из целия отдел. Един от цивилните агенти, когото Серпико не познаваше много добре и който най-меко можеше да бъде наречен „шило в торба“, дойде при него с кисела физиономия, за да се посъветва.

— Ей, Франк… Тия висши и не знам какви си следствени комисии… Според тебе какво трябва да правя, ако ме повикат?

— Трябва да решиш сам — отговори му Серпико. — Не мога да ти кажа какво да правиш.

— Момчетата казват, че трябва да се държим един за друг и всичко ще се размине. Мисля, че ще бъде най-добре да си затварям устата и да правя като останалите. А ти какво ще правиш?

— Не знам — каза Серпико. — Но няма да си пъхам главата в торбата заради никого.

Робърт Стенърд също го попита какво би казал пред комисията и Серпико отвърна:

— Ще им кажа истината — че не съм вземал никакви пари.

— И друго?

— Откъде, да знам какво, по дяволите, се канят да ме питат? Каквото знам, знам. Каквото не знам, не знам.

— Само не забравяй, че работата е сериозна — рече Стенърд. — Може да пострадат много хора, включително и ти.

— Как да го разбирам?

— Помисли сам — отговори Стенърд.

Серпико седеше в колата си пред четиридесет и осми полицейски участък, когато друг цивилен агент се вмъкна на предната седалка до него.

— Какво разправят за тая скапана следствена комисия?

— Откъде да знам? — отговори Серпико.

Агентът изсумтя.

— Аз имам какво да губя. Ти може да нямаш, но аз имам. Ако се яви опасност да ме разобличат и се усъмня, че някой се кани да ме наклепа — искам да кажа, преди да съм орезилил жената и роднините, — ще трябва да се изръся два бона, за да се погрижат за този „някой“.

— Така ли?

— Ами да!

— Е — каза Серпико, то си е твоя работа.

„Значи и дотам се стигна“ — помисли си той. Но веднага осъзна, че то бе неизбежно. Животът му можеше да се окаже застрашен — не от престъпниците, а от корумпираните полицаи. А после се запита защо изобщо прави това разграничение. Имаше ли някаква разлика между тях?

На следващия ден Серпико отиде в един оръжеен магазин в Манхатън. Като стана полицай, още в началото му бяха дали тридесет и осемкалибров служебен револвер, обаче той бе твърде обемист, за да се носи под цивилни дрехи, и както повечето цивилни агенти и детективи Франк обикновено ходеше на работа с малкия си пистолет с къса цев, предназначен за извънработно време. Но той пък не беше достатъчно точен и побираше само пет патрона, поради което нямаше да бъде от особена полза в случай на сериозна опасност. Най-после Серпико направи избора си в оръжейния магазин — спря се на един автоматичен деветмилиметров белгийски броунинг с четири на десет патронен пълнител. Беше сигурен, точен, мощен, колкото бе необходимо, и удобно прилягаше към дланта му. Макар че беше доста тежък, плоската му форма позволяваше да се носи сравнително незабелязано в кобур, прикачен към колана. Ако изобщо имаше някакъв недостатък, това бе голямата му тежест, но Серпико излезе от положението, като използуваше свръхскорострелни куршуми само с оловен връх, вместо с цялостно стоманено покритие. Допълнителният барутен заряд ги караше да се пръскат мигновено при съприкосновението си с целта. Улучеха ли я, за този, към когото бяха изстреляни, нямаше надежда за спасение. Нито пистолетът, нито патроните бяха разрешени от полицейските разпоредби. Ала това бе последното нещо, което вълнуваше Серпико.

 

 

Висшата следствена комисия вече заседаваше, когато в края на юни Бъртън Робъртс се срещна за втори път със Серпико в апартамента на един от сътрудниците си, Дейвид Гринфийлд.

Робъртс беше делови.

— Казахте ни доста работи — рече той. — Да видим сега дали сте готов да действувате. Настъпи моментът да поставите нещата на мястото им.

Серпико язвително отвърна, че съвсем безсмислено е бил превърнат в „белязан човек“ в отдела. След това отново се нахвърли срещу началниците на управлението и специално срещу Джон Уолш.

— Един момент — каза Робъртс, — не преувеличавате ли малко за Уолш?

И тогава Серпико му разказа как преди почти година и половина е докладвал на Уолш чрез капитан Бихан за корупцията в Седми отдел и как първият заместник-комисар никога не е пожелал да разговаря с него.

За първи път Робъртс не можа да отговори веднага. Но скоро се хвана за това откровение, за да започне нова хитра атака. Давайки показания, Серпико можел да ги разобличи всичките. Серпико, каза той, все повтарял, че само няколко въшливи ченгета били замесени в историята, а то не било така. Работата била много по-дебела.

— Вие — продължи Робъртс, като посочи с пурата си към Серпико, — вие можете да оправите цялата тази проклета бъркотия.

И това било само началото, възкликна Робъртс, разгорещен от собствените си доводи. Той продължи да рисува покъртителната картина на тържествуващата правда. Под негово ръководство Висшата следствена комисия щяла безжалостно да се разправи с корупцията, където и да се е загнездила тя. Скандалът щял да бъде по-грандиозен и от скандала около Хари Грос във връзка със събирането на облози за конните състезания! След Бронкс, заяви той, „идва ред на Манхатън, Бруклин, Куинс“. Всичко, което се искало от Серпико, било да каже пред Висшата следствена комисия каквото знае — това щяло да свърши работа. После дори нямало да го викат като свидетел на нито едно дело.

Най-после Серпико каза:

— Добре.

На следващия ден, 26 юни, започна поредицата от явявания на Франк пред Висшата следствена комисия и почти веднага той се почувствува измамен. Една следствена комисия, била тя щатска или федерална, сама по себе си е следователско тяло и може да бъде водена за носа от прокурора. Въпросите, които Робъртс и Гринфийлд задаваха на Серпико за „комбината“, засягаха само цивилните агенти. За висшите офицери изобщо не стана дума.

 

 

Висшата следствена комисия продължи да заседава през лятото и есента на 1968 година, а кулминацията беше през ноември, когато пред нея на два пъти бе извикан Робърт Стенърд. Той не само отрече да е участвувал в „комбината“, но и заяви, че изобщо не знае да е имало такова нещо в Седми отдел.

Междувременно Серпико все повече и повече се затваряше в себе си. Враждебността на другите полицаи растеше ежедневно, макар че нямаше открити действия срещу него, нито пък зле прикрити заплахи, каквито получаваше преди свикването на комисията. Сякаш го подозираха, но не можеха да го уличат в нищо конкретно.

Именно тогава Серпико разбра колко полезен би бил един скрит магнетофон, стига да беше отстъпил пред безкрайните увещания да го носи у себе си. Работеше сам както обикновено, без да се интересува кой участвува в „комбината“ и кой не, и веднъж арестува някакъв агент на залаганията на „числа“, чийто брат бе вписан в картотеката на ФБР като член на едно от семействата на нюйоркската мафия. Преди делото да бъде отнесено в съда, адвокатът на арестувания се срещна със Серпико и предложи да обсъдят заедно показанията му. Опитът за подкуп беше явен и Серпико веднага съобщи за случката, като този път се съгласи да скрие у себе си „подслушвател“. Но още преди да успее да говори повторно с адвоката, той внезапно се оттегли от делото.

— Какво да ви кажа — рече на Серпико един помощник-прокурор. — Бил е уведомен.

В началото на декември, когато Висшата следствена комисия се канеше да приключи разследването, Серпико научи, че ще бъде преместен от Седми отдел. За това го уведоми самият помощник-главен инспектор Макгъвърн. Щеше да работи пак като цивилен агент в Северен Манхатън и да „покрива“ предимно Харлем. Това било „крачка нагоре“, каза Макгъвърн, тъй като Серпико щял да действува по-скоро на градско ниво, отколкото на нивото на отдела. Серпико не беше очарован. След като се беше явил пред Висшата следствена комисия, прокурорът Робъртс нееднократно му бе дал да разбере, че вероятно ще бъде произведен в детективски ранг заради смелостта си и съдействието, което бе оказал. Това, разбира се, бе старата мечта на Серпико и той постоянно мислеше за тази възможност. Ала когато Макгъвърн го извика и му съобщи къде го пращат, не каза нищо.

Още преди да се примири напълно с разочарованието, Серпико направи последния си арест в Седми отдел. Този арест го изпълни с огромна погнуса. Съзнаваше с болезнена яснота какви са последствията от корупцията за самоуважението на полицая и за законността изобщо и единственото нещо, което желаеше, бе да се махне от отдела — на всяка цена и колкото е възможно по-скоро.

През последните месеци в Южен Бронкс Серпико си бе осигурил доста информатори. Между тях беше и един чернокож хлапак, агент на „числа“, когото можеше да арестува, но не го направи заради получаваната информация. Един ден младежът го попита:

— Би ли окошарил някой бял?

— Разбира се, защо не? — отговори Серпико. — Цветът на кожата не ме интересува.

Информаторът каза, че човекът, за когото става дума, бил „важна клечка“, италианец, който „имал приятели“.

— Ти само ми го покажи — рече Серпико — и аз ще го сложа на топло.

Тогава информаторът обясни, че италианецът бил известен изнудвач, а също и шеф на големи операции с „числа“. Един от тайниците се намирал близо до пазара за месо на едро. Всеки ден събирачът от този район поставял пликовете със залозите зад разхлабена тухла в една ограда, вдадена навътре от улицата. Операцията била толкова добре обезпечена, толкова безопасна, че италианецът често сам идвал да прибере пълните пликове, когато събирал пари от длъжниците си.

На 13 декември Серпико постави тайника под наблюдение. В дванадесет и половина на обяд, както пишеше в доклада му, той видя „непознато лице от мъжки пол“ — събирача — „да укрива плик от бяла хартия в една стена на споменатия район“.

С брада, облечен в работен комбинезон и подплатено войнишко яке, за да се предпази от студа, Серпико нарами два празни кашона и се запъти към тайника. За случайния наблюдател той изглеждаше като един от многобройните работници на месния пазар. Когато стигна при разхлабената тухла, той я измъкна и видя плика, пълен с фишове за залагане. Извади го, бързо постави върху него инициалите си, затисна го отново с тухлата и продължи наблюдението си.

След четиридесет минути една лимузина, светлосин кадилак, се плъзна към мястото, където беше тайникът. Серпико видя как от колата излезе среден на ръст, облечен в скъпи дрехи мъж, който пооправи пардесюто си и тръгна към тухлата с безгрижна походка. Серпико го изчака да вземе плика, да го постави в джоба си и да се върне в кадилака. Тогава се приближи бързо, дръпна вратата и каза:

— Стой!

Мъжът се наежи, явно обзет от паника, и Серпико се наруга наум, докато тършуваше в дълбокия джоб на войнишкото яке, за да намери значката си. Лявата ръка на мъжа направи движение. Серпико забеляза традиционния диамантен пръстен, който блесна на малкия му пръст, за момент му се стори, че човекът се опитва да извади пистолета си (макар че агентите на „числа“ рядко ходеха въоръжени), и каза:

— Аз съм от полицията!

Чак тогава успя да измъкне значката от джоба си.

Мъжът веднага се успокои.

— Божичко! — рече той. — Защо не кажеш така? Помислих, че си някой смахнат наркоман или кой знае какъв!

— Мръдни малко — каза Серпико. — Искам да вляза.

— Какво се е случило, началство?

— Мръдни, ти казах! — повтори Серпико. Той влезе в колата и заповяда на мъжа да му даде плика от десния джоб на палтото си. Разгледа го, видя инициалите си, а вътре — около двеста фиша. После измъкна визитна картичка, на която пишеше: „Рудолф Сантобело, 65–84 Бут Стрийт, Куинс“, и още три плика с неколкостотин облога. Зад сенника над предното стъкло намери други осем плика.

В това време Сантобело вече стискаше в шепата си пачка стодоларови банкноти. Отброи шест от тях и протегна ръка към Серпико.

— Ето каза той, — позволи ми да ти услужа.

— Нямам нужда — отвърна Серпико. — А ако настояваш, ще си имаш още по-големи неприятности.

Отведе го в съответния полицейски участък, четиридесет и втори, остави го вътре, за да го регистрират, и се върна при колата да търси други доказателства. Не намери такива и влезе обратно в участъка, но отначало никъде не можа да види Сантобело. Най-сетне го откри в стаята на детективите. Не можа да повярва на очите си. Сантобело, елегантен, с диамантена игла на вратовръзката, хармонираща с пръстена на малкия му пръст, бе седнал край масата, пиеше си кафето и най-приятелски бъбреше с няколко детективи и цивилни агенти.

— Ей, ти — подвикна му Серпико, — ела тук!

— Защо? — попита Сантобело с нотка на възмущение в гласа.

— Защо ли? — кресна Серпико, изненадан и ядосан. — Ей тъй, идвай тук и вади каквото имаш в джобовете си!

— Не съм длъжен. Няма да го направя.

— Виж какво — каза Серпико, — ти си арестуван. А сега изпразвай джобовете. Веднага!

— Е, стига вече. Ставаш адски досаден.

— Ще ти кажа аз кой става досаден! — вбеси се Серпико.

Той пристъпи напред, блъсна Сантобело към стената, заповяда му да опре ръцете си на нея и да се разкрачи, после започна да опипва дрехите му, както би направил с някой задържан на улицата.

Един от детективите се обади:

— Ей, по-полека. Руди е приятел на някои от момчетата.

— Не си пъхай мръсната човка, където не ти е работа — изръмжа Серпико. — Аз го арестувах. — Продължи да го претърсва. — Сега ще ти стане ясно какво значи да си арестуван — каза той и подкара Сантобело към арестантската клетка в ъгъла на стаята. Отвори вратата и го натика вътре.

Квадратната клетка беше широка около четири стъпки. В нея вече бяха затворени двама мръсни, отвратителни наркомани. Очите и носовете им бяха разлигавени, кожата им бе покрита с язви. Сантобело побърза да се обърне с гръб към тях, притисна лице към решетката и вкопчи пръстите си в нея, като се стараеше да се отдалечи колкото е възможно повече. Сега вече не казваше нищо, смълчаха се и детективите, и цивилните агенти.

Серпико го държа затворен в клетката около час, преди да му сложи белезници и да го отведе в града, за да го фотографират. Остави го в арестантската клетка на фотодокументалната служба и отиде да провери досието му в Бюрото за криминална регистрация. Прочете го и буквално се разтрепери от гняв. Когато се върна при Сантобело, все още едва се контролираше.

— Ти, кучи сине! — озъби му се той. — Трябваше да те смачкам на стената! Досието ти е чудесно, няма що!

Сантобело се дръпна назад.

— Тогава бях хлапак — рече той. — И си излежах присъдата.

— Е, да — рече Серпико. После телефонира в четиридесет и втори участък и поиска да го свържат с детектива, протестирал срещу начина, по който се бе отнесъл със Сантобело.

— Обажда се Серпико — каза той. — Знаеш ли, че твоят мил приятел Руди е бил осъден на доживотен затвор, но са го пуснали само след петнадесет години? А знаеш ли за какво е бил в затвора?

— Не.

Серпико сякаш изплю думите си:

— За убийство на полицай! Той е един гаден убиец на полицай! Кажи това там на всичките му скапани приятели!

За момент другият край на жицата остана безмълвен.

— Да, ама… — отвърна най-сетне стъписаният детектив — ние откъде можехме да знаем?