Питър Маас
Серпико (1)

Глава първа

В Ню Йорк е топъл септемврийски следобед. Наблюдавам как Франк Серпико, тридесет и пет годишен, син на неаполитански обущар, крачи, подпирайки се на бастунче, към входа на един луксозен хотел в Манхатън. Портиерът, внушителен със своите бели ръкавици и тревистозелена униформа, украсена с еполети и лъскави копчета, го гледа с явна неприязън и сумти надменно през осеяния си с тънки червени жилки нос. С приближаването на Серпико подозрителността във воднистите му сини очи нараства. Личи си, че онова, което вижда, не му харесва.

Серпико е невисок мускулест мъж с гъста брада и къдрави кестеняви коси, чиито кичури се спускат до раменете. Обут е в кожени сандали, носи груба бяла ленена риза с бухнати ръкави, кожен елек и клош панталони от кафяв велур. Панталоните са пристегнати от широк колан с огромна медна катарама, купена от някой битпазар. Върху катарамата като хералдически знаци се открояват образите на двама брадати мъже с историческа слава — Хенри Уелс и Уилям Фаргоу^[1]. Помежду им са кръстосани две американски флагчета, а отдолу е изписано: „1852“. На дясната си китка Серпико има сребърна гривна, а на лявата — двоен наниз от разноцветни кварцови мъниста. Ризата му е разгърдена почти до пояса, а на тънка верижка около врата му е окачено златно медальонче с изображението на Мечо Пух. Това е подарък от младата шведка, с която се бе запознал при пътуването си до Стокхолм. Една вечер, докато й разказваше спомени от детството си, той случайно спомена, че историите за Мечо Пух са били любимата му книга. На следващия ден момичето излезе и му купи златното медальонче.

За това посещение в Горен Манхатън Серпико се е облякъл малко по-грижливо. Из Гринич Вилидж, където живее, той обикновено се разхожда по раирана тениска и избелели джинси, които сам позакърпва от време на време, тъй като е доста сръчен в шиенето. Въпреки това портиерът само дебне да долови и най-малкия признак на колебание от страна на Серпико, зрънце нерешителност, каквото и да е, само и само да се изпречи пред него с укорителното: „Мога ли да ви бъда полезен с нещо?“ Но Франк Серпико не е вчерашен. Той знае какво точно си мисли портиерът и куцукайки, минава покрай него, като че ли оня изобщо не съществува.

Чудя се какво ли би сторил портиерът, ако знаеше, че в бастуна, на който се подпира Серпико — английски бастун от осемнадесети век, плътно обвит с кожена лента и с дръжка от слонова кост, изобразяваща глава на птица кардинал, — се крие рапира, дълга почти метър и остра като бръснач; или че под елека, от лявата страна на колана, се мъдри кобурът на огромен деветмилиметров автоматичен белгийски броунинг, зареден с четиринадесет патрона — добре смазан и готов за употреба. Серпико никога не излиза без пистолета си. Затова дори и в най-големите горещини той носи елек или някаква друга връхна дреха.

Серпико току-що се е завърнал в града след двуседмичен отпуск, прекаран в Нова Скотия, и тъй като има час при един доктор, чийто кабинет е наблизо, уредили сме си среща в хотела — да пийнем по чашка и да ми разкаже за пътуването си. Той поръчва „Блъди Мери“ и моли да поставят в чашите по стръкче целина. Сервитьорката, красива блондинка, казва с нотка на раздразнение:

— Целина ли? За пръв път чувам такова нещо.

— Непременно трябва да опитате — отвръща Серпико. — Целината лекува всичко.

Докато говори, Серпико гледа сервитьорката право в очите. Той не е красавец в общоприетия смисъл. Носът му например е твърде голям за лицето и е леко изкривен встрани — сякаш някога са го фраснали така, че и досега не се е оправил. Но впечатлението, което оставя у другите — когато и да го погледнат, — се определя от очите му. Те са тъмнокафяви и когато е разгневен, в тях тлее ярост. Но когато се усмихне — както сега, — мигновено заискряват с потайно весело пламъче, а бръчиците около тях съучастнически се надиплят. Всичко това, заедно с многозначителната нотка в гласа му, оказва магическо въздействие върху момичето. Поруменяло, то също се усмихва в отговор и казва:

— Сериозно? Сигурно ще опитам…

Докато пием, Серпико разпалено разказва за пътуването си до Нова Скотия, за ведрите лазурни дни и приказните тихи нощи. Заминал на север, след като „дискретно“ бил пуснат слух, че тръгва на юг — дори бил закупен самолетен билет до Флорида на негово име. Пътувал до Нова Скотия със своя ландкрузер^[2]. Бил съвсем сам, взел единствено кучето си Алфи, английска овчарка. Тръгнал главно защото тук животът му бил в опасност, а освен това искал да се махне от града — за първи път след повече от година — и да размисли за поредицата от лични несполуки, минали и настоящи, както и за бъдещето си. С изключение на двудневното гостуване у един фермер, с когото случайно се запознал по пътя, през почти цялото време шофирал бавно покрай брега, като от време на време се спирал да лови риба или пък да се разходи по плажа, за да пораздвижи левия си крак, все още слаб след прекарания тежък флебит — болезнено и понякога опасно възпаление на вените, което в началото го принудило да се движи с инвалидна количка, а след това с бастун. Нощем обикновено спял на открито. В ландкрузера имал широка сгъваема дъска от шперплат и щом се натъкнел на подходящо място, я разгъвал така, че краят й да се подава през задните врати, поставял върху нея спален чувал, а отгоре опъвал нещо като навес от брезент, за да го пази от дъжд. После наклаждал огън, нахранвал Алфи и си приготвял някоя пържола, купена през деня, или риба, уловена в морето. Пиел кафе, после си лягал в спалния чувал и на светлината на лампата четял някоя от книгите, които носел със себе си. Особено увлекателна му се сторила книгата „Моят живот“ на голямата балерина Айседора Дънкан. Любимите развлечения на Серпико са операта и балетът. Автобиографията на Дънкан му била подарена от една балерина, някогашна негова приятелка. От цялата книга най-много му харесала страстната жажда за независимост на мис Айседора Дънкан и решителността, с която тя — според неговите думи — „отстоявала своето“. По време на пътуването се случило нещо, което било от особено значение за Серпико. Пристигнал в Бостън след полунощ и решил да спи до зазоряване на един паркинг близо до брега, в южната част на града. Около три часа сутринта го събудили лаят на Алфи и светлината на фенерче, насочено към лицето му. Фенерчето, както скоро разбрал, се намирало в ръката на един бостънски полицай. Серпико се приготвил за потока от строги въпроси, като например кой е той, какво прави там, очаквал дори да претърсят ландкрузера за наркотици. Но полицаят само го предупредил, че наскоро в района били извършени няколко грабежа. „Наистина ми стана приятно — описва той случката, докато седим в барчето на хотела — най-сетне да срещна полицай, който си върши работата: помага на хората, а не ги хока.“

Серпико, който пие умерено, отказва втора чаша и аз решавам да го придружа до центъра. По пътя той запалва една от трите или четирите пури, които пуши на ден. Купува ги от едно магазинче близо до модния търговски център — там му ги приготвят ръчно. Изнамерил е подобни местенца из целия град, за да задоволява прищевките си. В епохата на пластмасите и пакетираните храни той продължава да цени истинските неща и е готов да измине невероятни разстояния, за да се сдобие с любимите си деликатеси. Ходи до една мрачна улица в Бруклин за прясно приготвена пикантна полска наденица; още по-навътре в Бруклин — за прясно смляно турско кафе, на чийто вкус се наслаждава от време на време; до магазина на италиански месар близо до Девето Авеню в Манхатън, който продава салам собствено производство; до един магазин за сирене в Източен Манхатън, откъдето купува моцарела^[3] — толкова прясна, че като я докоснеш с ножа, от нея бликва мляко.

Серпико е решил вечерта да иде на кино и докато се носим с ландкрузера му, размишлява кое момиче да покани. Възможностите за избор са много — достатъчно, за да накарат и най-ревностния читател на „Плейбой“ да си загуби ума. Серпико веднага се сеща за три от тях. Едната е най-постоянната му приятелка — безгрижна стюардеса; която изглежда така, сякаш току-що е дошла от някой плаж в Южна Калифорния — дете на слънцето и сърфинга.

Втората е малко нервна двадесет и шестгодишна русокоса проститутка, която обслужва клиентите си срещу сто долара при повикване по телефона. Гърдите й са главозамайващи. Серпико я срещнал през лятото, когато за известно време не живеел в квартирата си — по същата причина, принудила го по-късно да замине за Нова Скотия, — а се бил пренесъл в апартамент, отстъпен му под наем от един приятел. Пътищата им се пресекли едно ранно утро, докато той разхождал Алфи из квартала, а тя била излязла с миниатюрния си пудел. Към четири часа сутринта Серпико все още бил буден и слушал любимата си опера „Бохеми“ от Пучини, после решил отново да разходи Алфи. Когато свърнал зад ъгъла, едва не се сблъскал с блондинката, която се опитвала да хване такси. Попитал я къде е тръгнала по това време. Тя му отговорила, че не може да заспи и отива до центъра да си поприказва с едни приятели. Серпико попитал: „А защо не поприказваш с мене? Така ще спестиш и разноските за таксито.“ Поскитали из безлюдните улици на града, после се прибрали в апартамента на приятеля му и оттогава всяка вечер, когато не била заета с клиент, проститутката прекарвала със Серпико. Веднъж дошла при него точно когато се готвел да занесе вързоп мръсни дрехи до пералнята. Тя издърпала вързопа от ръцете му и казала: „Един мъж не бива да се пере сам. Това е женска работа.“

Има и една жизнерадостна негърка, манекенка, с която от година насам Серпико се вижда, когато му скимне. Но това лято почти не й се бил обаждал и тя започнала да пъха под вратата му гневни бележки, в които го заплашвала с какви ли не отмъщения за това, че я пренебрегва заради „белите мацки“.

Постоянната квартира на Серпико е в западната част на Гринич Вилидж, на три пресечки от доковете на река Хъдсън. Зданието е пететажна съборетина. Преди известно време над главния вход се спука водопроводна тръба и таванът все още не е поправен. Неговият апартамент е в задната част на партера, в дъното на мрачния коридор. Серпико прочете в някакъв вестник обявата, предлагаща „апартамент с градина и камина“. „Градината“ се оказа малко триъгълно дворче, осеяно с парчета от счупени бутилки и боклуци, а съседната сграда осигуряваше плътна сянка, когато слънцето не грееше точно отгоре. Апартаментът беше колкото малък, толкова и мрачен, но наистина имаше изправна камина и Серпико подписа договора. Той разчисти двора, нареди няколко саксии с растения, инсталира осветление и измайстори бетонен басейн, в който през топлите месеци обикновено пускаше да плуват няколко златни рибки. Откъм градината се влиза в спалня ниша, която едва побира леглото, спортен велосипед с десет скорости и бълбукащ аквариум с тропически рибки. Остатъкът от апартамента се състои от една-единствена, невероятно претъпкана стая с размери дванадесет на петнадесет стъпки, която предлага чудесен уют, особено през зимата, когато огънят пламти в камината. В ъгъла, под огромен гоблен с романтичен сюжет — гола жена, заобиколена от ангелчета — и лампа в стил Тифани, висяща от тавана, е поставена кръгла масичка от бял мрамор, около която, при добро желание, могат да се сместят четирима. Тези вещи, както и повечето от останалите дебели в стаята — шкаф от кленово дърво, малък диван и голямо кресло с табуретка за краката — Серпико е довлякъл от разни битпазари из града. В друг ъгъл е разположен кухненският бокс — отчасти прикрит зад индийски параван, украсен с резба, — където той вещо приготовлява такива специалитети като например пилешки гърди със зарзали. Над тухлената полица на камината са окачени рогата на индийски бивол от Блек Кейп, наред с африканска маска, старовремска пушка за стрелба с джепане и античен часовник с махало от Копенхаген. От едната страна на камината са изправени викториански маши, ръжен и лопатка, а от другата има огромен бакърен котел, пълен с дърва. На стената е подпряна китара, а над нея е закачен плакат за мира на Бен Шан^[4]. В стаята има още телевизор, стереоуредба и камилско седло, което може да влезе в употреба като допълнителен стол. Купил го е в Мароко. На пода се е изтегнал и огромният рунтав Алфи (той е дресиран да пази къщата и започва да ръмжи при най-слабия страничен шум), така че ако човек реши да се разтъпче, трябва да бъде изключително внимателен.

Под двата прозореца, гледащи към градината, има купища грамофонни плочи. Върху полиците в друг ъгъл на стаята са подредени различни сувенири, които Серпико е донесъл от пътуванията си — индианска керамика и кокалени фигури за шах от Мексико, бирени халби от Германия, холандска лула от морска пяна, абаносова фигурка на боен бик от Испания и венецианска ваза, в която държи благовонни свещи. Други полици, между прозорците, са претъпкани с книги, сред които „Уолдън“ на Торо, събраните стихотворения на Йейтс, „Цветя на злото“ на Бодлер, „Степният вълк“, „Джони грабна пушката“ на Долтън Тръмбоу и касовият полицейски роман „Новите центуриони“ на някакъв сержант от полицията в Лос Анжелос.

Пристигаме с колата и Серпико едва, намира място за паркиране на една пресечка от жилището си. Пространството е голямо точно толкова, колкото е необходимо, за да се пъхне ландкрузерът на заден ход и Серпико го прави със задоволство. По-рано той имаше двуместно спортно беемве купе, което постепенно се очука и раздрънка по улиците на града. Сега друг му бере грижата.

Кварталът изглежда съвсем невзрачен, притиснат между живописния, ограден с дървета същински Гринич Вилидж и високите фабрики, складовете и гаражите за камиони край реката. Наемите са относително ниски, а наемателите — предимно млади и ексцентрични хора. Тук много повече се пуши марихуана, отколкото се пие алкохол. Мъжете носят косите си дълги до раменете, а жените се смятат за „освободени“.

Серпико е свой човек тук и докато крачим по тротоара, непрестанно го поздравяват — като политик, тръгнал на обиколка из избирателния си район. Приветлив кръглолик негър, който върти добър бизнес с изкуствени цветя в Горен Манхатън, подвиква:

— Ей, баровец, къде се губиш?

Но повечето хора, които срещаме — брюнетка с прибрани на „конска опашка“ коси, заета с лъскането на някаква масичка пред един антикварен магазин, студент по право в сини джинси, двойка, току-що успяла да направи първия си запис на рок музика, — го наричат Пако. Това е испанският вариант на името Франк. Серпико го получи преди няколко години, когато започна да пътува често до Пуерто Рико, между другото, за да обогати познанията си по испански. Той е първокласен имитатор и има необикновена дарба за чужди езици. Наред с италианския и испанския, които говори свободно, справя се добре с френски и немски и дори поддържа интереса си към японския, който е изучавал по време на военната си служба.

Тъкмо когато се каним да влезем във входа на неговия блок, дълъг като върлина младеж с каубойски ботуши и риза, украсена с ресни, поздравява Серпико и казва:

— Чу ли за мацката, убита снощи на Джейн Стрийт?

— Не. — Нехайният израз изчезва от лицето на Серпико. Той се вглежда напрегнато в младежа и пита: — Кога точно?

— Не зная. Снощи, по някое време… Защо?

— Застреляна ли е била?

— Не съм сигурен, Пако. Мисля, че е била промушена с нож, но не съм сигурен.

Серпико подръпва брадата си.

— Странно! — казва той. — Знаеш ли, към три часа ми се стори, че чух изстрел. Грабнах пистолета и изтичах навън; но видях само група педерасти пред оня вертеп на ъгъла и не можах да изкопча нищо от тях.

Дълго време никой от съседите на Серпико нямаше представа кой е той. Като се имат предвид схващанията им и начинът им на живот, странното е, че сега, когато го познават като детектив трети ранг Франк Серпико, значка № 761, от Нюйоркското полицейско управление, това не им прави впечатление.

И докато приятелите му от Гринич Вилидж отначало се стъписаха от това откритие, но после го приеха, то колегите му от полицията, също толкова смаяни — ала по съвсем друга причина, — все още не можеха да се съвземат. Серпико — явен епикуреец, женкар и „хипар“ — бе дръзнал да направи нещо нечувано и непростимо в полицейските среди. След като тържествено се беше заклел да осигурява спазването на законите, той бе решил да прави именно това и да ги прилага по отношение на всички, а не — както по стара традиция правеше дори и най-честният полицай — спрямо всички, с изключение на останалите полицаи.

Той отказа да участвува в изнудвания, да приема подкупи и да си затваря очите пред нарушенията на законността.

С това решение Серпико се превърна в уникален случай. Той беше първият полицай в историята на управлението, който не само донесе за корупцията неговите собствени редици, но и доброволно излезе пред съда, за да свидетелствува. Направи го след една самотна четиригодишна одисея, по време на която усилията му да накара високите полицейски чинове и някои политически чиновници да вземат мерки биваха пресичани многократно. Бе рискувал постоянно: знаеше, че всеки момент може да го разкрие някой от корумпираните полицаи, с които работеше рамо до рамо. Накрая, обзет от отчаяние, се бе обърнал с разкритията си към пресата. Това предизвика поредица от трескави събития, които явно поставиха администрацията на кмета Джон В. Линдзи в крайно затруднено положение пред обществеността. Беше сформирана комисия за разследване на евентуалната корупция в полицейските среди; полицейският комисар незабавно си подаде оставката; маса високопоставени офицери от полицейското командуване напуснаха службата си; организацията и начинът на работа на управлението претърпяха незапомнени драстични промени; като последица от новия устав, според който действуващите командири отговаряха за постъпките на подчинените си, някои районни, капитани бяха преместени на по-ниски постове; някои инспектори бяха понижени в чин и цяла тълпа лейтенанти и сержанти бяха прехвърлени в други сектори; в управлението заваляха съобщения за предявяване на обвинения и подвеждане под съдебна отговорност; началникът на един федерален отряд с особено предназначение, предприел свое собствено разследване, оповести разкритието си, че полицаи са събирали огромни „данъци“ — до двадесет и пет хиляди долара; тогава цяло шествие от униформени служители, участвували в „комбината“ и хванати на местопрестъплението от следователите на комисията, дадоха публични показания, че съществува широко разпространена, пуснала дълбоки корени корупция и че само в една от секциите на Полицейското управление са събирани подкупи на обща стойност до четири милиона долара годишно; и най-после, отговорни служители на кметството и полицията бяха принудени да признаят под клетва, че въпреки конкретните донесения, направени от Серпико, те на практика не са предприели нищо.

Когато започна развоят на тези събития и ролята на Франк Серпико в тях стана известна, за много полицейски служители гой се превърна в човек, от когото трябваше да се страхуват… и който трябваше да бъде унищожен.

 

 

Седем месеца преди нашата среща — в 10 часа и 42 минути вечерта на 3 февруари 1971 година — иззвъня телефонът в кабинета за спешна помощ на болницата „Грийнпойнт“ в северозападната част на Бруклин. Една дребна и симпатична чернокожа сестра вдигна слушалката, изслуша съобщението и извика:

— Бил е прострелян полицай. Водят го. Полицейската радиокола, с включена сирена и сигнална светлина, се носеше по Метрополитън Авеню и вече беше само на няколко кръстовища от болницата. Серпико лежеше на задната седалка. Лицето, брадата и горната част на износената му военна куртка бяха покрити с кръв. На предната седалка до шофьора един полицай, застанал на колене, с гръб към движението, се бе надвесил над облегалката и прикрепяше с ръка отпуснатото тяло на Серпико, за да не падне при някой от острите завои.

Бяха изминали двадесетина минути от началото на акцията за залавяне на търговци на наркотици, когато Серпико успя да се провре наполовина през вратата при някакъв пласьор на хероин в една сграда в Уилямсбъргския сектор на Бруклин. Внезапно той забеляза в тъмното антре — на две педи от главата си — пистолет и почти едновременно с това чу оглушителен изстрел, видя светкавицата, ярко проблеснала в червено, оранжево и жълто, и усети пареща болка в главата си, сякаш милиони нажежени до бяло игли се бяха забили в нея. Бяха стреляли в лицето му.

Сега в радиоколата го заливаха вълни от слабост и той напрягаше всички сили да не изгуби съзнание. Не можеше да разбере дали е ранен тежко, само смътно дочу да казват по радиото, че ще го откарат в „Грийнпойнт“. Помисли си, че ако издържи до болницата, може би ще оживее. Полицаят на предната седалка, извърнат назад, за да го придържа, каза нещо. Доколкото Серпико схвана, той го окуражаваше. Но воят на сирената му пречеше да чува думите — до края на пътуването тя заглушаваше всичко останало.

Кръвта, която преди малко шуртеше и се плискаше срещу мръсната стена до него, бе започнала да се съсирва. Все още чувствуваше, че устата и синусите му са пълни с кръв. Усещането беше също като онова, което изпита веднъж, когато плуваше и в носа и устата му случайно влезе вода. Но сега в радиоколата се опитваше преди всичко да остане буден, вкопчен в мисълта да не изгуби съзнание. Съпротивляваше се на натрапчивата умора, която съблазнително го примамваше да заспи. Мислеше си, че само ако успее да задържи очите си отворени, може би няма да умре.

Когато в Дирекцията на полицията се получи съобщението, че е бил прострелян полицай — и това е Франк Серпико, — отначало настана всеобщ смут. Преди близо половин година Серпико се бе явил като главен свидетел по делото за лъжесвидетелство срещу един корумпиран цивилен агент, който бе отрекъл, че е вземал подкупи, възлизащи на хиляди долари. Агентът бе осъден и пратен в затвора, а това накара други участници в подобни афери да направят пълни признания с надеждата да получат по-леки присъди. По тази причина първоначалните опасения в дирекцията бяха, че по Серпико е стрелял някой от колегите му. Когато това не се потвърди през следващите часове, остана един друг злокобен въпрос: при случайни обстоятелства ли е възникнала престрелката, или му е бил скроен номер?

Подобни мисли се въртяха и в главата на Серпико. Той си спомняше няколко случки в полицейския участък. Един полицай, който много му допадаше, го бе попитал умолително: „Франк, защо не вземаш парите?“ Друг внезапно се бе нахвърлил с нож срещу него и се беше озъбил: „Знаем как да се справим с такива като тебе!“ В съда имаше и такъв случай — беше мислил за него толкова често, че сега споменът изплува спонтанно, с всички подробности: седеше до един комарджия, когото бе арестувал. Чакаха да бъдат призовани. Комарджията се обърна към Серпико, насочи към него показалеца си и като го сви, спокойно отбеляза:

— Ей, да знаеш, че ще ти видят сметката!

— Кой?

— Твоите хора.

Преди няколко дни Серпико лично бе разкрил и затворил една разположена в източната част на Харлем и покровителствувана от мафията къща за хазартни игри, която си плащаше „данъка“ на полицаите.

— Кои мои хора? — попита Серпико. — Италианците ли?

— Не — отвърна комарджията. — Ченгетата!

 

 

Когато радиоколата влетя в двора на болницата, пред входа на отделението за спешна помощ вече чакаха санитари с носилка. В момента се строеше нов комплекс за спешни случаи и количката, на която поставиха носилката със Серпико, трябваше да обиколи строежа. Прекосиха мрачния, боядисан, в кремаво коридор край чакалнята и стигнаха до старомодната манипулационна, с която болницата разполагаше — извънредно тясна стаичка, където не можеха да се поберат повече от трима болни. Случи се така, че когато докараха Серпико, там нямаше други пациенти. Госпожица Бенет, сестрата, която бе приела съобщението по телефона, сведе поглед към неподвижното му, обляно в кръв тяло и прошепна: „Боже, та той е мъртъв!“ После го чу да мълви нещо неразбираемо и осъзна, че е още жив. С помощта на една друга сестра тя бързо започна да съблича дрехите му — подплатената войнишка куртка, кожения елек, дебелия черен вълнен пуловер, работния дочен комбинезон и високите ботуши. Опита се да изхлузи златното медальонче през главата, но не успя и скъса верижката. Серпико чу другата сестра да казва: „Я виж, някой си е загубил обицата!“ Той знаеше, че обицата — обикновена златна халка — сигурно е неговата, но когато се опита да й го каже, разбра, че не може да си отвори устата.

Нахлузиха му болнична пижама и двете сестри се заеха да бършат кръвта от лицето и шията му. Кръвотечението вече беше почти спряло. Само от лявото му ухо продължаваше да изтича водниста червеникава струйка. Около лявото око се беше образувал син кръг, а лявата половина на лицето се бе подула неимоверно и се бе парализирала, което придаваше на устата му странен изкривен вид. Когато почисти лицето, госпожица Бенет забеляза запушената със засъхнала кръв дупка, през която бе минал куршумът — вляво от носа, точно над ноздрата.

Край сестрата бе застанал лекар и Серпико го чу да казва: „Не пипай там!“, а някой друг се обади: „Улучили са го в главата.“ Отново се запита колко тежко е ранен. Опитваше се да си даде кураж с мисълта, че поне може да вижда и чува. Проснат на носилката, заобиколен от надвесени над него лица с неясни очертания, Серпико се почувствува съвършено безпомощен и му стана противно. Над кръга от лица блестяха лампи и той внезапно си спомни за други лампи, същите като тези, и за същото чувство на безпомощност, останали в съзнанието му от времето, когато беше на пет години и се наложи по спешност да бъде опериран за апендицит.

Веднага щом откриха раната в главата му, един от докторите го ощипа силно по рамото. Серпико потръпна от болка — признак, че централната му нервна система не е засегната. После видя, че в ръцете му поставят инжекции. Едната трябваше да предотврати мозъчния оток, а другите две — конвулсиите.

И отново го налегна смазваща умора, ала той се мъчеше да остане буден, бореше се със съня, който му се струваше равносилен на поражение и смърт. Един от докторите каза:

— Не се тревожете. Скоро ще се оправите.

Между множеството бели униформи Серпико смътно различи и няколко сини. Някакъв глас запита:

— Католик ли сте?

„О, не, само това не, не сега!“ — помисли си Серпико. Бяха минали години, откакто не беше ходил на църква, нито се бе изповядвал, но, изглежда, беше кимнал с глава, защото някой рече:

— Да, да, католик е!

Следващото нещо, което осъзна, беше, че над него се навежда свещеник и казва:

— Чувате ли ме? Чувате ли ме? Не е необходимо да отговаряте.

И свещеникът пристъпи към последното миропомазване, предсмъртния обред на римокатолическата църква.

Щом церемонията свърши, Серпико видя униформен полицай, застанал наблизо с бележник в ръка. Изведнъж се сети, че трябва да съобщи нещо важно, и му направи знак със слабо движение на ръката. С нечовешко усилие успя да изфъфли през десния ъгъл на устата си:

— Не казвайте на майка ми. Повикайте сестра ми… сестра ми.

Полицаят изглеждаше объркан.

— Какво каза? — попита той сестрата, застанала от другата страна на носилката.

Сестра ми… — отново изфъфли Серпико. — Не майка ми.

Мария Джована Серпико, дребна и крехка женица на седемдесет и две години, имаше болно сърце, а и тъкмо се възстановяваше от изтощителен грип и лекарят я беше посъветвал, да не излиза поне още една седмица, освен в някой изключително слънчев и топъл ден на нюйоркската зима.

Все повече и повече служители от болничния персонал и полицаи се тълпяха в отделението за спешни случаи и глъчката се усилваше. Преведоха Серпико покрай тях и го откараха в друго помещение, за да му направят рентгенова снимка, която щеше да покаже дали е необходима незабавна операция за отстраняване на куршума, заседнал в главата. Състоянието му беше критично, но засега очевидно не се влошаваше.

Рентгеновата снимка показа, че Серпико е оцелял по една невероятна случайност. Това, което го беше спасило — но което би могло и да го умъртви на място, — бе обстоятелството, че след като проникне в тялото, куршумът невинаги се движи по логичен път. Една обикновена мускулна контракция, причинена от удара, може да се окаже достатъчна, за да измени посоката му, дори в меките тъкани на лицето, където бе ранен Серпико. Ако куршумът беше продължил по първоначалната си траектория, щеше да разруши горната част на гръбначния мозък с последваща парализа на крайниците, пикочния мехур, червата и дихателната система. Ако беше кривнал леко нагоре, щеше да раздроби основата на черепа и да предизвика моментална смърт.

Така или иначе, явно беше, че Серпико е бил на косъм от смъртта. Куршумът — както се оказа, изстрелян от двадесет и две калибров пистолет — не беше проникнал в черепа му. Бе минал през левия максиларен синус — една от двете кухини от всяка страна на носа, — после се беше отклонил малко надолу и надясно, за да се натъкне на челюстта, където се бе пръснал на парчета и две от тях, доста големи, бяха заседнали в костния масив на лявото ухо. Въпреки че според всички очаквания челюстната кост също би трябвало да е раздробена, ъгълът на попадение се оказа такъв, че тя бе останала здрава. По своя блуждаещ път куршумът бе разкъсал някои лицеви нервни разклонения, което беше причина за локалната парализа. Независимо от обилния първоначален кръвоизлив нито една от главните вени не беше засегната. И все пак Серпико бе останал жив като по чудо. Едно от парчетата, рикоширало в челюстта, се бе спряло на не повече от половин сантиметър от сънната артерия, която минава отстрани на шията и през която сърцето тласка кръв право към мозъка. Ако парчето беше успяло да измине това нищожно разстояние, Серпико щеше да умре от кръвоизлив за няколко минути на мръсната площадка пред вратата на апартамента, където бе паднал.

Тъй като куршумът не бе проникнал в мозъка, за момента операция не се налагаше. Но все пак състоянието на Серпико си оставаше критично и той бе откаран в друга стая на отделението, за да остане под интензивно наблюдение. Възможно беше самото сътресение от попадението на куршума да е причинило още неустановен кръвоизлив или оток на мозъка. Не един пациент бе постъпвал в спешния кабинет на болницата с нараняване на главата и беше умирал два или три часа по-късно, без да бъде открито счупване на черепа. Освен това от лявото ухо на Серпико продължаваше да изтича водниста течност, сега вече разпозната като цереброспинален ликвор. Нормално тази течност циркулира в затворена система през главния и гръбначния мозък и нейното изтичане е злокобен признак, че мозъчната мембрана е разкъсана и мозъкът е изложен на опасност от фатална инфекция.

Сега вече Серпико не изпитваше особена болка, а някаква скованост в главата и най-сетне започна да се унася в сън. Стряскаше го само непрестанно повтарящото се кошмарно усещане, че се задушава. Дишаше извънредно трудно. Носът му беше почти напълно запушен от съсиреци кръв, оставени от предпазливост — да не би раната да се отвори наново, — и устата му бе пресъхнала от въздуха, който поемаше през стиснатите си зъби.

Веднъж опита да се надигне, но не успя и падна назад, ругаейки наум. Може би най-тежко за него в това положение бе пълната му зависимост от другите. Той бе свикнал да живее независимо, да разчита на себе си и дори другите да разчитат на него. Това беше първото и най-важно нещо, с което го бе привлякла професията на полицая — авторитетът и властта, които тя предоставя от само себе си, възможността да помага на хората и да ги закриля. Един от любимите му филми беше „По пладне“^[5] — великолепно описание на образа на шериф, попаднал в обсада, който почти без чужда помощ спасява и себе си, и града си от банда убийци. А най-хубавите му спомени от полицейската служба бяха как помогна на една изплашена до смърт жена да роди в порутена стая на негърското гето, как прекара цял ден в търсене на войник отпускар, за да му върне откраднатата раница, която бе открил, как забеляза издайническата струйка дим и евакуира хората от всички апартаменти на един блок посред нощ, мигове преди да избухне пожарът.

Серпико винаги се беше отнасял с презрение към полицаите, които само гледаха да мине осемчасовият им работен ден. Докато очакваше да го приемат в Полицейската академия, един капитан го бе посъветвал: „Не се забърквай никога в нищо, ако не си на работа!“ — „Какво искате да кажете?“ — попита го Серпико. „Синко, когато не си на работа, значи не си на работа. Да речем, че късно вечер се прибираш с колата си и забележиш, че някой се опитва да влезе с взлом в някаква къща. Е, карай си колата! Иначе, да знаеш, ще има да те разпитват какво, по дяволите, си правил там по това време.“

Още когато беше младши полицай и в цивилни дрехи правеше обход на района си от четири часа следобед до полунощ, Серпико оставаше навън и след смяната си, за да търси крадци. Освен способност за подражаване той имаше също и актьорски талант и беше умел в изкуството да се дегизира. Любимото му превъплъщение бе куц старец с нахлупено сомбреро — така, че да не се вижда лицето му — и с бастун. Бродеше сам по тъмните и пусти улици на най-опасните квартали в очакване някой да го нападне (всъщност той едва ли не предизвикваше нападението) и очите му оглеждаха всеки вход — ще се мерне ли някоя сянка? — а слухът му се напрягаше — няма ли да чуе хищни стъпки зад гърба си? Веднъж през нощта една от приятелките му, легнала до него, му рече:

— Сигурно си луд, щом правиш такива неща. Или се опитваш да докажеш нещо?

— Нищо не се опитвам да докажа — отвърна Серпико. — Искам само и те да разберат как се чувствуват нещастниците, когато някой ги нападне.

Една нощ върху Серпико връхлетяха четирима джебчии. Той се извърна, изби с ритник ножа от ръката на водача им, измъкна револвера си и видя как те се вцепениха. Показа им полицейската си значка и ги нареди с вдигнати ръце и разкрачени край стената на една постройка. Оттук нататък Серпико не знаеше какво да прави. Въпреки тупурдията, помощ не се яви. Чу как единият промърмори:

— Майната му! Няма да може да ни прибере и четиримата!

Серпико бързо пристъпи към оня, който бе извадил ножа, и опря револвера си в главата му.

— Ако някой от вас мръдне — каза той, — този ще го пречукам!

Един от останалите се обади:

— Много важно!

И почти едновременно с това тримата се разбягаха, всеки в различна посока. Серпико предпочете да не стреля, защото се страхуваше, че в тъмнината може да улучи някой невинен зяпач.

— Мой човек, като ги пусна тия, защо не пуснеш и мене? — попита заловеният.

Без да отделя револвера си от главата му, Серпико отвърна:

— Не съм ги пуснал. Те избягаха.

С крайчеца на окото си той забеляза ножа, паднал на тротоара, и внезапно го обзе такава ярост, че едва се овладя. Колко ли пъти това оръжие е било притискано към нечий гръклян или корем? Серпико стовари дулото на револвера си върху главата на задържания.

— Ако искаш да бягаш — каза той, — хайде, заминавай!

Оня бавно се свлече по стената, застана на четири крака и се примоли:

— Не стреляй бе, човек! Няма къде да ходя!

 

 

В полунощ в отделението за спешна помощ на болницата „Грийнпойнт“, където Серпико бе оставен под постоянно наблюдение, сестра Бенет привършваше работната си смяна. Тя никога не беше виждала толкова много висши полицейски чиновници, събрани на едно място. Цивилни и униформени, те сновяха из отделението с навъсени лица. Между тях бяха първият заместник-комисар, втори по ранг в управлението, заместник-комисарят, завеждащ връзките с пресата, главният инспектор, трима помощник-главни инспектори, четирима заместник-главни инспектори и различни други инспектори и капитани — все личности, до които Серпико толкова дълго, но безуспешно се бе опитвал да се добере, докато се бореше срещу корупцията в Полицейското управление, започваща с приемането на подкупи от шофьорите, нарушили правилата за движение, и стигаща до събирането на „данъци“ от търговците на наркотици.

Когато мис Бенет излизаше от болницата през летящата врата, покрай нея влезе мъж, чието лице й беше познато. Чак като се прибра вкъщи, тя се сети, че това е новият полицейски комисар Патрик В. Мърфи. Макар че мистър Мърфи бе встъпил в длъжност преди около половин година (назначаването му стана в разгара на скандала, разтърсил както управлението, така и целия град), сега за първи път щеше да види Франк Серпико със собствените си очи.