Питър Маас
Серпико (2)

Глава втора

По времето, когато стреляла в него, Серпико беше член на цивилната команда на Полицейското управление. Цивилните агенти са всъщност полицаи, които — както показва наименованието им — работят без униформи и изпълняват специални задачи, обикновено свързани с борбата срещу търговията с наркотици, проституцията и хазартните игри. От една страна, нищо не пречеше на цивилните агенти да участвуват в корупцията наравно с всички останали полицаи, а от друга, възможностите и изкушенията за лесна печалба е техните „браншове“ бяха особено големи: в търговията с наркотици — поради големите суми при „удар“, а в проституцията и хазарта — не само заради парите, но и защото това бяха сфери на незаконна дейност, от която постоянно се интересуваше голяма част (ако не и мнозинството) от широката публика.

На теория да станеш цивилен агент от униформен полицай означаваше да направиш крачка нагоре в йерархията на полицейското управление и за това повишение се подбираха хора, за които се смяташе, че имат по-големи способности. Те биваха специално обучавани какво да търсят, как да организират надзор, какви улики са необходими за извършване на арестите и т.н. Но за повечето от съкурсниците на Серпико в школата за обучение на цивилни агенти всичко това беше празно губене на време. Вместо да посещават лекциите, те предпочитаха да се шляят по улиците и да събират подкупи.

Разбира се, не всички цивилни агенти бяха покварени. Някои от тях служеха добросъвестно, но за по-удобно се правеха, че не забелязват какво вършат останалите, или пък имаха свои собствени, доста странни разбирания по въпроса. Един от най-честните полицаи, които Серпико бе срещал някога — човек, който до последния момент се бе колебал дали да стане полицай или свещеник, — беше цивилен агент. Веднъж Франк обсъждаше с него широко разпространеното вземане на подкупи, с което се бе сблъсквал многократно, и го попита какво да прави. Приятелят му отговори:

— Просто трябва да даваш добър пример, за да могат другите да го следват.

Серпико нямаше основание да се съмнява в неговата искреност.

Някои честни полицаи просто напускаха цивилната команда, щом разберяха какво представлява тя. Така например бе постъпил преди години комисарят Мърфи. Син на полицай, самият той имаше безукорно полицейско досие. Беше сдържан, любезен мъж с изящни черти, който същевременно притежаваше достатъчно упоритост, такт и енергия, за да напредне уверено по йерархичната стълбица на нюйоркската полиция. Беше служил също като висш полицейски чиновник първо в Сиракуза, след това във Вашингтон и най-после в Детройт, докато внезапно бе върнат обратно в родния си Ню Йорк, за да се справи с корупцията в средите на неговата тридесет и две хилядна полиция — най-многочислената в страната — и да възстанови общественото доверие в действията й. Тогава се разбра, че в началото на кариерата си Мърфи е служил три седмици като цивилен агент. Запитан за изключителната краткотрайност на тази служба, един представител на комисаря отговори, че по това време жената на Мърфи току-що била родила и той помолил да бъде преместен на друга работа „поради неудобното работно време“. Но по-късно самият Мърфи призна: „Веднага разбрах, че няма да се чувствувам добре на тази служба.“

Франк Серпико остана в цивилната команда, защото по времето, когато го приеха в нея, това беше единственият начин полицай без влиятелни връзки в управлението да се добере до детективски ранг, а Серпико желаеше повече от всичко друго да стане детектив. Той не участвуваше в организираното събиране на „данъци“, които полицаите поделяха помежду си, но в края на краищата разбра, че не може и да си затваря очите. Затова се опита да направи нещо срещу системата, която позволяваше на корупцията да процъфтява. Именно това обърка, смути и разгневи толкова много служители от полицията. Той бе нарушил неписаното правило, според което един полицай не може да държи сметка за действията на колегите си, а това на практика поставяше тези служители над законите.

Може би щеше да им бъде по-леко, ако Серпико бе излят по познатия им пуритански калъп. Но той се обличаше като хипи, ходеше с брада и дълги коси и обитаваше ергенска бърлога в Гринич Вилидж, в която си въобразяваха, че върши бог знае какво. В крайградските къщи с грижливо подредени дворове, където живееха повечето от полицаите на Ню Йорк, в кръчмите, където се събираха, в полицейските участъци и радиоколите Серпико стана главна тема на разговорите. Според една често повтаряна клюка той бил „отчасти пуерториканец и отчасти етиопец и говорел на странно италианско наречие“ — като че ли това някак си обясняваше всичко.

 

 

Около единадесет часа вечерта на 3 февруари, малко след като Серпико бе откаран в кабинета за спешна помощ на болницата „Грийнпойнт“, майка му — в памучна нощница и пеньоар, който, както и останалите си дрехи, бе ушила сама — изключи телевизора. Мъжът й Винченцо си беше легнал преди повече от час и тя реши да го последва, макар че не я блазнеше мисълта да лежи будна и напразно да се опитва да заспи, след като бе прекарала повече от две седмици затворена вкъщи заради грипа.

Мария Джована Серпико беше сърцата, словоохотлива жена, висока едва пет стъпки. От четирите й деца — три момчета и едно момиче — само Франк, най-младият, все още не се беше задомил. Всяка неделя по традиция тя оглавяваше семейния обяд в собствената си къща или в къщата на дъщеря си. Поднасяше се шеметно количество храна и пришпорван от нейното пискливо: „Какво има, не ви ли харесва?!“, беззащитният гост се тъпчеше до изнемога с ястията, които следваха едно след друго, придружени от бутилки домашно вино, ежегодно приготовлявано в избата от бащата на Серпико. Франк участвуваше в тези гастрономически маратони може би веднъж месечно, като обикновено довеждаше някой приятел, комуто госпожа Серпико не забравяше по някое време да подхвърли: „И предполагам, че вие намирате време да се обадите на майка си, за да проверите дали е още жива.“

За разлика от приказливата си жена Винченцо Серпико бе мълчалив човек. Макар и дребен на ръст, старецът се държеше с впечатляващо достойнство и когато говореше, Франк винаги го слушаше почтително. Винченцо бе започнал да работи на девет години като чирак при един италиански обущар и макар израсли в различни светове, Серпико дълбоко уважаваше баща си заради неговия независим, честен характер. Старецът много се гордееше с майсторлъка си, упорито и усърдно поправяше обувките на ръка и ако се случеше някой клиент да се оплаче, че срокът за поправката е прекалено дълъг, той спокойно го съветваше да иде при друг майстор.

Животът не беше подготвил тези прости, почтени хорица за жестокия удар, връхлетял ги вечерта, когато синът им бе прострелян. Трудно е да се каже дали примерът и възпитанието, които бяха дали на Франк, имаха пряка връзка с обстоятелството, че сега той лежеше безпомощен в „Грийнпойнт“, но във всеки случай те до голяма степен бяха предопределили той да стане именно такъв полицай, какъвто беше. Апологетите на мафията в тази страна (когато изобщо признаваха съществуването й) обичаха да изтъкват враждебното обкръжение, в което попадат италианските емигранти в Америка, неизбежната необходимост да се обединяват и да прибягват до старите средства в борбата за оцеляване. Те например поддържаха мита, че един гангстер би могъл да постигне не по-малък успех и като уважаван бизнесмен, ако не бил белязан от произхода си; и тази възможност не му била отнета предварително. Но Винченцо и Мария Джована Серпико изповядваха друго верую, което ги издигаше над всички етнически предразсъдъци. За тях истинските стойности в живота бяха скромността, честността, независимостта и самоуважението.

Когато Франк навърши тринадесет години, започна всяка неделя сутрин, след църковната служба, да лъска обуща в дюкянчето на баща си, а през седмицата, след училище, работеше при един уличен продавач на плодове и зеленчуци. Караха го да връчва припечеленото на майка си, която пък му връщаше една съвсем дребна сума, за да я изхарчи, за каквото пожелае. В началото му беше приятно да дава — както си мислеше тогава — свой принос в семейната каса, но после започна да роптае срещу това. По-късно, когато стана на седемнадесет и се готвеше да замине в казармата, получи от майка си спестовна книжка, открита преди четири години на негово име, с всички спечелени от него пари плюс насъбралата се лихва. Оттогава той не пропускаше да прибави към сметката част от заплатата си и във века на чековите книжки плащаше в брой за всяка направена покупка.

Винченцо и Мария Джорана Серпико се бяха оженили в едно селце недалеч от Неапол, където бяха отраснали, макар че тя всъщност бе родена в Аштабула, Охайо. Баща й дошъл в Щатите малко след 1890 година и започнал работа в каменовъглените мини на Западна Вирджиния, а после се преместил в една флотационна фабрика за желязна руда в Аштабула. Когато Мария Джована навършила две години, той вече бил спечелил достатъчно пари, за да стъпи на краката си. Върнал се в Италия, купил къща и парче обработваема земя, на което засадил орехови, сливови и смокинови дървета, и се заел да отглежда домати и други зеленчуци, както и лен. Един от най-ранните спомени на Мария Джована беше как майка й търпеливо се труди над домашния стан, за да изтъче платно от влакнодайното растение. Някои от ленените чаршафи и калъфки за възглавници, които още използуваха, бяха изработени по този начин преди почти половин век, като част от нейната зестра.

Франк винаги слушаше с удоволствие разказите за запознанството между родителите му. Баща му се влюбил в Мария Джована, докато и вземал мярка за обувки, и на следващия ден изпратил при нея едно момче с бележка, в която я питал иска ли да се срещнат. Тя отговорила, че й трябват две седмици да си помисли, но в края на краищата се съгласила да се видят в местното кафене, чиято притежателка била леля й. След няколко такива срещи майката на Мария Джована усетила накъде отива работата и повикала Винченцо. Казала му, че не желае той да виси в кафенето само за да „топли стола“, и го попитала кога смята да предприеме нещо сериозно. Той обяснил, че едва сега започва да става самостоятелен и ще може да поеме отговорност за жена и семейство най-рано след една година.

Мария Джована вече имала много кандидати, но те всички се отдръпнали, когато баща й отказал да удовлетвори някои претенции по отношение на зестрата. Годежът с Винченцо едва не пропаднал по същите причини. Намесила се майка му, за да преговаря от негово име и едно от условията било да се осигури на младите къща, в която да живеят. Бащата на Мария Джована веднага отказал и месеци наред венчавката се протакала. Накрая Винченцо взел работата в свои ръце, заявил, че, с къща или без къща — той я обича, и на 27 август 1925 година се оженил за нея.

Две години по-късно решили да заминат за Америка. Всички смятали, че с обущарския занаят Винченцо непременно ще спечели много пари. По това време в Щатите вече бил излязъл закон, който ограничавал приемането на емигранти в страната, но Мария Джована имала американско гражданство. Дошло време да отплават, а документите на Винченцо все още не били готови. Казали им, че той ще се ползува с предимство при уреждането на документите, ако жена му е в Америка, и тогава решили първо да замине само тя. Според плана им един неин чичо, който живеел в Аштабула, щял да я посрещне на пристанището и да я отведе в Охайо, където тя да изчака пристигането на Винченцо.

Пътуването било низ от ужасни преживявания. Когато Мария Джована напуснала Неапол, била бременна в седмия месец и в бурното море родила преждевременно. Пристигнала в Ню Йорк през един снежен ден на 1927 година със силен кръвоизлив, без да разбира нито дума английски, а на всичко отгоре и никой не я посрещнал — чичо й, който трябвало да я чака, се бил разболял в последния момент. Властите откарали по спешност нея и детето в една градска болница, но бебето — момченце — умряло. Тя прекарала няколко дни в благотворителното отделение на болницата, докато най-сетне я открили някакви далечни родственици, живеещи в Бруклин. Мария Джована проявила невероятна твърдост и очаквайки Винченцо да пристигне всеки момент, останала при роднините си в Бруклин. Като отплата за подслона тя перяла и кърпела дрехите на семейството и същевременно работела при един кожар. Но тежките условия, горещината, вонята на кожите и мръсният, изпълнен с косми въздух се оказали свръхсилите й. Затова тя се преместила на работа в компанията за производство на захарни изделия „Фани Фармър“, където увивала захаросани плодове и ги набучвала на клечка. Всяка спечелена пара била ценна за нея и за да не плаща за автобус, ежедневно изминавала пеш двете мили до фабриката и обратно.

С Винченцо се срещнали отново чак след една година, защото и след като документите му били готови, той трябвало да отложи пътуването си поради издадения от фашистите закон, който ограничавал емиграцията на италианците. Щом се събрали, наели двустаен апартамент без топла вода в Бруклин и докато той си търсел работа, тя продължавала да ходи във фабриката за захарни изделия. Когато най-сетне намерил работа в една обущарница, трябвало да преглътне горчиво унижение: единственото свободно място било да лъска обувките за петнадесет долара на седмица. Но след шест месеца, подир една кавга със собственика относно продължителността на обедната почивка, майсторът напуснал и Винченцо заел мястото му. Останал в работилницата шест години и седмичната му заплата постепенно нараснала до тридесет и девет долара, след което собственикът, под предлог, че печалбите били намалели, я понижил с десет процента.

Тази обида била прекалено тежка за Винченцо. Мария Джована разбирала това, знаела какво означава то за него като мъж и въпреки че вече имали три деца, без да се колебае, го убедила да отвори собствена работилница. Намерили подходящо помещение недалеч от жилището им и всичките им спестявания отишли за плащането на наема, доставката на оборудване и закупуването на материали. Първите няколко месеца Винченцо едва не фалирал, но малко по малко работата потръгнала и около година по-късно — тогава се родил Франк — наел помощник, а след още три години, когато се преместил в по-широко помещение на отсрещната страна на улицата, помощниците му станали двама.

Най-после Винченцо Серпико спестил достатъчно пари, за да купи скромна тухлена къща на три етажа в Бедфорд — Стайвесънтския сектор на Бруклин. Отначало нямали централно отопление. Франк помнеше времето, когато единствената топлина през зимата идеше откъм кухнята, където гореше печка с въглища. Помнеше също как вечер майка му затопляше леглото с нагорещени тухли, увити в грубо платно, и как сутрин той се гушеше под завивките и се стискаше, за да отложи съприкосновението с леденостудената седалка на тоалетната чиния.

Въпреки че Франк бе наследил до голяма степен настойчивостта на майка, си, голямата фигура в неговия живот беше баща му, комуто той съзнателно подражаваше. Като момче обичаше да прекарва неделните следобеди с Винченцо, който бе построил оранжерия в задния двор на къщата и се суетеше там между растенията, пуфкаше ужасната си черна пура и слушаше оперна музика по радиото. С несигурното финансово положение на семейството вече бе свършено, но никой никога не забрави дните, през които трябваше да пестят всеки цент.

Един такъв неделен следобед Франк — вече десетгодишен — се втурна в оранжерията разплакан, защото някакви деца му се бяха присмели, че ходи със стари, останали от братята му дрехи. Винченцо го изслуша, след туй му разказа приказката за един принц, който се преоблякъл в дрипи, за да изпита хората от царството си, а те го прогонили. Когато на другия ден той се върнал при тях, облечен в дворцовите си одежди, поданиците му, които го били освиркали, се втурнали да се кланят и да му правят реверанси, но той им показал дрипите, обяснил, че е същият човек и че те трябва да се засрамят от себе си. „Ето, виждаш — заключи баща му, — че не е важно как си облечен. Важното е какъв си всъщност!“

Приказката, дори и поводът, който бе накарал баща му да я разкаже, бяха може би банални — неща, към които един баща би прибягнал, за да утеши огорчения си син. Но за Серпико тази случка си остана най-живият спомен от детството му.

 

 

Към 1971 година Винченцо и Мария Джована вече можеха да гледат на живота си с известно задоволство. Най-възрастният им син Паскуале държеше малка бакалница и търговията, изглежда, вървеше добре. Дъщеря им Тина се бе омъжила за електроинженер. Вторият им син, Салваторе, бе поел обущарницата. А Франк бе станал полицай.

Мистър Серпико бе спрял да работи преди две години, на седемдесетгодишна възраст. Той винаги бе обичал земята и сега, когато най-сетне можеше да си го позволи, купи един акър в Лонг Айланд и прекарваше там летните месеци, отглеждайки зеленчуци със същата педантична грижовност, с която бе фасонирал и подшивал обувките. Веднъж се обади на Франк по телефона и между другото спомена за една великолепна тридесет и два килограмова тиква, която израснала в градината му. Франк веднага схвана, че тиквата е истинската причина за обаждането, че баща му иска той да я види, но никога не би намекнал за това, без да намери някакъв предлог, затова възкликна:

— Тридесет и два килограма ли?! Не мога да повярвам!

— Истина е обаче — доволно отвърна баща му. — Можеш да дойдеш и да я видиш с очите си.

Въпреки че вече притежаваха този имот извън града, родителите на Серпико не искаха да се разделят с къщата в Бедфорд-Стайвесънт, където бяха живели три десетилетия. По времето, когато я купиха, наоколо живееха италианци, ирландци и евреи. Оттогава бе настъпила коренна етническа промяна — сегашните им съседи бяха в болшинството си негри и пуерториканци. Заради възрастта на родителите си, а също поради расовите противоречия, които бяха поляризирали голяма част от жителите на града, и увеличената престъпност в района самият Франк предложи да помислят за преместване. Но къщата — първото нещо, което бяха придобили в Америка след дългогодишни саможертви, първият истински корен, който бяха пуснали на чужда земя — се бе превърнала за тях в такъв дълбок психологически фактор, че те винаги отговаряха: „Може би догодина…“

Бяха дали приземния етаж под наем на една китайска пералня, а на най-горния бе настанена негърска двойка на средна възраст. Апартаментът на втория етаж, в който живееха мистър и мисис Серпико, се състоеше от кухня-трапезария, дневна, две малки спални и една по-голяма, с прозорци към улицата, където двамата спяха.

Вечерта, когато стреляха в Серпико, Мария Джована изключи телевизора в дневната, сетне провери дали лампите в апартамента са угасени. Тя фанатично мразеше електрическите крушки да светят без нужда. По тоя повод Франк непрекъснато я задяваше и веднъж в отговор тя победоносно му показа рекламната страница в едно списание, на която беше фотографирана млада двойка, вечеряща на свещи.

— Я гледай — каза тя, — не само аз икономисвам тока!

— Ех, мамо! — отвърна той. — Това е така, защото се предполага, че са влюбени.

— Че какво общо имат свещите с любовта? — язвително възрази тя.

Сега, в тъмния апартамент, Мария Джована се мъчеше да заспи, но продължителното стоене вкъщи поради грипа я беше изнервило. Тя се мяташе и се въртеше в леглото, а мъжът й сумтеше раздразнено. Тогава си помисли, че може би неочаквано е вдигнала температура или — още по-лошо — че е станала жертва на някакво странно душевно разстройство. На отсрещната стена висеше портрет на родителите й: баща й — с огромни увиснали мустаци, и майка й — с разделени по средата, силно опънати назад сплетени коси. Картината беше прерисувана от фотография и тя винаги я разглеждаше със смесени чувства, защото художникът своеволно бе нагиздил баща й с вратовръзка — украшение, което той ненавиждаше.

Изведнъж й се стори, че от портрета се излъчва странен блясък. Да, сигурна беше, че го е видяла, но когато затвори очи и ги отвори отново, той беше изчезнал. Остана втренчена в портрета и ето, блясъкът се появи отново — призрачно трептящо пламъче, осветило ясно, макар и за миг, очите на родителите й, които гледаха право към нея.

Мария Джована не беше суеверна, но всичко това бе толкова тайнствено и зловещо, та тя неволно си помисли, че е някаква поличба, предзнаменование, че ще се случи нещо. Стана, отиде до портрета и малко нерешително го разгледа отблизо. Не видя нищо особено. Като се връщаше към леглото, погледна през един от прозорците към улицата и се вцепени. Край бордюра беше спряла радиокола, а до нея стоеше полицай. На тротоара бе застанал втори полицай. Когато лъчът на фенерчето, което той държеше, се плъзна край прозореца, Мария Джована разбра защо портретът бе проблеснал.

Тя видя, че полицаят се насочва към вратата на долния етаж, и когато се чу иззвъняването, вече бързаше през всекидневната. Натисна бутона, за да отвори, излезе на площадката на етажа — дребна, загърната в пеньоара си, с оредели и разрошени сиви коси — и се взря надолу през очилата си без рамки. Застанал в подножието на стълбището, полицаят с фенерчето погледна нагоре и каза:

— Вие ли сте жената на Франк Серпико?

Страховете, които се бе мъчила да прогони, я завладяха отново.

— Не — отговори тя, — той ми е син. Какво се е случило?

— Стреляли са в него.

Тя усети, че се олюлява, и се вкопчи в парапета. По-късно си спомняше как в този момент си била помислила: „О, боже, дай ми сили да издържа!“ Чу полицаят да казва:

— Не се тревожете, пострадала е само ръката му. Ще ви заведем в болницата. Сама ли сте?

— Не — отвърна тя, — мъжът ми е вкъщи. Спи.

— Имате ли други деца?

„Ако е само ръката — помисли си Мария Джована, — защо ме питат за други деца?“ Но не й стигна смелост да зададе въпроса гласно. Най-близо от всички живееше синът и Паскуале и тя машинално каза адреса му.

— Ще идем да го вземем — рече полицаят — и ще се върнем за вас.

— Благодаря! — прошепна старицата и се върна в апартамента. Влезе в спалнята и разтърси мъжа си.

— Винченцо, събуди се! — каза тя на италиански.

Той простена.

— Събуди се! — повтори тя. — Става дума за Франк. Стреляли са в него!

Мистър Серпико се изправи в леглото и затършува за очилата си.

— Какво каза?

— Идваха полицаи. Отидоха да вземат Паскуале и всеки момент ще се върнат за нас. Франк е в болница, казаха, че само е ранен в ръката. Винченцо, страх ме е!…

Освен наскоро прекарания грип от известно време Мария Джована се оплакваше и от сърцето си. Винченцо се тревожеше за състоянието й, както и от мразовитата нощ навън.

— Джованина — кротко каза той (наричаше я с това галено име, откакто се бяха оженили), — може би е по-добре ти да почакаш до сутринта. Ние с Паскуале ще се погрижим за Франк.

— Не! — отсече тя. — Идвам и аз!

Облякоха се и застанаха край прозореца да чакат. Когато радиоколата пристигна, бързо се спуснаха по стълбите и седнаха на задната седалка при най-възрастния си син. Пътуваха до болницата, без да разговарят.

Мистър Серпико се почувствува много горд, когато Франк стана полицай. Преодолявайки всички бариери, синът му се бе издигнал на важна служба в американското общество — нещо, за което самият старец не беше и мечтал. И както бе вярвал, синът му го надмина… А сега всичко се превръщаше в кошмар…

Мария Джована не бе изпаднала във възторг от решението на сина й да стане полицай. Когато Франк беше още новобранец и живееше при родителите си, тя го чакаше до късно през нощта да се върне от наряд и все трепереше да не му се е случило нещо. Постепенно обаче преодоля страховете си и макар да знаеше за борбата му срещу корупцията в Полицейското управление, дори не й минаваше през ума мисълта; че той може да бъде застрашен от някой колега. Сега, в радиоколата, тази възможност така внезапно завладя съзнанието и, че тя за момент се уплаши да не я е изрекла гласно и гузно погледна към двамата полицаи на предната седалка.

Терзанията на Паскуале, брата на Франк — кротък, затворен човек, — бяха още по-мъчителни. Преди по-малко от три месеца двама полицаи бяха уволнени, задето се бяха опитали да го изнудят, когато той — както и стотици други съдържатели на квартални бакалници и гастрономи — бе отворил магазина си в неделя, а това би могло да се тълкува като нарушение на тъй наречения „неделен“ закон. Уликата срещу двамата полицаи беше запис, направен от Франк с помощта на скрит микрофон, и сега Паскуале се страхуваше, че може би брат му е прострелян именно заради това.

Когато пристигнаха в болницата, отведоха ги в чакалнята на отделението за спешни случаи, все още претъпкана със служители от полицията. Щом мисис Серпико разбра, че няма да я пуснат веднага при Франк, за малко не изпадна в истерия.

— Синът ми, синът ми! — проплака тя. — Къде е той? Искам си го!

Докато мъжът й правеше опити да я успокои, появи се един лекар и каза, че Серпико още го „обработват“, но след няколко минути ще могат да го видят. „Ако е само ръката — отново си помисли тя, — защо се бавят толкова?“ Но преди да успее да попита, лекарят вече бе изчезнал. Някой й подаде картонена чашка с вода. Тя се опита да пийне, но не можеше да преглъща.

Тогава до нея седна свещеникът, който беше извършил миропомазването. Неочакваното му присъствие бе може би най-ужасяващо от всичко — до такава степен, че я накара да се посъвземе. Той говореше италиански и се опита да я утеши. Без да се впуска в подробности, каза, че синът й е тежко ранен, но лекарите са оптимисти и той самият е тук, за да се помоли за бързото му оздравяване.

Тя слушаше като хипнотизирана. Изведнъж видя, че се приближава комисарят Мърфи. Новоназначеният шеф на опозореното Полицейско управление бе станал доста популярен. Позна го веднага — от снимките по вестниците и от телевизионните предавания. Това беше най-известният човек, когото мисис Серпико срещаше лице в лице, и тя инстинктивно понечи да се изправи.

— Моля, не ставайте! — каза Мърфи. Той изрази съжаление за случилото се и заяви, че има всички основания да вярва в бързото оздравяване на сина й. — Ако мога да направя нещо за вас, на разположение съм — добави той, — обадете ми се, без да се стеснявате.

Доближи се медицинска сестра и посочи една от вратите.

— Там е — каза тя.

Мисис Серпико не бе очаквала, че Франк е толкова наблизо. Тя сложи ръка на устата си и помисли: „Божичко, дали не ме е чул, като плачех?“

Когато го видя, първото й желание беше да изпищи, но успя да се въздържи. Серпико лежеше по гръб. Дясното му око, полуотворено, гледаше с блуждаещ поглед, а лявото бе подуто и напълно затворено. Тя чуваше тежкото му дишане. Раната от куршума беше превързана. Върху ухото, което течеше, бе поставена хлабаво нагъната марля, вече напоена е кръв, и старата жена си помисли, че й прилича на цвете, поникнало там. Две гумени тръбички бяха свързани с една вена в горната дясна част на гръдния му кош. Първата бе послужила за измерване на централното венозно налягане и все още не беше махната, в случай че се наложи спешно да се въведе някакво лекарство. През втората вкарваха разтвор на глюкоза, за да се преодолее шокът и да предпазят организма от обезводняване. Косите, брадата и гърдите бяха зацапани с изсъхнала кръв. Тя отчаяно искаше да го целуне, но не знаеше къде, от тръбичките, превръзките и кървавите петна не бе останало свободно място. Най-сетне просто взе ръката му, целуна я и я стисна силно.

Мистър Серпико и Паскуале, мълчаливи и неподвижни, стояха край нея. По лицата им се стичаха сълзи.

Като усети, че стискат ръката му, Франк обърна глава и видя майка си. Успя само да помисли, че не би искал тя да го вижда в такова състояние. Раздвижи устни, но от тях не излезе звук. Най-после прошепна слабо през ъгъла на изкривената си уста:

— Не се безпокой, нищо ми няма.

 

 

Постояха при него около час. Накрая един лекар ги подкани да си тръгнат, като ги убеди, че сега Франк най-много се нуждае от почивка. Полицейските шефове също си бяха отишли и в два и половина сутринта го настаниха в хирургическото отделение на третия етаж.

„Грийнпойнт“ беше една от най-старите държавни болници в града и това си личеше по вида на стаята. Тя напомняше пещера и беше двойно по-висока от обикновените стаи, с открити водопроводни тръби, боядисана в противно учрежденско зелено. Болните бяха разделени в сепарета по четирима. Имаше и два бокса, разположени вляво и вдясно на няколко стъпки от бюрото на дежурната сестра. Те бяха толкова тесни, че в тях едва се побираше по едно легло.

Отнесоха Серпико в левия бокс. Сложиха го да легне настрана, тъй че пострадалото ухо да е по-високо. Главата му все още бе вцепенена, а носът — пълен със засъхнала кръв. Най-голямото неудобство идеше от това, че бе принуден да диша през устата си, която беше ужасно пресъхнала. Помоли да му дадат глътка вода, но му казаха, че не бива. В този критичен момент — само няколко часа след като мозъчната му мембрана беше разкъсана и парче от куршума беше заседнало в опасна близост с кръвоносен съд, отиващ към мозъка — всяко задавяне (или още по-лошото — повръщане) можеше да се окаже фатално.

 

 

Помощник-главният инспектор Сидни Купър бе събуден от звъна на телефона в два часа през нощта. Ветеран в полицията — вече с тридесет и един годишен стаж, — той до такава степен беше свикнал телефонът му да звъни посред нощ, че можеше да вдигне слушалката, да поговори, за каквото му се бяха обадили и моментално да заспи отново. Този път обаче седна като ужилен в леглото — беше така потресен, както никога преди в цялата си полицейска кариера. Обаждаше се един репортер от „Ню Йорк Таймс“. Той публикуваше материали за назряващия скандал, предизвикан от показанията на Франк Серпико, и искаше да научи нещо повече за раняването му.

Какво можеше да му каже Купър — той едва сега научаваше за случая. Иронията беше жестока. От цялото командуване на управлението той бе единственият човек, комуто Серпико вярваше, единственият, който желаеше да продължи и разшири разследването на корупцията, разкрита от Серпико — разследване, което повечето колеги на Купър се стараеха да ограничат колкото е възможно повече с надеждата, че цялата работа ще се потули. Единствено той се беше сприятелил със Серпико, беше го подкрепял и гледаше на него като на човешко същество, живеещо в огромно напрежение, а не като на пионка, която ще бъде използувана и жертвувана за радост на цялото управление. Но в суматохата след инцидента никой в управлението не си направи труда да му съобщи, че Серпико лежи ранен, може би смъртоносно, в болницата.

Купър незабавно се качи в колата си и отиде в „Грийнпойнт“. Беше едър оплешивяващ мъж и обичаше да се представя като прям и груб началник, раздаващ наляво и надясно гръмогласни заповеди. Но докато стоеше в мрачния бокс, загледан в Серпико, Купър се разчувствува. Той знаеше колко голямо бе желанието на Франк да стане детектив и стараейки се гласът му да не трепери, най-после успя да каже:

— Ей, не беше необходимо да отиваш до такива крайности, за да получиш значката!

После посегна към ръката на Серпико и я взе в своята.

Сидни Купър бе служил в полицията двадесет години повече от Серпико, но и той изпитваше същите неустановени чувства на любов и омраза към нея. Въпреки суровата си външност, която старателно бе изграждал, беше необикновен човек, достатъчно талантлив като художник, за да му бъде отпусната Фулбрайтова стипендия, с която да учи и рисува една година в Италия. Имаше и научна степен по право. Но не можеше да се накани да зареже полицията. Задържаше го особеното качество, което, изглежда, бе присъщо на всеки наистина добър полицай: способността да изпитва такова удоволствие от службата си, каквото изпитват децата при игра на стражари и апаши. Веднъж, като се опитваше да обясни това, Купър избоботи:

— По дяволите! Къде на друго място възрастен човек може да се забавлява така добре?!

Но всъщност Купър никак не беше наивен. Той познаваше много добре грозната страна на полицейската професия. Още в началото на службата му в полицията становището на неговите началници по отношение на подкупите беше: „Само внимавайте да не ви хванат, момчета!“ Ала когато му повериха командуването на район, Купър започна да натрива носовете на ония полицаи — а те съвсем не бяха малко, — за които системните изнудвания и приемането на подкупи бяха станали нещо обикновено. Това начинание беше единствено по рода си и Купър го провеждаше толкова успешно, че в края на краищата го изтеглиха в дирекцията, за да съдействува за ликвидирането на корупцията във всички участъци в града. Скоро обаче Купър разбра, че командуването на полицията бе заинтересовано не толкова от изкореняването на корупцията, колкото от прикриването й. Той винаги щеше да си спомня посветената на този въпрос конференция на най-високо равнище, по време на която един от присъствуващите говори за „традиционните машинации, които позорят управлението“, а другите около масата сериозно кимаха с глави. „За бога! — бе прогърмял тогава гласът на Купър. — Приличате ми на група стари дами, които си говорят за трипера!“

Въпреки че оглавяваше няколко екипа за разследване, финансовите и щатните ограничения на практика не му даваха възможност да организира ефикасна борба срещу корупцията. Все пак той направи всичко, което бе по силите му, и в полицейските участъци почти не остана клозет, по чиито стени да не са изписани мръсотии по негов адрес. Беше евреин, при това в управление, където преобладаваха ирландци, така че знаеше какво е да бъдеш „външен човек“ и приемаше оскърбленията философски. Веднъж, когато го запитаха как се чувствува в това положение, той отговори:

— Ами виждате ли, сънувам все тоя кошмар — че съм застанал на Пето Авеню да гледам парада по случай празника на свети Патрик, че получавам инфаркт и девет хиляди полицаи щастливо маршируват върху трупа ми.

Въпреки славата си на безпощаден борец срещу корупцията — или именно заради нея — Купър не знаеше, че Серпико е докладвал за масово събиране на „данъци“ от полицаи поне две години преди това да стане достояние на шепа висши чиновници от управлението. Той го научи чак когато бе назначен за комендант на всички униформени и цивилни полицаи в Бронкс. Сведенията, дадени от Серпико, се отнасяха главно за този район и изглеждаше, че всеки момент вестниците ще гръмнат. Назначаването на Купър за комендант на Бронкс беше най-добрият изход за управлението. Каквото и да се случеше, винаги можеха да изтъкнат, че са изпратили там най-подходящия човек, когото имат на разположение: Сидни Купър — праволинеен, честен, опитен и неподкупен.

Сега, докато стискаше ръката на Серпико в „Грийнпойнт“, Купър си спомни за първата им среща. Тогава Серпико беше напрегнат и потиснат, убеден, че от неговите донесения няма да излезе нищо, че в най-добрия случай ще пожертвуват един-двама полицаи, а той самият ще бъде низвергнат и кариерата му ще приключи. Серпико ядосано каза на Купър, че при тия обстоятелства няма да свидетелствува на никакви съдебни дела.

— И защо ли? — добави той. — На кого му пука за мене? В цялото управление нямам нито един приятел!

— Приятели! — кресна Купър. — Не ми говори за приятели! Това са едни фъшкии и нищо повече! — Лицето му се наля с кръв. Той стовари юмрука си върху бюрото, изправи се и продължи да крещи: — Ти знаеш каква ми е работата — да служа за плашило! Но аз милея за това проклето управление. Седнал си да ми хленчиш, че нямаш приятели! Да не мислиш, че аз не съм самотен? Пратил съм на топло сума полицаи, и при това не само дребни риби. Смяташ ли, че щях да го направя, ако ме беше грижа какво ще кажат за мене? Майната им! Не участвувам в никакви групировки. И аз като тебе нямам приятели в управлението, но не ми и трябват!

Монологът беше изпълнен виртуозно и Серпико не можа да сдържи усмивката си.

— Окей, шефе! — рече той. — Искаш ли да ти кажа нещо? Аз ще ти бъда приятел!

Щом напусна „Грийнпойнт“, Купър отиде направо в деветдесет и втори район, където бе станала престрелката и сега се провеждаше разследване. Чувствуваше се потиснат както никога. Обзет от най-мрачни опасения, той влезе в полицейския участък и заповяда Серпико да бъде охраняван денонощно.

 

 

Тази нощ при Серпико дойде още един посетител. Към четири часа сутринта в апартамента си в Гринич Вилидж една от приятелките му — чернокожата манекенка — тъкмо се готвеше да ляга, когато чу съобщението по радиото, че Франк бил ранен и откаран в болницата „Грийнпойнт“. Навлече някакви дрехи и хукна да търси такси.

В болницата тя се представи за съпруга на Франк Серпико и помоли да я заведат при него. Държеше се толкова самоуверено, че никой не се усъмни в думите и. В бокса тя изгледа смаяно Серпико и каза:

— Миличкият ми, какво са направили с тебе?!

Когато докосна нежно ръката му, той отвори очи, направи й знак да се наведе към него и прошепна:

— Вода!

Тя отиде при сестрата и я помоли за чаша вода. Сестрата й обясни, че Серпико не бива да пие. Тогава тя се озъби:

— Добре де! Дайте ми нещо! Устните му са толкова сухи, че почват да се напукват.

Остротата в гласа й беше съвсем точно дозирана. Смутената сестра бързо й подаде легенче с вода и кърпа. Негърката се върна в бокса, седна край леглото на Франк и започна нежно да притиска намокрената кърпа върху устните му през няколко минути. Това беше първото ясно усещане за физическо облекчение, което той изпита, откакто стреляха в него. И когато една капка от благодатната хладна вода случайно се търкулна по езика му, той наистина започна да вярва, че ще остане жив. Към пет и половина заспа.

 

 

На сутринта, малко след осем часа, дежурната сестра го събуди. Когато го запита как се чувствува, той отвърна:

— Добре. Само лявата страна на лицето ме наболява.

Беше му малко по-лесно да приказва, но все още фъфлеше през десния ъгъл на устата си.

С помощта на мокра гъба сестрата се зае да трие засъхналата кръв от лицето, шията и брадата му, останала непочистена в спешната манипулационна.

— Сега ще ви издокарам — рече тя. — Трябва да изглеждате хубава пред кмета, нали така?

— Пред кого?

— Пред кмета. Той е долу, ще се качи тук всеки момент.

— И какво, по дяволите, иска от мене?

Сестрата се засмя:

— Не бива да говорите така! Цял кмет ще дойде да ви види!

Предупредени от един журналист, че Джон Линдзи ще посети „Грийнпойнт“, тълпи репортери от вестниците, телевизията и радиото бяха вече в болницата, така че, когато той пристигна и го поведоха към третия етаж, те се скупчиха край него. Преди да го въведат в стаята, лекарите предупредиха кмета, че макар състоянието на Серпико за момента да е овладяно, той е „потенциално застрашен от мозъчни усложнения“. Високият фотогеничен кмет слушаше с важен вид пред камерите на телевизионния екип. Ако не беше енергичната намеса на болничните служители, репортерите щяха да нахълтат и в самата стая.

Серпико видя, че Джон Линдзи влиза в бокса, но не си направи труд да покаже, че е поласкан от идването му. След неловка пауза кметът заговори.

— Офицер Серпико — рече той, — зная, че сте в тежко състояние, но исках да ви кажа, че сте голям смелчага и всички нюйоркчани се гордеят с вас!

Серпико почувствува само отвращение. Преди почти четири години беше ходил при един от първите помощници на кмета и очаквайки, че той на свой ред ще докладва на самия Линдзи, бе съобщил с подробности цяла поредица от случаи, на които лично беше станал свидетел и които доказваха, че цялото Полицейско управление е затънало в корупция. И от всичко това не излезе нищо. „Трябваше да стрелят по мене — помисли си Серпико, — та кметът да намери време да ме види.“

Посещението продължи около минута. След като излезе, Линдзи заяви пред очакващите го в коридора репортери и оператори:

— Той е изключително смел човек. Заслужава най-високо отличие.

Един от репортерите поиска да узнае дали Серпико е казал нещо.

— Не — отвърна кметът, — беше прекалено изтощен, за да ми отговаря.