Питър Маас
Серпико (17)

Глава седемнадесета

Сутринта на 3 февруари 1971 година, сряда, Франк Серпико почисти апартамента си, отиде на покупки и отнесе куп мръсни дрехи до близката пералня.

Макар за него и колегите му да бе определен редовен осемчасов работен ден, на практика те, както и другите екипи за борба с наркотиците, обикновено отиваха на работа само когато трябваше да се извърши някой арест или да се проведе наблюдение. Поддържаха връзка помежду си чрез централата в щаба на отдела в Манхатън. Предишния ден старшият на екипа, Гари Роутмън — слаб, посивяващ мъж, четири години по-възрастен от Серпико, — бе казал, че за сряда няма да имат работа, освен може би вечерта, но той щял да разбере това от един свой информатор. Серпико бе отговорил, че късно следобед ще бъде в апартамента си, ако имат нужда от него.

И тъй, след като привърши домакинската работа, Серпико отиде, както обикновено правеше веднъж в месеца, на тренировъчното стрелбище в Полицейската академия, за да се упражнява с автоматичния броунинг и другите си два револвера.

Когато се прибра, Роутмън се обади и каза, че информаторът му имал нещо за тях. Възможно било да направят два ареста и тъй като месецът бе в началото си, а през януари не бяха натрупали особен актив, не било зле да си опитат късмета. Обикновено Серпико носеше със себе си броунинга и тридесет и осемкалибровия пистолет с къса цев, а служебния револвер държеше в личния си сейф в една банка, за да не го откраднат, ако в негово отсъствие апартаментът бъде обран. Но на връщане от стрелбището банката беше затворена и той взе със себе си и трите пистолета. Когато влезе в четиридесет и девети участък, където се помещаваше отдел „Наркотици“ в Южен Бруклин, и свали якето си, един от мъжете възкликна:

— Господи, какво очакваш, революция ли?

Серпико и партньорите му отидоха в закусвалнята, за да се подкрепят с кафе и пай. Освен Роутмън в екипа бяха още Артър Чезаре — мургав италианец с черни коси и прав нос, и един новодошъл — Пол Хали, който имаше бледо кръгло лице и малки очички, напомнящи на Серпико две стафиди в курабийка. Една тема подчертано се избягваше в разговорите им с него. Никой от тях не споменаваше нищо, дори и с намек, за „комбината“ в Седми отдел.

Чезаре казваше:

— Знаете ли, синът ми се върна от училище… И какво, мислите, са го научили да пее? Оная гадна песен… „Ще победим“. Рекох му: „Да кажеш на учителя, че не искам да пееш това!“ Всичко идва от оня скапан комуняга — Мартин Лутър Кинг.

— О, аз не знаех, че Мартин Лутър Кинг е бил комунист — обади се Серпико с престорено удивление.

— Беше, разбира се. Имаше и членска карта.

— Виж ти — продължи Серпико, — това е интересна новина. Откъде я научи? От някой свой информатор ли?

— Хайде стига, всички го знаят.

— Добре — каза Серпико, без да се опитва повече да прикрива сарказма си, — ти си се погрижил. Казал си на детето да не пее. Това е чудесно. Но какво ще прави то, когато пак иде на училище? Ще седиш ли зад него, за да го оправдаеш, когато другите деца го попитат защо не пее с тях?

Чезаре се втренчи в Серпико.

— Не се тревожи — рече той. — Лично ще поговоря с учителя.

— Хайде да вървим! — каза Роутмън.

Информаторът на Роутмън беше млад пуерториканец, чиято най-ярка отличителна черта бяха очилата в златни рамки. Серпико дори не знаеше името му, макар че Роутмън го бе споменавал един или два пъти. Бил наркоман, когато станал информатор, а сега се смяташе, че е изоставил хероина. Според Серпико той, от една страна, носеше информация, а от друга, правеше машинациите си, но това беше нещо обикновено. Както казваше Роутмън, „той дава добра информация, а останалото не ни влиза в работата“.

Когато стигнаха до сградата, където живееше информаторът, Хали остана в колата, а Серпико реши да се качи заедно с Роутмън и Чезаре. И без това бе вкиснат от мисълта, че им предстои да направят още един глупав арест само за да изпълнят месечната си норма. Ако останеше в колата да слуша брътвежите на Хали, щеше да се вкисне още повече.

Информаторът ги покани да влязат и каза, че жена му я няма. Трябвало да я изчака да се върне, за да гледа децата. Едното беше момченце, може би петгодишно, а другото — момиченце, с една година по-голямо. И двете имаха големи черни очи. Серпико започна да говори с тях на испански, а в това време Роутмън и Чезаре си шушукаха нещо с информатора в ъгъла на стаята. Децата бяха очаровани от брадата на Серпико и той им позволи да си играят с нея. „Господи — мислеше си той, — те са единствените тук, с които се чувствувам близък.“ Най-сетне жената на информатора се прибра. Тя имаше привлекателна външност. Извини се, че е закъсняла, и загрижено попита дали някой би желал да пие кафе. Двамата му партньори отказаха, трябвало да вървят, но Серпико реши, че щом жената е била достатъчно любезна да ги покани, може да приеме. Освен това харесваше силното кафе, което пиеха пуерториканците. Тъй че останалите стояха прави, докато той отпиваше от кафето, смесено с горещо мляко, и мрачно се питаше дали жената на информатора знае с какво се занимава съпругът й.

После всички излязоха. В колата информаторът ги насочи надолу по Дригс Авеню, което пресичаше от север на юг уилямсбъргската част на Бруклин. В отсечката между двете последни преки, малко преди края на Уилямсбъргския мост откъм Манхатън, минаха край доста голямо, пететажно здание отдясно и информаторът каза, че познава един човек, който живее там — мъж на име Мамбо, търговец на наркотици. Заобиколиха две карета, върнаха се на Дригс Авеню и спряха от лявата страна край пуст училищен двор близо до едно кръстовище. От зданието, в което живееше Мамбо, ги делеше разстояние, малко по-голямо от половината между две пресечки.

Планът беше информаторът да заеме позиция във входа на зданието. Ако някой влезеше и излезеше оттам, трябваше да се опита да определи дали е направена „покупка“. Той познаваше повечето от хората, живеещи в съседство, можеше да разговаря с тях и ако откриеше някой, който „не е чист“, тоест носи хероин, трябваше да сигнализира, като свали очилата си и ги избърше с носната си кърпа.

Вече се бе стъмнило, Дригс Авеню беше слабо осветено, но близо до входа на зданието имаше улична лампа, която хвърляше достатъчно светлина, за да могат да наблюдават информатора с бинокъл. Но тримата партньори на Серпико така се бяха залисали в сладки приказки, че често забравяха да погледнат през бинокъла, когато дойдеше техният ред, и Франк, нетърпелив всичко това да приключи, най-сетне взе бинокъла и не им го върна. Беше седнал отзад. Опря бинокъла върху предната седалка и започна да се взира напрегнато. Раздразнението му растеше от минута на минута. Вече бе девет часът вечерта, а те киснеха тук повече от час. А и информаторът го вбесяваше — от време на време хлътваше в зданието и Серпико напрягаше очи в мрачината, за да види кога ще се покаже отново. Чезаре, стигнал до средата на някакъв виц, който разказваше, блъсна бинокъла с гърба си и Серпико избухна:

— Момчета, по служба ли сме или какво!

От време на време край колата минаваха хора, някои хвърляха към тях безразлични погледи и Серпико каза нервно:

— Ако продължаваме да висим тук, ще ни разберат кои сме.

А Роутмън отвърна:

— Спокойно, никой няма да разбере нищо.

Изведнъж Серпико видя, че информаторът сваля очилата си и започва да ги бърше.

— Ей — рече той, — това е сигнал! Сигурно е за жената с пазарската чанта.

Жената беше излязла от зданието и бе тръгнала в обратната посока, надолу по Дригс Авеню. Когато сви зад ъгъла, те я последваха с колата, изпревариха я и спряха между нея и следващата странична уличка. Партньорите на Серпико изскочиха от колата, а той остана вътре. Тримата мъже заобиколиха жената и единият започна да претърсва пазарската й чанта. На пресечката бе толкова тъмно, че Чезаре се върна в колата, за да вземе електрическо фенерче. Първото не работеше и когато той намери под седалката второ, което светеше, оказа се, че батериите му са почти напълно изтощени.

— За бога, защо никой не се грижи за тия неща? — измърмори ядосано Чезаре.

От колата Серпико успя да види, че нито в пазарската чанта, нито в портмонето на жената е намерено нещо подозрително и разбра, че партньорите му са в неловко положение. Жената, около двадесетгодишна, след като преодоля първоначалната изненада, започна да протестира на висок глас. Да я претърсят по-основно, означаваше да си навлекат какви ли не неприятности. Според правилата трябваше да я отведат в полицейския участък, за да бъде претърсена от жена полицай. В края на краищата колегите му се отказаха и пуснаха жената да си върви. Когато се върнаха при колата, Роутмън каза на Серпико:

— Няма що, много ни помогна!

— Защо, трима души не бяхте ли достатъчни за една жена?

— Карай — рече Роутмън, — тъй или иначе, от тоя арест нямаше да има голяма полза. Дайте да се върнем на старото място.

Отново паркираха колата край училищния двор и когато изминаха нови десет минути, без информаторът да даде сигнал, Серпико каза:

— Какво, по дяволите, ще правим? Цяла нощ ли ще висим тук?

Тогава се обади Роутмън:

— Защо не се качиш горе да видиш какво става? Тебе няма да те разпознаят.

„Ето — помисли си Серпико, — пак старата история.“ Намираха се в гето, населявано главно от пуерториканци. Видът на партньорите му, начинът, по който се бяха облекли, нямаше да затруднят и десетгодишно дете веднага да се досети, че са ченгета. А Серпико нямаше такива проблеми. В тази мразовита февруарска вечер той бе намъкнал ботуши, високи до над прасците, и дебели чорапи под работния си комбинезон. Носеше плътен пуловер с висока яка и кожен елек под подплатеното си войнишко яке, а около шията си бе омотал шал. Той излезе от колата. Влезе в една кръчма, купи си кутия бира и насочвайки се към зданието, започна да я надига, сякаш бе един от многото други безделници, скитащи се по улиците. Адресът беше Дригс Авеню № 778. Навремето сградата може би бе представлявала квартална забележителност. Каменната й фасада бе украсена с орнаменти, дори и името й, НОВЪЛТИ КОРТ, бе издялано в камъка, но сега очуканият параден вход бе задръстен с отпадъци, а боята от стените беше олющена.

Информаторът бе застанал във входа. Когато мина край него, Серпико леко вдигна очи, за да му покаже, че отива на покрива. Двама хлапаци бяха седнали на стъпалата, които водеха към преддверието. Те погледнаха за момент към Серпико и продължиха разговора си.

Серпико се изкачи до първата площадка. Тридесет и осемкалибровият му служебен револвер беше в избелялата торба от противогаз, метната на лявото му рамо, а автоматичният броунинг стоеше на обичайното си място в кобура на колана, от лявата страна, с дръжката напред. Франк измъкна тридесет и осемкалибровия си пистолет с късо дуло, пъхнат отдясно в колана, и го мушна в десния джоб на якето си. Ръката му също остана в джоба. Това бе предпазна мярка, която той винаги вземаше, когато участвуваше в акция за наркотици. За престрелки с агентите на „числата“ практически не се беше чувало, но хероинът бе нещо друго. Наркоманите бяха опасни — реакциите им никога не можеха да бъдат предвидени, а пласьорите, които не бяха в състояние да се откупят или по някакъв друг начин да уредят юридическата страна на въпроса, знаеха, че ги очаква дългосрочен затвор. Серпико продължи да се изкачва по стълбите, възхищавайки се на сложните плетеници на мозайката, които едва прозираха през напластената мръсотия. Стълбището миришеше силно на бульон от говежди кости, носеше се и тежката миризма на пържено свинско и achiote^[1]. Зад затворените врати се чуваха единствено звукът на телевизорите и музика. По стълбите нямаше никой, освен едно мръсно куче, опънало се пред самия изход към покрива. Серпико го прекрачи внимателно, надявайки се, че то няма да се разлае. Кучето дори не трепна и когато вече бе на покрива, Франк се досети защо. Вероятно защото най-обикновеното нещо в живота на едно куче беше това — да го прекрачват.

Въпреки студа из въздуха се носеше смрад на урина и покривът бе осеян с изсъхнали изпражнения. На светлината, хвърляна от голата електрическа крушка при горния край на стълбището, Серпико видя дузини празни полупрозрачни торбички и — което бе още по-лошо — изстискани туби от авиационно лепило, чиито изпарения децата дишаха, преди да преминат към истински наркотици. Ето, това беше целият ням ужас и позорът на един живот, обезсмислен от употребата на хероин. Серпико отново се замисли за безполезността и лицемерието на борбата с наркоманите и дребните пласьори, докато в същото време едри търговци като по чудо оставаха необезпокоявани.

В далечината отдясно се виждаха красивите гирлянди от синкави светлини, увенчали Уилямсбъргския мост по цялото му протежение, а зад реката върху нощното небе се открояваха величествените очертания на Уол Стрийт — изглеждаха съвсем близко и на Серпико се струваше, че ако се протегне, може да ги докосне. Сякаш гетото и покривът, на който бе застанал, не съществуваха. След няколко минути при него дойде информаторът.

— Какво стана? — попита той. — Хванахте ли мадамата? Тя не беше чиста.

— Не, спряха я, но не намериха нищо и я пуснаха.

— Тя не беше чиста. Носеше хероин. Трябваше да я задържат.

— Да, но не я задържаха и туйто — рече Серпико. Ония хлапаци долу на стълбите казаха ли нещо за мене?

— Не, освен че си някакво смахнато хипи, което отива да си купи хероин.

Серпико се засмя и попита информатора дали знае в кой апартамент работи пласьорът Мамбо. Информаторът отговори, че апартаментът е 3-Г, на третия етаж, непосредствено до стълбището.

— Добре — каза Серпико. — Ти се върни долу и при нужда дай сигнал на останалите. Аз ще постоя тук и ще видя дали няма да забележа нещо.

Сградата имаше форма на буквата „П“. Двете крила бяха успоредни на улицата и Серпико прецени, че ще успее да надникне в апартамент 3-Г от покрива на отсрещното крило. Но тогава съобрази, че прозорците на апартамента са разположени на обратната страна, в далечния край на сградата, тъй че нямаше удобно място, от което да ги наблюдава. Промъкна се между разхвърляните по покрива вехтории и погледна надолу към Дригс Авеню. Успя да види информатора, застанал точно под него, и двама мъже на отсрещния тротоар. В същия момент двамата мъже бързо пресякоха улицата към зданието. Серпико се спусна обратно по стълбите и спря между четвъртия и третия етаж. На площадката на третия етаж блещукаше слаба светлина, но самите стълби бяха тъмни. Чу шум от приближаващи се стъпки и надвесен над перилата, видя как двамата мъже спряха пред вратата на апартамент 3-Г и почукаха. Чу се приглушен отговор. Единият от мъжете попита за Мамбо. Вратата се открехна, бяха разменени още няколко думи и човекът, който бе почукал, подаде пари. Вратата се затвори, после се отвори отново. Серпико видя да подават нещо отвътре и двамата мъже забързаха надолу по стълбите. Серпико ги последва до улицата. Тръгнаха към колата, в която бяха партньорите му, и той ги посочи — бяха съвсем млади, едва навършили двадесетте. Партньорите му изскочиха от колата, сграбчиха ги и намериха две торбички с хероин у оня, когото Серпико бе видял да подава парите на човека в апартамента.

Серпико описа какво се бе случило и Роутмън каза:

— Добре, дайте да хванем тоя Мамбо.

— Как ще постъпим? — попита Серпико.

— Хм… ами… ти ще идеш да купиш хероин. Важното е веднъж да ти отворят вратата. Какво толкова, до дяволите, нали говориш испански?!

Такъв вид задача не влизаше в задълженията на Серпико. Правенето на покупките бе работа на тайните агенти от отдел „Наркотици“. Но той се съгласи. След пет минути всичко щеше да е приключено и щеше да се прибере вкъщи.

Сложиха белезници на младежа, у когото бяха намерили двете торбички с хероин, и го оставиха в колата с Хали, а Роутмън и Чезаре придружиха Серпико до сградата на Дригс Авеню № 778. Двамата хлапаци, които първия път не бяха обърнали внимание на Серпико, все още седяха на стъпалата във входа. Сега единият му подвикна:

— О, ченге, здрасти!

Серпико си помисли: „Аха, хлапето поумнява!“ Докато се качваха по стълбите, попита Роутмън:

— Разбра ли името на оня младеж — за да мога да кажа кой ме изпраща?

Роутмън отговори:

— О, не точно. Май беше Джо или Тони… или нещо такова. Нека бъде Джо.

Както се оказа по-късно младежът, оставен под надзора на Хали, се наричаше Луис.

Площадката на третия етаж, както и останалите в сградата, беше дълга и доста тясна. Имаше по един апартамент в двата края, а вратите на останалите жилища гледаха към стълбите. Вратата на апартамент 3-Г беше отдясно, там, където стълбите стигаха до площадката. Чезаре спря едно-две стъпала по-надолу и се прилепи към стената. Роутмън, застанал на площадката, се притисна към вратата на съседния апартамент.

Вратата на апартамент 3-Г бе боядисана в червено. На места боята беше ожулена и под нея прозираше ламаринена обшивка. Имаше и шпионка. Серпико бръкна с дясната си ръка в джоба на войнишкото яке и стисна тридесет и осемкалибровия неслужебен пистолет. После почука на вратата със свободната си ръка.

Чу, че някой се приближава. Шпионката щракна и през нея погледна едно разкривено око.

— Трябва ми нещо — каза Серпико на испански и после смънка: — Праща ме Джо.

Гласът зад вратата извика:

— Мамбо, ей, Мамбо!

Вратата внимателно се открехна и Серпико видя, че е подсигурена с верига. Той бързо отстъпи, приведе лявото си рамо и очаквайки, че Роутмън и Чезаре са зад него, блъсна вратата с всичка сила.

Веригата издрънча. Вратата започна да поддава и Серпико продължи да набляга върху нея, като постепенно се извърташе, тъй че главата и дясната горна част на тялото му да се промушат в отвора. Вече можеше да се види, че на стената в антрето има малка ниша, не много по-широка от самата врата. Нишата беше почти тъмна, върху нея падаше само слаб лъч светлина откъм кухнята, която бе в съседство.

Изведнъж вратата отново започна да се затваря и в полумрака Серпико различи фигура, може би две, ниско приведени, да я блъскат срещу него. Той извика:

— Полиция! Горе ръцете!

Който и да блъскаше вратата отсреща, имаше това предимство, че можеше да използува ръба на нишата за опора.

Серпико чу някой да крещи: „Мамбо! Мамбо!“, и видя млад мъж с тясно лице бързо да се приближава откъм кухнята.

Тялото на Серпико бе наполовина вътре, притиснато от вратата. Краката му се бяха вклинили в пролуката в неудобна поза. Дясната му ръка се бе опряла в близкия ръб на нишата и той отчаяно се мъчеше да измъкне пистолета от джоба на якето си. Извърна глава и погледна назад през пролуката. Видя партньорите си на площадката — стояха там, сякаш се бяха вкаменили.

— Какво чакате, копелета такива?! — изкрещя Серпико. — Помогнете ми, бутайте!

Той обърна главата си и с едно последно отчаяно усилие успя някак да придвижи дясната си ръка достатъчно, за да измъкне от джоба тридесет и осемкалибровия пистолет. Тогава видя пистолета, насочен към лицето му — дулото бе може би само на две-три педи.

Спомняше си, че тогава сякаш наблюдаваше всичко като на филм със забавени кадри. Видя пистолета, после изведнъж лумна огромна светкавица — не малкото пламъче, което се вижда при стрелба с пистолет, а грамадна, гигантска светкавица, изригнала право пред очите му, обагрена в червено, оранжево и жълто. Почувствува пареща болка, пронизваща главата му, и разбра, че е прострелян. Като юноша бе играл доста бокс. Усещането, което изпита, беше същото, както ако получиш силен удар по носа. Помисли си: „И това ли е всичко?“

Действието се развиваше някак си много бавно, като насън. Когато избухна ослепителната светкавица, Серпико тъкмо беше измъкнал револвера си. Той бе нагласен на единична стрелба, спусъкът му беше много мек, най-лекото рефлекторно дръпване бе достатъчно и Серпико отвърна на изстрела почти едновременно.

Шумът от първия изстрел, който бе изпратил куршума в лицето на Серпико, беше тъй мощен и зашеметяващ, както и придружаващата го светкавица — сякаш той бе пъхнал главата си във варел и някой бе хвърлил вътре граната, — и сега ответният изстрел стигна до съзнанието му като слабо, далечно ехо на първия гърмеж.

Серпико тежко се свлече от пролуката назад върху мозайката на площадката и нарани дясната страна на челото си. Краката му все още бяха затиснати между вратата и касата. Опита се да ги освободи и почувствува, че го извличат от вратата.

Лежеше на дясната си страна. Виждаше кръвта, която шуртеше край очите му, плискаше се върху стената и се стичаше надолу. Чезаре се бе надвесил над него и Серпико каза:

— За бога, опитай се да спреш кръвта. Използувай шала ми.

Чезаре започна да попива кръвта и той искаше да му извика: „Не така бе, копеле такова!“, но се давеше от кръвта в устата и гърлото си и не можеше да произнесе думите. Някъде зад себе си чу вика на Роутмън: „Полиция! Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце!“, и истеричния плач на някаква жена в апартамента. Помисли си: „Аз лежа тук и кръвта ми изтича, а той им разправя да излязат с вдигнати ръце.“ Обзе го страхотна слабост. Така, както в този момент, се бе чувствувал като момче — главата му клюмаше над домашното упражнение, беше тъй уморен, искаше му се да си легне. Сега се напрягаше да задържи очите си отворени, мислеше си, че само ако успее да не изгуби съзнание, няма да умре.

Първите окуражаващи думи, че ще се оправи, че помощта пристига, бяха казани не от партньорите му, а от някакъв съсухрен старец, който внезапно коленичи край него.

— Бъди спокоен — говореше му старият човек с испански акцент, — аз повиках полицията. Полицията иде. Бъди спокоен! — И стискаше ръката му.

Серпико чу воя на сирената, полицейска сирена, и легнал на мръсната мозайка на площадката, долови стъпки, които отекваха по стълбите, сетне видя двама униформени полицаи. Един от партньорите му каза:

— Ние сме от „Наркотици“. Той изпълняваше задача.

Един от униформените полицаи погледна недоумяващо надолу към брадатото лице на Серпико и възкликна:

— Какво, той е ченге?!

После, съвзели се от изумлението си, двамата полицаи бързо го вдигнаха. Ръцете му висяха безпомощно. Понесоха го надолу по стълбите, излязоха от Дрипс Авеню № 778, като минаха край двамата хлапаци и информатора, които все още бяха във входа, поставиха го внимателно на задната седалка на радиоколата, включиха сирената и се понесоха към болницата „Грийнпойнт“. Там неподвижното, подгизнало в кръв тяло на Франк Серпико бе откарано в кабинета за спешни случаи и първата сестра, която се приближи до него, сподавено изхлипа, че е мъртъв, но сетне го чу как се опитва да каже нещо.

 

 

Докато Серпико лежеше проснат на площадката пред вратата на апартамент 3-Г, Едгар Ечевария, или тъй нареченият Мамбо — двадесет и четири годишен наркоман и пласьор на хероин, — който бе стрелял в него, успя да се измъкне.

В апартамента беше някой си Рубен Таратс. Тази вечер той бе там заедно с брат си и сестра си, която беше приятелка на Мамбо. Сестра му каза, че когато започнало блъскането на вратата и се чула стрелба, тя била в една от стаите и гледала телевизия. Мамбо, придържайки окървавената си ръка, влетял в стаята и извикал: „Полиция, ранен съм, ранен съм!“ После той и брат й Рубен излезли през прозореца и се спуснали по аварийната стълба, служеща за бягство в случай на пожар.

След като разпитаха нея и другия й брат, разбраха, че едно от вероятните места, на които може да се е укрил Мамбо, е апартаментът на една друга негова приятелка в Уилямсбърг. Къщата бе обкръжена и към два и петнадесет сутринта на 3 февруари, докато се опитваше да се измъкне през задния прозорец на втория апартамент, Мамбо беше забелязан от полицая Максуел Кац и прострелян в стомаха. Кац си бил вкъщи в Северна Масапека, Лонг Айланд, когато чул да съобщават по телевизията за престрелката и тръгнал с колата си към Бруклин, за да помогне при издирването на човека, ранил Серпико. Според думите на Кац той видял как през прозореца се прехвърля някакъв мъж — дясната му ръка била превързана с носна кърпа, а в лявата държал пистолет.

— Той се прицелваше в мен — каза Кац — и аз стрелях.

У Мамбо беше намерен двадесет и два калибровият пистолет, с който бе стрелял срещу Серпико, както и тридесет и осемкалибровият револвер с къса цев, изпуснат от Серпико на пода пред нишата.

С револвера бе изстрелян един патрон.

 

 

Когато първоначалните опасения на висшето командуване на Полицейското управление, че Серпико е бил прострелян от друг полицай, се оказаха неоснователни, всички си отдъхнаха облекчено. Но понеже бяха стреляли именно по Франк Серпико, незабавно бе организирано разследване, за да се уточнят обстоятелствата на престрелката и да се разбере дали Серпико не е жертва на организиран заговор.

Както Артър Чезаре, така и Гари Роутмън бяха разпитани в ранните часове на 4 февруари — разпитът на Чезаре започна в три часа и четиридесет и три минути, а на Роутмън — в четири часа и седем минути. Казаха им, че могат да ползуват услугите на адвокат, но и двамата се отказаха от това право.

Чезаре заяви, че тъкмо преди Серпико да почука на вратата, той бил заел позиция на стълбите вдясно от него, а Роутмън стоял отляво, до вратата на съседния апартамент. Той потвърди, че Серпико е блъснал вратата, но направеното от него описание на положението, при което Серпико останал притиснат наполовина вътре и наполовина отвън и отчаяно се опитвал да се освободи, не беше особено убедително. „Франк не успя да отвори вратата докрай и затова помоли Гари и мене да му помогнем.“ Според разказа на Чезаре двамата се готвели да се притекат на помощ, когато от апартамента се чул „изстрелът, поразил Франк“. Серпико започнал „да се свлича“. Чезаре се опитал да го задържи.

— Когато се наведох — каза той, — се чу втори изстрел. Тогава се опитах да издърпам Франк, но кракът му бе заклещен в пролуката на вратата, и докато го теглех, видях оттам да се показва пистолет. Тогава стрелях в пистолета. Именно тогава Гари извика: „Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце!“

В заключение запитаха Чезаре дали Серпико е стрелял с револвера си. Той отговори:

— Мисля, че не.

Разпитан отделно, Роутмън заяви:

— Вратата бе полуотворена. На нея имаше подсигурителна верига. Някой се опитваше да я затвори. Тогава чух изстрел. В този момент бях точно зад Серпико и му помагах да бута вратата навътре.

Роутмън каза още, че видял проблясването на изстрела в апартамента и на свой ред изстрелял два куршума. После казал на Чезаре „да иде да повика линейка“ — това не бе споменато от Чезаре в първоначалното му описание на случката. Роутмън добави, че отишъл в един съседен апартамент и също се обадил по телефона за линейка, като казал, че е полицай, и обяснил, че друг полицай е прострелян. При положение че и Чезаре е бил изпратен — по същата работа, — това означаваше, че тежко раненият Серпико е бил оставен без всякаква грижа.

Изобщо не стана дума за стареца, който бе коленичил на площадката край обляния в кръв Серпико и му бе казал да бъде спокоен, защото е повикал полицията. Но сигналът, с който изпратиха радиоколата в помощ на Серпико, бе „десет-десет“ — това означаваше „Има престрелка“, обичайния шифрован сигнал за престрелка между неизвестни противници, — а не „десет-тринадесет“, който известяваше „Помогнете на патрула“ и се излъчваше автоматически, когато някой полицай се намираше в затруднено положение или бяха стреляли по него.

И двамата — Роутмън и Чезаре настояха, че не Серпико, а те в края на краищата са скъсали подсигурителната верига. Малко по-късно същата сутрин, основавайки се на информацията, получена при разпитите, един от говорителите на полицията съобщи на репортерите, че Серпико почукал на вратата на апартамент 3-Г и поискал да купи хероин, вратата била полуотворена, подсигурена с верига, а Серпико се опитал да влезе със сила, че според показанията на свидетелите от вътрешността на апартамента били дадени два изстрела и един от тях улучил Серпико, който „паднал в тесния отвор между вратата и касата“.

Как е могло да се случи това, така и не се разбра. Обикновено подсигурителните вериги, включително и тези в апартаментите на Дригс Авеню № 778, имаха дължина около една педя — точно колкото човекът отвътре да види кой е пред вратата или да поеме парите и да подаде торбичката с хероин. Междувременно в един полицейски доклад от 9 февруари 1971 година също се съобщаваше за падането на Серпико „в тесния отвор между вратата и касата“, но в крайна сметка престанаха да споменават тази подробност. Както забеляза сухо един помощник-прокурор в Бруклин, „тази верига трябва да е била дълга цял метър“.

Разпитан отново на 19 март, Чезаре си припомни:

— Аз стрелях в апартамента, когато двама от престъпниците излязоха през прозореца и се заспускаха по аварийната стълба. Тогава изтичах надолу по стълбището, за да повикам подкрепление и линейка.

Роутмън, от друга страна, сега каза:

— Чак след пристигането на подкреплението заповядахме на обитателите да излязат с вдигнати ръце.

Според Роутмън един от куршумите, изстреляни от апартамента, изсвистял съвсем близо край него. Описвайки вълнението си в този момент, той каза:

— Бяхме, така да се каже, в шоково състояние. — И добави: — Двамата с Чезаре се убедихме, че Франк Серпико е усърден и сърцат полицай. Ще почувстваме липсата му, защото изглежда, че дълго време няма да бъде сред нас.

Третия път Роутмън и Чезаре се явиха да дадат показания пред Съвета за удостояване с награди, който им изказа благодарност, че са помогнали да се спаси животът на Серпико. Като обсъди обстоятелствата, съветът реши, че отделните несъвпадения в показанията им се дължат на „естественото смущение“, и им присъди награди за „Особени заслуги“ — петото поред от осемте отличия, с които някой можеше да бъде удостоен от Полицейското управление. Полицаят Максуел Кац, доброволно дошъл в града и прострелял човека, който едва не бе убил Серпико, получи същата награда. По-късно, когато Серпико срещна Кац, му каза съчувствено:

— Ако не бях аз, а някой друг, щяха да те повишат.

 

 

Слуховете, тихите подмятания, че на Франк Серпико е бил скроен „номер“, дори без знанието на партньорите му, продължаваха, ала много хора никога нямаше да разберат дали в тях е имало нещо вярно. На самия Серпико оставаше единствено горчивият спомен за вечерта на 3 февруари. Той никога нямаше да прости на партньорите си, че не му се бяха притекли на помощ, когато се бе опитал да отвори с рамо вратата в сградата на Дригс Авеню.

Серпико беше в Еврейската болница в Бруклин от около седмица, когато Артър Чезаре дойде да го види. Лявата страна на лицето на Франк все още бе подута и парализирана, осеяна със синкаво-жълти петна. Лявото му око беше оградено с тъмносин кръг и почти затворено. Речта му си оставаше неясна, тъй като куршумът бе засегнал челюстта му. Серпико погледна Чезаре със здравото си дясно око и прошепна:

— Защо не се върнеш в академията да се научиш как се стреля?

— Ако се заяждаш, няма да ти дам това — каза Чезаре и смутено му подаде един плик. — Часовникът ти.

— Остави го и се махай.

— Намерих го на пода.

— Може да ти дадат медал за тая работа.

— Какво помниш ти? Беше в безсъзнание. Не знаеш какво се случи.

— Спомням си много добре — каза Серпико.

— Аз те задържах, след като стреляха в тебе. Поставих те на пода най-внимателно.

— Дрън-дрън! Тогава как стана тая работа? — попита Серпико, сочейки контузията на дясната страна на челото си, получена при падането му върху мозайката на площадката. — Хайде да ми направиш една услуга — омитай се оттук, преди да съм повикал сестрата!

Чезаре се поколеба, остави плика и излезе.

 

 

Серпико прекара в болницата общо шест седмици. След като спешната операция за изваждане на парчетата от куршума бе отложена, главното опасение на лекарите беше, че може да се наложи да отварят черепа, за да зашият скъсаната мозъчна мембрана. Но масивните вливания на антибиотици, с надеждата тази операция да се избегне, свършиха работа и към края на февруари — три седмици и половина след като изнесоха Серпико от сградата на Дригс Авеню — разкъсването зарасна само̀ и зловещият кръвенист мозъчен ликвор спря да изтича от ухото му.

Когато опасността от фатално възпаление на менингите отмина, неврохирурзите Арън Бърман и Зеки Ъгър отново насочиха вниманието си към парчетата от куршума, особено към онова, което бе заседнало в шията, в непосредствена близост със сънната артерия. Серията от рентгенови снимки, направени в три проекции още докато вливаха антибиотиците, показаха, че парчето не се е изместило от първоначалното си място. Сега, на 1 март, бе направено ново изследване, за да се определи точното разположение на парчето спрямо артерията. Вкараха в нея игла, впръскаха контрастна материя и направиха нова серия рентгенографии. Те потвърдиха резултата от предишното изследване — парчето се беше спряло встрани от артерията, точно на половин сантиметър, и не се бе изместило от момента на раняването.

Трябваше обаче да бъде взета под внимание опасността от образуване на аневризма — издуване на артериалната стена край парчето от куршума, — която би могла внезапно да наруши функцията на мозъка или сърцето, или пък да причини разкъсване на самата артерия. Но лекарите Бърман и Ъгър отново решиха да не оперират. Основанията им бяха три: първо, лицевите нерви на Серпико, които се възстановяваха от първоначалната си парализа с изненадваща бързина, можеха да бъдат сериозно увредени; второ, при такава деликатна операция можеше да бъде увредена самата артерия или някое от нейните разклонения; и трето, имаше, макар и малка вероятност изобщо да не успеят да открият парчето. Както Бърман, така и Ъгър бяха от неврохирурзите, които предпочитаха да не прибягват до операция, ако това не е абсолютно наложително, а да оставят парчето на мястото му, при положение че общото състояние се развива все така благоприятно. Имаше, разбира се, и нещо, което не можеше да се предвиди. Всеки момент парчето би могло да започне да се измества и Серпико трябваше да се подлага на периодически проверки до края на живота си.

Вероятно Серпико щеше да бъде изписан през следващата седмица, но изведнъж температурата му се повиши и той започна да се оплаква от болки в левия крак. Оказа се, че е развил флебит — възпаление на вените, причинено от продължителния постелен режим. Опасността идеше от това, че към белите му дробове можеше да бъде отнесен смъртоносен кръвен съсирек. След пет дни обаче температурата му се нормализира и отокът на крака му бе овладян.

Серпико прекара в болницата още една седмица. В документацията бе отбелязано, че настроението му е добро, и д-р Ъгър, който бе проявил толкова голям личен интерес към него, дойде в стаята и най-после го уведоми за бъдещото му състояние. Поради сътресението, предизвикано от куршума в слепоочната кост на черепа, той щеше да остане завинаги глух с лявото ухо. След като преживя първоначалния шок от тази новина, Серпико започна да гледа на нея философски. В сравнение с всички други беди, които биха могли да го сполетят, това нещастие не изглеждаше особено голямо.

Напусна болницата на 15 март с полицейска кола без отличителни знаци. Откараха го в бруклинското районно управление, за да вземе нещата си — автоматичния броунинг и тридесет и осемкалибровия служебен револвер (третият пистолет бе задържан като веществено доказателство против Мамбо), както и кашона, в който бяха дрехите му. Когато се прибра в апартамента си на Пери Стрийт и отвори кашона, видя, че окървавените му дрехи са пъхнати в найлонов плик. Разкъса плика, за да ги извади. Все още лепнеха от кръвта, с която бяха напоени на 3 февруари. Запази ботушите си, а всичко останало изхвърли.

Още на другия ден, след като се прибра у дома, кракът отново започна да го боли и той бе принуден да се придвижва с инвалидна количка в продължение на около три седмици. След това, когато състоянието на крака му се подобри, той слизаше, куцукайки, до кея на река Хъдсън, като се подпираше на бастуна — рапира — бе го купил, за да си помага при ходене, а и като допълнително средство за защита, от каквато чувствуваше нужда, независимо от обстоятелствата около раняването му. Седеше на слънце, понякога с часове, заедно с английската си овчарка Алфи, клекнала на стража край него. Опитваше се да не мисли за нищо, да забрави грозотата на миналото, не му се искаше дори и да крои планове за бъдещето — беше му достатъчно само да съзерцава плаващите по реката кораби и да очаква силите му да се възстановят.

Понякога изпадаше в странен унес и веднъж му се стори като в просъница, че е застанал пред съда на мястото на свидетелите и дава показания по общоприетия за полицаите начин. Серпико често имитираше на шега пред приятелите си предвзетия им начин на изразяване: „Да, имаше такъв момент, в който аз наблюдавах нарушителя, който разглеждаше гореспоменатия хартиен плик и нанасяше върху същия бележки с жълт молив.“ Всички се разсмиваха, а Серпико продължаваше: „До обвиняемия се приближиха няколко непознати лица от мъжки пол и след кратък разговор с него му връчиха щатски парични знаци под формата на банкноти и/ или монети, които той в действителност прие и ги постави в десния джоб на панталона си. След последното подобно деяние аз напуснах наблюдателния си пост, където се бях засекретил от шестнадесет часа, приближих се до гореспоменатия нарушител и го арестувах, при което той каза: «Началство, не можем ли да уредим някак тая работа?»“

Там на кея, докато седеше полузадрямал на слънцето, всичко му се струваше объркано. Той стоеше на свидетелското място, а съдебната зала бе изпълнена с негови приятели, които се смееха. Той даваше показания срещу една проститутка и казваше: „Аз наблюдавах как обвиняемата заприказва няколко непознати лица от мъжки пол. По едно време минах край обвиняемата и рекох: «Добър вечер», и въпросната обвиняема ме попита дали искам да се позабавляваме, на което аз отвърнах: «Нямам нищо против да вечеряме заедно и да пийнем по няколко чашки», и тогава обвиняемата заяви, че не разполага с цялата нощ, защото трябва да си върти бизнеса.“ После изведнъж се чуваше да крещи на приятелите си в съдебната зала: „Какво смешно има? Вече не е никак смешно!“, и се пробуждаше от унеса си, облян в пот.

През май, все още неоздравял напълно, с пристъпи от внезапно връхлитащо го зашеметяващо главоболие, Серпико отстъпи пред увещанията на Купър и отиде в Дирекцията на полицията, за да получи златната си детективска значка от новия полицейски комисар Патрик Мърфи. „По дяволите, Франк! — бе казал Купър. — Не се отказвай от нея. Ти я спечели, заслужаваш я.“

Това би трябвало да бъде най-щастливият ден в живота му, кулминацията на всичко, за което бе копнял от момента на постъпването си в Полицейската академия. Сега, когато получи значката, му беше все едно.

 

 

Разбира се, съседите на Серпико от Гринич Вилидж вече бяха научили кой е той и за негово учудване, вместо да го заклеймят като полицай, започнаха да прииждат при него на върволица с проблемите си, за които се страхуваха да се обърнат към полицията или мислеха, че тя няма да направи нищо, за да ги реши — един хомосексуалист, тероризиран от мъжа, с когото живееше; възрастен търговец, изнудван от инспектора по строежите; съдържател на ограбен с взлом магазин за хипита; бяло момиче, опитващо се да се отърве от негъра, с когото живееше и който го заплашваше, че ще го пребие, ако избяга. Иронията беше пълна. Сега го търсеха, за да свърши всички онези неща, които според него бяха главното задължение на служителите на полицията — да помагат на хората.

Една вечер в апартамента на Серпико се бяха събрали група приятели, пиеха вино и бъбреха. Някой предложи да сформират местна на Гринич Вилидж — доброволна обществена организация за поддържане на реда и нравствеността и незабавно, с одобрителни възгласи и наздравици, Серпико бе избран за неин ръководител. Не закъсня и най-големият триумф на организацията — той щеше да се запомни завинаги като „аферата на калдъръмената Хъдсън Стрийт“. Хъдсън Стрийт минаваше недалеч от апартамента на Серпико и беше една от последните улици в града, застлана с калдъръм, от деветнадесети век. Част от улицата бе разкопана, за да бъдат инсталирани нови телефонни кабели, и едно момиче, запален член на организацията, каза на Серпико, че хората крадат камъните за спомен и че нещо трябва да се направи. Серпико не смяташе, че това действително е особено важно, но когато на другата вечер той, момичето и друга двойка излизаха от един магазин за хранителни стоки, Франк каза:

— Говорехме за вълка, а той бил в кошарата!

При близката пресечка до голяма купчина камъни край изкопа плещест мъж в тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка вземаше от камъните по два наведнъж и ги хвърляше в един пикап. Момичето, доста крехко и нисичко, забърза към мъжа и каза:

— Извинете, мистър, но това, което правите, не е особено красиво. Тази зона на Вилидж е историческа забележителност. Как, според вас, ще изглежда улицата, когато отново започнат да подреждат настилката, а камъните се окажат недостатъчни?

Здравенякът я изгледа:

— Слушай, сестричке, гледай си работата и ме остави да гледам своята.

— А я си представете, че моята работа е да ви арестувам? — каза момичето и ядосано се върна при Серпико с ръце на хълбоците. — Е, Франк?

Серпико въздъхна и тръгна към мъжа.

— Ей, защо не правите каквото ви казва младата дама? — попита той. — Оставете камъните обратно и си вървете по пътя! — После показа значката си.

Човекът изгледа Серпико, брадата му, широкия му дочен панталон, сандалите, после значката и отговори:

— Голяма работа, и аз имам такава значка в джоба си, но ако изглеждах като тебе, не бих ходил насам-натам да я показвам!

За момент Серпико остана безмълвен, после каза с най-служебния тон, на който беше способен:

— Ако имате такава значка в джоба си, ще ме разберете. Гражданите от този квартал ми се оплакаха и аз вземам под внимание тяхното оплакване. Ще спрете ли да товарите камъни или…

— Добре, приятелче, ти изпълни свещения си полицейски дълг и ако искаш, мога да почакам малко зад ъгъла.

— Просто изчезвай — каза Серпико — и не се връщай!

След като мъжът си отиде, момичето запита:

— Франк, защо го пусна?

— Той беше полицай — отговори Серпико.

— Какво значение има?

— Боже господи! — възкликна Серпико. — Той има пистолет и аз имам. Искаш да започнем да се стреляме за два камъка ли? Но не се тревожи. Взех регистрационния му номер, ще го издирим.

Един от преките резултати от публикуването на серията статии в „Ню Йорк Таймс“ за корупцията в полицията и широката гласност, дадена на разследването, провеждано от комисията на Нап, беше, че Сидни Купър замести Джоузеф Макгъвърн като заместник-главен инспектор и пое командуването на всички отреди за борба с корупцията в управлението. Тъй че Серпико се обади на Купър и му обясни какво се бе случило. На другия край на жицата Купър избухна.

— Само това ти трябва сега, след всичко друго! — изкрещя той. — Да се забъркаш в разправия с полицай заради някакви си проклети камънаци!

— Добре, шефе — каза Серпико с възможно най-сериозен тон, — не че за мене това има особено значение. Но се обаждам от името на Доброволната организация за поддържане реда и нравствеността във Вилидж.

— От чие име?

С ясното съзнание, че в момента управлението се намира в изцяло отбранителна позиция и че дори Купър ще вземе под внимание сигнала на една организирана обществена група, Серпико повтори:

— Нали знаете, Доброволната организация за поддържане на реда и нравствеността във Вилидж.

Седмица по-късно Купър намусено съобщи на Серпико, че може да каже на „проклетата организация“, че въпросният мъж наистина е полицай и бил заловен да строи с камъните от калдъръма на Хъдсън Стрийт огнище в задния двор на къщата си в Стейтън Айланд, и че ще бъде подведен под отговорност от органите на управлението.

— Чудесно, шефе! Ще предам новината още сега — отговори Серпико. — Сигурен съм, че организацията наистина ще оцени това!

Но за Франк Серпико случката имаше отрезвително странично въздействие. Самият факт, че се бе наложило да се обърне към самия Купър за подобно нещо, му даваше да разбере ясно, че позицията му в управлението не е завидна, и дълбоко у себе си той усети, че дните му като полицай са преброени.