Питър Маас
Серпико (5)

Глава пета

Втората „съболезнователна“ картичка пристигна в Еврейската болница на 10 февруари 1971 година, седем дни след като бяха стреляли във Франк Серпико. Беше картичка, която някой, неспособен да намери собствени думи, би изпратил на приятел или познат, загубил близък човек. Печатният текст гласеше:

ИСКРЕНО СЪЖАЛЯВАМ

Ала сега тя съдържаше ръкописна добавка: „че не ти пръснаха мозъка, гаден плъх. Все пак дано пукнеш!“.

Ухото му продължаваше да тече, но не така обилно. Големите дози антибиотици бяха предотвратили — поне до момента — развитието на инфекция и имаше всички основания да се очаква, че разкъсаната мозъчна обвивка е започнала да заздравява. В противен случай щеше да се наложи хирургическа намеса, тази възможност все още не бе изключена. Евентуалната операция беше деликатна — неврохирургът би трябвало да стигне чрез страничен достъп до основата на мозъка — и като всяка операция от този род носеше голям риск, особено от непредвидим и неконтролируем мозъчен оток.

Лявата половина на лицето на Серпико все още бе парализирана и устата му — все така изкривена, но той можеше да отваря десния й ъгъл достатъчно, за да говори разбираемо и да поглъща бебешката си диета, на която премина, след като престанаха да го подхранват по венозен път.

Най-неприятни бяха пристъпите от шеметно главоболие, които го връхлитаха с коварна неочакваност.

Помоли да му дадат огледало и видя вляво от носа си запушената с кръвен съсирек дупка от куршума. Тя му се стори абсурдно безобидна в сравнение с другите белези. Той изглеждаше като боксьор след тежък мач. Отокът бе почти спаднал, но лицето му беше покрито с петна. Лявото око, заобиколено с тъмносин кръг, все още стоеше полупритворено. Франк си помисли, че брадата придава на физиономията му пиратска осанка. Една от сестрите се опита да го предума да се обръсне, но той отказа. Харесваше му корсарският вид, който бе придобил.

Същия следобед, когато получи втората анонимна картичка, го закараха върху носилка на колелца за нова серия рентгенови снимки, наречени томограми. Изследването представляваше продължителен процес, при който цялата му глава почти сантиметър по сантиметър бе заснета на различни нива и в различни равнини, тъй че неврохирурзите да разполагат с по-точна и триизмерна картина на заседналите метални парчета. Потвърди се, че те всички са в зоната на костния масив зад ухото и че едно от тях е съвсем близо до сънната артерия. Точно това парче и възможността то да се измести бяха причина за най-сериозните опасения. Но томограмите показаха, че за момента първоначалното му положение не се е променило.

Серпико се намираше под прякото наблюдение на шефа на неврохирургическото отделение, д-р Алън Дж. Бъркман, и помощника му, д-р Зеки Ъгър, бивш корабен лекар от турския военен флот. Той бе следвал в Съединените щати и се беше върнал там след приключване на службата си във флота. Д-р Ъгър не бе лекувал американски полицай, още по-малко такъв като Серпико, и очарован от пациента си, прояви към него интерес, надхвърлящ служебните му задължения. Навестяваше го всеки следобед, за да побъбри с него няколко минути, и се стараеше да повдигне духа му. След като направиха томограмите, той съобщи на Серпико колко окуражителни са резултатите.

Но Серпико се вълнуваше от нещо друго.

През по-голямата част от първата седмица, прекарана в болницата, той бе лежал на дясната си страна, безразличен към околната обстановка. От два дни обаче започна да осъзнава какво става край него. От време на време повдигаха горната част на леглото му за по няколко минути. Франк забеляза, че когато някой му заприказва, трябва да обръща към него дясната половина на главата си, за да чува добре. Предполагаше, че лявото му ухо е запушено от засъхналата в него кръв, и сега попита д-р Ъгър скоро ли ще започне да чува нормално.

Това усложнение вече беше отбелязано в болничния картон на Серпико. Д-р Ъгър знаеше, че то е последица от индиректната травма в резултат на причиненото от куршума сътресение на костната част на ухото и че на практика шансовете за възстановяване са равни на нула. Но отвърна само, че всичко е въпрос на време. Той не виждаше никакъв смисъл да каже на и без това страдащия Серпико, че освен всичко друго по всяка вероятност ще остане завинаги глух с едното ухо.

Когато пристигна първата картичка, в която го наричаха „капут“, Франк бе все още тъй замаян, че не й обърна сериозно внимание. Но втората, със злобното обвинение „гаден плъх“, го засегна дълбоко и той изпадна в мрачно настроение. Когато предприе самотната си борба срещу корупцията в Полицейското управление, Серпико бе вярвал, че злината е заложена в системата, а не в отделните полицаи, и сега си задаваше въпроса какви бяха хората, които можеха да му пращат подобни картички. И дали това наистина показваше, че го мразят толкова много?

Не можеше да се примири с мисълта, че го считат за „плъх“, тоест предател, шпионин. Друго би било, ако се беше заклел във вярност, да речем, към мафията и след това бе издал тайните и. Това можеше да разбере, във всичките му варианти. Но като полицай той се бе заклел единствено да осигурява спазването на законите и в тази клетва не се споменаваше, че полицаят се ползува с някакви особени права да ги нарушава. Напротив, мислеше си той, дълг на всеки полицай бе да се придържа към по-строги норми на поведение, отколкото обикновеният гражданин, да дава пример какво трябва да бъде обществото, а не да го олицетворява такова, каквото е. Кой знае, навярно подобно изискване бе твърде голямо. В това отношение можеше да отговаря само за себе си.

Няколко дни по-късно вратата на стаята се отвори и една от сестрите понечи да влезе, но спря и се обърна, за да каже нещо на някого отвън. После се приближи към Серпико, поклащайки глава.

— Какво има? — попита той.

Сестрата обясни, че полицаят, оставен на пост пред вратата, искал да знае как изглежда Серпико. Тя му казала да влезе и да го види сам, но той отвърнал, че бил предупреден да не влиза. Тогава Франк изведнъж съобрази, че болницата се намира на територията на осемдесети район и охраната му сигурно е оттам. Това беше същият район, в който Франк бе изобличил двамата полицаи, изнудващи брат му, и не беше трудно да си представи какво се говори за него в участъка.

Все пак някои от по-младите полицаи започнаха да го навестяват. Когато първият от тях влезе колебливо в стаята и каза: „Здрасти, как е?“, Серпико отвърна:

— Не те ли предупредиха да не влизаш при мене?

— Разбира се, че ме предупредиха, но хич не ми пука. И аз като тебе минавам за „беляджия“.

Той разказа на Серпико как по време на една „акция“ за повишение на заплатите на полицаите, състояла се в града преди няколко месеца, не се отказал да ходи на работа. В резултат на това го изгонили от хубавия район в Куинс, където работел преди, и го пратили в далеч по-неприятния осемдесети, включващ голяма част от Бедфорд-Стайвесънтското гето.

Разговорът им съвсем естествено се завъртя около корупцията в полицейските среди и тъкмо когато Серпико казваше нещо във връзка с това, влезе една сестра. Той обаче не млъкна. Полицаят се изчерви и предупредително постави пръст на устните си. Серпико не обърна внимание на жеста му и продължи да говори. Полицаят стана и незабавно излезе от стаята. Върна се чак когато сестрата си отиде.

— Не трябва да приказваш такива неща пред хората — рече той. — Ще останат с погрешни впечатления.

— Ти какво, майтапиш ли се? — отвърна Серпико. — Да не мислиш, че хората не знаят — че тя не знае какви ги вършим? Грешката ти е, че вярваш на словесната помия, с която те заливат. Време е вече да видим нещата такива, каквито са в действителност, и да направим нещо. Само така ще спечелим доверието на хората.

Полицаят не изглеждаше убеден.

— Не зная — рече той. — Трябва да мислим за авторитета си. Не можем да изкарваме наяве кирливите си ризи.

Ето в какво се криеше същността на проблема. Даже този млад, донякъде непокорен служител, бе възприел идеята, че всичко е въпрос на „ние“ против „тях“. Изглежда, полицаите не се смятаха за част от обществото. Твърде много от тях, мислеше Серпико, се бяха изолирали не само в професионален, но и в социален смисъл. Смятаха, че са неразбрани от „външния свят“, че хората са враждебно настроени към тях, и тази представа се бе разпространила до такава степен, че на практика се бяха обособили „страни“, неспособни да се разберат една друга. Серпико беше уверен, че ако полицаите общуваха повече с цивилните граждани, а не само помежду си, ако направеха първата крачка, биха могли да преодолеят някои от бариерите. Но те все повече и повече се затваряха в себе си и гледаха на останалите с презрение.

Вярно, полицаите се сблъскваха ежедневно с грозната страна на живота, знаеха на какво са способни хората и това се отразяваше на възгледите им изобщо. Ако някой младеж имаше дълги коси, непременно трябваше да бъде претърсен за наркотици. Ако се случеше да намерят противозачатъчни хапчета в чантата на някоя девойка, решаваха, че тя води безразборен полов живот, Серпико си спомняше как при подобен случай един полицай бе възкликнал: „Ето на̀, тя проституира!“

Франк се опитваше да приеме, че в една страна, където чернокожият — въпреки всички красноречия — дори не можеше да се сравнява и с най-обикновения бял човек, е прекалено много да искаш от белия полицай да се смята равен на останалите. Но все пак някъде трябваше да има граница, полицаят носеше пред обществото отговорност, която не можеше да пренебрегва.

Серпико бе видял полицаи, забравили основната цел на професията си, започнали да съществуват сами за себе си, да създават свой начин на живот. Веднъж, когато седеше с колеги в някакъв бар, един от тях заяви:

— Имам си патлак и ще защищавам себе си и своите.

Другите кимаха одобрително. „Своите“ означаваше семейството му. Сега, като мислеше за този полицай, Серпико с насмешка си го представяше как трупа в дома си пушки и патрони в очакване на революцията.

Затворената полицейска общност бе създала свои собствени закони. Ако даден полицай беше, да речем, католик, той ходеше на църква всяка неделя, защото се страхуваше, че в противен случай ще иде в ада. Но да приема подкупи, изглежда, не беше никакъв грях. Отначало в Полицейското управление се говореше за „чисти“ и „мръсни“ пари. „Чистите“ пари представляваха подкупи от нарушители на уличното движение, рушвети за „незабелязване“ на хазарта и проституцията и други от този род. „Мръсни“ бяха парите, извличани от търговците на наркотици. Но постепенно разликата се заличи и в края на краищата започна да се говори просто за пари.

Без да съзнава, Серпико бе започнал да страни от този затворен полицейски свят още докато бе на служба в осемдесет и първи район. В началото общуваше почти само с полицаи, но малко по малко започна да се отегчава от безконечните разговори на служебни теми, от еднообразието на разказите и разсъжденията. Въпреки че харесваше работата си, след осемчасовата смяна той жадуваше за нови, по-различни впечатления и преживявания. И тъй, първата стъпка в тази насока бе лесна. Той реши да се върне в колежа, за да завърши курса по социология, и през повечето от свободните си вечери ходеше на лекции.

По-сериозна промяна настъпи след две години, когато Серпико бе назначен в БКР Бюрото за криминална регистрация. В управлението излезе указание, съгласно което полицаите, завършили в свободното си време курс по дактилоскопия — при това с добри бележки, — получаваха право да кандидатствуват за назначение в БКР. Серпико веднага се записа в курса и го завърши с високи оценки. Въпреки че БКР поначало беше един вид картотека, чийто персонал представляваше смесица от детективи, полицаи, курсанти и цивилни агенти, то се водеше за част от Детективския отдел и се считаше за трамплин към златната детективска значка — представа, която никой в управлението не се стараеше да опровергае. В действителност това бе измама: черната работа в бюрото вършеха хора, които непрестанно прииждаха, подлъгани от илюзията, че ще бъдат повишени, но след това им обясняваха, че „за момента“ това е невъзможно поради бюджетни затруднения.

Единствено членовете на секцията за търсене на отпечатъци се занимаваха наистина с изследователска дейност — в случаите на убийства и други тежки престъпления, — но там работеха хора, които вече бяха детективи. В началото Серпико се хвана на въдицата. Нищо, че работата му беше скучна — обработваше отпечатъци, изпращаше копия до Федералното бюро за разследване във Вашингтон, за да се провери дали заподозреният няма досиета на други места, извличаше поименни справки от картотеката, необходими на някой детектив, провеждащ разследване, и той не обръщаше внимание на това, защото бе уверен, че ако върши всичко достатъчно добре, скоро сам ще стане детектив.

Канцелариите на БКР бяха разположени в една пристройка срещу Дирекцията на полицията в Долен Манхатън, недалеч от Гринич Вилидж. Серпико работи там почти цяла година, докато най-сетне скъса със секретарката от рекламното бюро и започна да прекарва свободните от лекции вечери — междувременно се бе прехвърлил от Бруклинския колеж в един от клоновете на Нюйоркския университет в центъра — в Гринич Вилидж, където се разхождаше, киснеше по кафенетата и се навърташе в джаз салоните. Въпреки двете отпуски, прекарани в Пуерто Рико — там се печеше на плажа и усъвършенствуваше познанията си по испански език, който бе научил сам, — до този момент Франк си бе останал обикновено бруклинско момче.

Не след дълго започна да завързва връзки със сервитьорки от заведенията, които посещаваше. Те всички бяха все амбициозни млади актриси, певици и балерини, стекли се тук от цялата страна с надеждата, че ще направят големия си удар в Ню Йорк. Този нов начин на живот взе да му допада. Бе обикнал операта още в детските си години, когато слушаше оперна музика в оранжерията на баща си, но не беше посещавал представление, докато не започна да излиза с една певица. Оттогава редовно ходеше на опера. Една балерина за пръв път му откри очарованието на балета. Серпико веднага се пристрасти към това изкуство, обаян от грациозните отмерени движения на телата върху сцената. Той поддържаше собственото си тяло с особено старание, почти с фетишизъм, и често тренираше в гимнастическия салон на Полицейската академия, тичаше по плажа на Кони Айланд, караше велосипед, яздеше на хиподрума в Бруклин и оставаше верен на упражненията по карате, които бе научил като войник в Корея.

Франк все още живееше при родителите си в Бруклин, но започна да наема мебелирани стаи в Гринич Вилидж за по един месец. Остави си по-дълги коси. Служителите от БКР ходеха в цивилни дрехи. В това отношение нямаше специални разпоредби и Серпико започна да се облича все по-небрежно — понякога носеше сини джинси, а понякога дори и сандали. Полицаите в бюрото бъбреха главно за секс и спорт и нежеланието му да се включва в подобни разговори още повече го отдалечи от тях. Той получаваше толкова секс, колкото му бе необходимо, и не изпитваше особена нужда да говори на тази тема, а пък обикновеният спорт никога не беше го привличал, ако не се смяташе аматьорският бокс, който бе упражнявал известно време като гимназист.

Всички тези неща не останаха незабелязани в бюрото, а когато го завариха да чете програмата за някакъв балет, физиономиите на колегите му се удължиха още повече. Те се стъписаха съвсем, когато една смайващо красива стюардеса, която Серпико бе срещнал при един от полетите си до Пуерто Рико, дойде няколко пъти в бюрото да го вземе. Франк знаеше какво си мислят всички и вътрешно се наслаждаваше на объркването, което предизвикваше.

— Ей, Франк, това парче си го бива! — каза един от женените полицаи. — Къде ще го водиш?

— Ами тази вечер в Сити Сентър танцува Алегра Кент. Може би ще успеем да я видим.

— Франк, ти май ни премяташ!

По време на отпуската Серпико за пръв път си пусна брада и известно време ходи така на работа. Това отчасти бе плод на влиянието на останалите обитатели на Гринич Вилидж и отчасти — бунт срещу скучното еднообразие на службата му. Но имаше и нещо друго — понякога в бюрото идваха брадати типове с дебели вратове и той чуваше някой да пита: „Кой е този?“, а друг да отговаря: „Тайно ченге.“ Франк веднага даваше простор на въображението си, в което се виждаше като таен агент.

Веднъж, когато отиде в бюрото да вземе заплатата си, може би прекали. За да се пошегува, заведе и двата дребни пудела, които разхождаше по молба на една от приятелките си. Случи се тъй, че в момента ръководещият бюрото инспектор — червендалест, лишен от чувство за хумор мъж с оредяла коса и щръкнали зъби — отсъствуваше и Серпико остави пуделите върху писалището му. За нещастие един от луделите го намокри. Около седмица тази случка бе повод за смях в бюрото. По-късно Франк забеляза, че инспекторът го гледа хладно, и разбра, че той знае какво е станало.

Един ден Серпико слезе от петия етаж, където обикновено работеше, на четвъртия, за да прибере в архива някакви книжа. Приходи му се до тоалетната и тогава си спомни, че преди няколко дни група полицаи дърдореха за чудесния изглед от прозореца на тази тоалетна към спалнята на някакво момиче — вероятно проститутка, — което приемало различни мъже. Беше решил да слезе и да погледне, но после забрави, а след това чу, че момичето започнало да спуска щорите. Когато влезе в тоалетната, светлините бяха угасени. Край прозореца забеляза някаква фигура. Доближи се и видя, че това е друг полицай, доста затворен млад човек, един от любимците на инспектора.

— И ти ли? — рече Серпико. — Мислех, че щорите са спуснати.

— Да — отвърна полицаят. — Тъй или иначе, няма нищо интересно.

Тръгнаха да излизат заедно. Стигнаха до вратата в същия миг, в който друг мъж влизаше. Младият полицай продължи, а Серпико спря, за да пропусне третия човек. Изведнъж лампите светнаха и Франк се намери лице в лице с инспектора, поставил ръка на ключа за осветлението. Сцената беше комична и Серпико с мъка се сдържа да остане сериозен, а после забрави за случката. Но веднага щом се върна на работното си място, един от лейтенантите, заместник-началник, му каза:

— Шефът те вика.

Още щом влезе в кабинета, Франк почувствува, че го очаква нещо много неприятно. Лицето на инспектора се бе наляло с кръв до такава степен, че почти светеше. Той се тресеше от гняв и едва се владееше. Но за чак такава гадост, каквато последва, Серпико бе напълно неподготвен.

— Какво правехте на тъмно в тоалетната с друг мъж? — запита инспекторът.

— Сър?

Устните на инспектора се разкривиха в подигравателна усмивка.

— Чухте ме много добре — каза той.

Серпико стоеше като онемял. После усети, че в главата му нахлува кръв и го обзема ярост.

— Инспекторе — рече той, — обвинението, което ми отправяте, е твърде тежко.

— Намерете другия — кресна инспекторът — и го доведете тук!

Серпико го погледна право в очите.

— Не! — отвърна той. — Може да помислите, че сме се наговорили. Ще чакам тук, пратете някой да го доведе.

Инспекторът повика в кабинета си лейтенанта. После попита Серпико:

— Кой беше?

Когато Франк произнесе името на един от любимците му, по лицето на инспектора се изписа изумление. Изглеждаше, че вече съжалява, дето е подхванал цялата история, но беше късно да се спре и нареди на лейтенанта:

— Доведи го тук!

Другият полицай влезе и погледна въпросително към Серпико и инспектора, чийто глас стана малко по-сдържан, но все още остър:

— Какво правехте в тоалетната на тъмно с друг мъж?

Полицаят запримигва.

— Почакайте, инспекторе! Аз съм женен човек с три деца!

Изведнъж Серпико избухна:

— Какво общо има това? Аз съм ерген без деца. Въпросът е, че тук се отправя тежко обвинение.

Инспекторът нетърпеливо барабанеше с пръсти по писалището.

— Никой не е отправял никакво обвинение. — Той се обърна към другия полицай, освободи го и оня излезе. После се загледа за момент в Серпико и продължи: — Не мога да ви понасям от деня, в който дойдохте.

— Съжалявам да го чуя. — Серпико се стараеше да говори с възможно най-учтив тон.

— Живеете във Вилидж, идвате на работа по сандали, с брада и…

— Инспекторе! Идвах с брада непосредствено след отпуската си, и то само два дни, след това я обръснах. Ако ме бяхте уведомили за чувствата си, щях да се съобразя с тях.

Инспекторът даде на Серпико да разбере, че трябва да реши дали все още иска да работи в БКР, или предпочита да бъде преместен.

— Естествено, че не искам да бъда преместен при такива обстоятелства — отговори Серпико. — Представям си какво ще кажат хората.

— В такъв случай ще трябва да спазвате изискванията…

— Инспекторе, бих искал да изясним едно нещо. Добре ли си върша работата?

— Не сте най-нескопосаният, но или ще се държите както подобава, или ще ви видя сметката.

При конкретните обстоятелства, помисли си Серпико, последната закана на инспектора можеше да има сериозен подтекст. Франк се беше примирил с факта, че рано или късно ще бъде върнат към униформена служба или — както се изразяваха полицаите — щеше да „увисне“. Бюрото за криминална регистрация нямаше да му липсва, но той щеше да отпадне от Детективския отдел и се безпокоеше как би се отразило това върху шансовете му някога да стане детектив. Беше се надявал, че все някак ще успее да се прехвърли в отряда за борба с уличните джебчии. Както и да е, в настоящия момент най-голямата му грижа беше какво да прави, ако инспекторът го оклевети. Щеше да му бъде трудно, защото нямаше влиятелни връзки в управлението.

На следващия ден Серпико отиде за съвет при католическия свещеник. Обясни му какво се е случило. Свещеникът изглеждаше потресен. Каза, че това е невероятно, че инспекторът го е обвинил в гнусно престъпление и той има пълно право да се защищава, ако нещата не спрат дотук. Но когато Серпико обясни, че най-много се страхува от вероятността да се разпространят слухове, свещеникът го успокои, че клюките не означават нищо. „В края на краищата — тържествено рече той — те говорят разни неща дори и за мене.“

Все още неспокоен и ядосан, Серпико направи нещо, което не се беше случвало дори и в сънищата му. Излезе и купи миниатюрен касетофон — бе решил да се срещне отново с инспектора и да запише думите му. След като инсталира касетофона на скрито място в дрехите си, отиде при лейтенанта и му разказа цялата история.

— Той ли каза това нещо? — запита лейтенантът.

— Да, той.

Както обясни лейтенантът, инспекторът бил убеден, че в мъжката тоалетна се вършат някакви гнусотии, а в една от кабинките открил гащи със сперма по тях. Серпико се запита: „И какво ли, по дяволите, е направил с тия гащи? Да не ги е пратил в лабораторията за анализ?“

— Изслушай ме, Франк, не смятам да те пусна при него — каза лейтенантът. — Никой няма да бъде преместен. Забрави всичко, за бога! Не започвай отначало.

Макар и неохотно, Серпико се съгласи, ала след няколко седмици го включиха в група, която се връщаше на униформена служба. Обяснението беше, че трябвало да се освободи място за обучение на нови курсанти. Макар в служебното му досие да не бе вписано нищо, предчувствието, че инцидентът няма да остане без последствия, се оказа вярно. Пет години по-късно, когато застана на свидетелската скамейка срещу един полицай, пример за корумпиран служител, старото обвинение бе подновено, за да се поставят под съмнение показанията му пред съда.

На 24 февруари — три седмици след настаняването на Серпико в болницата изворът от ухото му вече не течеше, а само сълзеше. Преди няколко дни се бе оплакал от болки в лявата половина на гръдния кош. Незабавно направиха електрокардиограма и рентгенова снимка. Рентгенографията показа лека форма на плевропневмония, вероятно резултат от настинка през нощта след прострелването.

Тъй като бяха отбелязани преходни смущения в говора и мисленето, направиха и изследване с ултразвук — ехо енцефалография, за да се установи дали изстрелът не е причинил мозъчно увреждане. Но резултатите бяха благоприятни, и смущенията постепенно отзвучаха. Подложиха го и на радиоизотопно изследване на мозъка, за да се открият евентуални други, непреки поражения, но и този тест се оказа отрицателен.

Докато общото състояние и ориентацията на Серпико се подобряваха, в областта на лявата му буза се появиха леки болки. Наскоро след това парализата на лицевия нерв, причинила изкривяването на устата, започна да преминава. Направиха серия електродиагностични тестове, за да установят състоянието на мускулите, през които бе минал куршумът. Оказа се, че увредата на нерва е само частична и постепенно лицето на Серпико — поне доколкото можеше да се съди на око — придоби нормален вид. Такъв случай на възстановяване беше доста рядък и д-р Ъгър изпитваше особено задоволство. От време на време той водеше при Серпико студенти по неврохирургия и специализиращи лекари и обясняваше подробно какво е било нараняването и как е проведено лечението.

— Къде съм — запита го Серпико, — на изложба ли?

— Искам да ви видят всички — отвърна му лекарят с бърза усмивка. — Вие сте голям късметлия.

Поставиха в стаята му телевизор, но почти всички предавания го дразнеха и той гледаше с критично око и на новините, и на мелодрамите, и на рекламите. Струваха му се глупави и предвзети. Накрая започна да следи сравнително редовно само детския образователен сериал „Сесъми Стрийт“. Това предаване, леко и успокояващо, го караше да се отпусне и беше единственото, което можеше да понася.

Когато най-сетне му разрешиха да приема посетители, те запристигаха — често на тълпи — и стаята се превърна в сцена, на която можеше да види целия си живот. Понякога гостите образуваха странна смесица. Идваше Джон О’Конър, старият му другар от дните, когато бяха още „зайци“ в Полицейската академия. Идваха и шефът Купър, и инспекторът на име Пол Дилайс — той му бе оказал морална подкрепа, когато най-много се нуждаеше от нея, — и шепа други полицаи, запазили приятелските си чувства към него. Другари от детството, стари съседи, които не бе виждал от години, бяха прочели какво му се е случило и се отбиваха да побъбрят за миналото. Дойдоха и група млади служители от прокуратурата в Бронкс, участвували с него в следствия срещу корупцията, и репортери, които ги бяха подкрепяли, и съседи от Вилидж — художници, актьори и студенти. Един от тях, собственик на малка художествена галерия, донесе китара и цял следобед му пяха народни песни. Идваха и момичета — разни стюардеси, чернокожата манекенка, една балерина. Майка му го посещаваше всеки следобед. Обикновено сядаше малко настрана и разговаряше с някоя приятелка, която я бе придружила. Веднъж жените бяха три — все възрастни, облечени в черно, разговарящи помежду си на италиански. И всички му бяха донесли един и същ подарък — пижама, — „та Франк да е хубав“.

Към края на февруари Серпико внезапно изпадна в тежка депресия. Една сестра му съобщи, че е убит полицай.

— Изглежда, че случаят е почти като вашия — каза тя. — Пишеше го във вестниците.

Серпико я попита не би ли му донесла изрезка със съобщението и на следния ден тя му я връчи. Загиналият беше млад чернокож полицай на име Хоръс Лорд, член на елитната бригада ППМ — съкратено от Патрул за превантивни мерки. Това бе полицейска команда, съставена изключително от негри и пуерториканци. Тя имаше широки пълномощия, голяма свобода на действие и предназначението й бе да поддържа реда в харлемското гето, да ликвидира системата на незаконните хазартни машинации, особено залаганията на „числа“, както и търговията с наркотици, и да прочисти улиците от крадци, джебчии и проститутки. Издаваше се периодичен бюлетин, в който се съобщаваше за успехите на командата, цитираше се броят на извършените арести, на конфискуваните пакети хероин, пушки и пистолети. Едно обявление гласеше: „Целта на бригадата е, наред с осигуряването на реда, да покаже на жителите на бедните квартали, че Полицейското управление действително се грижи за тях и е в състояние да им окаже неоценима помощ.“

Според съобщението във вестника Хоръс Лорд беше убит по време на престрелка с двама търговци на наркотици в едно харлемско свърталище. Сърцето на Серпико се сви от болка, когато прочете кратките подробности около смъртта му. Той се бе запознал с Лорд преди малко повече от година, когато работеше като цивилен агент в Харлем. По това време борбата му срещу корупцията в управлението бе станала широко известна и той беше почти напълно отлъчен от обществото на колегите си. По време на едно дело, на което Серпико присъствуваше, Лорд седна до него, представи се и каза колко много му се възхищава.

— Моите хора имат чудесно мнение за вас — бе рекъл той. — Вие сте честен и те ви уважават за това, макар и да се страхуват от вас. Поне не си затваряте очите пред престъпленията на белите. Знаете, че ви наричат Фантома, кали?

Прозвището му бе дадено заради неговата склонност да се дегизира и заради начина, по който скачаше от покрив на покрив, преди да връхлети в някое комарджийско свърталище. Той бе чувал за този прякор. Усмихна се и отвърна:

— Е, това е силно казано. Впрочем казват, че работите с доста добър екип.

— Ами, нищо подобно! — отговори Лорд. — Нямате представа какво е напрежението. Двадесетина души сме, а само трима, между които и аз, все още не участвува ме в „комбѝната“. Да можех да правя това, което правите вие!

Серпико остана като втрещен. Той бе вярвал, че Патрулът за превантивни мерки е точно такъв, какъвто го представяха, че докато белите полицаи са склонни към корупция, особено в гетата, една отбрана група от полицаи негри и пуерториканци не би издевателствувала над собствените си събратя. Накрая каза на Лорд, че биха могли да се срещнат и евентуално да поговорят по въпроса. Ала Лорд вече беше мъртъв. „Всичко върви наопаки“ — мислеше Серпико, лежейки в болничната постеля. Първо „съболезнователните“ картички, после нежеланието на охраняващите го полицаи да говорят с него, а сега смъртта на Лорд, който желаеше да помогне на своите хора и бе заплатил за това с живота си. Серпико винаги бе мечтал да стане полицай, а ето че полицаят, когото бе съзерцавал с такава почит в детството си, се бе превърнал във враг, от когото трябваше да се бои. Сам той, в качеството си на полицай, в известен смисъл бе станал враг на себе си. Трябваше да намери начин да се махне, да започне нов живот на друго място.

Спомняше си, че като момче се боеше от полицаите, по тогава страхът се пораждаше от уважение, а сега уважението бе изчезнало. Докато работеше като цивилен агент и шофираше колата си облечен като хипи и с брада, неведнъж се случваше някой униформен полицай да го спре — не за друго, а само заради външността му. Серпико показваше полицейската си значка и казваше: „По служба съм“, а полицаят винаги отговаряше със смях: „Ей, този наистина си го бива! Доволен съм, че работиш за нас!“

Франк отново се замисли какво ли би се случило тогава, ако не беше под закрилата на значката. Какви ли неприятности щеше да си има?

Следобед задряма и сънува сън, в който всички полицаи на Ню Йорк бяха хипита — с бради, дълги коси и гривни от мъниста. Двама бяха застанали на Медисън Авеню и наблюдаваха спретнат минувач. Единият каза: „Как може човек да ходи подстриган по тоя начин?“ Друг полицай хипи спря добре облечен бизнесмен, който премина с колата си на червена светлина. Бизнесменът му предложи подкуп и полицаят хипи каза: „Вие, порядъчните хора, всички сте еднакви. Мислите, че с пари можете да се измъкнете от всяко положение!“

Малко по-късно дойде Купър и го завари в мрачно и потиснато настроение. Серпико сподели колко е разстроен от гибелта на Лорд и Купър се опита да го ободри:

— Хайде, хайде, Франк! Придаваш на това прекалено голямо значение.

Серпико не обърна внимание на думите му. Каза, че иска да махнат полицаите, които го пазят пред вратата. Купър отвърна, че те са там не за да го пазят, а за да му правят компания. Серпико се изсмя иронично:

— Знаеш ли колко от тях са влезли в стаята, откакто съм тук? Трима! Кого залъгваш?

Сега и Купър се ядоса.

— Слушай, Франк — каза той, — не зная дали ти е известно, но когато те простреляха, тридесет и петима полицаи пожелаха да дадат кръв за тебе. Един момък дойде чак от Лонг Айланд!

Серпико не знаеше това, но бе късно да отстъпи.

— Голямо чудо! — отговори той. — Значи от тридесет и две хиляди полицаи имам тридесет й петима приятели!

Тогава Купър изигра най-силния си коз. Той бе дошъл с новината, която Серпико очакваше толкова отдавна — новината, че ще го повишат в детектив.

— Франк — каза Купър, — ще ти дадат златната значка, решено е!

— Кажи им да си я наврат… те знаят къде! — отвърна Серпико.

Тази нощ, останал сам в болничната стая, за първи път, откакто бе станал мъж, Серпико заплака — от гняв, от мъка и от безсилие.