Питър Маас
Серпико (12)

Глава дванадесета

През лятото на 1967 година психологическото бреме, стоварило се върху Серпико, стана почти непоносимо. Наред с несигурното му положение в Седми отдел, терзаеше го и един личен проблем, сам по себе си безкрайно по-мъчителен и нямащ нищо общо с корупцията. Гой осъзна, че противно на всички представи за честност и откровеност, с които бе закърмен в детството си, сега, в Гринич Вилидж, води един фалшив живот. Никой от приятелите и съседите му на Пери Стрийт не знаеше, че е полицай.

Метаморфозата у Франк Серпико, крушението на гордостта му, че е полицейски служител, бяха почти пълни. Само преди две години например най-горещите политически спорове в града се водеха по въпроса дали да бъде създаден цивилен контролен съвет, който да разглежда някои от дейностите на Полицейското управление, и Серпико — всъщност както всички други членове на полицията — беше противник на тази идея, убеден, че полицейските служители могат да се грижат за собствените си работи и без външно вмешателство. А сега дори криеше факта, че е полицай.

Първоначално това не му създаваше затруднения. Животът в Гринич Вилидж течеше спокойно, хората идваха и си отиваха, никой не се интересуваше какво вършат другите. Но когато Серпико си намери приятели, когато започна да се среща с тях по кафенетата и да им гостува, той с ужас откри почти всеобщото презрение към полицията и страха от нея — не само заради бруталността й (такива обвинения бяха нещо обичайно), но и заради безразличието й към обажданията за извършени грабежи само защото бяха станали във Вилидж; заради мръсотиите, които полицаите подмятаха на момичетата, оплакали се, че ги закачат; заради липсата на добри обноски (или „професионализъм“, както би се изразил Серпико), особено към ония, които имаха дълги коси или ходеха с бради.

Серпико дълбоко вярваше, че полицаят е приятел и защитник на обществото, и отначало гледаше на оплакванията като на празни приказки. Но харесваше хората от Гринич Вилидж. Общо взето, те бяха внимателни и във висша степен зачитаха законите, ако се изключеше това, че много от тях пушеха марихуана. Макар самият Серпико да не пушеше — извиняваше се, като казваше: „Аз си падам по други пороци“. — Франк бе стигнал до заключението, че марихуаната не води задължително към гибел на личността. С течение на времето той все повече заставаше на тяхна страна. Облеклото и външността му го правеха неразличим от повечето обитатели на Вилидж и когато се разхождаше по улиците, някои от тях му се усмихваха, кимаха с глава и казваха: „Мир на тебе, братко!“ „Боже — мислеше си той, — ако знаеха, че съм полицай, щяха да ме мразят!“ Понякога се случваше да мине край някой полицай и усещаше враждебността му, превърнала се в рефлекс. За полицая той бе едно от многото хипита и Серпико лесно се убеди в онова, което му казваха някои негови приятели — че полицаите обикалят по улиците не за да пазят, а за да преследват хората.

Тъй че в края на краищата, когато го питаха с какво се занимава, започна да отговаря, че е емигрант — лентяй, че никога не е успял да се спогоди с родителите си и те са готови да плащат толкова, колкото е необходимо, само и само той да стои далеч от тях. Всеки, на когото разказваше тази история, му вярваше и добродушно заблазяваше, че има такива заможни и благоразумни родители. Случваше се някое момиче, останало да преспи в квартирата му, да открие револвера и да попита за какво му е. Тогава той измърморваше неясно, че имал нужда от оръжие, за да се защитава, или пък че е „намислил да прави нещо“ и колкото по-малко въпроси, толкова по-добре. Като резултат не след дълго плъзна мълвата, че той е мафиот.

Емигрант-лентяй или мафиот, това само обкръжи Серпико с романтичен, тайнствен ореол и в началото му бе твърде забавно. Но после започна да изпитва угризения за лъжите си и колкото повече се сближаваше с обитателите на Вилидж, толкова повече започваше да се безпокои от мисълта какво би станало, ако някой от тях бъде арестуван — за пушене на наркотици, да речем — и стане известно, че той е полицай. Разбира се, щяха да помислят — и не би могъл да ги упрекне за това, — че е бил изпратен да ги шпионира, да се опита да ги уличи в нещо.

По туй време само един човек знаеше за неговите терзания, породени от трите различни начина на живот, които трябваше да води — да бъде полицай, да се бори против покварата у колегите, с които работи, и в същото време да крие от хората във Вилидж с какво се занимава. Тя беше медицинска сестра и първото момиче, за което Серпико сериозно възнамеряваше да се ожени. И наистина почти бяха стигнали до женитба, когато кошмарното му съществуване разруши връзката им. Беше я срещнал при едно от пътуванията си до Пуерто Рико. По-късно, в Ню Йорк, излизаше с нея все по-често, представи я на родителите си и започна да я води на неделните семейни обеди, оглавявани от майка му. Девойката не живееше в Гринич Вилидж, тъй че в това отношение той нямаше проблеми, и още в самото начало разбра, че Серпико работи в полицията. Общо взето, тя се отнасяше с безразличие към факта, че той е полицай. Тъй или иначе, това не бе от особено значение за нея. Значение имаше самият Серпико и истински я интересуваха само нещата, които го правеха щастлив и го удовлетворяваха. Но по-късно, когато напрежението на работата му като полицай се превърна в част от съвместния им живот, във всяка минута, прекарана заедно, тя се бе видяла принудена да споделя чувства, които не я вълнуваха истински, и не беше издържала — бе избягала в Европа, за да се освободи от привързаността си към него. После се омъжи и отиде да живее извън града. Когато мислеше за изминалото време, изпитваше тъга, съчувствие и болка. Даваше си сметка, че не е била достатъчно зряла, за да се справи с положението. „Той беше толкова подвижен и жизнерадостен, не че понякога не го прихващаше — например, когато от време на време си позволявах да изпуша малко марихуана, започваше да ми държи проповеди, — но щом започна оная история с корупцията, Франк изцяло се промени. Стана тъй мрачен и потиснат… и това разваляше всичко, което правехме.“

После бяха започнали кавгите им. „За повечето от тях бях виновна аз — казваше тя. — Спомням си как той обясняваше, че не може повече да върши тази работа и че я мрази. Писна ми да слушам колко корумпирани били всички и как никой не искал да направи нищо. Понякога му крясвах: «Щом като мразиш службата си толкова много, защо не я напуснеш?!», а Франк отговаряше, че аз не разбирам на какъв огън се пече, че той трябвало да разговаря с някого и ако не можел да говори с мене, с кого можел да говори? Е, продължавахме в тоя дух и ставаха грозни сцени. Не зная… като че ли имаше цели месеци, в които не правех нищо друго, само плачех.“

Спомняше си, че когато се гневял срещу корупцията, Серпико изпадал в крайни настроения: в един момент заявявал, че няма да се примири, докато не я ликвидира, а в следващия потъвал в дълбока меланхолия, измъчван от мисълта как ще може да извърши това сам, без чужда помощ. Тя помнеше и други моменти, когато той бе изглеждал „уплашен като малко дете“.

— Най-ужасното — разказваше тя — беше да го гледаш как отива на работа със свито сърце. Но не можеше и да напусне. Мисля, че онова, което желаеше повече от всичко, бе просто да бъде добър полицай. Човек не би повярвал, че това е толкова трудно.

 

 

И най-слабите надежди на Серпико, че може би Парети е подставен човек в Седми отдел, изчезнаха към края на лятото по време на акцията срещу една „банка“ от системата на играта на „числа“ в пуерториканския квартал на Южен Бронкс. Екипът, натоварен да извърши акцията, се състоеше от Серпико, Стенърд, Парети и четвърти цивилен агент от отдела. Обикновено Стенърд държеше сметка за местонахождението на „банките“, участвуващи в „комбината“, но понякога „банките“ се местеха и в дадения случай той не знаеше точно при кого отиват. Когато нахлуха вътре, пред тях се изпречи мургав шишкав мъж, който сякаш нямаше шия, а само кръгла глава, кацнала върху късото му шкембесто тяло. Той беше самият „банкер“, Мануел Ортега. И беше като побеснял.

— Аз съм в „комбината“! Платил съм си за месеца! — кресна той на Стенърд. — Какво, по дяволите, правите?

Серпико никога не бе виждал Стенърд толкова объркан.

— Хм — отвърна най-после той, — не знаехме, че идваме при тебе.

Тогава се намеси Парети, за да го извади от затруднението. На стената бе окачен телефон, а край него — лист хартия със списък от имена. Парети откъсна листа от стената.

— Това сигурно е списъкът на „бирниците“ му. Искате ли да го проверите?

— Да — отвърна Стенърд и след като прегледа списъка, поведението му изведнъж се промени. — Ей, Мани — рече той, — ти плащаш за двадесет души, а тук са двадесет и шест. Не е хубаво, Мани. Криеш ги от нас, така ли?

Ортега отново започна да крещи, че все плащал и плащал, а каква полза имало от това. Стенърд отговорил:

— Както и да е… този път ще ти се размине, но „банката“ ти беше под наблюдение и трябва да направим арест. Тъй че дай ни някого от хората си.

Това предизвика нов пристъп на истерия у Ортега.

— Не, не, не! — развика се той. — Непрекъснато плащам, а в замяна не получавам нищо. Тръгвам с вас. Арестувайте мене!

— Ей, Мани — каза Стенърд, — не се горещи толкова. Не искаме да окошарваме тебе.

— Арестувайте ме, казах! Щом искате да имате неприятности, ще ги имате! Повече нищо не ме интересува.

Парети ги прекъсна.

— Вижте какво, момчета — рече той, — вие излезте отвън и ме оставете да поговоря с Мани.

След десет минути Парети се присъедини към другите в колата — усмихнат, размахващ пачка банкноти. Разбрал се с Ортега, каза той, и му разяснил, че бизнесът си е бизнес и ако иска да има допълнителни „бирници“, трябва да плаща за тях, защото иначе от бизнеса му няма да остане нищо.

Когато пристигнаха в четиридесет и осми район, където се намираха канцелариите на отдела, Парети започна да разпределя парите.

— Аз не искам нищо — каза Серпико.

— Защо? — попита Парети.

— Хм — отвърна Серпико, — отново ли трябва да обяснявам всичко?

— Добре — рече Парети — Тогава всеки ще даде на Серпико по десет долара за служебни разноски. — И докато слизаха от колата, пъхна в джоба на ризата му тридесет долара.

На сутринта Серпико върна парите, като пусна по една десетдоларова банкнота в пощенските им кутии, и след това, изгубил вяра в Парети, започна все повече и повече да се затваря в себе си, както бе направил в Бруклин, когато му бяха пъхнали в ръцете плика с тристата долара.

Прекарваше времето си по улиците самичък, без да казва на другите цивилни агенти какво прави, и един ден от покрива на някаква сграда в квартал, заселен предимно с негри, забеляза, че долу в една алея кипи усилено залагане на „числа“. На отсрещния тротоар на улицата бе застанал наблюдател и Серпико, облечен в работен комбинезон и вехта риза, реши да опита да се промъкне край него. Нарами чувал с отпадъци и някаква празна кутия и закуцука по улицата с надеждата да мине за разносвач. Номерът успя. Наблюдателят почти не му обърна внимание и Серпико навлезе в алеята. Някъде по средата й, където оградата се вдаваше навътре, той видя „бирника“. Седнал на стол и поставил на коленете си телефонен указател, който му служеше за писалище, той трескаво събираше залозите от наредените на опашка играчи. Серпико пусна на земята чувала и кутията и се насочи към него. В същия момент чу как наблюдателят извика зад гърба му:

— Бил, изчезвай! Ченге!

Серпико започна бясно да крещи, опитвайки се да заглуши предупреждението, но „бирникът“ го чу, скочи на крака, захвърли събраните пари и фишове, които се пръснаха по земята, и хукна по алеята. Серпико се спусна след него, като заобиколи стъписаните мъже от опашката, мина през някакъв заден двор и излезе на съседната улица. Най-после извика:

— Стой или ще стрелям!

Тогава „бирникът“ се обърна и бавно тръгна към него.

— Мой човек — каза той, — нямаше да стреляш, нали?

— Как можа да си го помислиш! — иронично отвърна Серпико. — Пистолетът ми даже не е зареден!

— А така, мой човек! Харесваш ми. Но трябва да ти кажа… ти изскочи изневиделица, като човече на пружина…

Серпико отведе „бирника“ обратно в алеята. Децата от квартала бяха отмъкнали повечето от парите, но настилката наоколо все още бе осеяна с фишове. Когато Франк си тръгваше заедно със задържания и събраните веществени доказателства, пристигна наблюдателят с един „контрольор“ — следващия по ранг в йерархията на бранша.

— Какво става? — попита „контрольорът“. — Ние сме в играта, мой човек. „Братовчеди“ сме.

Серпико не се бе чувствувал така доволен от месеци.

Ни най-малко не го интересуваше дали „контрольорът“ говори истината и той просто го подмина.

— Казвам ти, ние сме редовни — настояваше „контрольорът.“ — Провери. Провери де! Не можеш ли да се обадиш по телефона?

— Не, не мога — отговори Серпико.

— Добре, тогава ме изслушай. Този, дето си го хванал… той е най-добрият ми работник. Какво ще кажеш да ти дам някой друг?

— Ами! — отвърна Серпико. — Да не мислиш, че ще го пусна, след като се наложи да го гоня из цял Южен Бронкс? Довиждане.

Когато затвориха задържания, последва бурна разправия със Стенърд.

— Чич, те си плащаха — развика се той. — Защо забъркваш такива фъшкии? Ако ти трябват арести, ще ти ги осигурим… каквито искаш. Но не закачай „братовчедите“.

— Слушай, не съм знаел дали си плащат, или не и хич не ми пука. Там на улицата видях двама бели в кола. Може би бяха инспектори от дирекцията, отде да знам? Набий си в ума следното, Стенърд: няма да си залагам главата заради вас! Вие си гледайте вашата работа. Аз ще си гледам своята.

 

 

Отчуждението между Серпико и останалите цивилни агенти в отдела нарастваше постоянно и подмятанията, че той вероятно е шпионин, пуснат сред тях, ставаха все по-опасни.

През същата тази година, един ден преди партньорът му Дзумато да се премести, Серпико го бе придружил до прокуратурата в Бронкс при шефа на отдел „Кражби“ във връзка с някакъв нерешен криминален случай. Когато Дзумато напусна кабинета, Серпико остана след него и почти цял час говори за корупцията в полицията с шефа на отдела, Сеймор Роткър. Разговорът се водеше с общи думи. Серпико разказа как в управлението се шири вземането на подкупи и как, изглежда, никой не прави нищо във връзка с това. Роткър се съгласи, че несъмнено има много корумпирани полицаи, но изтъкна, че е трудно този проблем да бъде решен, защото било необходимо сътрудничеството на отделни честни полицаи, а те не искали да проговорят.

Сега, когато натискът върху Серпико бе нараснал, той се обади на Роткър за втори път — по телефона — и отново постави въпроса за корупцията. Да предположим, че полицай, който е в течение на нещата, каза Серпико, проговори… Докъде би стигнал Роткър? Това, от което се нуждаеше Серпико, беше безрезервна подкрепа. Но Роткър отговори, че ще трябва да разгледа показанията, преди да може да обещае нещо, а това просто не удовлетворяваше Серпико.

Тъкмо по същото време — тогава Серпико от ден на ден се вкисваше все повече — неговата приятелка, медицинската сестра, стигна до предела на търпението си и след последна бурна размяна на обвинения отлетя за Европа, за да го забрави.

„Гледах как всичко продължава и продължава… и все напразно, никакъв резултат“ — казваше тя по-късно.

В душата на Серпико се трупаше ярост срещу нея, срещу него самия, срещу всички, които го бяха отблъснали. Това беше, спомняше си той, най-окаяният период в живота му.

Най-после, на 1 октомври, неделя, в порив на отчаяние, Серпико вдигна телефона и позвъни на капитан Бихан. Каза, че му е писнало да се бори срещу корупцията и ако трябва да се върне на униформена служба, няма нищо против; че „комбината“ в Седми отдел не само се е разраснала повече от всякога, но и другите цивилни агенти постоянно се опитват да го забъркат в комбинациите си и че въпреки многократните уверения на Бихан не е получил — нито пряко, нито косвено — никакви указания от първия заместник-комисар Уолш.

В гласа на Бихан прозвуча искрена изненада.

— Франк — каза той, — не предполагах, че е така.

— Е, така е, рече Серпико, а щом като цивилните агенти постоянно го водят със себе си по местата, където събират подкупите, как би могъл да докаже, че сам не участвува в „комбината“, ако по някаква случайност тя бъде разкрита?

— Господин капитан — продължи Серпико, — мисля, че е честно само да ви уведомя, че влязох във връзка с — и той изрече две думи, които щяха да променят всичко — външни служби. И ако трябва, ще ида и в други такива.

Тревогата в гласа на Бихан пролича веднага.

— Външни служби ли? — възкликна той. — Какви външни служби?

— Наистина не смятам, че трябва да разисквам това с вас.

— Франк — каза Бихан, — по този начин можеш да си навлечеш неприятности. Това е против правилата. Ние сме в състояние сами да изперем кирливите си ризи.

— Да, и аз мислех така — пренебрежително отвърна Серпико, — но вече не мисля. Няма да мълча повече, не ме е грижа кой може да пострада, та дори и да съм аз.

Усилието, което правеше Бихан, за да запази самообладание, се усещаше дори по телефона. Той настоя Серпико да не предприема нищо прибързано. Междувременно щял да види какво става и да му се обади.

Серпико се бе надявал, че този разговор ще принуди Бихан отново да влезе във връзка с Уолш. Но Бихан, може би съвсем обяснимо, нямаше смелост да се обади на всяващия ужас първи заместник-комисар и да го пита защо е допуснал да изминат шест месеца, без да потърси Серпико, или дали изобщо е направил нещо за оправяне на нередностите, съобщени от него. Вместо това Бихан отиде пак при съседа си, Филип Шеридан, административния началник на Седми отдел, и му каза, че Серпико се е сблъскал с „широко разпространена корупция“ между цивилните агенти в отдела, че там има организирана „комбина“ и Серпико вече е ходил — или заплашва, че ще отиде — при външни служби.

Когато Бихан му съобщи какво е направил, Серпико се ужаси. Заместник-инспекторът Шеридан не само бе казал, че отделът е „чист като изворна вода“, но беше и негов административен началник повече от една година, а преди това бе служил като специалист в нравствения сектор и бе отговарял пряко за цивилните агенти. Серпико изобщо не можеше да си представи, че той не е знаел какво се върши под самия му нос, и го каза на Бихан.

— Франк — рече Бихан, — трябваше да направя нещо. — И добави, че има пълна вяра в почтеността на Шеридан.

— Добре — отвърна Серпико, — но забелязвам, че не казвате нищо за това колко е хитър.

Структурата на Полицейското управление беше такава, че през цялото време, откакто бе в отдела, Серпико едва ли бе разменил повече от дузина думи с Шеридан — оплешивяващ мъж без чувство за хумор, който изглеждаше като роден за банков служител. Но ето че още на следващия ден Шеридан го очакваше, застанал насред кабинета. И пред очите на другите офицери се приближи към него и му прошепна, че началникът на отдела, заместник-главният инспектор Килорин, иска да го види вечерта, щом се освободи от работа. Серпико кимна. Искаше му се да попита Шеридан защо не вземе да надуе един ловджийски рог и да бие барабана за общото благо.

Срещата между Серпико и Килорин не даде надежди за добър развой на нещата. Заместник-главният инспектор Стивън Килорин оглавяваше Седми отдел от приблизително четири месеца. Беше висок слаб мъж с лице, сякаш издялано от гранит. Хвърли на Серпико леден поглед и като начало го запита дали смята, че е единственият честен полицай в управлението.

— Какво мислите, че правя през всичките тези години? — продължи той, преди Серпико да успее да отговори. — Защо не сте дошли при мене с тези сведения?

Серпико го погледна право в очите.

— Моите уважения, господин началник — рече той, — но аз изобщо не съм виждал лицето ви. Не съм имал възможност да говоря с вас.

Килорин каза, че досието му е чисто, че никога не се е колебал да разжалва полицаите, които „се отнасят небрежно към дълга си“, и после поиска да узнае в какви чужди служби е ходил Серпико.

Серпико все още упорствуваше.

— Не виждам какво значение има — каза той и си помисли: „Ето какво ги тревожи всъщност. Това ги е накарало да треперят всичките!“

Добре, продължи Килорин, а какво знае Серпико за „комбината“?

— Зная не повече от който и да е друг в управлението — озъби се Серпико. — Ей богу, тя съществува вече доста отдавна!

После Килорин го попита дали е готов да окаже съдействие и Серпико безцеремонно отвърна, че ще трябва да си помисли. Той може да е само един прост полицай, продължи Серпико с глас, пропит със сарказъм, но не разбира как отделът би могъл да се разследва сам.

Килорин опита друга тактика. Изтъкна, че инспектор Джул Саксън, който ръководи работата на цивилните агенти в Бронкс, доскоро е бил в Поверителната служба на полицейския комисар. Би ли говорил Серпико пред него? И какво мисли за Саксън?

Серпико продължи да отговаря уклончиво.

— Нямам нищо лично против него — каза той. — Чувал съм да споменават името му. Това е всичко.

— Добре, сега можете да си вървите — рече Килорин и докато Серпико се обръщаше, за да излезе, той сякаш поомекна. — Искам да знаете — добави, сякаш се извиняваше, — че в управлението има хора, които се чувствуват като вас.

През седмицата, която започна на 1 октомври, Серпико проведе още два разговора с Килорин — и двата в присъствието на Шеридан. Той даде адресите на четири покровителствувани свърталища, където се залагаше на „числа“, а също и името на Виктор Гутиерес, информатора, когото бе видял да получава патрони от един цивилен агент от отдела и който беше свързващо звено между полицаите и „откупващите се“. Но след като месеци наред напразно беше очаквал обаждането на Уолш, той си остана подозрителен и враждебно настроен и едва успяваше да прикрие презрението си към Шеридан, убеден, че „комбината“ в отдела едва ли бе организирана без знанието или поне без мълчаливото съгласие на висшите офицери. А дори и да не бяха директно замесени, разсъждаваше Серпико, те най-малкото бяха отговорни за действията на хората си. Как биха могли да разследват сами себе си?

В събота, 8 октомври — съгласно официалното разследване, което трябваше да сглоби отделните части от историята на Серпико — Килорин се срещна с помощник-главния инспектор Томас С. Ринагън на стадиона „Янки“, където „Ню Йорк Джайънтс“ играеха футболен мач. По това време Ринагън беше районен комендант на Бронкс и имаше на подчинение около 3500 униформени и цивилни полицаи. Килорин разказа на Ринагън какво се мъти в Седми отдел, обясни, че то лесно може да прерасне в първокласен скандал, че Серпико, както изглежда, няма особено желание да му съдействува, и подхвърли, че на инспектор Саксън може да му провърви повече. Ринагън се съгласи Саксън да работи с Килорин, но предупреди, че всички обвинения, които възникнат в хода на следствието, трябва да се предават за разглеждане в Дирекцията на полицията. Явната незаинтересованост на Ринагън по въпроса стана по-обяснима три години по-късно, когато бе осъден за отказ да отговаря на въпросите във връзка с дело за подкуп, засягащо един от най-известните събирачи на облози в града. Впоследствие присъдата му беше анулирана, макар че решението бе обжалвано от прокуратурата в Манхатън. Както отбеляза един друг помощник-главен инспектор от отдела, „Ринагън не би искал да има нищо общо с човек като Серпико“.

Следващият ден, 9 октомври, бе почивен за Серпико.

Инспектор Саксън му позвъни вкъщи, каза, че трябва да го види незабавно, и предложи да се срещнат недалеч от квартирата на Серпико, на ъгъла на Деветнадесета улица и Уест Сайд Хайуей. Предупреден от Килорин за характера на Серпико, Саксън, мъж с едро телосложение и месести ръце, се опита да се държи приятелски, със самонадеяността на бивш армейски полковник, свикнал да постига своето. Той спомена за собствените си усилия да се бори с корупцията като член на Поверителната служба за разследване към полицейския комисар и увери Серпико, че му съчувствува за напрежението, на което е подложен. Но всичко, което трябвало да прави Серпико, било да предава информация — какво знаел и за кого? — и след това Саксън щял да се погрижи за останалото.

— Да, да — рече Серпико, — чувал съм тия приказки и преди. Но колко далеч сте готов да стигнете? Какво ще кажете за началствата? Ще притиснете ли и тях, или само някои мазни ченгета?

Тогава Саксън му даде да разбере как точно стоят нещата.

— Слушай, момчето ми — каза той, — сега работата е в ръцете ни. Ако настояваш, можем да привикваме хората, да им казваме какво твърдиш ти, но те ще отрекат всичко, и толкоз. Ще ти се наложи да ми се довериш.

Серпико се облегна на седалката на колата, пое въздух и реши, че за момента Саксън е прав — той нямаше друг избор. И така, като започна със Стенърд и Дзумато, изброи имената на всички цивилни агенти, за които знаеше, че участвуват в „комбината“, и докато Саксън усилено записваше всичко в бележника си, му продиктува адресите на около тридесет свърталища в Южен Бронкс, които плащаха за „покровителство“.

Същия ден Саксън, Килорин и Шеридан се събраха в Дирекцията на полицията, за да се посъветват с помощник-главния инспектор Джоузеф Макгъвърн, тогава шеф на Разузнавателния отдел и смятан за най-близък от всички висши офицери с първия заместник-комисар Уолш. Веднага щом разбра защо са дошли, Макгъвърн уведоми Уолш и всички отидоха в кабинета му.

Говореше главно Килорин, а лукавият шестдесет и три годишен Уолш слушаше. Свъсеното му лице както обикновено оставаше безизразно. Килорин спомена името на Серпико няколко пъти. Той каза, че Серпико ги уведомил за съществуването на „комбина“ в Седми отдел, а тя включва служители не само в районен, но и в градски мащаб и очевидно вече е наложително да се започне разследване.

Когато Килорин свърши, всички погледнаха към Уолш. Настана продължителна неловка пауза. Най-после Уолш каза:

— Добре, действувайте!

Измина може би минута, преди да проумеят, че всъщност Уолш прехвърля отговорността за разследването върху самите тях. Килорин запита колебливо дали това не е работа, с която следва да се заеме Дирекцията на полицията.

— Не — каза Уолш. — Вие ще се справите. Опитни мъже сте, а имате и достатъчно капитани и лейтенанти, които да ви помагат. — Такова разточителство на думи за него беше равносилно на цяла реч.

Офицерите от Бронкс седяха като приковани към столовете си, объркани от решението на Уолш, но никой не смееше да възрази. Килорин зададе още един въпрос. Може ли прекият началник на цивилните агенти от Седми отдел, един заместник-инспектор на име Бенджамин Хелман, да бъде уведомен за обвиненията, отправени от Серпико?

Уолш каза „не“, вече твърде много хора знаели за тях. Той добави, че Макгъвърн ще осигури необходимата „техническа помощ“, и освободи посетителите.

По време на цялата среща Уолш с нищо не показа, че някога е чувал за Франк Серпико.