Питър Маас
Серпико (6)

Глава шеста

Флиртът на Серпико с Гринич Вилидж временно бе прекъснат, освен през някои от свободните му дни, когато в началото на 1965 година той напусна Бюрото за криминална регистрация и отново стана униформен пешеходен патрул в седемдесети район, в центъра на Бруклин. Този район значително се различаваше от осемдесет и първи. Голяма част от него включваше западния край на Флетбъш — една от най-елегантните жилищни зони в града, с редици добре поддържани тухлени къщи и обградени с дървета улици. Жилищните блокове бяха малко, а в долния край на района, откъм Кони Айланд, имаше няколко дребни фабрики, гаражи и фирми за търговия със стари коли. Повечето от обитателите бяха бели, главно евреи — с примес от някои други етнически групи, — и средна ръка хора. Районът не беше „курортен“ в точния смисъл на думата, употребявана в Полицейската академия, но беше спокоен.

Да пътува всеки ден от Вилидж дотам, бе твърде неудобно, тъй че Серпико нае отначало мебелирана стая, а после апартамент близо до района. Според едно отдавнашно разпореждане на управлението никой полицейски служител нямаше право да живее в района, в който работи. Началниците обичаха да повтарят това често, за да покажат колко са загрижени за предотвратяването на корупцията.

Когато Серпико се яви в участъка, за да се представи, косите му бяха по-дълги от допустимата норма, а си бе оставил и доста големи рунтави мустаци.

— Първо да махнеш тоя боклук над горната си устна — каза лейтенантът от канцеларията. — И да се подстрижеш!

Но началникът на участъка, капитан Джоузеф Финк, повика Серпико в кабинета си. Финк беше офицер с богато въображение и по-късно получи широка известност заради дипломатичните си действия срещу притока на хипита и хомосексуалисти към Ист Вилидж. Той разреши на Серпико да остави мустаците и косите си такива, каквито бяха, тъй като щели да бъдат много подходящи за изпълнението на някои специални задачи, които имал предвид.

Все пак забележките на лейтенантите и сержантите от участъка — негови непосредствени началници — по отношение на външността му не престанаха и послужиха за основа на разпространилите се по-късно слухове, че той е малко нещо „психо“.

— Как можеш да се мъкнеш в тоя вид? — заяждаше се един от сержантите. — Ако бях на мястото на капитана…

— Да, но не си. А той каза, че всичко е наред.

От време на време, по нареждане на Финк, Серпико обхождаше района без униформа и проверяваше постъпилите оплаквания на някои родители, обезпокоени, че децата им вземат наркотици. При всички арести, които направи, бяха открити незначителни количества марихуана, а когато научи повече за същността на проблема, когато разбра кое е важно и кое — не, започна да съжалява за напразно загубеното време. Ставаха и много обири — чупеха се витрини и се задигаха стоки — и когато Серпико беше на смяна от нула до осем часа, Финк му разрешаваше да отива на поста със собствената си кола. Франк или правеше обхода с колата, или я паркираше някъде, сваляше униформата, обличаше спортно яке и тръгваше по улиците с нехайна походка.

Една нощ бе заловен крадец и Серпико едва не се прости с живота. На територията на района част от линията на метрото излизаше на повърхността и една от спирките представляваше чудесен наблюдателен пункт към булеварда, на който преди няколко нощи бе извършена кражба с взлом. Серпико, облечен в спортното си яке, забеляза от чакалнята на спирката някакъв мъж, застанал на отсрещния ъгъл. Беше около пет часът сутринта. Мъжът носеше кафява книжна торба и непрекъснато се озърташе наоколо. „Вероятно — помисли си Серпико — човекът просто отива на риболов към Шийпсхед Бей и чака някой приятел да го вземе с колата си.“ Подобна гледка беше нещо обикновено в района по това време на денонощието. Но мъжът огледа още веднъж кръстовището и после бързо се отдалечи.

Серпико го изчака да измине около две трети от разстоянието до следващия ъгъл и тръгна след него, като вървеше в сянката. Внезапно се чу шум от счупено стъкло — както се оказа, витрина на бижутериен магазин — и сигналната инсталация се включи. Серпико извади револвера си и се втурна натам. Вече виждаше пред себе си мъжа, застанал на тротоара с чантата в ръце. В същия момент откъм ъгъла зад крадеца изскърцаха спирачки. В безкомпромисния си стремеж да спре обирите капитан Финк бе изпратил двама други полицаи да кръстосват квартала с кола без отличителни знаци и те се бяха случили наблизо, когато прозвуча аларменият сигнал.

Мъжът се затича право срещу Серпико. Двамата полицаи изскочиха от колата и се спуснаха след него, като му викаха да спре. Той погледна назад, но продължи да бяга. Още малко и щеше да връхлети върху Серпико, когато един от полицаите стреля. Франк чу как куршумът изсвистя край главата му и моментално залегна на плочника. Миг след това беглецът се просна върху него. Хартиената торба се разтвори и по тротоара се посипаха часовници и транзисторни радиоприемници. Серпико сграбчи крадеца и извика към полицаите:

— Не стреляйте! Това съм аз, Серпико, тъпоглавци!

— Божичко! — възкликна единият. — Не те видяхме.

А другият, след като се увери, че Серпико не е ранен, бързо запита:

— Ей, можем ли да кажем, че ние сме го заловили? Стрелях и ще трябва да давам какви ли не обяснения. Нали разбираш, така ще имаме оправдание.

Наистина в случаите, когато полицай е стрелял с пистолета си, трябваше да се докладва на дежурния офицер в участъка, после на Службата по балистика в управлението, да се съобщи серийният номер на оръжието и да се претърси околността, за да се намери куршумът — винаги можеше да се очаква, че по случайност е увредено нечие имущество или е наранен човек. Това, което вбеси Серпико, беше безцеремонният начин, по който бе даден изстрелът — без предварително предупреждение. Но след като наруга добре двамата полицаи за проявената глупост, той най-сетне отстъпи пред молбите им да припишат ареста на себе си, въпреки че каза на Финк какво се бе случило в действителност.

— Капути такива! — изруга Финк. — Двама тъпанари! — И благодари на Серпико, че се отказва от заслугата си за ареста.

Това бе единственият случай по време на едногодишната служба на Франк в седемдесети район, когато му се наложи да извади револвера си. И наистина в участъка имаше толкова спокойни периоди, че арестът на някой маниак ексхибиционист беше главното събитие на деня. Все пак Серпико бе доволен, че е далеч от Бюрото за криминална регистрация с неговите рафтове, натъпкани с папки, с нескончаемия приток на нови документи за картотеката и че е отново на улицата, между хората. Сутрин, когато беше дневна смяна и отиваше в участъка, не пропускаше да се отбие в дома на един стар италианец, за да изнесе креслото му вън на тротоара, та човекът да поседи на слънце. Запозна се с една жена, собственичка на антикварен магазин. Тя имаше тежко заболяване на белите дробове, поради което трябваше да използува кислороден апарат, и Франк редовно я навестяваше, за да види как е и да я увери, че винаги може да разчита на полицията. На Кони Айланд Авеню, на отсечката, намираща се на територията на района, имаше множество антикварни магазини и когато го изпращаха там на пост, той научаваше туй-онуй за мебелите — какво да подбира, кое е добро и кое не.

Имаше и моменти — превърнали се в част от ежедневието на почти всеки полицай, — когато оставаше смаян от онова, на което бяха способни някои хора. Една вечер отиде в частен дом — бяха се обадили, че има случай на самоубийство. Бащата на самоубиеца мрачно го покани да влезе и посочи стълбите към втория етаж. Франк видя една жена — майката, която хълцаше, олюлявайки се, на дивана във всекидневната. В една от спалните намери мъртвото тяло на момче — изглеждаше на около двадесет и две години. Серпико бе виждал трупове и преди, но този беше особено страшен — голяма част от главата заедно с мозъка се бе размазала върху стената отзад. До тялото лежеше пушка. Имаше и бележка, на която бе написано: „Скъпи мамо и татко! Моля ви да ми простите. Не можах да намеря друг изход. Молете се за мене!“

Серпико се запита какво ли е довело момчето до такава отчаяна постъпка, какво го е накарало да напише тази трогателна бележка. След като се обади в Службата по съдебна медицина, той разпита съкрушения от скръб баща за подробностите около самоубийството и научи, че момчето било влюбено в някакво момиче, което го карало да купи кола. С малкото си спестени пари момчето купило употребявана кола. Но тя се оказала таратайка, нуждаела се от постоянни ремонти в гаража и момичето го зарязало. Няколко часа по-късно момчето се застреляло.

Ала имаше и други моменти, които го изпълваха с удовлетворение. Тогава още веднъж се убеждаваше, че е избрал една в най-висша степен полезна професия — не само да залавя престъпници, но и да помага на хората, дори да спасява живота им. Една вечер тъкмо бе паркирал колата и се канеше да се яви на рапорт, когато забеляза, че от прозореца на отсрещната къща се вие струйка дим. Грабна фенерчето си и се втурна към къщата. В преддверието имаше пощенски кутии за три апартамента. Вратата на партерното жилище не беше заключена. Когато я отвори, Франк видя, че по една от стените на кухнята, разположена вдясно, пълзят пламъци. Наляво имаше къс коридор, водещ към малкото помещение, където Франк зърна бебе в детско креватче. Грабна бебето на ръце, а в съседната стая намери заспал мъж. Отначало помисли, че човекът е зашеметен от дима, но щом го докосна, той скочи и тръгна да излиза след него, мърморейки:

— Какво има, какво се е случило?

Мъжът обясни, че бебето е на сестра му, която му гостувала. В това време се чу лай.

— Кучетата ми! — извика той. — В мазето са, дайте ми фенерчето, трябва да ги изведа!

Навън бяха започнали да се трупат съседи и Серпико, след като му даде фенерчето си, излезе и остави бебето на един от тях. После бързо влезе обратно в къщата и се затича нагоре по стълбите. Димът се бе сгъстил и Франк веднага разбра, че е сгрешил, като е изкачил стълбите тичешком: беше задъхан и му се налагаше да поема повече въздух, а следователно и повече дим. Когато изби с ритник вратата към следващия апартамент, усети, че подът започва да се огъва. Отвътре изригнаха пламъци и пушек, които го тласнаха назад и му попречиха да продължи пътя си. После се оказа, че апартаментът е бил празен.

Франк излезе отново навън и видя, че хората сочат към един от прозорците на третия етаж, където жена с две деца бе останала в плен на огъня. Вторият и третият етаж на къщата бяха изтеглени леко назад, тъй че над първия се образуваше нещо като корниз, широк шест или седем стъпки. Серпико се изкачи дотам по водосточната тръба. Беше ясно, че сам няма да успее да се справи, и един от наблюдаващите също допълзя на корниза при него. Подкрепян от мъжа, Серпико достигна перваза на прозореца на втория етаж, протегна ръце и пое двете деца от жената. После ги спусна долу към хората на улицата.

Жената бе възседнала перваза на прозореца над Серпико и той забеляза, че е извънредно пълна. В далечината се дочуха сирените на пожарната команда.

— Не скачайте! — извика той. — Пожарникарите идат!

— Не! — пищеше жената. — Не мога да остана тук!

Серпико изгледа огромното й тяло и се примоли:

— Почакайте само една секунда!

Той се обърна, сграбчи ръцете на другия мъж тъй, че да се образува „столче“, и напрегна мускули. Жената скочи веднага и падна по корем върху опората. На Серпико се стори, че ръцете му ще се изтръгнат. Двамата мъже се свлякоха на корниза, но не паднаха от него, а дебеланата се отърва с цицина на челото и ожулени колене. Пожарникарите вече бяха пристигнали и с помощта на стълба я свалиха на тротоара.

От цялата работа, освен личното удовлетворение, на Серпико му остана и толкова пушек в дробовете, че трябваше да излезе в отпуска по болест за две седмици. Той не получи служебната похвала, която му се полагаше за това, че е спасил обитателите на горящата къща, тъй като не пожела да играе старата игра, въведена в Полицейското управление да се самопрепоръча за отличие. Според традицията в управлението онзи, който смяташе, че заслужава награда трябваше да плати на някой чиновник в участъка такса от пет долара, за да му напечата на машина съответните докладни записки, възхваляващи проявените от него инициативност и смелост. И когато се върна на работа, Серпико реши да прати всичко по дяволите.

 

 

Полицейското управление бе организирано на военни начала и Франк Серпико винаги се бе съобразявал с дистанцията между себе си и по-висшите служители. Той нямаше, нито се опитваше да придобие „покровители“, хора на високи постове в управлението, които да му помагат да напредва в кариерата, — каквито имаха толкова много други полицаи, и смяташе това за нещо съвсем нормално. Но специалните поръчения, възлагани му от капитан Финк, който междувременно бе оценил и факта, че Серпико не вдигна шум, когато други си приписаха заслугите за ареста на крадеца, — естествено, доведоха до разговор относно бъдещето на Франк като полицай. Той призна на капитана, че това, към което се стреми в действителност, е да стане детектив. Финк отвърна, че според него от Серпико би излязъл първокласен детектив, но потвърди вече пръсналия се слух за въведеното в управлението ново изискване, съгласно което, преди да бъде приет в детективския отдел, даден полицай трябва да работи четири години като цивилен агент. А пък за да стане цивилен агент, униформеният полицай трябваше да бъде препоръчан от началника на участъка си и капитан Финк увери Серпико, че може да разчита на енергичната му подкрепа.

Като забеляза колебливото изражение на Серпико, Финк попита какво го смущава. Франк не знаеше как да изложи опасенията си пред капитана. Във всички участъци из града отдавна се знаеше, че подкупите и изнудванията са неразделна част от работата на цивилните агенти. Това обстоятелство се считаше за нормално до такава степен, че когато цивилен агент извършеше арест в някой нелегален игрален дом, от него се очакваше да даде пет долара на дежурния лейтенант и поне един долар на чиновника от канцеларията за писмената работа — предполагаше се, че цивилните агенти се обогатяват от подкупите и са длъжни да разделят една част от парите, колкото и да е дребна сумата, с по-онеправданите си колеги.

— Е — рече най-сетне Серпико, — и вие сте чули какво се говори за цивилните агенти. — По-късно си спомняше как от смущение гласът му пресипна и той не можа да продължи.

Капитан Финк се опита да разсее опасенията му. Посъветва го да не обръща внимание на слуховете, да добие собствени впечатления за нещата и да постъпва както намери за добре.

— Единствено по този начин можеш да станеш детектив, Франк — каза той накрая.

За Серпико това беше най-важното съображение и решението, което последва, промени живота му напълно. Финк го представи за назначаване като цивилен агент и Франк бе повикан в Дирекцията на полицията за формална беседа със съвет от инспектори. Въпросите, с които го отрупаха, се отнасяха до финансовото му състояние. Какви са авоарите му? Колко пари има в банката? Вземал ли е пари на заем? Купувал ли е кола или нещо друго, което още не е изплатил? Серпико каза на инспекторите каква е банковата му сметка, обясни, че няма дългове и за всичко плаща в брой. Попитаха го в кои ресторанти се храни. Той изброи няколко заведения, известни със скромността си, в Бруклин и Гринич Вилидж. Това предизвика снизходителни усмивки.

— В такъв случай се предполага — рече един от инспекторите, — че не посещавате често ресторанти като „Клуб двадесет и едно“ например.

— Не, сър — отговори Серпико. — Никога не съм бил там.

Усмивките се умножиха, когато друг инспектор го запита какво знае за работата на цивилните агенти и Серпико призна, че е чул неща, които го тревожат.

— Това е минало — каза инспекторът. — Имаше нещо такова, но сега всичко е наред.

На 24 февруари 1966 година Серпико бе включен в школата за цивилни агенти, или, както я наричаха официално — Школа за разследване на престъпления. Още от началото го обзе чувството, че принадлежи към елитна група, че той и останалите полицаи, подбрани за този двадесет и осем дневен курс, са вече господари на себе си, край на проверките, край на ежечасното обаждане по телефона в участъка, край на стоенето по уличните ъгли в униформа. Те, както се изрази един от инструкторите, се бяха „издигнали“. Франк забрави опасенията си почти веднага и се потопи в новия вълнуващ свят, в който го обучаваха как се върши разследване, как се търсят престъпници, как се вербуват информатори, как се води наблюдение. Научи за „М. О.“ — modus operandi^[1] на букмейкърите^[2], как да разпознава и разчита кодовете и шифрите, с които те прикриват „операциите“ си, и как да установява наличието на такива хитроумни приспособления, като, да речем, „консервени кутии“. Тези устройства бяха наречени така, защото първото, намерено от служителите на полицията, наистина бе скрито в кутия за сирене. Букмейкърът наемаше апартамент и поставяше в него два телефонни апарата с различни номера. После инсталираше „консервена кутия“ — електрическо приспособление, свързващо линиите на двата телефона. На залагащите даваше единия номер. Когато те го набираха, разговорът автоматически се прехвърляше към другия апарат, с който в определени часове букмейкърът се свързваше от трети телефон в друг апартамент, където се намираше самият той. По този начин, ако полицията засечеше линията, използувана от залагащите, и нахлуеше в апартамента, букмейкърът на практика се оказваше на километри от адреса, посочен в телефонния указател.

В лекциите се обръщаше особено внимание на нелегалните игрални домове, особено на свърталищата за залагане на „числа“. И Серпико отново си пусна брада в очакване на деня, когато щеше да излезе из улиците на гетата. Вече се виждаше как провежда наблюдение, облечен като скитник, как после се промъква крадешком, за да разкрие някой „тайник“, в който се оставят залозите от даден район, или дори „банка“, в която по-късно се събират сумите.

По времето, когато Серпико беше в школата за цивилни агенти, там се изучаваха и начините за борба с търговията на наркотици, но на това се обръщаше много по-малко внимание, отколкото на игралните домове, тъй като Полицейското управление разполагаше със специални отреди, чието основно предназначение бе да преследват търговците на наркотици, уличните пласьори и наркоманите. На практика продажбата и притежанието както на марихуана, така и на хероин се считаха за еднакво тежка заплаха за обществото, но по време на курса им дадоха да опитат само марихуана.

— Обърнете внимание на горчивия й аромат — важно пропя инструкторът.

В същото време двама курсанти, пуфкащи точно пред него, си прошепнаха:

— Ей, хубава работа са тия фъшкии!

Бяха го предупредили, че всеки цивилен агент ежемесечно получава оценка от непрекъснато наблюдаващите го началници за проявената надеждност, начин на разсъждение, инициативност, познания, интерес към работата, честност, активност при разследванията и извършените арести. От всички тези неща най-много се държеше на арестите. При това важно беше какъв е арестът, а не какво ще бъде крайното решение на съда. Така например при задържането на комарджия, за да се квалифицира нарушението като углавно престъпление, а не като обикновена простъпка, трябваше да намерят у него поне сто „игри“, тоест облози. Серпико ставаше свидетел как цивилните агенти броят намерените у арестуваните комарджии облози и в случай, че броят им бе по-малък, „поръсваха“ жертвата си — прибавяха допълнителни облози, за да изравнят разликата.

— Какво пък, по дяволите — казваха те, — съдията и тъй и тъй ще му види сметката!

Арестите, извършени от цивилните агенти, се степенуваха по важност според областта, в която бе извършено нарушението. На първо място се поставяха арестите на комарджии, а след това, в низходящ ред, на букмейкъри, на търговци на наркотици и наркомани, на разни играчи на зарове и карти, на проститутки, на изпаднали типове, на нарушители на закона за спиртните напитки. На последно място идваха арестите, обединени в категорията „разни“. Както гласеше една шега, в случай че цивилен агент заловеше убиец, арестът щеше да се впише в графата „разни“, ако, разбира се, не намереха у задържания фишове за залагане на конни надбягвания.

 

 

Когато завърши Школата за разследване на престъпления, Серпико бе изпратен обратно в Бруклин и причислен към отряда на цивилните агенти в деветдесети район. Почти веднага преживя инцидент, който нямаше връзка с работата на цивилните агенти, но отговаряше на най-смелите му представи за „полицая в действие“.

Наскоро си бе купил мотоциклет — хонда 350 — и отиде с едно момиче на кино в Манхатън. На връщане мина по Уилямсбъргския мост и продължи по широк булевард, който пресичаше деветдесети район. Бе спрял пред червената светлина на един светофар, когато чу гърмежи, които в първия момент му се сториха фойерверки. Погледна към отсрещната страна на булеварда и на няколко стъпки в пресечката, пред един грил — бар, видя да проблясва светлина от изстрел, после — трима мъже с пистолети и някаква фигура, просната на тротоара. Каза на момичето да слезе от хондата и да се скрие зад някоя колона на надлеза. След това прекоси булеварда и се насочи към ъгъла на пресечката.

Изглеждаше, че престрелката се е завързала светкавично. Неколцина минувачи, стъписани от внезапните изстрели, се бяха заковали по местата си. Когато Серпико стигна до ъгъла, тримата мъже отстъпваха към една златиста лимузина „Олдсмобил“. Изведнъж двама от тях изоставиха колата, спуснаха се към ъгъла и побягнаха по булеварда. Дори и да бе имал време да извади късия си тридесет и осемкалибров неслужебен револвер, Серпико не би рискувал да стреля, защото по булеварда имаше твърде много хора.

Докато двамата бегълци се отдалечаваха, третият мъж скочи в лимузината и потегли по улицата. Серпико незабавно даде газ. С бясна скорост, почти на две колела, колата свърна край следващия ъгъл и пое по другата улица, като пресече няколко кръстовища, без да се съобразява със светофарите. После отново зави, продължи по трета улица, върна се по обратния път и обиколи още три или четири карета, за да се отскубне от евентуално преследване. Серпико караше след нея, като спазваше дистанция, равна на около две трети от разстоянието между две пресечки, без да се опитва да приближи, но се стараеше да не я изпусне от погледа си, докато колата стигне до местоназначението си и той успее да се обади за помощ.

Най-сетне олдсмобилът се върна на булеварда, където Серпико бе чул изстрелите. Той видя как колата намали скоростта си, спря за момент и двамата мъже, побягнали пеша, скочиха в нея. После лимузината отново потегли, набра скорост, свърна в една пресечка от отсрещната страна на булеварда и пак закриволичи още по-бързо и отпреди. Серпико се уплаши, да не би да са го забелязали и реши, че няма друг избор, освен да направи нещо, което никак не му се искаше: в момента, в който гумите на олдсмобила изсвистяха и той изчезна зад един от ъглите, Франк изключи фара на хондата. Някои от страничните улици, по които се носеха, нямаха светофари, а само стоп знаци, и когато Серпико профуча през едно от кръстовищата, едва не се сблъска с някаква кола — разминаха се на няколко сантиметра. На уличното платно пред себе си видя фигура, която отскочи от пътя на олдсмобила, тръгна да пресича отново и пак се дръпна назад — тъкмо в момента, когато той щеше да натисне спирачката, за да избегне сблъсъка. На един завой се поднесе — продължително, шеметно поднасяне, — и пред него се изпречи редица от паркирани коли. „Това е краят“ — помисли Серпико, но в последния момент успя да овладее мотоциклета.

Струваше му се, че е изминала цяла вечност, когато най-после червените стопове на олдсмобила светнаха и той спря за втори път, малко след един запустял двор. Серпико веднага изключи двигателя. Улицата имаше лек наклон надолу и благодарение на него и на инерцията той успя да продължи пътя си безшумно. Когато се приближи на около десет метра, се мушна между две коли, паркирани пред празния двор. Успя да приклекне, преди да угасят двигателя на олдсмобила. Една от вратите се отвори и Серпико видя как от лимузината излезе мъж, който се насочи към двора. Той държеше небрежно два пистолета, по един във всяка ръка. Докато пресичаше тротоара, от колата му извикаха на испански да побърза.

Серпико издърпа револвера си и се притисна към една от паркираните коли. Беше убеден, че мъжът възнамерява да хвърли пистолетите в двора и набързо прецени положението, в което се намираше. Минаваше полунощ и улицата беше безлюдна. Мъжът бе на не повече от дванадесет стъпки. Серпико можеше лесно да го застреля — револверът му беше зареден. Но в колата имаше още най-малко двама души и кой знае още колко пистолета. Освен това Серпико знаеше с какво разполага, а то не бе много: пет патрона. Резервен пълнител нямаше. Разбира се, би могъл да продължи преследването, но то му бе омръзнало. Беше минал през прекалено много премеждия. Рано или късно щастието щеше да му изневери и колата — да му се изплъзне.

Серпико заговори на испански с възможно най-тих глас, като се надяваше онези от олдсмобила да не го чуят.

— Полиция — каза той. — Хвърли оръжието!

Мъжът се извърна, вдигна пистолетите и показалецът на Серпико обра луфта на спусъка. Но оня само се взираше към пространството между паркираните коли — изглежда, не бе сигурен откъде е дошъл гласът. Изведнъж изкрещя: „Ла полисия!“, и хукна към олдсмобила. Серпико даде предупредителен изстрел във въздуха. Сега му оставаха само четири патрона, но се надяваше, че гърмежът ще накара някой от живеещите на улицата да се обади в полицията.

Веднага след изстрела олдсмобилът потегли и мъжът не можа да го догони, но продължи да тича. Серпико се втурна след него. Един от пистолетите на беглеца изтрополи на тротоара. Разстоянието между двамата се скъсяваше. Мъжът сви зад ъгъла, препъна се, но не падна и стиснал в ръка втория пистолет, направи опит да се обърне. В този момент Серпико връхлетя върху него и го събори с лице към земята. После го възседна, сграбчи ръката му и приложи една хватка от джудото — изви силно китката нагоре до критичната точка, в която болката е страхотна и най-слабият допълнителен натиск би довел до счупване.

Серпико почувствува, че мъжът под него примря. Не разполагаше с белезници, затова го претърси, без да отпусне хватката. В джоба на сакато му намери и трети пистолет със зареден пълнител. После позволи на мъжа да се изправи и застана край него с насочен револвер. След известно време се появи някаква дама, разхождаща кучето си. Серпико й каза, че е полицай, и я помоли да позвъни за помощ. Тя изгледа подозрително ботушите му, работния дочен комбинезон, коженото яке, брадата и попита:

— Щом сте полицай, как така не знаете, че при оная улична лампа има полицейски телефонен пост?

Серпико се почувствува като звезда в някоя от комедиите за кийстоунските полицаи.

— О! — рече той с театрална важност, като се надяваше, че тонът му е достатъчно подходящ за случая. — Сега го виждам. Много ви благодаря, госпожо!

След няколко минути пристигнаха две радиоколи. Серпико и задържаният бяха отведени обратно на мястото на престрелката. Там имаше други радиоколи. Серпико даде на командуващия ги сержант номера на олдсмобила и поиска разрешение да изпрати приятелката си до дома й. Сержантът му разреши, но му нареди след това да докладва в щаба на Четиринадесети отдел, към който се числяха няколко района, включително и деветдесети. После добави:

— Струва ми се, че тоя ще е интересен за шефовете.

Серпико завари момичето си потънало в оживен разговор с някакъв мъж.

— Ей, не мога да те изпусна от погледа си за минутка! — рече той.

— Опитваше се да ме сваля, Франк!

— Само я охранявах — възрази мъжът.

Когато се качи на мотоциклета, момичето каза раздразнено:

— А ти какво очакваше? Оставяш ме сама насред улицата и хукваш нанякъде като луд! Защо не си намериш свястна работа като другите мъже? На всичко отгоре дори не беше дежурен!

Изведнъж Серпико се почувствува много уморен. Лудешкото преследване, страхът от евентуална престрелка, боричкането с беглеца на улицата, гневът на момичето и липсата на съчувствие от негова страна — всичко му дойде много. След като остави приятелката си пред дома й, изпитваше само едно желание — да се прибере вкъщи и да си легне.

В Четиринадесети отдел Серпико научи, че в едно отношение е бил късметлия: задържаният имаше открито досие, в което бяха отбелязани четири предишни ареста за въоръжени нападения. Научи също, че жертвата на престрелката е съдържателят на грил — бара. Говореше се, че това е част от организирана акция за ограбване на баровете в квартала.

Но истинската причина за нареждането Серпико да се яви в отдела беше, че неговото участие в инцидента спадаше към случаите, които в Полицейското управление се наричаха „извънредни произшествия“. Въведоха го в кабинета на един инспектор, който, седнал зад бюрото си, каза безцеремонно:

— Добре, ще трябва да причислим случая към „извънредните“. Разследването е служебно.

После поиска да узнае какво е правил Серпико на въпросното място в извънработно време. Серпико обясни, че е изпращал една приятелка след кино и че най-близкият път до дома й минава пред деветдесети район. Той не можа да се сдържи и поклати глава при спомена за съвета, който му бяха дали, когато чакаше да го приемат в Полицейската академия: никога да не се забърква в нищо, ако не е на работа.

— Какво ви става? — рязко запита инспекторът.

— Нищо, сър, просто си помислих нещо.

След това инспекторът попита за името и адреса на момичето. Серпико ги съобщи. Инспекторът продължаваше да го гледа хладно.

— Женен ли сте?

— Не, сър.

— Момичето омъжено ли е?

— Не е — остро отвърна Серпико, комуто цялата тази безсмислица бе започнала да омръзва.

Но инспекторът, вече успокоен, че не му предстои да се намесва в нищо скандално, се пресегна над бюрото и разтърси ръката на Серпико.

— Позволете ми да ви поздравя. Направили сте важен арест.

Инспекторът направи и нещо повече: Серпико бе препоръчан, а впоследствие и удостоен с награда — медал за „бдителност и съобразителност при изпълнение на служебния дълг“. Както винаги Франк се радваше, че е полицай, беше доволен от това, което бе направил, и два пъти по-доволен, че е награден, без да му се налага да прави обичайните постъпки за тази цел. Това е добро предзнаменование, мислеше си той, в началото на новата кариера като цивилен агент.

Въодушевлението му обаче бе краткотрайно.