Питър Маас
Серпико (4)

Глава четвърта

Още на другия ден след завършването на академията — 6 март 1960 година — Франк Серпико влезе в едно мрачно здание от червени тухли в Източен Бруклин. Носеше сак за дрехи, чанта, в която бе поставил колан с кобур, палка, електрическо фенерче и резервни пълнители, и правеше отчаяни усилия да скрие вълнението си. Над остъклената входна врата имаше арка от боядисани в зелево лампи и надпис: „81-ви у-к“.

Зад вратата се ширеше просторно фоайе, боядисано в два нюанса на зеления цвят: в долната част — тъмен, а нагоре — малко по-светъл. Стената вдясно бе почти изцяло заета от огромно бюро, зад което се беше настанил офицер с лейтенантски пагони. Серпико тръгна натам и застана пред лейтенанта, който съсредоточено четеше книга с меки корици: „Служебно ръководство за повишение в чин капитан, Полицейско управление, Ню Йорк“.

Серпико постоя така известно време, изпълнен с нервно очакване, и тъй като не му обърнаха никакво внимание, най-сетне рече с най-стегнатия тон, на който бе способен:

— Сър, представя ви се Серпико, полицай.

Лейтенантът неохотно вдигна очи от книгата и го изгледа с явно безразличие.

— А, да… Вижте какво, качете се по стълбите и отидете при дежурния по участък да ви запишат. Първата врата вляво.

През последните две седмици в академията Франк с нарастващо безпокойство очакваше да разбере къде ще бъде разпределен. Инструкторите му бяха казали, че има райони, наречени „курортни“ в по-спокойните жилищни квартали на града, по-специално Стейтън Айланд и някои части от Куинс и Бронкс, — и други, наречени „работни“.

Бяха му обяснили, че за три месеца в „работните“ райони ще научи повече, отколкото за три години в „курортните“.

За облекчение на Серпико осемдесет и първи район — или на езика на полицаите: „осем-едно“ — беше един от „работните“. Той представляваше безлична триъгълна зона в Бруклин. Състоеше се предимно от порутени дву и три фамилни къщурки и от множество малки дюкянчета — нещо като „ничия земя“ между Бедфорд-Стайвесънтското гето и заселените с бели обитатели (предимно италианци) околности на Бъшуик. В района ставаха много престъпления — обири, изнасилвания, кражби с взлом, отвличания на коли и убийства.

Серпико бе зачислен веднага към един от екипите. Това определи работното му време. Членовете на всеки екип работеха една седмица през деня — от осем часа сутринта до четири следобед, следващата седмица — от полунощ до осем сутринта, и тъй нататък. По-голямата част от времето си в участъка полицаите прекарваха в тъй наречената „стая за отдих“, разположена в задната част на сградата, с изглед към малък двор. Той служеше главно да връзват в него изгубените кучета, докато дойде да ги вземе фургонът от Дружеството за защита на животните. Там поставяха и ламаринените ковчези с телата на убитите, намерени на територията на района — временно, до пристигането на колата за извозване на трупове.

В спартански обзаведената „стая за отдих“ имаше около дузина дървени столове, две дълги маси и пейка. В един ъгъл бяха поставени автомат за лъскане на обувки и голямо огледало, в което полицаите можеха да проверят външността си, преди да излязат на улицата. На една от стените имаше редица остъклени шкафове, съдържащи обяви за търсени престъпници, участъковия „обект на месеца“ — обикновено някой известен комарджия — и купища преписки с описание на изгубени вещи и безследно изчезнали лица. След като облечаха униформите си в лишената от душове гардеробна на горния етаж, полицаите се събираха в „стаята за отдих“ половин час преди да излязат на пост. По-голямата част от времето си там те използуваха да запишат пристигащите по телекса последни тревожни съобщения. Обикновено никой не обръщаше внимание на описанието на лицата, търсени за различни престъпления, извършени през последните няколко часа. Сведенията бяха твърде мъгляви, за да бъдат от особена полза. Всеки полицай обаче беше длъжен да направи списък на поне десет от автомобилите, обявени за откраднати, като отбележи номера на телекса, марката на колата, цвета и регистрационния й номер и да следи за тях по време на смяната си.

Когато се появеше дежурният по участък, полицаите се строяваха в редица. Той разпределяше пешеходните патрули по постове — на всеки патрул се падаше да охранява средно по пет и половина градски карета — и посочваше секторите, които радиоколите трябваше да обслужват. Една от тях, наричана „вафлена“, винаги поемаше задължението да снабдява административния и обслужващ персонал на полицейския участък с бира и сандвичи и да разнася „флейти“ (бутилки от кока-кола, напълнени с алкохол в някой близък бар) на лейтенантите и сержантите. После голямата двукрила врата от масивен дъб в дъното на стаята се разтваряше, патрулите минаваха край дългото бюро във фоайето — лейтенантът спираше няколко от тях, за да ги огледа и излизаха на улицата.

След като се представи на дежурния по участък, Серпико получи карта на района, върху която бяха обозначени различните постове и сектори. Посъветваха го да разпита „ветераните“ за подробностите, които трябваше да научи. Когато напусна участъка, за да даде първия си наряд, някакъв по-възрастен полицай го застигна и го попита кой пост са му определили. Франк му отговори, а полицаят каза:

— Добре, момчето ми, това е хубав пост. Ще можеш да се храниш в гастронома, и то гратис.

— Искаш да кажеш, че няма да плащам?

— Е, нали знаеш, ще пускаш там на момчето по четвърт долар.

Изглежда, една от основните грижи на полицаите от участъка беше как да се нахранят на възможно най-ниска цена. Всеки полицай имаше право на едночасова почивка за хранене по време на смяната си. Дежурният по участък решаваше кога точно може да се ползува тази почивка и осигуряваше надзор над временно оголения пост. Теоретично не се разрешаваше напускането на пределите на поста за обяд или вечеря, но на практика това правило масово се нарушаваше. Серпико скоро научи, че в района има шест места, където полицаите могат да се хранят или съвсем „гратис“, или на символична цена. Някои от собствениците бяха просто почитатели на полицаите, но и те, както и останалите, очакваха в замяна по-особено отношение — например бърза и без много въпроси намеса в случай, че някой предизвика кавга в заведението им, или пък разрешение клиентите да паркират колите си на забранени места. Някои особено привилегировани собственици получаваха карти от Полицейското благотворително сдружение. Поставени на предното стъкло на колата, тези карти (които всъщност би трябвало да бъдат притежание само на полицаи) даваха право на паркиране на забранено място. Но — както по-сетне показа горчивият опит на Серпико — те можеха да станат причина и да намериш колата си със срязани гуми.

Такава карта притежаваше и съдържателят на едно голямо кафене в района. Серпико се храни там няколко пъти, след това реши да спре да яде гратис. Решението му не беше плод на етични съображения, макар че с всеки изминал ден се чувствуваше все по-неловко да седи в униформа на масата, да знае, че няма да плати и че хората, които го наблюдават от другите маси, също знаят това. Всъщност той се раздразни, когато веднъж отиде в кафенето заедно с други полицаи и забеляза, че собственикът се опитва да им пробута останалата от миналия ден храна или онези ястия от менюто, които не се харчат. Колкото повече размишляваше върху това, толкова по-унизително го намираше, а пък обичаше да си похапва добре, тъй че един ден, след като се нахрани, повика сервитьорката и поиска сметката.

— О, няма нужда, всичко е уредено! — каза тя.

Серпико взе листа с менюто, провери цените и остави на масата сумата, която дължеше, заедно с бакшиш. Беше стигнал по средата на пътя до първата пресечка, когато собственикът го настигна с парите в ръка.

— Ей — рече той, — прибери си това. Ние не вземаме пари от полицаи.

— Как така? — запита Серпико.

— Нали знаеш… момчетата… не им вземаме пари… те всички се хранят при нас.

— Е, как така? Храната, която сервирате, не ви ли струва пари?

— Струва ни, разбира се.

— Виждаш ли? — каза Серпико. — На мене ми плащат заплата. Имам достатъчно пари, за да ям каквото поискам. Не са ми нужни вашите остатъци.

— Слушай, идвай и яж каквото ти хареса. Ще ти вземам толкова пари, колкото ми струва. Просто не искам да печеля за твоя сметка. Става ли?

В края на краищата Серпико се съгласи на компромис, като компенсираше отстъпката в цената с по-щедър бакшиш, и ефектът — когато и да влезеше в кафенето — беше магически.

— Франк — посрещаше го собственикът, — днес опитай печеното говеждо — алангле, точно както ти го харесваш. Опитай го, няма да съжаляваш!

А и сервитьорката се въртеше все край него.

— Да желаеш нещо, Франк? Още кафе? Какво да ти донеса?

Може би това бе дреболия, разсъждаваше Серпико, връщайки се мислено назад, но в него той виждаше един от белезите на нарастващото отчуждение между полицаите и мнозинството обикновени хора, на подронването на професионалния им престиж. Даваше си сметка, че твърде много полицаи грабят колкото могат, без да ги е грижа какво ще помислят за тях, дали се опозоряват, или не… Ето че дори и собственикът на кафенето, привидно почитател на полицаите, всъщност се отнасяше презрително към тях.

Това можеше да се забележи и при периодично провежданите в района опразвания по съдебен ред на жилища. Съдия-изпълнителят се придружаваше от полицай, чиято официална задача бе да връчи съдебното решение и да осигурява реда, но обикновено съдия-изпълнителите даваха пет долара на полицаите и очакваха от тях да изхвърлят имуществото, а ако е необходимо, да разбият вратата на апартамента и да изгонят наемателите. Серпико си спомняше първия път, когато го изпратиха с един съдия-изпълнител. Франк отказа да приеме петте долара, но съдията бе тъй навикнал да изпълняват нарежданията му, че като намериха вратата заключена, му подаде тежък ковашки чук и каза:

— Няма значение, полицаю, разбий я!

— Разбий я ти! — отвърна му Серпико. — Това е твоя работа.

След този случай, винаги когато при разпределението на нарядите на Серпико се падаше да връчи съдебно решение за опразване на някой апартамент, някои полицаи, знаещи как гледа той на това задължение, отиваха при него и казваха:

— Ей, Франк, искаш ли да свърша тая работа вместо тебе?

По време на опразванията винаги се насъбираше тълпа зяпачи и Серпико си мислеше как ли се отразява на авторитета на полицая обстоятелството, че го гледат как върши „мръсната“ работа на съдия-изпълнителя. Но в гардеробната на участъка често чуваше думите: „Тълпата ли, че какво разбира тая скапана тълпа?!“ По-късно, когато отчуждението между полицията и цивилните граждани се задълбочи, когато започна да чува как хората по улиците се подиграват с полицаите и ги наричат „свине“, той отново взе да размишлява върху тези неща.

Както и останалите „новобранци“, Серпико бе посветен в тънкостите на изкуството, наречено „къртене“, тоест спане по време на дежурство. То се практикуваше от полицаите години наред и в други градове се наричаше „гушене“ или „потъване“. Всеки полицай на пост бе длъжен да звъни в участъка през един час, в точно определено време. Обажданията се записваха от дежурния сержант, който към три часът сутринта биваше сменян от някой полицай. Сержантите не желаеха се излагат на риск от понижение и затова не смееха да записват несъществуващи обаждания, но сменящите ги полицаи го правеха, без да им мигне окото, когато някой техен колега ги бе предупредил, че се кани да „кърти“ през нощта. За всеки случай много от полицаите носеха със себе си малки будилници, за да звънят, когато дойде време за обаждане в участъка. Считаше се за особено остроумна шега да навиеш нечий будилник, тъй че да дрънка в джоба му точно по време на проверката, преди излизане в наряд.

Някои от полицаите започваха да „къртят“ веднага щом минеше първото „киризене“ — така наричаха огледа, който правеше патрулиращият сержант, за да се убеди, че всички постове в района са надлежно охранявани. Обикновено това ставаше към един часа през нощта и се повтаряше чак в шест, когато всеки полицай и без това бе длъжен да провери „стъкларията“ — тоест витрините на магазините — в пределите на поста си.

В лапавицата на една отвратителна мартенска нощ, по време на първото си дежурство от полунощ до осем, Серпико стоеше на пост до телефонната кабина, когато патрулиращият сержант се приближи до него и запита:

— Как върви службата, момче?

Серпико поздрави и отвърна:

— Всичко е наред, сержант.

— Добре, така и предполагах — каза сержантът и се отдалечи.

Може би около час по-късно, на връщане за участъка, той отново мина, приведен срещу пронизващия вятър и суграшицата, и попита Серпико:

— Ти защо си още на улицата?

— Ъ? — не схвана Серпико.

— Господи, сигурно си премръзнал!

— Да, хладничко е.

— Хайде, прибирай се — каза сержантът. — „Киризенето“ мина.

— Къде да се прибирам?

— Е, къде… има едно училище там… в съседния пост.

— А, да — рече Серпико.

От любопитство Франк отиде при училището и видя една празна радиокола, паркирана точно срещу входа. Полицаите бяха донесли със себе си сгъваеми походни легла и „къртеха“ по всички правила на изкуството. Някои предпочитаха да „къртят“ в колите, без да изключвай двигателя и отоплението. На страничните стъкла залепваха червени индикатори, които започваха да светят, щом настъпеше опасност от задушаване. Разбира се, когато времето беше достатъчно топло, всички спяха в колите и Серпико така и не можа да се начуди на необикновената им способност да се пробуждат от дълбокия си сън винаги когато съобщаваха по радиото техния номер, и да измърморват: „Да, ние сме!“

Докато Франк стоеше на тротоара срещу училището и се чудеше какво да прави, входната врата се отвори и той разпозна колегата си, който тъкмо излизаше.

— Ще влизаш ли? — запита той с нехаен тон.

Всичко бе толкова открито, че Серпико едва вярваше на очите си. Той изчака другият полицай да се обади по телефона и после влезе в училището заедно с него. Колегата му имаше ключ както от външната, така и от вътрешната врата. Той поведе Серпико надолу по стълбите към котелното на парното отопление. То бе претъпкано с полицаи: някои — на походни легла, други — изтегнати върху пейки, с надуваеми възглавници под главите, трети — направо на пода, подпрени на някакви касетки, вероятно от бутилки за мляко. В помещението се вмъкна още един полицай. Той мина покрай Серпико и потривайки премръзналите си ръце, започна да се вайка заради теснотията.

— Да ти пикая на сурата — обади се някакъв глас в сумрака. — Друг път да идваш по-рано!

В зависимост от това, в коя част на района се намираше постът им, полицаите използуваха различни места за „къртене“: фоайето на кинотеатър, мазето на старопиталище, бараката, в която работниците от един парк държаха инструментите си. В бараката бе монтирана паянтова нафтова печка, която от време на време бълваше кълбета дим и тогава полицаите, препъвайки се един в друг и псувайки, хукваха да отварят прозорците. Мястото обаче имаше това предимство, че бе само на няколко крачки от една телефонна кабина. Серпико „кърти“ един или два пъти в тази барака, но не я намери достатъчно удобна за почивка. През цялата нощ дрънчаха будилници. Някой от полицаите скачаше, втурваше се към телефонната кабина, за да се обади в участъка, после се връщаше и възкликваше шумно:

— Боже, какъв кучешки студ е навън!

Всеки се мъчеше да задреме отново, преди някой друг да хукне към телефона и да се върне, мърморейки:

— Ама че скапана служба! Трябва да ида при някакъв болен. Представяте ли си… по това време! Кой ми е гепил палката? Къде е проклетата ми фуражка? Ей, ти… отмести се, за бога!… Фуражката ми е под задника ти!

В края на краищата Серпико заряза „къртенето“ и единствено през арктически мразовитите нощи влизаше за няколко минути да се сгрее. Вместо това си купи топло бельо, чорапи и ръкавици с дебела подплата. Така, мислеше си той, щеше да бъде много по-добре, отколкото да търпи непрестанните събуждания, да понася зловонието и какофонията от хъркания, оригвания и пръдни, които бяха неделима част от спането по време на служба. А освен това имаше по-голяма възможност да залови престъпник.

 

 

В едно отношение осемдесет и първи район оправда всички очаквания на Серпико. Както го бяха предупредили, това се оказа „работен“ район, та Франк скоро изпита и разочарованието, и удовлетворението, които предлагаше полицейската професия.

Веднъж около два и половина след полунощ Серпико обхождаше поста си и свърна край един ъгъл, за да излезе на Фултън Стрийт — широка и оживена артерия, пресичаща търговския център на Бруклин. В района на осемдесет и първи участък от едната й страна се точеше редица от малки сбутани магазинчета. Изведнъж някъде наблизо се чу дрънчене на счупени стъкла, но тъй като все още не бяха инсталирани живачно — кварцовите улични лампи, на мъждивото старомодно осветление Франк не можа да забележи счупена витрина. Той беше сигурен, че това е взлом и че крадецът вероятно все още се намира в някой от магазините. Трябваше да провери само едната страна на улицата, тъй като на отсрещната нямаше магазини.

Първото нещо, което направи, бе да свали шинела си заради блясъка на медните копчета, отразяващи дори оскъдната светлина. Извади револвера си и предпазливо тръгна по тротоара. Доколкото виждаше, улицата беше безлюдна. Не чуваше никакъв шум.

Внезапно от един магазин за електроуреди излезе някакъв мъж с телевизор в ръце и буквално се блъсна в Серпико. За част от секундата двамата се гледаха стъписани. Бяха толкова близо един до друг, че Франк можеше да види гротескното му обезобразено лице. От устата към ухото преминаваше белег от нож, придръпваше част от физиономията му и я разкривяваше. На другата буза имаше още две възморави следи от порязване.

Пръв се съвзе Серпико.

— Не мърдай! — каза той. — Не хвърляй телевизора и не се опитвай да бягаш!

Франк отстъпи малко назад, тъй че човекът да не може да хвърли телевизора върху него. После му нареди да го остави внимателно на тротоара.

— Обърни се с лице към стената и се долепи до нея! — продължи Серпико.

В академията им бяха казвали, че повечето задържани просто се обръщат с лице към стената и се опират с ръце на нея, за да имат готовност да се оттласнат и да побегнат. Серпико забеляза, че човекът прави точно това, и почти почувствува как тялото на крадеца се напряга в очакване на удобния за бягство момент. Тъй че се доближи до него и кресна:

— Казах ти да се долепиш до стената!

Стиснал револвера в едната ръка, Франк впримчи крак около глезена на задържания и с рязко движението дръпна назад. В. същото време нанесе силен удар със свободната си ръка в областта на кръста му. Мъжът изстена изненадан и каза:

— По-внимателно!… Ще падна.

— Точно това искам — отговори Серпико. — И имай предвид, че предпазителят е махнат.

Докато арестуваният стоеше долепен до стената, Франк го претърси и намери в джоба му сгъваем нож, чийто вид го накара да потръпне. Разгъна острието — то беше дълго около шест инча.

— Обичаш да колиш хората, а? — рече Серпико.

Мъжът не отговори. Франк го отведе до телефонната кабина на ъгъла и се обади да пратят радиокола. Когато тя пристигна, сложиха на арестувания белезници и го настаниха на задната седалка редом с телевизора. Един от дошлите с колата полицаи остана на пост пред разбитата витрина. От вратата на магазина надничаше смутено някакъв старец по халат. Той се представи — беше собственикът. Заедно с жена си живеел над магазина. Серпико си записа името и телефонния му номер.

В участъка тикнаха задържания в задната стая и Франк се зае да попълва акта за извършен арест. Трябваше да впише името и адреса на арестувания, датата и мястото на раждане, професията (ако има такава), обстоятелствата, при които е извършен арестът, и обвиненията: разбиване на витрина и влизане в магазин, което означаваше взлом; задигане на телевизионен приемник, кражба на едро; притежание на опасно оръжие — нож. После отведе задържания при дежурния сержант, където в дневника на участъка и в регистъра за арести бе вписано накратко защо Серпико е напуснал поста си. Тъй като осемдесет и първи участък не разполагаше с помещение за охраняване на задържаните през нощта, телефонираха да бъде пратена затворническа кола, за да откара арестувания до съседния осемдесет и трети участък, където имаше специална килия. Междувременно Серпико отведе крадеца в стаята на детективите, за да му бъдат взети отпечатъци от пръстите. Всяка нощ поне веднъж, а понякога и два пъти събираха дактилоскопичните картони от всички участъци в града и ги отнасяха в Бюрото за криминална регистрация към Дирекцията на полицията, за да се установи дали задържаните имат открито досие.

Тъй като сутринта Серпико трябваше да придружи арестувания до съда, в пет часа го освободиха от дежурството и той се оттегли в едно от спалните помещения на горния етаж на участъка. По правило тези помещения трябваше да се поддържат от вдовиците на загинали полицаи. Предвиждаше се да им се плаща с част от ежемесечната вноска (когато Серпико служеше в района, тя беше долар и осемдесет и пет цента), удържана от всеки полицай и изразходвана за кафето, кифлите, служебното списание и тъй наречения „вдовишки фонд“. Само че единственият човек, когото Серпико бе видял да се грижи за реда в спалните, беше „чичкото с метлата“ — стар полицай, който изпълняваше ролята на разсилен и понякога приготвяше топла храна за чиновническия персонал на една печка в мазето.

Около осем часа сутринта Серпико пристигна в осемдесет и трети полицейски участък, за да вземе арестувания от него крадец. Качи се в една закрита кола заедно с други полицаи, които също водеха своите арестанти. Отправиха се към Бруклинското районно комендантство, за да им направят снимки за полицейския архив. В комендантството връчиха на Серпико лист хартия, изпратен от Бюрото за криминална регистрация. Това беше списък на предишните престъпления, за които бе съден неговият арестант. Полицаят, който му даде списъка, каза:

— Голям хубавец си хванал!

Арестуваният бе лежал в затвора пет години за ограбване касата на някаква бензиностанция, две години за обир чрез заплаха с нож и година и един ден за употреба на нож при сбиване. Това бе четвъртото му углавно престъпление и като „трикратен рецидивист“ го очакваше присъда от двадесет години, че и повече, включително доживотна.

— Как може да си толкова глупав — каза му Серпико, — та да си съсипеш живота за един телевизор!

— Трябва да се живее — отвърна оня. — Нещо трябва да се прави.

Серпико го отведе в мъжкия арест в съседство със съда, за да изчака реда си за разпит. Тъй като не можеше да бъде пуснат под гаранция, задържаният престоя там до три часа следобед и чак тогава работният ден на Серпико приключи.

След около три седмици Франк трябваше да се яви в съда на предварителното следствие. По това време арестуваният вече имаше адвокат. Серпико наблюдаваше как адвокатът, съдията и заместник-прокурорът, които водеха следствието, се съвещават. След това с изумление той чу, че обвинението е сведено до обикновено хулиганство, незаконно проникване в чуждо място. Обвиняемият пристъпи напред, призна се за виновен и съдията го осъди на три месеца затвор.

Серпико отиде при помощник-прокурора.

— Каква е тая дивотия, става дума за трикратен рецидивист! — каза той. — Този тип е злосторник. Извършил е три углавни престъпления.

— Е, да не искате да лежи двадесет години заради един въшлив телевизор?

— Слушайте, не видяхте ли ножа му? А там, над магазина, живеят двама старци. Какво ще кажете за онова, което би могъл да направи с тях?

— Да — рече помощник-прокурорът, — но не го е направил.

Серпико започна да споделя, а и да разбира — криещото се зад цинизма на много полицаи разочарование относно спазването на законността. Но няколко дни по-късно се случи нещо, което уталожи гнева му и го накара отново да изпита радост, че е станал полицай, да почувствува, че не би могъл да направи нищо по-добро.

Тъкмо бе привършил да регулира уличното движение на кръстовището пред едно училище, когато при него дотича запъхтян млад негър и каза:

— Полицаю, елате бързо!

— Какво има?

— Елате бързо, моля ви се! Жена ми… жена ми е на път да роди.

Серпико тръгна след него. Свиха край ъгъла, изкачиха се по стълбите и влязоха в оскъдно обзаведен двустаен апартамент.

— Това е първото ни дете — каза чернокожият. — Всичко се случи толкова бързо, че не зная какво да правя.

Серпико надникна в спалнята. Жената беше в леглото, увита в одеяло, и го гледаше с широко отворени ужасени очи. Той прецени, че няма повече от двадесет години. От стенанията и конвулсиите на тялото й разбра, че ще роди всеки момент.

Франк свали шинела и отиде в банята, за да измие ръцете си. Запита мъжа имат ли телефон. Нямаха.

— Нищо — бързо рече Серпико. — Иди да намериш и повикай линейка.

После бързо се върна в спалнята.

Всичко е наред — успокои той жената. — Няма от какво да се страхувате.

Тя нададе кратък пронизителен писък от болка и започна да гризе кокалчетата на пръстите си. Серпико дръпна одеялото встрани и видя, че раждането всъщност не предстоеше, а вече бе започнало. Водата на плодния мехур изтичаше.

В академията ги бяха инструктирали какво да правят в случай на спешно раждане, бяха им прожектирали и учебен филм. Серпико се напрегна да си спомни всичко, което им бяха казали по този въпрос. За своя изненада не усети никакво смущение. Напротив, както си спомняше по-късно, тогава изпита чувство на гордост, че има възможност да бъде от полза на тази жена, свита в леглото безпомощна и уплашена, зависеща от него, вярваща в него; че в неговите ръце ей сега ще се роди едно дете, ще започне един живот…

Франк видя, че главата на детето се показва, и подложи ръцете си под нея, за да я придържа. „Раждането ще е леко — помисли си той, — без усложнения.“ Но изведнъж забеляза, че бебето започва да се задушава. Пъпната връв се бе увила около шията му и постепенно се опъваше все повече и повече. С едната си ръка Серпико започна да задържа — доколкото можеше — излизането на детето, а с другата трескаво се опитваше да преметне пъпната връв през главата му. Най-сетне успя.

След като бебето се роди, Франк го обърна с главата надолу, почисти с пръст устата му и го плесна, за да изплаче.

— Готово! — каза той на жената. — Момченце е!

В академията му бяха казали да не срязва пъпната връв, освен ако това е крайно наложително — трябваше да остави тази работа на хората от линейката, която за негово учудване все още не беше пристигнала. Без да изпуска детето от ръцете си, той се обърна и видя негъра, току-що станал баща, да стои като прикован, вкопчен в рамката на вратата.

— Ти тук ли беше през цялото време? — запита Серпико.

Младият мъж кимна тъпо.

— И не се ли обади за линейка?

Негърът преглътна с мъка.

— Не, сър. Разбирате ли… беше ме страх да изляза. А сега няма да плащам за доктор.

Серпико го накара да извари парче конец и ножици. Постави бебето върху корема на майката и като използува педята си за мярка, завърза пъпната връв с част от стерилизирания конец на около шест инча от пъпчето на детето. После направи същото малко по-далеч и сряза връвта между двата възела. След това изтри новороденото с хавлиена кърпа и го подаде на майка му.

Като полицай Серпико помогна при още четири раждания, но това, първото, нямаше да забрави никога. След около седмица, докато обхождаше района си, се появи бащата на детето.

— Мистър! Къде ли не ви търсих!

— Сега пък какво има?

— Всичко е наред. И бебето е добре. Нямаме неприятности. Само исках да ви питам как се казвате.

— Серпико.

— Не… искам да кажа… цялото ви име.

— Франк. Франк Серпико.

— Е, ето така ще го кръстим: Франк. Нали разбирате — на вас.

 

 

Някои нощи през зимата наистина бяха отвратителни, но иначе Серпико обичаше да обхожда поста си и да изпитва чувството на свобода, което винаги го обземаше, щом прекрачеше прага на участъка и излезеше на улицата — чувството, че е оставен да решава нещата както намери за добре, че от него зависят безопасността и благополучието на всеки жител в тези пет и половина градски карета, над които щеше да бди по време на дежурството си. Тъй или иначе, той бе завършил Полицейската академия и приемаше съвсем сериозно онова, което му бяха казали в деня на промоцията — че за мнозинството граждани той е олицетворение на правителството. Затова винаги се усмихваше, или кимваше с глава на минаващите край него хора, спираше се да побъбри с търговците в пределите на поста си и не пропускаше да помогне на някоя възрастна дама да пресече улицата.

Все пак, що се отнася до съблюдаването на законността — работата му като униформен полицай в основни линии се свеждаше до предотвратяване на престъпността или до залавяне на нарушителите на местопрестъплението. Останалото, изследователската страна на полицейската професия — търсенето на улики, разследването, разобличаването на заподозрени лица, разплитането на криминални случаи, — се вършеше от детективи и Серпико започна все по-често да мечтае за деня, в който сам ще стане един от тях. Кажи-речи, единственото, което можеше да прави в тази насока, докато дежуреше на поста си, беше да издирва откраднати коли и в това отношение той стана най-добрият полицай в района. Свикна да обръща особено внимание на регистрационните номера. Всеки път, когато погледнеше табелка с регистрационен номер, мислено си отговаряше на ред въпроси, които биха могли да го доведат, до откриването на подозрителни подробности. Беше ли табелката зацапана, а колата чиста? Бяха ли винтовете изкривени или главичките им издраскани? Виждаше ли се около някоя празна дупка ръжда, показваща, че някога там е имало винт, който е изваден? Бяха ли винтовете хлабаво завити, или пък табелката — вързана с тел? Всяко от тези неща бе достатъчно основание да се разпита шофьорът на колата. Понякога се оказваше, че собственикът е бил небрежен при подмяната на номерата, но много по-често излизаше, че или колата, или табелките са били откраднати.

Постоянното му старание да се изяви като добър служител, да бъде такъв, какъвто беше полицаят в някогашните му детски представи, най-сетне даде възможност на Серпико да изиграе ролята на детектив в един случай, при който съвсем не ставаше дума за открадната кола.

Наред, с другите престъпления в осемдесет и първи район ставаха и много изнасилвания, но повечето от полицаите в участъка се отнасяха с пренебрежение към тях, особено когато жената беше черна. „Все пищят, че са ги изнасилили, а половината сами си го търсят“ — му бе казал един стар детектив. Веднъж по време на дежурство Серпико чу приглушен писък в някакво мазе. Бързо слезе надолу по стълбите и видя две черни сенки — мъж и жена, — боричкащи се на пода. Мъжът скочи на крака и побягна през вратата, водеща към двора. Франк можеше да стреля след него, но си спомни какво му бе рекъл детективът и се въздържа. Както се оказа, жената не само бе пияна, но и не пожела да подаде оплакване.

— Виждаш ли? — припомни му детективът. Няма ли оплакване, няма и престъпление. Ако стреляш, ще трябва да се отчиташ пред службата по балистика. А може и да пречукаш случайно някой зяпач и всичко ще се трупне на твоя задник. И за какво? За да заловиш един скапаняк, за когото си предположил, че иска да изнасили някоя черна кучка?

Една нощ обаче — тогава Серпико заместваше болен полицай, който работеше с радиокола — съобщиха, че към единадесет часа някаква жена крещяла на граничната улица на сектора, който охраняваха той и партньорът му. Докато отговаряха на обаждането, радиоколата от съседния сектор бе пристигнала до въпросното място и колегите им съобщиха: „Фалшива тревога.“ Вместо да смени посоката, Серпико, който беше на волана, продължи да кара към мястото, където бяха чути виковете. Когато стигнаха, вляво видяха училищен двор.

— Много пъти съм стоял тук на пост — рече Серпико. — Този двор е доста голям. Я да го огледаме!

Той качи колата на тротоара тъй, че фаровете й да осветят двора и в тъмното му дъно се откроиха фигурите на четирима младежи, заобиколили някакво тяло, проснато на земята. Те моментално се пръснаха в различни посоки. Серпико и партньорът му се втурнаха към тялото на земята и видяха, че това е негърка, която бе съблечена гола и стенеше нещо несвързано. После хукнаха след младежите. Трима от тях се измъкнаха през дупките в оградата. Четвъртият се опитваше да се прехвърли през нея и тъкмо бе стигнал до горния й край, когато Серпико скочи, сграбчи го за единия крак, дръпна го обратно в двора и му сложи белезници.

Помогнаха на зашеметената жена да се изправи и я увиха в одеяло, което взеха от радиоколата. Серпико запази разкъсаните й бикини като веществено доказателство. Тя обясни объркано, че седяла сама в колата на приятеля си, който слязъл да отнесе някакъв багаж. Изведнъж била измъкната от колата, отведена в двора на училището и насилена. Много от жените, както бели, така и черни, станали жертви на изнасилване, не подаваха жалби, защото се страхуваха от публичния позор, отмъщенията и униженията, които трябваше да изтърпят (особено младите) в полицейските участъци — преценяващи погледи, шушукания. Но когато негърката бе доведена да идентифицира осемнадесетгодишния младеж, заловен от Серпико, не можа да сдържи гнева си.

— Това е един от тях! — извика тя. — Той ме държеше, докато оня… другият… си насочи оная работа към устата ми и каза, че ако не… нали разбирате… ще ме убие.

„Е, добре… — помисли си Серпико — от нея ще излезе чудесен свидетел!“

Жената бе настанена в болница, а Серпико предаде задържания на детективите в участъка, които трябваше да го разпитат за съучастниците му. Детективите бяха трима. Единият от тях носеше прякора Въртипух заради ентусиазма, с който използуваше напълнената с олово и обвита в кожа полицейска палка.

— Е, копеле, кои бяха другите? — започна разпита Въртипух.

Когато не последва отговор, той посегна към палката и я стисна в юмрука си тъй, че да се подават около два инча от края й. После удари с нея младежа в корема. Оня се прегъна с тих стон. Палката продължи да свисти към корема, бъбреците и врата му. Младежът припадна. За да го свестят, изляха върху него кана вода. Сложиха го да седне. Един от другите детективи застана зад него и го удари по ухото с телефонния указател. Момчето бавно приведе главата си от болка, а в това време телефонният указател се стовари върху другото му ухо. Детективът продължи да го удря ту от едната, ту от другата страна. Понякога дебелата книга не улучваше ухото, а носа и от него шурна кръв. Но арестуваният все още мълчеше и най-после казаха на Серпико:

— Разкарай оттук това скапано копеле!

Тъй като именно Франк бе извършил ареста, на сутринта той трябваше да придружи задържания до служебната фотолаборатория, а след това — до съда. Но вместо да се качи заедно с другите във фургона, той тръгна след тях с колата си. Струваше му се, че миналата вечер детективите се бяха постарали повече да набият арестанта, отколкото да измъкнат сведения от него. Беше му хрумнала идея. И тъй, след като снимките бяха направени, той наруши едно от служебните правила. Според установения ред арестантите биваха откарвани със закрита кола в мъжкия арест, където чакаха да бъдат повикани на разпит по-късно през деня. Но Серпико дръпна младежа настрана и запита:

— Как се чувствуваш?

Момчето, с белезници около китките, се наведе, сякаш очакваше ритник в слабините.

— Питам те сериозно — каза Серпико. — Снощи те обработиха доста добре. Нямаше как да се намеся. Кажи, гладен ли си?

Момчето не отговори, явно не му се доверяваше.

— Виж какво — рече Серпико. — Отсреща на улицата има кафене. Ще ти снема белезниците и ще те заведа там. Искам обаче добре да разбереш едно нещо. Снощи не те докоснах с пръст, освен когато те хванах. Но ако се опиташ да ми изиграеш номер, ще получиш един право в гърба.

Когато влязоха в кафенето, Серпико му даде два долара. Седнаха на бара. Момчето си поръча яйца и кафе, но гърлото му бе пресъхнало и едва преглъщаше яйцата. Сега то за пръв път заговори на Серпико:

— Може ли да си купя цигари?

— Двата долара са твои. Можеш да ги харчиш както намериш за добре.

На излизане Серпико реши да рискува и да го откара в ареста с колата си, вместо да го натика във фургона. Но не смееше да го вози без белезници, тъй че му каза какво смята да направи и добави:

— Ще трябва да ти сложа белезниците. Иначе, ако ни види някой, ще си имам сума неприятности.

Франк включи някаква музика по радиото и след известно мълчание рече:

— Искам да поговоря с теб. Трябва да ме разбереш. Сигурно хич не ти е весело.

Серпико замълча, после продължи:

— Лошо е, дето трябва да опереш пешкира заради ония другите. И аз не зная дали ти си най-виновният, или не… може би си тръгнал с тях просто ей така, но точно тебе хванахме.

Момчето не отговаряше. С крайчеца на окото си Серпико го видя как пуфка яростно цигарата, втренчило поглед право напред.

Франк спря колата пред големите стоманени врати на временния арест.

— Е, добре — каза той. — Тогава поеми последната си глътка въздух на свобода, защото ще мине дълго, дълго време, преди да имаш отново тази възможност. Не мога да те разбера. Чувствуваш се задължен на ония момчета или какво? Плюй на тях — те избягаха и те зарязаха в капана. Сигурно точно сега ти се присмиват: „Оня тъпанар се остави да го хванат, но майната му!“ Да знаеш, че наистина лошо ти се пише. Имаш ли представа колко могат да ти лепнат?

Арестуваният се размърда на седалката, дръпна още веднъж дълбоко от цигарата, измърмори: „Добре де!“, и каза имената на тримата си съучастници.

— Ще говоря с прокурора — рече Серпико. — Ще обясня, че си ни оказал съдействие.

Същата вечер, макар че не беше дежурен, Франк отново отиде до училището, което не се затваряше след свършването на занятията, за да могат младежите от квартала да използуват двора и гимнастическия му салон. Серпико познаваше разсилния и му показа листчето с трите имена.

— Разбира се, че знам кои са — рече човекът. — Те непрекъснато са тук.

Франк се обади в участъка и поиска да го свържат със стаята на детективите. Обясни къде се намира и каза:

— Пратете някого насам. Хванах дирите на ония, от снощния случай с изнасилването. Всеки момент ще дойдат.

Детективът от участъка му отвърна:

— Ами! С тоя случай се занимава Въртипух, а пък той има два дни почивка.

— Е, и?

— Добре де, какво мога да направя аз? Нали знаеш, че не се занимавам с този случай.

„Да вървят по дяволите!“ — помисли си Серпико. Проследяването на заподозрените беше работа на детективите. Но той вече я беше започнал, значи можеше и да я довърши. На следващия ден отново беше дежурен като пешеходен патрул от четири следобед до полунощ и помоли дежурния по участък да го изпрати в сектора, който включваше училището. Каза на колегата си от съседния пост в седем часа да бъде някъде наблизо.

— Струва ми се, че ще направим някой и друг арест — рече му той. — Може да ми потрябваш.

Франк отиде при училището и почака, докато се появиха двама от младежите, чиито имена бе записал. Единият седна на пейка в двора и се загледа в децата, които играеха с пластмасова топка. Другият влезе в гимнастическия салон. Серпико прекоси двора, като направи широк кръг, и застана зад оня на рейката. Чу как дишането на младежа се учести и каза:

— Призля ли ти, копеле такова? Само да си посмял да мръднеш — ще те пречукам като нищо!

Полицаят от съседния пост бе застанал вън пред оградата и Серпико му направи знак да влезе в двора. Вкараха задържания в училището, после Франк отиде в гимнастическия салон, за да потърси другия. Намери го облегнат на стената и впил жаден поглед в две момичета.

— Ела с мене — рече му Серпико. — Искам да приказвам с тебе.

— Нищо не съм направил! Нищо не съм направил! За какво съм ви?

— Ха познай де! Имаш право на три опита.

Франк телефонира на жената, нападната от младежите, и я помоли да дойде в участъка. Когато тя пристигна, стаята на детективите беше празна и Серпико реши да се оправя сам. Жената погледна през прозорчето, което даваше възможност да се вижда само в едната посока, и разпозна задържаните.

След известно време двама от детективите пристигнаха и Серпико им даде името и вероятния адрес на четвъртия нападател, който все още не се беше появил. После отведе жената долу, попълни някакви допълнителни формуляри във връзка със случая и изпи чаша кафе. След около час се върна в стаята на детективите. Един от тях му каза, че четвъртият младеж не е намерен на адреса, но по сведения на един информатор е бил проследен и заловен на улицата и скоро ще бъде доведен в участъка. Серпико възседна един стол и зачака пристигането му. Почти веднага усети, че нещо не е наред. В стаята бе станало прекалено тихо. Детективът, който го бе заговорил, сега четеше вглъбено някакви книжа. По едно време вдигна за момент очи към него и му каза, че няма смисъл да виси повече в участъка.

— Какво имаш предвид? — учуден попита Серпико.

— Просто не може така, момчето ми — рече детективът.

— Какво не може така?

— Арестът и всичко останало трябва да направим ние. Доносът получихме ние, това е наш случай и няма да изглежда нормално — разбираш ли какво искам да кажа? — ако всичко идва от тебе.

— Я си гледай работата! — сопна се Серпико. — И без туй вече съм замесен. Дори снощи позвъних, за да ви кажа къде да намерите момчетата, но на вас не ви пукаше.

Детективът започна да го увещава. Припомни му в каква ярост бе изпаднал един от лейтенантите миналата седмица, когато някакъв патрул бе арестувал човека, търсен от детективите.

— Божичко — рече той, — шефът едва не получи мозъчен кръвоизлив!

— Този арест го направих аз!

Детективът въздъхна и каза, че ще трябва да телефонира на лейтенанта. Серпико го чу да описва накратко случилото се, а после да заеква:

— Но, шефе… не… не се сърди на мене… Аз не съм виновен.

Детективът остави слушалката и каза:

— Тоя път наистина е бесен. Сега ще слезе, тъй че остани.

Когато лейтенантът дойде, заповяда на Серпико да иде с него в кабинета му, уведоми го, че провежда служебно разследване, и с химикалка в ръка започна да го разпитва: Име? Звание? Номер на значката? После поиска да види бележника му. Бележникът на патрула всъщност беше дневник на онова, което се бе случило на поста. Теоретически там трябваше да бъде записано всичко до последната минута, а в цялата бъркотия Серпико все още не бе направил това.

— Хм!… — каза лейтенантът и си записа: „Непопълнен бележник“.

После поиска да узнае защо Серпико е напуснал пределите на поста си, защо е зарязал без разрешение улицата, за да влезе в училището. Формално погледнато, това бе друго нарушение на служебните правила и разпоредби.

— Какво се опитвате да покажете, лейтенант — че искате да припишете ареста на себе си ли? — запита най-сетне Серпико.

Лейтенантът отвърна, че или ще стане така, или Серпико ще бъде обвинен в нарушение на правилника. Резултатът щеше да бъде полицейско съдебно дирене, равнозначно на военния съд в армията. Серпико, който беше само младши полицай, изпита такъв ужас от перспективата да бъде изправен срещу обвиненията на лейтенанта, до такава степен се уплаши да не бъде написан рапорт срещу него (което в най-добрия случай щеше да доведе до служебно мъмрене), че се предаде.

— Добре — каза той. — Щом толкова държите на този арест, считайте го ваш.

И излезе от кабинета.

Последиците от инцидента бяха доста интересни. На следващия ден някои от детективите се опитаха да развеселят ядосания Серпико, но той вече бе разказал случая на много от колегите си и мълвата бе стигнала до капитана, началник на района. Той разпита Серпико и се втурна да говори с лейтенанта. Когато се върна, каза, че съжалява, но съответните книжа вече са попълнени и ще бъде твърде неудобно за всички да се поправят. Но, добави капитанът, съучастието на Серпико в ареста ще бъде признато и той ще бъде „вписан“ за похвала.

Франк едва се позна в рапорта, който му донесе първата похвала за „отлично изпълнен служебен дълг“. За да няма противоречие с всичко, което вече беше написано, не се споменаваше и дума за проведеното от него разследване, довело до трите ареста след нощта на изнасилването. Вместо това се отбелязваше, че той и колегата му от радиоколата са извършили първия арест при много рисковани обстоятелства, тъй като се очаквало „един или повече от извършителите на престъплението“ да са въоръжени с ножове.

Похвалата за отлично изпълнен служебен дълг бе най-малката награда в Полицейското управление и ако при явяването си пред съвета за удостояване с награди Серпико не беше казал, че не е видял никакви ножове да се размахват в училищния двор, сигурно щяха да му дадат по-голяма. В последна сметка го удостоиха с похвалата затова, че той и колегата му са спасили жертвата от по-сериозни телесни повреди.

 

 

Докато навлизаше в службата си като полицай от осемдесет и първи район, Серпико се натъкна за пръв път и на приемане на подкуп. Случи се веднъж, когато отново заместваше един колега от редовните екипи на радиоколите. Към него имаха особено предпочитание като заместник, защото винаги с охота оставаше зад волана по време на цялата осемчасова смяна, вместо, както обикновено, да дели с колегата си времето за управление на колата. Всъщност това не го затрудняваше. Той предпочиташе да шофира. Тогава изпитваше усещането, че е господар на събитията, че е свободен и самостоятелен.

И тъй, един ден забеляза пред себе си някаква кола да пресича на червено, догони я, без да каже дума, и я принуди да спре. Колегата му, шкембест ветеран, се отпусна на облегалката, а Серпико слезе и поиска от водача документите на колата, и шофьорската му книжка. В книжката бяха отбелязани няколко нарушения на правилата за движение и мъжът бе силно смутен. Каза, че е видял светлините да се сменят чак когато се намирал на средата на кръстовището. Бил търговец и зависел от колата си. При още едно наказание щели изобщо да му вземат книжката.

— Не бихте ли могли да ми простите? — примоли се той.

Колата не бе профучала безразсъдно край червената светлина, по-скоро се бе плъзнала край нея спокойно, сякаш, както твърдеше мъжът, той наистина не беше забелязал светофара. Серпико почти бе склонил да се задоволи с предупреждение, когато мъжът каза:

— Вижте, ще стигнат ли тридесет и пет долара, за да не ме наказвате?

Франк го изгледа втренчено.

— Искате да ми дадете тридесет и пет долара, за да ви пусна?

— Това е всичко, което имам в портфейла си, господин полицай. Честно!

— Почакайте само минутка — рече Серпико. Той се върна при радиоколата и подвикна на съекипника си: — Ей, ела да чуеш! Трябва ми свидетел. Тоя ще го окошаря за подкуп.

— За подкуп ли? Какво се е случило?

— Казва, че ще ми даде тридесет и пет долара, ако не го санкционирам, задето пресече на червено.

Шкембестият отвърна:

— Хм, я влез в колата. Остави аз да се оправя с него.

Като по-младши, Серпико трябваше да се подчини. Почака в колата около минута, след което видя колегата му да се връща, а нарушителят — да продължава пътя си.

— Какво става? — попита Франк.

Другият полицай влезе в колата, разтвори дланта си и преброи три смачкани банкноти от десет долара и една от пет.

— Имаш ли дребни? Нали знаеш, ще делим по равно.

Серпико подкара колата.

— Не — сухо отвърна той. — Аз наистина не искам да се забърквам. Парите не ми трябват.

— Сигурен ли си? Наистина ли мислиш така? Искам да кажа… нали знаеш… полага ти се половината. Ние делим всичко по равно — до последния цент.

— Няма значение — отговори Серпико. — Ти го пусна. Ти спечели парите. Можеш да ги задържиш.

— Франк, момчето ми, много мило от твоя страна. Това е сума мляко за дечурлигата!

Когато случката се разчу, старите служители от радиоколите започнаха още по-настойчиво да търсят Серпико за партньор. А той, след като преодоля първоначалното смущение, се опита да осмисли онова, на което бе станал свидетел. В края на краищата още като малчуган бе виждал как полицаите си вземат плодове от пазарите в квартала и всички го приемаха за нещо нормално. Случаят с нарушението на правилата за движение беше само едно продължение на същия синдром. Нямаше значение дали е ябълка или подкуп от шофьор нарушител — някои полицаи просто бяха свикнали да гледат на това като на нещо, което естествено им се полага, и вероятно моментално го забравяха. А и именно човекът в колата — тъй да се каже, цивилният гражданин — беше този, който започна всичко… Той беше истинският инициатор на корупцията. Във всеки случай, каза си Серпико, най-важното е, че той самият не бе приел парите. Другият полицай взе, но това не го засягаше.

Дори и да разсъждаваше другояче, какво би могъл да стори като младши полицай в участъка? Можеше, разбира се, да доложи на дежурния сержант или на лейтенанта, че колегата му, полицай с над десет години стаж, е приел подкуп. Но доколкото му беше известно, те знаеха, че стават такива неща и вероятно при удобен случай сами приемаха пари. Нямаше надежден способ да разреши проблема, нито пък можеше да се надява на подкрепа, за да направи нещо. Никой не отваряше дума за корупцията. Всичко бе забулено в мълчание, но тя съществуваше и бе пуснала дълбоки корени в управлението. Някои полицаи приемаха подкупи, други — не. Рано или късно всеки млад полицай трябваше да реши за себе си как да постъпва. Изборът обаче бе ограничен до две възможности: или да участвува в „комбината“, или да стои настрана, но да си затваря очите. За нещо друго не можеше и да се мисли. Би било в разрез с правилата.

Все пак Серпико спомена за случая пред едно момиче, с което ходеше по онова време. Девойката работеше като секретарка в някакво рекламно бюро в Манхатън. Беше я срещнал в една агенция за трудови резерви — тогава тя бе секретарка там, — когато търсеше работа временно, докато го приемат в Полицейската академия. Бяха завързали разговор и той сподели, че мечтата му е да стане полицай. Оказа се, че нейният чичо е полицай, а братовчед й — детектив. След като започнаха да излизат заедно, все намираха да се скарат за нещо. Тя почти го подлудяваше с приказките си за бляскавия живот в рекламното бюро, за това, че всеки момент ще стане фотомодел, че той пилее твърде много от свободното си време, за да си играе на полицай, че не й обръща достатъчно внимание, че трябва да си купи нова кола, че никога не й е направил приличен подарък. Той непрестанно се заричаше да скъса с нея, но тялото й бе толкова пищно, колкото умът й — оскъден. В леглото се преобразяваше, ставаше дива, демонична и именно тогава желанието му да я зареже се изпаряваше.

Вечерта, когато й каза за подкупа, тя лежеше в кревата с цигара в уста и рече:

— Защо не си взел парите? Другите вземат.

Независимо от всичко тогава той вярваше — и винаги щеше да вярва, че съществува някаква магическа сила, която свързва полицаите, че има моменти на безрезервна сплотеност, когато е без значение дали полицаят е покварен или честен. Това бяха моментите, когато някой полицай изпаднеше в беда.

Една лятна нощ се запечата завинаги в паметта му. Към два часа след полунощ дежуреше на поста си в осемдесет и първи район и чу зад себе си някакъв трясък — сякаш се мачкаше ламарина. Когато се обърна, разнесе се шумно стържене и тогава забеляза голям бял кадилак, тътрещ се по улицата в забранена посока с около пет мили в час. Франк насочи фенерчето си към колата и видя, че един от предните калници е жестоко смачкан.

— Спрете! — викна той.

Колата спря и Серпико се доближи до нея откъм страната на шофьора. Отвътре долетя глъч от крясъци и псувни — искаха да знаят защо шофьорът е спрял и го караха да продължи. Франк запристъпва по-внимателно, с ръка върху револвера. Щом стигна до вратата на шофьора, той я открехна леко, само колкото да се включат светлините в купето. Това предизвика нова вълна от викове и кикот. Надникна в колата и видя петима много пияни мъже. Един от задната седалка пипнешком затърси ръчката на вратата, за да се измъкне.

— Полиция! — каза Серпико. — Никой да не излиза!

В отговор отново се чуха протести и подигравки.

— Запазете тишина! — нареди Франк.

Шумът в колата позаглъхна, но все още се долавяше гневно несвързано мърморене. Серпико поиска документите на шофьора.

— Защо? — с фъфлене запита мъжът. — Не съм направил нищо лошо.

— Да, то си личи по калника. Хайде, дайте си документите!

Докато шофьорът тършуваше из портфейла си, Серпико чу далечен вой на сирени, който постепенно се усилваше и накрая стана оглушителен. Внезапно в пресечката връхлетяха няколко радиоколи със свистящи гуми и включени сигнални светлини, които озариха цялата улица. По прозорците се надвесиха хора и сякаш няколко дузини полицаи се втурнаха към Франк с извадени револвери.

Всичко изглеждаше някак нереално, като че ли го виждаше на филм, и за момент Серпико остана също тъй изненадан и стъписан, както пътниците в колата, вцепенили се от ужас.

— Добре ли си, момчето ми? — запита един сержант.

По-късно Франк разбра, че някакъв гражданин от квартала чул разправията след спирането на колата, обадил се в полицията и до радиоколите бил изпратен сигналът „десет-тринадесет“, означаващ „Помогнете на патрула!“, тоест, че полицай се намира в опасност. Серпико обясни, че просто е спрял пиян шофьор и е искал да провери дали няма пострадали. Изненадата му се смени със смущение и той започна да се извинява за ненужната тревога, която бе предизвикал.

— Не се притеснявай — рече сержантът, — никой не знае кога нещата ще се окажат наистина сериозни!

След този случай Франк често си спомняше как бе дежурил сам на улицата, как колегите му бяха пристигнали веднага, без колебание, смятайки, че той има нужда от помощта им, и споменът за този момент остана в паметта му завинаги — както споменът за изгубената детска невинност.

 

 

Пак тогава — докато служеше в осемдесет и първи район — Серпико използува за първи път револвера си: прицели се хладнокръвно в друго човешко същество и натисна спусъка.

Една вечер, около единадесет часа, той обхождаше поста си и се спря да размени няколко думи с полицая от съседния пост. Докато разговаряха, дотича някакъв мъж и съобщи, че се извършва кражба в една къща долу на ъгъла, на отсрещната страна на улицата.

— Да идем да видим! — каза Серпико.

— Почакай малко — забеляза другият полицай, — оная страна на улицата е извън нашия район.

Франк вече познаваше този вид бюрократично мислене, изглеждаше, че то е заляло цялото управление — да вършиш колкото е възможно по-малко, да се пазиш от усложнения.

— Да не се шегуваш? — отсече той. — На тая значка, дето са ти я дали, не пише „Осемдесет и първи район“, а „Град Ню Йорк“. Хайде, тръгвай!

Оня го последва неохотно. Улицата, разделяща двата района, бе застроена с жилищни сгради, в по-голямата си част еднофамилни и двуфамилни постройки с оградени задни дворове. Въпросната къща бе по-навътре от останалите здания. Серпико влезе през желязната порта и се доближи към прозореца на приземния етаж. Стаята беше тъмна, но през отворената към съседното помещение врата проникваше светлина и той можа да види някакъв мъж, който претърсваше чекмеджетата на един шкаф. После забеляза втори отворен прозорец, донякъде прикрит от храсталаците в двора.

Франк се върна на тротоара и попита човека, съобщил за кражбата:

— Кой живее в тази къща? Вие ли?

— Не — развълнувано обясни мъжът, — аз съм просто съсед, но познавам собствениците и зная, че ги няма. Затова се усъмних, като минах край къщата им и видях вътре светлина.

— Много добре! — рече Серпико. — Заслужавате похвала. А сега се успокойте и стойте настрана.

После каза на другия полицай да охранява предната част на къщата, а сам се върна при отворения прозорец, прехвърли се през перваза и тръгна на пръсти към стаята, където се намираше крадецът. Изглежда обаче, неволно беше причинил някакъв шум, защото тъкмо когато се промъкваше през вратата, светлината угасна. И кариерата му на полицай можеше да завърши в същия момент. Но някакъв инстинкт го накара да се приведе и да посрещне удара, нанесен с огромен свещник от ковано желязо, с лявото си рамо, а не с главата. Серпико се олюля и залитна към стената, но успя да се съвземе и дори за миг се вкопчи в нападателя си, но оня се отскубна и хукна нагоре по стълбите. Залитайки, Серпико се втурна след него и измъкна револвера си от кобура. Прозорецът на една от задните стаи на втория етаж беше отворен. Когато стигна до него, Франк забеляза фигурата на мъжа, възседнал оградата. Силуетът му се очертаваше срещу светлината на лампата, разположена на една тясна алея диагонално на прозореца.

— Полиция! — извика Серпико. — Стой или ще стрелям!

Беглецът започна да се прехвърля през друга ограда. Серпико се прицели и стреля. Стори му се, че чу приглушен стон, и това бе всичко. Повече не долови нито звук, нито движение. Реши, че ще стигне по-бързо до алеята, ако заобиколи карето, вместо сам да започне да прескача оградите. На излизане видя другия полицай, който все още стоеше на пост пред къщата, без да знае как да реагира.

— Какво стана, за бога? — попита той.

— Ела с мене — отвърна Серпико, — може би ще успеем да го хванем.

Когато стигнаха до алеята, тръгнаха по нея предпазливо, с револвери в ръце. Но както тя, така и дворът, към който водеше, бяха пусти. Внезапно близо до оградата фенерчето на Серпико освети следи от прясна кръв и късчета човешка плът.

— Изглежда, че си го улучил — каза другият полицай.

— Да — отговори Серпико, — но все пак се е измъкнал.

Тъй като бе стрелял, Франк трябваше да докладва, а се налагаше да изчака и пристигането на фотографите, които щяха да направят снимки в къщата, за да се докаже, че е имало опит за обир. След всичко това, малко потиснат, той се прибра в полицейския участък. Там нищо не подобри настроението му. Новината за инцидента бе пристигнала преди него и докато Франк се разписваше в присъствената книга, един полицай рече с насмешка:

— Ей, Серпико, бях чувал, че минаваш за голям стрелец!

Но най-лошото все още предстоеше. Извика го дежурният сержант.

— Трябва да подам рапорт срещу тебе, Серпико — рече му той. — Непрекъснато се мотаеш из чуждите райони и се опитваш да се изкараш герой, а през това време в твоя собствен пост е нападнат и обран някакъв човек. Почти са му откъснали тестисите.

— Какво? — възкликна Серпико.

— Иди да го видиш сам. В момента лежи на горния етаж, чака линейката.

Франк се втурна по стълбите към стаята на детективите. Няколко от тях бяха заобиколили един мъж, който, проснат на стол, стенеше и придържаше с ръце окървавените си тестиси.

Серпико се вцепени. Мина време, докато успее да проговори:

— Това е той… човекът, по когото стрелях!

— Не, не! — извика раненият. — Те ми ги отрязаха!

Един от детективите попита Серпико:

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, разбира се.

— Добре, хитрец такъв! — рече детективът. — Сега ще ти сложа малко сол на яйцата и тогава ще видим какво ще ни кажеш!

Потресен от гледката, Серпико излезе и отиде в гардеробната. Беше потънал в пот, усещаше пулсираща болка в натъртеното си рамо, главата му сякаш щеше да се пръсне. Седна на една пейка и остана така може би двадесетина минути, докато се посъвземе. После тръгна към бюрото във фоайето, питайки се дали ще трябва да придружи ранения до болницата.

Когато застана пред бюрото, един детектив се приближи до него и каза:

— Можеш да се прибереш вкъщи. Ние ще се оправим. Обадихме се на район седем-девет. Ще дойдат всеки момент. Те го издирват.

— Така ли?

— Да. И той вече няма да прилага специалитета си. Чукнал си го точно където заслужава. Търсят го за изнасилване.