Питър Маас
Серпико (10)

Глава десета

Около три седмици след първата им среща капитан Бихан съобщи на Серпико една доста обнадеждаваща новина. Той каза, че бил извикан в кабинета на комисаря Уолш и го уведомил за нередностите, на които се е натъкнал Серпико в Седми отдел. Уолш останал доволен, че „един истински мъж е изплувал на повърхността“ и че може да разчита на „честния служител, готов да говори открито за корупцията“.

Бихан добави, че са разисквали с Уолш възможността за тайното прехвърляне на Серпико от отдела в отряда за борба с корупцията, където той би могъл да продължи започнатите самостоятелно разследвания. Уолш обаче сметнал, че за дадения момент това не било „препоръчително“. Той „предпочитал“ да го остави там, където е — в Седми отдел, — за да се сдобие с повече информация.

Втората част от съобщението на Бихан накара Серпико да се почувствува неудобно. Никак не му хареса идеята да бъде тикнат в глуха линия, без всякакви официални пълномощия, без каквато и да била пряка връзка с Уолш. Безпокоеше го също мисълта докога ще успее да се задържи в деликатното положение, в което се намираше, без да възбуди подозрението на останалите цивилни агенти от Седми отдел.

Когато Бихан каза, че Уолш поискал да се срещнат отново, за да получи от Серпико допълнителни подробности за събитията в отдела, Франк отговори, че ще позвъни по-късно и ще определи времето на срещата, но не се обади повече. Разочарован, сега той се опасяваше най-много да не бъде внезапно прехвърлен в отряда за борба с корупцията и почувствува отчаяна нужда от човек, с когото да сподели страховете си.

Още откакто капитан Форън го бе предупредил, че ако продължава да търси корените на корупцията в полицията, рискува да бъде „намерен в Ист Ривър“, Серпико отбягваше Дейвид Дърк. Но Дърк, който все още работеше под ръководството на Форън в управлението за разследване, продължаваше да го търси по телефона. Чувствувал се „объркан“, „разочарован“ и „смутен“ от поведението на Форън, обясняваше Дърк, но предполагал, че той просто „отразявал истинското положение“ в Полицейското управление. Дърк настояваше да продължат съвместната си работа, защото и двамата били заинтересовани нещата да се изяснят, а това било твърде важно, за да се пренебрегне. Накрая Серпико се съгласи да се срещнат и му разказа с какво се е сблъскал в Седми отдел, как е ходил при капитан Бихан и как той е говорил с комисаря Уолш. Въпреки явната липса на ентусиазъм у Серпико вестите, изглежда, направиха силно впечатление на Дърк.

През средата на февруари 1967 година Бихан се свърза още веднъж със Серпико, за да уточнят срещата и тя бе определена за неделя, 19 февруари, следобед, на рампата над Ван Уик Експресуей в Куинс, по шосето за летище „Кенеди“. Серпико уведоми за това Дърк, който помоли да го придружи. Ако нещо станело, изтъкна Дърк, той би могъл да свидетелствува, че срещата се е състояла.

Серпико реши да го вземе със себе си. Когато пристигнаха на мястото, Бихан бе паркирал встрани от пътя. Денят беше сив и мрачен и Серпико тръгна под ситния дъждец към колата му, а Дърк остана назад. Веднага щом Серпико седна, Бихан попита:

— Кой е този с тебе?

— Един приятел, полицай. Докара ме дотук. Може ли да дойде с нас?

Бихан видимо се смути.

— Господи, не! Всичко е поверително. Знаеш това.

Серпико избухна:

— Какво, пр дяволите, мога да направя? Трябва да се доверя на някого!

Вероятно Бихан разбра колко напрегнат е Серпико, защото не подхвана повече този въпрос. След кратка пауза продължи:

— Както вече знаеш, уведомих комисаря Уолш за онова, което си ми казал досега, и той наистина пожела да останеш на мястото си и да го държиш в течение за всичко, което става. Какво решаваш?

Серпико се поколеба. Той знаеше какво иска, но се намираше в крайно неудобно положение. Името на Джон Ф. Уолш всяваше ужас в Полицейското управление. Даже и най-близките му сътрудници се чувствуваха неловко в присъствието на този мъж с тънки устни и студени очи. Звездата му бе изгряла бързо, по време на големия скандал, разтърсил управлението в началото на петдесетте години, когато букмейкърът Хари Грос имаше на свое разположение почти толкова полицаи, колкото и градската полиция. Като глава на Поверителната служба за разследване Уолш си бе създал репутация на човек, който държи на желязната дисциплина. В Дирекцията на полицията, на тържеството по случай коледните празници, пред повече от двеста офицери той бе изрекъл една от най-известните си „сентенции“: „Ще направя всичко възможно, за да накажа всеки, който опетни името на управлението.“ Това бе малко силно казано, защото, макар следователите — или „мухоловките“ — на Уолш да бяха уличили безброй полицаи в дребни нарушения на правилата и разпоредбите на управлението, бяха разкрити само няколко случая на вземане на подкупи.

И все пак както за Серпико, така и за повечето полицаи Уолш — това беше Полицейското управление. Той бе човекът, който го ръководеше. Полицейските комисари идваха и си отиваха, ала първият заместник-комисар Уолш оставаше. Беше служил на този пост под ръководството на четирима комисари и властта му постепенно се бе увеличавала. Първият заместник поемаше командуването на управлението, когато комисарят отсъствуваше от града, а тъй като Хауард Лиъри — помощникът на кмета Линдзи — бе решил да постави нов рекорд по отсъствие от работа, Уолш бе укрепил позицията си повече от всякога. С благословията на Лиъри той бе обединил под свое ръководство всички отреди за борба против корупцията в управлението, бе си присвоил много от пълномощията на главния инспектор — формално отговорен за целия личен състав — и успешно бе започнал да се домогва до много от прерогативите на шефа на Детективския отдел, включително правото да повишава цивилните агенти в детективи.

Най-сетне Серпико отвърна на Бихан:

— Ще постъпя така, както комисарят Уолш сметне за най-правилно.

— Добре — рече Бихан с явно облекчение. — Той желае да останеш там, където си. Това е, което в основни линии се иска от тебе.

Серпико се опита да обясни колко несигурен и неспокоен се чувствува в Седми отдел. Какво би могло да се направи във връзка с това?

Бихан отговори бързо:

— Франк, доволен съм, че задаваш този въпрос. Комисарят каза, че е готов да се срещне с тебе на всяко място и по всяко време на деня или нощта, които посочиш. Ако е необходимо, ще дойде на последната спирка на метрото в кой да е край на града. Виждаш колко твърдо е решил да не те разконспирира.

— Чудесно — рече Серпико. — Много мило от негова страна.

Бихан съобщи, че Уолш искал да знае допълнителни подробности за корупцията в отдела, и чак сега Серпико назова имена — изтъкна, че по всяка вероятност Стенърд е този, който ръководи „комбината“, а Дзумато е един от първите му помощници.

— Сега задачата ти е да се върнеш там и да си отваряш очите — заключи Бихан. — Комисарят ще поддържа връзка с тебе.

Серпико се върна при Дърк, който запита кратко:

— Е?

— Каза, че ще работя директно за Уолш — отговори Серпико. — На строго поверителна основа.

Дърк продължаваше да вижда във всичко това основания за добри надежди, но Серпико все още бе измъчван от най-различни съмнения. В края на краищата той бе на топа на устата, а и много неща оставаха неясни. Как щеше да се свързва с Уолш или пък Уолш с него? По какъв начин трябваше да действува, до каква степен можеше да си позволи да навлезе в „комбината“ на отдела? Не беше попитал Бихан, защото усещаше, че и той няма отговори на тези въпроси, които вероятно не бе посмял да постави пред Уолш.

На 25 февруари Франк отново говори с Бихан по телефона. Бихан каза, че се е срещнал с Уолш и му е предал целия им разговор. Решили да се срещнат отново на 2 март.

Тази среща така и не се състоя. На 1 март Бихан постъпи в болница за повече от месец поради някаква инфекция на крака. Тогава Серпико не знаеше това, ала не се разтревожи, че Бихан не се обажда. Той очакваше да го потърси Уолш.

 

 

Главната грижа на Серпико беше какво ще прави, след като веднъж влезе в „комбината“ на Седми отдел. Предложението на Джил Дзумато да съхранява неговия дял от печалбите, докато вземе решение, до известна степен го облекчаваше. Дзумато можеше да направи такова предложение, защото бе един от тримата „касиери“ в отдела, които събираха подкупите — това обикновено ставаше два пъти в месеца — и участвуваха в разпределянето им. Не след дълго при някои свои „обиколки“ той започна да води Серпико със себе си. Веднъж се обърна към него и каза:

— Ей, надявам се, че няма да ми създаваш главоболия, защото казах на момчетата, че си мъж на място.

В началото Франк не можа да разбере дали Дзумато се опасява да не бъде натопен, че събира подкупи, или пък се страхува другите участници в „комбината“ да не разберат, че прибира двоен дял от печалбата — той вече сигурно бе наясно, че Серпико никога няма да си поиска парите. По-късно се оказа, че е вярно второто.

Дзумато бе наел в Бронкс допълнителен апартамент за „социални контакти“, както се изразяваше той, и понякога, когато броеше събраните през деня пари, канеше Серпико там. Край една от стените имаше висок дървен шкаф с остъклени врати. На най-горната му полица се виждаше куп пликове. Дзумато посочваше един от тях и казваше:

— Когато си го поискаш, Франк, той е тук горе. Само кажи, и парите са твои, до последното пени. Както вече ти обясних, аз просто ти ги съхранявам. Но ако не възразяваш, ще отделя десет долара за чиновниците от канцеларията, за да си кротуват и да вършат писмената работа вместо нас.

Може би, за да затвърди у другите убеждението, че Серпико прибира своя дял от парите, Дзумато го заведе на едно събрание на полицаи от отдела, участници в „комбината“. Тези събрания — на тях Стенърд играеше ролята на председател — често се свикваха в някой мотел, но в дадения случай бе избрана задната стая на един бар недалеч от сградата на отдела. Серпико остана да чака в бара, но след известно време, уж за да каже на Дзумато, че трябва да иде някъде, влезе в задната стая и огледа обстановката. Видя около половин дузина цивилни агенти, насядали около масата, да пият и да режат късове месо от голям бут шунка. Смръщил вежди, Стенърд казваше за някакъв комарджия, кандидат за покровителство:

— Не, според мене той малко се увлича… Най-добре да го държим настрана един месец и да видим как ще тръгнат нещата.

И Серпико отново си помисли, че ако те използуваха само половината от загрижеността и изобретателността, които влагаха в организирането на „комбината“, за своята пряка работа, ефектът върху живота в града щеше да бъде магически.

Към средата на април положението на Серпико в Седми отдел стана много несигурно. Дзумато му каза:

— Франк, мисля, че се канят да ме преместят.

 

 

Серпико все повече се изнервяше, защото Уолш не показваше с нищо, че си спомня за неговото съществуване. А пък и сега, след като Дзумато му бе дал да разбере, че очаква да го преместят, разкритието, че Серпико не взема своя дял от печалбите на „комбината“, беше само въпрос на време.

Франк телефонира на Бихан и му каза, че трябва да се видят колкото е възможно по-скоро. Срещнаха се на 12 април вечерта, на ъгъла на Тринадесета улица и Седмо Авеню, откъдето започва Гринич Вилидж, близо до квартирата на Серпико. Защо, запита Франк, Уолш все още не бе му се обадил, нито беше дал на Бихан номер на телефон, по който могат да се свържат с него директно? Бихан явно се почувствува неудобно. Изведнъж Серпико осъзна, че той страшно се бои от Уолш. Като че ли го разпитваше за самия господ бог. Най-после Бихан отговори, че първият заместник-комисар „често прилага в работата си странни похвати“. Тогава Серпико описа положението, в което щеше да се окаже, ако Дзумато напусне отдела. Каза, че „комбината“ процъфтява, че парите се събират два пъти месечно, а поне веднъж в месеца се организират събрания, на които се решава кой да остане в „комбината“ и кой — не, че се отдава предпочитание на играта на „числа“, защото при залаганията на конните състезания са необходими много телефонни разговори, които винаги могат да бъдат подслушани, че е разрешено да се правят „чисти удари“, стига „удареният“ да не е „братовчед“, тоест участник в „комбината“. Серпико обясни: не е правил опит да навлезе твърде дълбоко в цялата история — например не е посещавал ежемесечните събрания, — защото е сметнал, че това изисква официално нареждане и инструкции.

Бихан го увери, че възнамерява да се посъветва с Уолш на другия ден, и по-късно наистина се обади, за да каже, че е предал получените сведения. Комисарят Уолш, добави той, бил извънредно доволен и щял „да подаде ръка“ на Серпико.

— И кога — поинтересува се Серпико, без да прави опит да прикрие сарказма в думите си — ще стане тая работа?

В гласа на Бихан, обикновено толкова сдържан, сега прозвуча нотка на раздразнение. Той каза, че е направил всичко, което е било по силите му, и сега цялата история се решава независимо от неговата воля. После продължи:

— Отсега нататък не гледай на мене като на посредник.

Последва развълнувана тирада. Бихан изтъкна, че не бил в състояние да направи повече. Доколкото се отнасяло до проблемите на Серпико, той се бил намесил не като служебно лице, а се опитал да окаже помощ по най-добрия възможен начин и предал на Уолш всичко, което научил от Серпико. Останалото било работа на Уолш. Явно на Бихан му се искаше никога да не бе срещал Франк Серпико.

Серпико бе стъписан от внезапното оттегляне на Бихан. Независимо че беше загубил търпение да чака обаждането на Уолш, Франк се бе утешавал с мисълта, че в края на краищата той е само един обикновен полицай, а Бихан е капитан, който говори от негово име с първия заместник-комисар. Но бе очаквал, че те знаят какво правят и най-после, някоя вечер — а в случай като този, защо не и всяка вечер? — ще му се обадят вкъщи, за да го инструктират какво да прави по-нататък.

Сега тези надежди бяха рухнали. Серпико се чувствуваше като в средата на някакъв чудовищен омагьосан кръг. Ала първоначалното му стъписване отстъпи място на яростта. Той все още не бе решил да се предава.

През цялото време Франк бе продължавал да се среща с Дейвид Дърк, може би веднъж в седмицата. Дърк му се обаждаше по телефона и идваше в квартирата му да пийне по някоя чашка. Разговаряха например какво ли би било, ако можеха да работят заедно. „Представи си — палеше се Дърк, — че ни дадат радиокола и ни пуснат из града!“ Колкото и невероятна да беше тази възможност, Франк с удоволствие мечтаеше заедно с Дърк. Ако не друго, това бе поне едно приятно откъсване от действителността в Южен Бронкс.

За изненада на Серпико Дърк не споделяше песимизма му, когато станеше дума за това, че Уолш не се обажда. Нещата ще се оправят, загадъчно вметваше Дърк, скоро ще настъпят промени. Той продължи да държи на своето и след като Франк му предаде думите на Бихан. Не след много време Серпико разбра защо. Дърк бе ходил в Сити Хол при приятеля си Джей Крийгъл и му бе описал в общи линии корупцията, на която се бе натъкнал Серпико. Крийгъл наистина бил разтревожен от корупцията в полицията, настояваше Дърк, и което е по-важно, имало възможност да се направи нещо. Дърк добави, че е издирил още няколко полицаи, недоволни от обстановката в управлението, и всички те, чрез Крийгъл, ще получат възможност да се срещнат лично с кмета Линдзи и промяната ще настъпи веднъж завинаги. Сега въпросът бил Серпико да се съгласи Дърк да го заведе при Крийгъл, за да може той да чуе със собствените си уши какво става в Седми отдел.

Идеята се хареса на Серпико. Той все повече се убеждаваше, че Полицейското управление не е в състояние да се преобрази с помощта на сили, действуващи отвътре. Висшите офицери, които бяха пълзели нагоре по йерархичната стълбица в продължение на двадесет години, бяха станали свидетели на всички прояви на корупцията по пътя си, без да реагират, бяха си създали връзки и заемаха позиции, изключващи възможността да променят съществуващото положение. Промени можеха да настъпят само при условие, че бъдат предизвикани отвън, и Джей Крийгъл, изглежда, беше точно човекът, който можеше да задвижи нещата. Нямаше никакви причини, които да го възпират от намеса в работите на полицията — беше член на кабинета на кмета и едно от първите му задължения бе надзорът над Полицейското управление.

Джей Крийгъл още нямаше двадесет и седем години, беше израснал в Бруклин и след завършването на университета в Амхърст и Юридическия факултет в Харвард, практически в разцвета си, бе влязъл в екипа на Линдзи. Дребен на ръст, очилат, къдрокос и безпределно предан на кмета, той работеше обикновено по дванадесет до петнадесет часа на ден, седем дни в седмицата, като доверен помощник на Джон Линдзи. Изваждаше го от всяко затруднение, изстрелваше недовършени изречения със скоростта на картечница, а мисълта му винаги кипеше — заета едновременно с проектите и проблемите на градската администрация в Ню Йорк, Олбъни и Вашингтон. Беше казал на един репортер, че обича бясното темпо. Когато работите вървяха добре, това означаваше, че се занимава с „тридесет или четиридесет неща“, като знае точно кое от тях в кой момент да свърши.

Серпико бе въведен в претрупания му сутеренен кабинет в Сити Хол през един съботен следобед, в края на април. Тогава видя Крийгъл за първи път и после си спомняше, че се бе учудил как може толкова млад и дребен човечец да бъде такава важна фигура в администрацията на Линдзи. Според Франк той досущ приличаше на комика Уди Алън.

Окуражаван от Дърк, Серпико говори в продължение на два часа за слуховете, които бе чувал за цивилните полицаи, и разказа всички подробности около предаването на плика, в който бе намерил триста долара. Крийгъл го слушаше съсредоточено, като от време на време записваше нещо в бележника си, или поклащайки глава, вмъкваше по едно: „Господи, не мога да повярвам!“, или: „Виж ти!“

Серпико разказа всичко, което бе преживял в Седми отдел. Крийгъл го засипа с въпроси. На колко възлиза делът на всеки цивилен агент, включен в „комбината“. Кои са участниците в нея? Колко нависоко се е разпростряла? Веднъж отбеляза, че е чувал за подобни неща, но никога по този начин, никога направо от полицай, който говори открито, както сега правеше Серпико.

Серпико каза, че доколкото му е известно, всички цивилни полицаи в отдела — освен него и един или може би двама лейтенанти — участвуват в „комбината“. Добави, че има силни основания да вярва, че и други полицаи от районните и градските инстанции събират подкупи и точно в това е основният проблем. Оставен сам и без подкрепа, той трудно би могъл да каже точно какви размери е взела корупцията и до кои нива е стигнала. Единственият начин да се определят размерите й, каза Серпико, е да се предприеме основно разследване, като се използува целият арсенал от средства, с които разполага управлението: скрити камери, микрофони, надзор, подставени лица. И отново разказа, подчертавайки голямото си разочарование, как влязъл във връзка с Бихан, как Бихан отишъл при Уолш и как от цялата работа не излязло абсолютно нищо.

Крийгъл измърмори нещо, което Серпико не можа да разбере, и отново поклати глава. Дърк се намеси, за да каже, че положението на Серпико в Седми отдел е опасно и ако е необходимо да продължи да работи за същата кауза, най-малкото, което трябва да се направи, е той да бъде преместен от Южен Бронкс на друго място.

Крийгъл веднага отговори, че вече е схванал това и ще гледа да уреди въпроса, но не уточни какво има предвид. Щял да говори с кмета, каза той, да начертае план за действие… И благодари на Серпико, като изрази съчувствието си за преживените от него премеждия.

След няколко дни Дърк отиде в квартирата на Серпико. Франк му наля една чаша.

— Какво прави твоят приятел Крийгъл?

Дърк избухна.

— Тоя Джей е един дрисльо — ядосано рече той — и не може да прави друго, освен фъшкии!

Крийгъл му казал, че е говорил с кмета — „Големият Джон“, както го наричаше Дърк — и той не приел срещата, предложена от Дърк. „Големият Джон“ не можел да си позволи да смущава работата на полицията точно сега, когато се очаквало поредното „дълго и горещо лято“ в гетата. Дали този израз бе на кмета или на Крийгъл, или просто интерпретация на Дърк, Франк така и не разбра, пък и не го интересуваше.

Онова, което разбра, беше, че е стигнал до края на още една задънена улица.