Питър Маас
Серпико (18)

Глава осемнадесета

През лятото на 1971 година, когато Серпико все още се възстановяваше от нараняването в главата, Полицейското управление засече чрез подслушвателно устройство телефонен разговор между членовете на мафията, от който стана ясно, че „ченгето с брадата от Вилидж“ трябва да бъде „ликвидирано“. Купър бе информиран и назначи телохранители, които да пазят Серпико. Серпико вече бе подал молба да му бъде разрешена отпуска, за да отпътува или за Флорида, или за някой от островите в Карибско море, и бе решено да го пуснат да замине, но вместо да тръгне на юг, както трябваше да се очаква от попълнените документи и купения самолетен билет до Флорида, той се отправи с ландкрузера си на север към Нова Скотия и поддържаше връзка с Купър по телефона.

Нищо повече не се разбра относно заговора за покушение срещу Серпико. След като се завърна, пак му бяха определени телохранители, но той помоли Купър да ги освободи. Не се чувствуваше удобно в тяхното обкръжение и заяви, че сам може да се грижи за себе си.

Това бе нещо, с което трябваше да свикне да живее занапред, както и с всичко останало, случило се от деня, в който му бяха връчили подкупа от триста долара.

 

 

Оставаше да бъде изиграно последното действие от драмата. Бе изминала повече от година, откакто разкритията на Серпико в „Ню Йорк Таймс“ бяха принудили кмета Линдзи да назначи специална независима комисия за разследване на корупцията в полицията. За момента изглеждаше, че и това няма да доведе до оправяне на нещата. Срокът, даден на комисията, оглавявана от уолстрийтския адвокат Уитман Нап, за да изпълни задачата си, бе само шест месеца и както можеше да се очаква, не й стигнаха нито времето, нито парите, за да се добере до някакъв резултат. Това щеше да бъде краят на разследването, ако Министерството на правосъдието не бе отпуснало още 215 хиляди долара, за да й даде възможност да продължи работата си като част от федералната програма за заздравяване на реда. След като средствата бяха осигурени, градският съвет, разтревожен да не бъде обвинен в политическа машинация в последния момент гласува за продължаване на мандата на комисията с още шест месеца.

В същото време комисията на Нап се бореше да просъществува — полицията оспорваше законността й. Сдружението за защита на правата на полицейските служители (СЗППС) заведе дело под предлог, че със сформирането й не само се нарушава разпоредбата на градската администрация, съгласно която не можеше да съществува разследващо полицията тяло, ако мнозинството от членовете му не са служители на Полицейското управление, но има и опасност разследването да доведе до „големи разноски и известни неудобства“ за полицаите. Какви бяха неудобствата, които имаше предвид СЗППС, стана ясно, когато двама заместник-инспектори и трима капитани получиха нареждане да отговорят на въпроси във връзка с личното им финансово състояние. Петимата офицери отговориха, че това би ги принудило да се откажат от конституционното си право „да не се самообвиняват“.

Подобни оплаквания срещу правата на комисията да изпраща призовки написаха много служители — от инспектори до редови полицаи, — но в края на краищата те не бяха взети под внимание. И когато Серпико се върна в града от Нова Скотия, председателят Нап съобщи, че комисията е приключила с разследването, с тайните разпити и заседанията при закрити врати и най-после през октомври 1971 година е готова да започне публични разпити на свидетелите.

Междувременно, в очакване на тези разпити, комисарят Мърфи продължи основната „чистка“ на управлението и всички, членове на висшия команден състав, работили под ръководството на неговия предшественик, или бяха преместени, или напуснаха, включително първият заместник-комисар Уолш. Както той, така и Макгъвърн си подадоха оставките. Най-важната от наредбите, които се издаваха почти ежедневно във връзка с реорганизацията и реконструкцията на управлението, беше тази за „отговорността“. Съгласно нея началниците щяха да бъдат държани пряко отговорни за действията на подчинените им.

Преди да бъде ранен, Серпико бе работил в тясно сътрудничество с главния съветник на комисията на Нап, Майкъл Армстронг, бивш помощник-главен прокурор. И поради ограничения бюджет и персонал на комисията в началото изглеждаше, че ще му се наложи още веднъж да опере пешкира и да дава показания за корупцията в полицията. Впоследствие обаче агент на комисията ненадейно успя да хване в капана някакъв корумпиран, нагъл цивилен полицай на име Уилям Филипс в момента, когато изнудвал съдържателката на един бордей в Манхатън. Агентът успя тайно да направи запис и на някой допълнителни признания, от които личеше, че по време на кариерата си като служител от полицията Филипс е вземал подкупи. „Аз не съм някой милионер — скромно довери Филипс пред агента на комисията. — Справям се, живея доста добре, но не съм милионер!“

Филипс беше в кантората на един адвокат, с когото искаше да уреди нещата чрез десет хиляди доларов подкуп, и изведнъж забеляза миниатюрния микрофон и предавател, скрити у агента. Той тъкмо се канеше да го нападне, когато друг агент на комисията, записващ разговора, се втурна в стаята тъкмо навреме. Изправен пред доказателството на собствения му глас, описващ едно след друго подлите изнудвания, в които бе участвувал, Филипс реши да направи сделка. При условие, че му се гарантира неприкосновеност, той бе готов да стане информатор. Тогава комисарят Мърфи и различните районни прокурори неохотно отстъпиха пред искането на Нап и Армстронг да не дават Филипс под съд за направените от него признания. В замяна на това той действително стана таен агент на комисията на Нап, записваше разговорите си с другите полицаи относно вземаните подкупи и разказа с подробности голяма част от собственото си престъпно минало пред следователите на комисията. И макар че бяха изслушани показанията и на други „полицаи — мошеници“, за очарованите телевизионни зрители Филипс се превърна в свидетеля-звезда — той разказваше на един дъх истории за разни комбинации, подкупи и изнудвания, които засягаха практически всички полицейски поделения в града, а сумите от тях възлизаха на милиони долари годишно. Серпико гледаше безучастно. Всички неща, които казваше Филипс, му бяха известни и именно срещу тях той се беше опитвал да се бори — от години…

Разпитите на свидетелите продължиха девет дни и изглеждаше, че публичната фаза от дейността на комисията, оглавявана от Нап, е на приключване. Но някои от политическите врагове на кмета Линдзи, предвождани от члена на градския съвет Матю Трой, лидер на демократите в Куимс, отправиха обвинението, че разследването, проведено от Нап, не е установило вината на висшето командуване на Полицейското управление и на любимците на Линдзи в самото кметство, по-специално на Джей Крийгъл. Тъй като политическият натиск нарастваше, Уитман Нап най-сетне отстъпи и обяви, че ще се състои нова поредица от публични разпити, на които пред комисията ще се яви Серпико.

Серпико се колебаеше, страхувайки се, че цялото разследване се е превърнало в политическо „прехвърляне на топката“ и че основната му цел — разобличаването на корупцията в полицията и системата, която бе допуснала тя да процъфти — е изгубена в резултат на всички тези боричкания. Той смяташе, че времето за взаимни обвинения и контраобвинения е минало отдавна, че вече няма значение кой какво е направил и какво не. Сега важно беше бъдещето, важно беше с какво ще се сблъска новобранецът, излязъл от Полицейската академия. Освен това някои от приятелите на Серпико се опасяваха за начина, по който ще се държат с него на разпити, засягащи толкова много влиятелни обществени фигури в града, и един от тях се обади по телефона на бившия министър на правосъдието — адвоката Рамси Кларк, — сега практикуващ частно в Ню Йорк. Макар че Кларк не познаваше нито човека, който телефонираше, нито Серпико, той незабавно се съгласи да защищава интересите му безплатно. По-късно Кларк обясни: „Направих го, защото чувствувах, че Полицейското управление има отчаяна нужда от хора като Серпико.“

С помощта на адвокат като Кларк Серпико получи възможност да разкаже просто и ясно историята на самотната си одисея като борец против корупцията в управлението. Той прекара пред комисията и телевизионните камери около три часа. Когато привърши с отговорите на въпросите, поставяни му от Армстронг и останалите членове на комисията, попитаха го дали има да добави нещо. Той отговори, че има, и спокойно прочете краткото изложение, което бе приготвил предната вечер. Филипс бе описал — по-добре, отколкото би могъл да го направи самият Серпико — тресавището, в което бе затънало Полицейското управление. Сега Серпико не мислеше за това. Той мислеше и винаги бе мислил — именно по тази причина сега даваше показания — за хилядите обикновени полицаи, които имаха желание да работят честно, и неговото изложение отразяваше тази загриженост:

Надявам се, че благодарение на днешното ми явяване тук служителите от полицията в бъдеще няма да бъдат обричани на същото безсилие и същите терзания, които през последните пет години преживях аз заради обстоятелството, че се опитвах да обърна вниманието на началниците си на корупцията в полицията.

Те ме накараха да разбера, че ги обременявам с нежелана задача. Проблемът е, че още не съществува такава атмосфера, в която честният полицай да може да действува без страх, че ще бъде изложен на подигравки и репресии от страна на колегите си. При съществуващата обстановка честният полицай се страхува от нечестния, вместо да бъде обратното. Надявам се, че настоящото, както и евентуалните бъдещи разследвания ще се занимаят с корупцията на всички нива в управлението и няма да се ограничат с няколко случая, засягащи отделни редови полицаи.

Корупцията в полицията не би могла да съществува, ако към нея не се проявява най-малкото търпимост от страна на по-висшите инстанции в управлението. Затова най-важният резултат, до който биха могли да доведат тези разпити, е убеждението на широката публика — а още повече на самите служители от полицията, — че в управлението ще настъпят промени.

Също така смятам, че е особено важно висшите офицери да се отнасят с уважение към обикновения полицай. Всеки полицай е служител на управлението и трябва да бъде третиран като такъв от началниците си.

Уважението на полицая към собствената му личност до голяма степен зависи от уважението на по-висшите чинове към него. Ако те чувствуват, че неговата работа е важна, и той ще почувствува това.

Също толкова важно е полицаят да промени отношението си към цивилните граждани. Неговото първо задължение е да се чувствува отговорен за благополучието на обществото, на което служи.

Всеки полицай в управлението трябва да разбере, че действената и непрекъсната връзка между полицията и гражданите е по-важна, отколкото един внушителен списък на извършени арести.

Раздаването на отличия в Полицейското управление трябва да бъде основано по-скоро на цялостното отношение на полицая към обществото, отколкото на способността му да изпълнява месечната си норма за извършени арести. Проблемът не може да се реши само чрез разкриването на отделни случаи на корупция, каквито има твърде много.

Жизненонеобходимо е да се променят основно начините на мислене и действие. От първостепенно значение за осигуряването на такава промяна е наличието на независимо, постоянно действуващо следователско тяло — като тази комисия, — което да се занимава с проявите на корупция в полицията.

След изложението на Серпико относно необходимостта от промени пред комисията се изниза досадна върволица от служители на управлението и градската управа с единствената цел да оправдаят действията си, с които му бяха пречили да постигне целта си. В продължение на пет години Серпико се бе опитвал да се добере до тях и — един след друг — да ги накара да направят нещо против корупцията, просмукала се в полицията, и всичко, което те бяха в състояние да изтъкнат сега, беше колко трудно се е работело с него.

Пръв говори сдържаният, мрачен Корнилиъс Дж. Бихан — първият офицер, към когото се бе обърнал Серпико, преди да бъде прехвърлен в Седми отдел. Впоследствие Бихан бе произведен от капитан в инспектор и скоро щеше да бъде назначен за директор на Полицейската академия. Да, призна Бихан, Серпико му се бил обадил по телефона преди назначаването си в Седми отдел и бил изразил безпокойството си от възможността и там да съществува корупция. Бихан каза, че, без съмнение, Серпико се обърнал към него поради репутацията му на дълбоко религиозен човек, нещо като „отец-изповедник“ на младите полицаи, имащи проблеми — и потвърди, че в резултат на обаждането се свързал със съседа си, Филип Шеридан, административен началник на Седми отдел, и получил уверения, че Серпико няма от какво да се страхува. Той потвърди също, че се е срещал със Серпико през зимата и пролетта на 1967 година, след като Серпико бе докладвал за организираната от цивилните полицаи в отдела „комбина“. Бихан каза, че три пъти се е консултирал по въпроса с първия заместник-комисар Уолш — последния път през април 1967 година — и през октомври същата година отново се свързал с Шеридан, след като Серпико му се обадил „в състояние на силна възбуда“ и казал, че „повече няма да прикрива корупцията и има намерение открито да докладва за нея“.

Чак тогава, твърдо заяви Бихан, той разбрал за първи път, че Уолш не е проверил предадената му информация.

— Имахте ли основание да смятате, че действително се провежда разследване? — попита го Уитман Нап, председателят на комисията.

— Ами… не, нямаше видими признаци, пък и не бих очаквал да има такива. Но, от друга страна, нямах основание да мисля и обратното.

— Имаше ли някаква причина — настояваше Нап — да не попитате комисаря дали се извършва разследване?

— Ами… — отговори Бихан — тогава бях капитан от полицията и като такъв не се чувствувах в правото си да разпитвам какво върши комисарят.

Бихан не бе попитан как би се отразило това върху положението на полицай като Серпико, нито пък даде мнение по въпроса.

Следващият свидетел беше инспектор Филип Шеридан, сега в оставка, който бе казал, че Седми отдел е „чист като изворна вода“. Шеридан призна, макар и неохотно, че са му били известни много от свърталищата за хазартни игри, които, както Серпико бе съобщил, си осигуряваха покровителство чрез подкупи.

Майкъл Армстронг, главният съветник на комисията, попита дали тези комарджийски свърталища са щели да бъдат проверени, независимо от това „дали Серпико бе дал сведения, или не“.

— Да — каза Шеридан, — предполагам, че да.

— Но практически не е бил направен опит, така ли е?

— О, аз разпитвах много от арестуваните, когато ръководех дейността на цивилните агенти. Това беше рутинна практика — да дръпвам задържания настрана, да го питам: „На кого плащаше?“, и да продължавам разпита.

Шеридан повтори, че не е знаел за „комбината“ в отдела, преди Серпико да съобщи за нея. Призна обаче, че Серпико е представил достатъчно факти, „за да се започне разследване“, но, оплака се той, Серпико „отказал да носи у себе си скрит микрофон“. Шеридан добави с известно огорчение:

— Винаги ми се е струвало, че Франк Серпико ми няма доверие.

Освен че описа Серпико като човек, който не бе желал да сътрудничи при разследването, Шеридан, изглежда, искаше да подчертае, че лично той е чужд на каквито и да е прояви на корупция. В края на показанията си отбеляза, че в момента е гимназиален учител по машинопис с най-ниската възможна заплата и че ще предяви иск към комисията, тъй като в резултат на явяването си пред нея губи част от приходите си.

Доводът, че разследването на Седми отдел представлявало голям успех, независимо от враждебното поведение на Серпико — за което говорел отказът му да носи скрит микрофон, — бързо бе подет от Джул Саксън, сега заместник-главен инспектор, който веднъж беше казал на Серпико, че той „хвърля, горещите кестени в шепите им“, и от прокурора на Бронкс Бъртън Робъртс. Последният заяви пред комисията, че разследването „би постигнало дори повече“, ако не било нежеланието на Серпико да сътрудничи.

— Този човек не искаше да носи магнетофон — оплакваше се Робъртс. — Той не искаше да даде показания. Не искаше да се яви пред Висшата следствена комисия.

Но след въпросите, зададени от членовете на комисията, Робъртс — с по-унил тон — най-после призна, че без намесата на Серпико „не би имало никакво разследване“ и „никаква Висша следствена комисия“.

После бившият помощник-главен инспектор Джоузеф Макгъвърн, чието любимо място за срещи със Серпико беше рибният пазар „Фултън“, се представи като негов приятел, поел ролята и на психотерапевт, човек, необходим в случай на нужда.

— Серпико — каза той — имаше нужда от човек, който да му осигурява известна подкрепа и напътствия… и аз чувствувах, че играя такава роля.

Ето защо, обясни Макгъвърн, той не направил нищо по въпроса за капитан Форън и плика с тристата долара, за които му разказал Серпико, чак до момента на публикуването в „Ню Йорк Таймс“ на материалите за корупцията сред полицаите. Макгъвърн заяви, че тогава Франк изпитвал огромно вътрешно напрежение и той не искал да предприема никакви стъпки, които „да увеличат неговото (на Серпико) бреме“. Макгъвърн настоя, че не можел да си спомни Серпико да му е казвал някога за записа, направен на полицая, изнудващ брат му, и прибави някои любопитни подробности относно начина, по който бе работил първият заместник-комисар Джон Уолш. Според Макгъвърн Уолш бил човек, комуто „не бива да се задават въпроси“. Ако някой искал мнението му по някакъв въпрос, независимо колко сложен, и Уолш кажел просто „да“ — това било всичко.

— Когато той кажеше „да“, това означаваше край на разговора — отбеляза Макгъвърн с глас, в който все още личеше страхопочитание.

Когато пред комисията се появи самият Джон Уолш, трудно можеше да се повярва, че това е същият човек, чието име бе всявало ужас у всички полицаи в управлението. С усукани и неясни отговори на зададените му от главния съветник Армстронг и членовете на комисията въпроси Уолш се опита да обясни голямата мистерия: защо е допуснал Серпико да стои забравен в Седми отдел от април 1967 година, когато Бихан се бе срещнал с него за последен път, до октомври, когато Серпико му се беше обадил отново и Бихан на свой ред се бе свързал с Шеридан. Уолш каза, че просто бил забравил.

Уолш заяви, че не си спомня за първите две срещи с Бихан, но си спомни за третата — през април.

— Казах му, че ще се срещна със Серпико — увери комисията Уолш. — За нещастие тази среща така и не се състоя. Очаквах тя да бъде уредена от инспектор Бихан. Но когато това не стана, забравих за случая.

Не можеше да се каже дали през последните години на безгранично самовластие, което Уолш бе упражнявал в управлението — дистанциран, недоверчив, подозрителен към всички, — паметта му действително е била така несигурна, както изглеждаше сега, или туй бе само поредният му опит да се измъкне от положението с хитрост. Председателят Нап безуспешно се опитваше да разбере това.

— Защо, по дяволите, чакахте шест месеца, за да говорите с Бихан? — Избухването му беше необичайно за него.

Уолш го изгледа безизразно и не отговори.

След това Дейвид Дърк, сега сержант, потвърди присъствието си на срещите, които Серпико бе имал с капитан Форън, Джей Крийгъл и комисар-следователя Арнолд Фрейман. Той добави, че при една от срещите Фрейман окачествил Серпико като „психо“. После Дърк отправи с разтреперан глас пламенна молба към комисията на Нап и публиката да сложат край на корупцията в полицията и излезе почти тичешком от залата, в която комисията изслушваше свидетелите.

Мъчителната сцена продължи с полагането на клетва от Арнолд Фрейман, сега съдия във Върховния щатски съд в Ню Йорк. Фрейман призна, че се срещал с Дърк и Серпико, но споменът му от срещата им бил „смътен“. Той отрече да е наричал Серпико „психо“, но призна, че поради външността му го смятал за „странен индивид“. Заяви, че Серпико говорил за корупцията в Седми отдел само с „общи думи“. По време на показанията си в един момент каза: „Първоначалното ми усещане беше, че информацията не е чак толкова важна.“ В друг момент влезе в противоречие с тези думи: „Не проверих достоверността на информацията. Вероятно съм сметнал, че ще бъде трудно тя да се докаже.“

— Не мога да разбера — язвително забеляза главният съветник Армстронг — защо тези важни и сериозни предупреждения не са направени достояние на някой друг.

— При нормални обстоятелства бих постъпил така, но той (Серпико) искаше да остане анонимен.

— Трудно е — настоя Армстронг — да се разбере защо тази информация просто не е била взета под внимание.

Председателят Нап се намеси, за да попита Фрейман дали не му се струва, че е допуснал „грешка в преценката си“.

— И така да е — лукаво отговори Фрейман, — няма да е била единствената ми грешка за трите години, прекарани в отдела за разследване. — Сякаш с това въпросът се приключваше.

Най-невероятните показания бяха дадени от бившия полицейски комисар Хауърд Лиъри. Никой никога не му бил казвал нищо, заяви той, намеквайки, че ако знаел нещо, сега положението би могло да бъде по-друго. За първи път бил чул за Серпико и за скандала в Седми отдел на 9 октомври 1967 година, когато Джон Уолш споменал за това пред него след срещата си с Макгъвърн и полицаите от Бронкс. После, продължи Лиъри, той просто оставил проблема във вещите ръце на Уолш. На една пресконференция след явяването си пред комисията Лиъри, който вътрешно бе съгласен с Форън, че Серпико е „психо“, и публично го беше описал като „полицай, комуто е крив светът“, любезно уведоми репортерите как, като гледал по телевизията „разстроения и изтерзан“ Серпико, изправен пред комисията, почувствувал, че „това е нещо ужасно“.

Последният свидетел, който говори пред комисията на Нап, бе Джей Крийгъл, сега началник на екипа на кмета Линдзи. Крийгъл потвърди, че Дърк, когото познавал добре, е довел Серпико в кабинета му в Сити Хол през април 1967 година. Каза, че тогава е уведомил накратко кмета Линдзи за предупрежденията на Серпико относно съществуващата в Седми отдел корупция, но главното условие на Дърк за срещата — на него и на Серпико да бъде гарантирана анонимност — му „вързало ръцете“ да придвижи въпроса по-нататък.

— Казах на кмета, че съм се срещнал с един служител от полицията чрез общ приятел; че той ми е говорил за проблема с корупцията и че двамата са предложили да се събере група полицаи като Франк Серпико, с подобни съдби, за да може кметът да чуе информацията от първоизточника.

Според Крийгъл кметът отхвърлил предложението поради условието всичко да остане в тайна. Армстронг запита какво е казал кметът във връзка с обвиненията в корупция.

— Той ме попита дали управлението е уведомено за тях — каза Крийгъл, — и аз му отговорих утвърдително.

— А докладвахте ли му също, че полицаите са неудовлетворени от хода на разследването?

— Не — отговори Крийгъл, — не съм.

Следващият въпрос на Армстронг падна като бомба: а на заседанието при закрити врати Крийгъл не беше ли заявил под клетва, че бил уведомил кмета за неудовлетворението на Серпико и Дърк от хода на разследването в управлението по повод обвиненията, отправени от Серпико? Крийгъл отговори, че след като прочел протокола от показанията си на закритото заседание, казал на кмета няколко думи за случая, и продължи: „Сега съм сигурен, че след срещата с Франк и Дейвид не съм му докладвал за тези обвинения.“

Известно време прокуратурата в Манхатън беше на мнение, че Крийгъл трябва да бъде подведен под отговорност за лъжесвидетелство. Ала това не стана по вина на комисията на Нап, която го бе разпитала при закрити врати по-рано същата година. Поради упреците в политическа пасивност, отправяни към нея, сега комисията държеше твърд курс против администрацията на Линдзи, докато преди бе правила тъкмо обратното. В преписа на тайните показания, дадени от Крийгъл — двеста страници, изписани от двете страни, по-голямата част от които се отнасяха до информацията, предоставена от Серпико, едва ли повече от страница бе посветена на това, което Крийгъл бил докладвал на кмета Линдзи. Според тези показания Крийгъл бил съобщил на кмета за „служители от полицията“, които са се оплакали, че управлението е пренебрегнало предупрежденията им за съществуване на корупция в самата полиция. Цитираха се думите на Крийгъл: „Направих пред кмета някои препоръки във връзка с общия проблем за корупцията, включително и във връзка с това, като една проява на проблема.“ Но, естествено, по време на закритите заседания нито един от следователите не го бе запитал какво има предвид, като казва „това“, и по-късно той можеше да твърди: „това“ означавало, че бил съобщил за идването на служители от полицията при него, без да обясни конкретните им оплаквания. Ако отговорите му не били „достатъчно точни“, заяви Крийгъл пред служителите от прокуратурата, то било, защото и въпросите на комисията не били такива. Становището на комисията по това време личеше най-добре от риторичния въпрос, зададен от председателя Уитман Нап на един репортер, който попита как комисията смята да процедира по време на разследването с кмета Линдзи. Как бихме могли — каза Нап — да разследваме човека, който ни е назначил?!

Може би най-вярното обяснение на всичко, което се случи, се съдържаше в отговора на кмета Линдзи на един въпрос, зададен му от студент в Пенсилванския университет по време на негова лекция, малко след като „Таймс“ публикува скандалната статия за корупцията в полицията. Защо, поиска да узнае студентът, е била необходима вестникарска статия, „за да се раздвижи градът“?

— Ако имахте толкова продължителни и толкова деликатни взаимоотношения с тридесет и две хилядното Полицейско управление, като мене — отговори Линдзи, — щяхте да разберете.

И тъй, всичко приключи. Франк Серпико прекара зимата на 1972 година в отпуска по болест, възстановявайки се от нараняването в главата, което едва не му бе струвало живота. Новите рентгенографии показаха, че някои парченца от куршума бяха променили положението си, ала критичното — онова, заседналото в близост със сънната артерия — бе останало на мястото си. През цялата зима Серпико мислеше за бъдещето си като полицай и чувствуваше — след всичко, което бе направил — прикритата омраза на останалите полицаи. Знаеше, че завинаги ще остане чужд за тях. Питаше се колко време би могъл да издържи едно такова мизерно съществуване.

През май Полицейското управление бе разтърсено от нов скандал. Двадесет и един цивилни агенти, между които имаше и жена, и трима сержанти от Тринадесети отдел в Бруклин — отдела, в който дадоха на Серпико плика с тристата долара, — бяха подведени под отговорност за вземане на четвърт милион долара годишен подкуп от комарджии, свързани с мафията. Аферата бе разбулена не защото някой честен полицай като Серпико каза истината, а защото бе заловен един нечестен полицай. След заседанията на комисията, оглавявана от Нап, в управлението бе възприета нова политика: в определени случаи се осигуряваше имунитет на полицаи, уличени в корупция, ако те се съгласяха да сътрудничат при разкриването на други случаи. Това доведе и до разкриването на аферата в Тринадесети отдел. Не след дълго избухна още един скандал. Този път бяха замесени членове на елитната служба за разследване на особено тежки престъпления в отдел „Наркотици“ — службата, към която Серпико по-рано бе инструктиран да се обърне в случаи, че се натъкне на нещо „наистина сериозно“.

Кога, питаше се Серпико, ще свърши всичко това? Но случаят, който го накара да вземе окончателно решение, дойде през пролетта на 1972 година, когато Полицейското управление провъзгласи, че ще му присъди най-високото си отличие: „Почетен орден“ — не заради смелостта му в откритата борба с корупцията, а, както се изрази той: „защото е бил достатъчно глупав да се остави да го прострелят в лицето“. И тъй, Серпико реши, че е време да напусне, и сега нито Сидни Купър, нито Пол Дилайс — двамата мъже в управлението, от които най-много се възхищаваше — бяха в състояние да го разубедят. Купър вече му бе казал, че смята да си подаде оставката, а и Дилайс бе готов да направи същото.

На 13 юни, почти пет години след като Серпико за първи път бе съобщил името му, капитан Филип Форън най-после бе подведен под отговорност за фалшиви показания относно съвета, даден на Серпико за плика с тристата долара. Двамата — Серпико и Дърк — свидетелствуваха против него и Форън, който продължаваше да отрича обвиненията им, в края на краищата бе признат за виновен. Присъдата му обаче бе равносилна на ухапване от бълха — отстраняване от работа за един месец без право на заплата. Капитан Форън обжалва присъдата под предлог, че тя е „прекалено тежка, пристрастна и незаконна“. В жалбата си той твърдеше, че полицейският комисар е превишил правата си, тъй като Висшата следствена комисия, занимавала се с въпроса през 1970 година, е гласувала, че „няма основание за предаване на обвиняемия под съд“ и че, освен всичко друго, от момента на срещата му със Серпико и Дърк е изтекъл срокът на давност. Оплакваше се също, че процесът в управлението е бил „политически мотивиран“ и предизвикан от „прекалена гласност“.

По това време Серпико вече официално бе приключил кариерата си като полицай. Той напусна полицията с пенсия за инвалидност и разрешение да носи автоматичния си броунинг. Реши за известно време да отиде в чужбина, за да сложи в ред своя объркан живот. Преценяваше, че на тридесет и шест години все още може да бъде полезен с нещо — някъде, някак си.

Докато излизаше с документите си от Дирекцията на полицията, до него се приближи един полицай — както бяха направили и много други, след като комисията на Нап приключи работата си — и го попита със съвсем сериозен вид:

— Е, Франк, смяташ ли, че наистина си променил нещо? Мислиш ли, че нещата ще станат по-различни?

— Не зная — отговори Серпико. — Това вече не ме засяга. Аз само направих всичко, което бях длъжен да направя.

Оттеглянето на Серпико бе трагедия за града, за Полицейското управление и за самия него. Всичко, което искаше Франк Серпико, бе да бъде добър полицай. Може би в това беше и бедата му — беше го желал прекалено силно.