Питър Маас
Серпико (16)

Глава шестнадесета

Пороят от обвинения и контраобвинения, последвали публикуваната в „Таймс“ статия, разпускането на един комитет и сформирането на друг, опровергаването на едни обвинения и отправянето на нови, несъгласието, че има нещо дълбоко порочно, обещанията за вземане на мерки — всичко това изобщо не развълнува Серпико. Най-сетне вниманието на града бе насочено към корените на корупцията в полицията, но все още всичко се свеждаше до приказки и оставаше да се види какво може да бъде направено на практика.

На Серпико беше напълно ясно, че в момента той е главният свидетел срещу Робърт Стенърд. Всяка вероятност да не бъде призован за свидетел бе изчезнала след двата разпита на Филип Монталван, цивилния агент от Седми отдел, чийто телефонен номер бе открит у „банкера“ Мануел Ортега. Всички показания против Монталван бяха дадени от агентите на „числа“ и първият разпит бе приключил с гласуване, при което с единадесет срещу един гласа съдебните следователи бяха поискали присъда. Единственият въздържал се бе промърморил, че „никога не би повярвал на думите на такива хора против полицай“. След второто дело Монталван беше оправдан.

Във връзка с показанията, които му предстоеше да даде, Серпико бе повикан на втора среща с прокурора Робъртс и Купър. Особени спорове не възникнаха. След заседанието през декември Серпико знаеше, че ще бъде призован за свидетел, разбра го още преди една година, в момента, когато се съгласи да се яви пред Висшата следствена комисия. Главните разногласия възникнаха по въпроса за брадата му. Робъртс настояваше да я обръсне, Серпико не се съгласяваше. Това им е лошото на хората, опъваше се той, всички гледат как изглеждаш, а не търсят истината.

— Вижте, Франк — каза Робъртс, — разбирам ви, но съществува вероятност някой от съдебните заседатели просто да не обича брадати хора… Тъй че защо да рискуваме?

Най-после Серпико се съгласи на компромис. Махна брадата, но остави мустаците, които бяха придобили внушителни размери, и за компенсация облече старомоден вълнен костюм.

Серпико даде показанията си срещу Стенърд на 18 юни 1970 година. Предишната нощ бе нервен, неспокоен и понеже не му се спеше, излезе да се разходи из улиците на Вилидж със своето куче — английската овчарка Алфи. Замисли се за всичко, което му се бе случило през последните три и половина години, както и за сегашното си положение. Най-сетне малко преди зазоряване, успя да се унесе в неспокойна дрямка — може би за около час — на един стол. От много месеци насам ролята му беше общоизвестна тайна. Но бе настъпил краят, точката, от която нямаше връщане назад, и той наистина трябваше да влезе в съда и да се изправи срещу обвиняемия. Питаше се как ли ще се чувствува, когато застане така, лице в лице срещу него. Но сутринта, след като положи клетвата и моментът бе настъпил, когато погледна към подсъдимата скамейка, където седеше Стенърд и също гледаше към него, той изобщо не се развълнува. Изведнъж, за изненада на Серпико, Стенърд се превърна просто в един от многото престъпници.

Стенърд бе обвинен в лъжесвидетелство, тъй като при първия разпит се беше заклел пред Висшата следствена комисия, че никога не е вземал участие в „комбината“ на Седми отдел. Освен Серпико главни свидетели по делото бяха Хуан Карерас — „банкерът“ на облозите на „числа“, жена му Долорес и информаторът Виктор Гутиерес. Серпико не бе присъствувал лично на конкретните случаи, които щяха да бъдат разгледани, но бе допуснат да свидетелствува въз основа на постановлението на нюйоркския щатски апелативен съд — според него се разрешаваше на свидетел да предостави обща информация, която да осветли обстоятелствата около дадено дело и да му придаде съответна „достоверност“. Той би могъл също така да даде показания относно разговорите си със Стенърд за съпрузите Карерас, за тяхното участие в „комбината“, за „откупите“, които плащаха, за да не ги закача.

Серпико спокойно разказа още веднъж за случките, на които бе станал свидетел, докато служеше като цивилен агент в Седми отдел заедно със Стенърд. Тогава адвокатът на Стенърд започна кръстосания си разпит. Стрелите му бяха насочени към личността на Серпико.

— Получавали ли сте в полицейския участък акт за извършено нарушение? — попита той.

— Да — отговори Серпико.

Въпросът се отнасяше за незначителен инцидент, станал малко след постъпването на Серпико на служба като цивилен полицай в Бруклин. Един ден той, с буйна брада и дълга коса, облечен в стара риза и работен комбинезон — отиваше на работа с колата си, когато някакъв полицай-регулировчик с червено лице и бяла коса го спря за несъобразяване със знаците му при пресичането на едно кръстовище. Серпико обясни на регулировчика, че не го е забелязал, а светлината на светофара е била зелена. Полицаят направи няколко саркастични забележки относно външността на Серпико и на хипитата въобще. Последва неприятна разправия и когато Серпико се легитимира като служител от полицията, вече беше твърде късно регулировчикът да отстъпи. Пререканието продължи още доста време и накрая Серпико получи акт за неспазване разпорежданията на регулировчика.

Адвокатът на Стенърд не се впусна да обяснява тези подробности и остави споменатото нарушение да говори само за себе си, очевидно с надеждата да се създаде впечатление, че Серпико по принцип има основание да е настроен срещу полицаите. Адвокатът направи театрална пауза, след което продължи: работил ли е Серпико в Бюрото за криминална регистрация?

Да, отговори Серпико, работил е.

А спомня ли си Серпико инспектора, който му е бил пряк началник?

Да, спомня си го.

— Е, добре. А имало ли е инцидент, който да е предизвикал преместването ви от Бюрото за криминална регистрация? — попита адвокатът с цинична усмивка. — Някаква случка там… в мъжката тоалетна?…

„О, господи — помисли си Серпико, — те наистина са се съюзили, за да ми видят сметката!“ Скалъпеното обвинение, че е имал нещо с друг мъж в клозета, явно бе вписано в служебното му досие и той на драго сърце би разказал цялата история. Но помощник-прокурорът Робърт Копълман, който водеше делото, скочи на крака, като каза:

— О, възразявам срещу този безсмислен въпрос!

И възражението му беше прието.

С това нападките срещу личността на Серпико и неговата репутация приключиха, но адвокатът на Стенърд още почти четири часа продължи опитите си да компрометира показанията му за „комбината“ в Седми отдел. След като не успя, той най-сетне се задоволи да попита защо Серпико не е отправил обвиненията си по-рано, преди датата, отбелязана в протоколите на Висшата следствена комисия.

Това беше друга история, която Серпико охотно би разказал с подробности, но Копълман отново направи възражение и то бе уважено.

Тогава на свидетелската скамейка заеха местата си Виктор Гутиерес и съпрузите Карерас. Съвместните им показания попълниха различните празноти в цялата история и от тях стана ясно, че Хуан Карерас е бил арестуван няколко пъти като агент на „числа“ в Южен Бронкс до началото на лятото на 1967 година, когато бившият партньор на Серпико Кармело Дзумато и един друг цивилен агент го включили в „комбината“. Карерас бил принуден да плати над две хиляди долара първоначална „такса“. След това плащал месечно по общо хиляда шестстотин и петдесет долара: сто и петдесет — на цивилните агенти от четиридесет и осми участък, в чийто район вършел „операциите“ си, петстотин — на Седми отдел, осемстотин — на цивилните агенти от общината и двеста — „за детективите“. Осемстотинте долара за цивилните агенти от общината, поясни Карерас, не включвали сумите за „лейтенантите и по-висшите чинове“. Освен това тези откупи осигурявали покровителство само на него самия, на жена му, на винарната и на един апартамент, който използувал като кантора за своя бизнес с „числата“.

Така подсигурени, двамата Карерас събирали от залагания средно по седем до десет хиляди долара седмично до 23 декември 1967 година, когато едно число — 542, — на което били заложили много играчи, се оказало печелившо и Хуан Карерас загубил повече от 20 000 долара. След две седмици, на 6 януари 1968 година, същите цифри, но в друг ред — 452, — отново спечелили и макар този път загубата да не била толкова голяма, прибавена към първата, била достатъчна, за да лиши съпрузите Карерас от всички налични парични резерви.

Карерас заяви, че тогава не знаел към кого да се обърне за помощ. Но почти мигновено — всъщност на следващия ден — на сцената се появил Виктор Гутиерес. Той му казал, че се познава с един едър „банкер“ от играта на „числа“ в Джързи Сити — Рикардо Рамос, — който желаел да разшири бизнеса си и имало шанс да сключат сделка с него. Работата била много сериозна — Рамос бил вписан в досиетата както на федералните, така и на местните полицейски агенции като приближен на един от босовете на мафията в Ист Коуст — Джоузеф (Джо Байон) Дзикарели. Карерас се съгласил и Гутиерес обещал, че ще го срещне с Рамос на 8-и, в понеделник.

После, според думите на Карерас, по телефона ненадейно му се обадил Уилям Маколиф, цивилен агент от четиридесет и осми участък. Карерас обяснил, че не може да изплати месечните си задължения към организаторите на „комбината“ поради наскоро сполетялата го загуба, а Маколиф казал, че е чул за тази несполука, но все пак иска да го види. Карерас му доверил, че същия следобед има среща, на която се надява да оправи нещата.

Четирима цивилни агенти пристигнали почти едновременно с Гутиерес и Рамос — „банкерът“ от Ню Джързи, които дошли за срещата. Те били представени от Гутиерес и Карерас като Боб Стенърд и Джим Парети от Седми отдел и Маколиф и Андрю Тейлър от четиридесет и осми участък. На срещата Стенърд настоял Рамос да сключи сделка с Карерас.

— Стенърд каза на Рамос, че изкарвам добри пари — заяви Карерас пред съда. — Той гарантира, че си разбирам от работата.

Тогава Рамос се съгласил да извади Карерас от затруднението. Той щял да изплаща печалбите в съотношение шестстотин към едно — колкото и да са големи, — ако някое от числата спечели, и да поеме разходите по участието в „комбината“. В замяна на това Карерас можел да запази тридесет процента от седмичната си печалба, от които да плаща на агентите си. Можел да задържи и допълнителни пет процента, ако иска сам „да се откупва от полицаите“, но Карерас отговорил, че предпочита да остави това на Рамос, и отбелязал, че вече „от един месец е на червено“. Рамос казал на Стенърд, че може да си получи месечната такса на следващия ден, и с това срещата приключила. Всичко било „тип-топ“ — полицията и престъпниците най-необезпокоявано продължавали взаимноизгодното си сътрудничество.

Когато Стенърд стана да говори в своя защита, той отрече да е разговарял някога със Серпико за каквато и да било „комбина“, отрече всички описани от Серпико случаи, засягащи него и въпросната „комбина“, отрече да е приемал подкупи от съпрузите Карерас, отрече изобщо да е разговарял с тях за някаква „комбина“. На 30 юни, дванадесет дни след започване на делото, Стенърд бе признат за виновен. Максималната присъда, която се предвиждаше от закона, беше седем години затвор, но в действителност го осъдиха на една до три години принудителен труд в щатския изправителен затвор. След като прекара там една година, бе освободен под „честна дума“.

 

 

На 1 юли 1970 година, един ден след като бе произнесена присъдата на Стенърд, прокурорът на Бронкс Бъртън Робъртс изпрати писмо до полицейския комисар Хауърд Лиъри. „Бих искал, пишеше Робъртс, да привлека вниманието Ви към Вашия служител Франк Серпико, полицейска значка № 19076.“ Той отбелязваше, че „още преди две или три години споменатият по-горе открито е съобщил за някои случаи на корупция“, свързани с нарушение на закона срещу хазартните игри в Бронкс, и в резултат на извършеното от висши служители на Полицейското управление и прокуратурата на Бронкс разследване са били изобличени осем полицаи.

Робъртс изтъкваше, че Серпико е дал показания не само пред Висшата следствена комисия, но и по делото „Държавата срещу Робърт Стенърд“, в резултат на което е бил осъден за корупция служител от полицията. Той добавяше, че Серпико е изпълнявал дълга си, като е бил „твърде често пренебрегван от някои полицаи“, че е проявил „смелост и високи морални качества“ и че „този чудесен служител“ е действувал „без мисъл за повишение или други облаги“. „Може би добрите му качества са награда сами по себе си“, пишеше в заключение Робъртс, но изказваше надежда, че комисарят Лиъри „сам ще се погрижи“ Серпико да бъде награден с детективска значка, и добавяше, че това би дало „смелост на останалите да говорят открито“.

Робъртс изпрати писмо с подобно съдържание и на кмета Линдзи и зачака — ала напразно — да получи отговор от него или от Лиъри. Най-после, макар и с явна неохота, Линдзи се накани да реагира по някакъв начин. На 28 юли в кратко обръщение, адресирано до Серпико, кметът пишеше: „Прокурорът на Бронкс Бъртън Робъртс ми изпрати писмо, в което дава висока оценка на Вашето съдействие при наскоро състоялото се разследване и съдебния процес, организиран от неговото ведомство. Убеден съм, че всички граждани на Ню Йорк също оценяват високо проявената от Вас смелост и гражданската Ви доблест“.

Това беше всичко, ако не се смяташе забележката в долния ъгъл на писмото на Линдзи, от която личеше, че копия от него са изпратени на Лиъри и на Робъртс.

От полицейския комисар все още нямаше отговор. Робъртс започна да прави безуспешни опити да се свърже с него по телефона. Доста раздразнен от това безотговорно отношение, Робъртс не се предаде и най-накрая се добра до Лиъри. Каза му, че се обажда във връзка с писмото относно Серпико и детективската значка.

— Той е психопат! — отсече Лиъри.

— В такъв случай може би управлението ви има нужда от повече психопати — отговори Робъртс. Какво става със значката?

— Награди не се раздават за това, че си гледаш работата — каза Лиъри.

Робъртс попита кой още в управлението си гледа работата.

— Говоря сериозно, наистина смятам, че той трябва да получи значката.

Настъпи пауза. Най-после Лиъри каза:

— Не, докато аз съм полицейски комисар. — И с това разговорът приключи.

 

 

След осъждането на Стенърд, Уилям Маколиф, цивилният полицай от четиридесет и осми участък, също бе подведен под отговорност, признат за виновен и осъден на една година затвор. Дзумато, Парети и Тейлър признаха вината си и получиха по-малки наказания — условни присъди. Решението беше незабавно да подадат оставките си и да бъдат лишени от всички права и облаги, с които се ползуваха бившите служители от полицията.

Последваха и други процеси — в съда и в Полицейското управление, — няколко присъди, няколко уволнения, няколко нерешени дела. На практика всички те засягаха хората от нисшия ешелон. По същество за Франк Серпико това беше краят и той с горчивина си мислеше колко малко бе постигнато всъщност.

През последните месеци Серпико се бе сближил с Купър и сега той се опитваше да го ободри по свой начин, с характерната си прямота и суровите си маниери. Разговорите им често се превръщаха в надвикване. Нещата не са чак толкова лоши, горещеше се Купър. Чрез присъдите все пак е постигнато нещо, човек все още може да си гледа работата в управлението, а кой знае и какви промени ще въведе комисията на Нап. Серпико слушаше. Колко по-различни биха могли да бъдат кариерата му, животът му, ако бе срещнал хора като Дилайс и Купър по-рано, ако бе имал възможност да работи под тяхно ръководство!

Серпико забеляза у Купър нещо любопитно. Когато Серпико започнеше да хули управлението, по-възрастният Купър скачаше в негова защита. Ако обаче Серпико си мълчеше, Купър се развихряше и започваше да критикува управлението също като него, та и по-сурово: какво е това ръководство, накъде отива управлението, трябва да се направи еди-какво си…

Купър не само говореше, но и действуваше, и един случай допринесе особено много за задълбочаване на приятелството им. Братът на Серпико, Паскуале, като много други търговци в по-бедните квартали на града, държеше малката си бакалница отворена и в неделя — в известно противоречие с щатския Неделен закон. Този закон не забраняваше изрично някои магазини да работят и в неделя, но включваше дълъг списък на стоки, едни от които можеха да бъдат продавани, други — не, а трети можеха да се продават само в определени часове. Това буквално приканваше полицаите да изнудват търговците. Отделните подкупи не бяха големи — два, три или пет долара, ала според статистиката на Нюйоркския щатски законодателен комитет за контрол над търговските заведения общата им годишна сума за целия град възлизаше на повече от шест милиона долара. И за собствениците като брата на Серпико, макар той да не нарушаваше закона — например не продаваше бира, докато не настъпеше предписаното време: един часът след пладне, — беше по-лесно „да си платят двата долара“, вместо да се разкарват по съдилищата и да пилеят пари и време, оспорвайки получените призовки.

Паскуале каза за първи път на Серпико, че го изнудват, през 1968 година, когато Франк се явяваше пред Висшата следствена комисия в Бронкс. Тогава Серпико съобщи за това на Макгъвърн.

— Няма ли да спреш да ме занимаваш с тия гадни истории? — раздразнено отговори Макгъвърн и сравни себе си с генерал от армията, а Серпико с редник, който непрекъснато тича при него да му съобщи, че някой е задигнал две яйца от кухнята.

Тъй или иначе, Макгъвърн обеща да види каква е тая работа, но Серпико научи от брат си, че нищо не се е променило. Тогава една неделя следобед Серпико се метна на велосипеда си и отиде в Бруклин с устройство за звукозапис в раницата. Завари при Паскуале един от двамата полицаи, които го изнудваха, и го предизвика да признае не само че са вземали пари, но и че ще продължат да вземат.

Както полицаят даде да се разбере, обстоятелството, че братът на Паскуале също е полицай, нямаше нищо общо с въпроса.

— Виж какво, днес му обясних това — рече полицаят. — И той отговори: „Добре, ще си плащам…“

— О, тъй ли отговори? — каза Серпико с тон, който се надяваше да е достатъчно наивен.

— … и ще е най-добре, ако наистина смята така — продължи полицаят. — Защото аз пръв влязох тук, когато той отвори бакалницата. Поговорих с него и той каза, че ще си плаща.

— Тъй ли?

— Точно тъй… Но следващия път, когато едно от момчетата наминало оттук, той попитал: „Какво обичате?“ Когато полицай влезе в магазин в неделя сутрин, има едно нещо, което трябва да се знае. Не му се задава въпросът: „Какво обичате?“ Не може да го карате да се чувствува неудобно пред дечурлигата, не може да говорите с него така направо — пред хората. Трябва да се разберете с него настрана.

— Той е малко глупав — каза Серпико, сякаш брат му беше бреме, което е принуден да влачи. — Не разбира от тия работи.

— Опитах се да му обясня. Казвам му: „Баста! Не ми пробутвай пари пред децата! Ако искаш да ми кажеш нещо, ела отзад, там можем да си поприказваме като хора.“ Но тази сутрин, като минавам оттук, той казва същото. Казва: „Да, моля, с какво мога да ви бъда полезен?“ Заговарям с него на италиански. Казвам му: „Слушай, аз съм италианец, и ти си италианец. Трябва да се разбираме. Можеш да направиш за мене само едно нещо… дето се разбрахме да го правиш първата седмица, когато отвори бакалницата.“

— Добре — рече Серпико, — но той ми съобщи, че днес пак са му съставили акт. Нали ти казах, загрява бавно и аз просто не искам да го тормозят за това, че не иска да се споразумее с тебе.

— Аз му съставих акта — отговори полицаят. — Той ще трябва да се споразумее с мене, както ще трябва да сторят и собствениците на всички останали магазини. Или ще му съставям актове всеки ден, докато се пенсионирам.

Тогава Серпико съобщи на Макгъвърн за направения запис, но Макгъвърн не прояви особен интерес. И сега, две години по-късно, непосредствено след осъждането на Стенърд, братът на Серпико се обади по телефона и ужасен съобщи, че най-после е призован в управлението като свидетел по процеса срещу двамата полицаи, че всичко ще бъде въпрос на неговата дума срещу тяхната и не знае какво да прави.

Серпико веднага отиде при Купър, разказа му за записа и за това, как не са му обърнали внимание. Само след час Купър изпрати кола да откара Серпико до личния му сейф, където се пазеше лентата със записа. Благодарение на този запис двамата полицаи бяха признати за виновни и уволнени от полицията.

След този случай един ядосан полицай запита Серпико:

— Как можа да направиш такова нещо на свои колеги за два въшливи долара?

— Именно! — отвърна Серпико. — Точно защото става въпрос за някакви си два въшливи долара, трябваше да го направя!

 

 

При едно от амбициозните бюрократични мероприятия, тъй характерни за Полицейското управление, Серпико най-после бе прехвърлен в Детективския отдел. Но все още носеше „тенекиената“ си полицейска значка — не му дадоха златния отличителен знак на детективите — и бе причислен към отдел „Наркотици“ в Южен Бруклин. Заповедта за прехвърлянето му бе излязла преди процеса срещу Стенърд, но поради необходимата подготовка за делото той започна да работи пълноценно като служител в отдела чак през лятото на 1970 година.

Не беше ясно какво още знаят за него новите му колеги от Южен Бруклин, но репутацията му на експерт по карате и безпогрешен стрелец го бе изпреварила и посрещането му, ако не приятелско, беше поне учтиво. Един сержант му каза, че месечната му „норма“ ще бъде четири ареста за нарушения на разпоредбите против разпространението и употребата на наркотици, и го включи в четиричленен екип. После го инструктира, ако се натъкне на нещо „наистина сериозно“, да предостави разследването му на специалната служба към отдел „Наркотици“.

Ала никога не се случи нещо „наистина сериозно“ и Серпико скоро установи, че дейността на полицията против търговията и употребата на хероин е толкова безплодна и безцелна, колкото и нощите, прекарани от него на Таймс Скуеър, докато участвуваше в „хайката за мацки“. Теоретически главен обект на преследването бяха пласьорите на отровата, „търговците“. Но почти всички тъй наречени „търговци“, арестувани от екипа, към който се числеше Серпико, в действителност не бяха нищо повече от дребни разпространители или наркомани, продаващи излишните си запаси на други наркомани. Що се отнасяше до изпълнението на месечната норма за арестите, това нямаше никакво значение. Дори и продажбата на тридоларова торбичка с хероин — най-малкото количество, което по онова време вървеше на пазара — от един наркоман на някой негов приятел се квалифицираше като престъпление, а какво ставаше по-нататък в съда, не бе от особено значение. Поради претрупания график на съдилищата обикновено даваха възможност на арестувания да се признае за виновен в „притежаване на наркотик“ — сравнително лека простъпка — и той можеше да разчита на по-леко наказание. Често пъти присъдите биваха условни, а ако даден наркоман се съгласеше да доставя сведения за други наркомани, просто го пускаха на свобода. Оправданието, което много полицаи от отдел „Наркотици“ имаха за тези арести, беше, че те поне „държат наркоманите настрани от улиците“. Това напомняше на Серпико за проститутките, които биваха прогонвани от улиците едната вечер, за да се върнат на същия ъгъл още на следващата.

Той би пратил всичко по дяволите и би се махнал, ако не беше твърдото му решение да види колко време ще е необходимо, за да получи детективския ранг, към който винаги се беше стремил и който — както и да се погледнеше на това — вече бе заслужил. А имаше и нещо друго. През септември, малко повече от четири месеца след като „Таймс“ публикува статията за корупцията в полицията, комисарят Лиъри внезапно си подаде оставката. Както той, така и кметът Линдзи решително отричаха тя да има нещо общо с предстоящото разследване на управлението от комисията на Нап. Кметът замести Лиъри с Патрик В. Мърфи, бивш директор на Нюйоркската полицейска академия, който дотогава оглавяваше полицията в Детройт и се радваше на репутация, рядка за един полицай — беше си спечелил име на „либерал спрямо закона и реда“. Накратко, управлението изживяваше мъчителен катаклизъм и реорганизация. Правеха се усилия за ликвидиране на корупцията и за подобряване на надзора за спазване на законността — по всеобщо мнение това беше бойният зов на деня. Купър и Дилайс казваха на Серпико да бъде търпелив, за да види крайния резултат и да се убеди, че управлението има нужда от служители като него.

Междувременно хероинът все така заливаше града с всички последици от безумните действия на наркоманите, отчаяно домогващи се до поредната си доза. Серпико до такава степен се обезвери, наблюдавайки безсмислените действия срещу наркоманията, че остави партньорите си да приписват на себе си заслугите за всички арести, извършени от екипа. Беше сигурен, че за наркотиците са валидни същите норми, както и за хазарта. Ако полицаите желаеха, можеха да ликвидират голяма част от търговията с наркотици едва ли не за една нощ. Но сам, Серпико не можеше да направи много. В Южен Бруклин, където наблюдаваше събитията и очакваше да настъпят обещаните промени в управлението, сега бе белязан човек, умишлено държан в неведение за онова, което ставаше в действителност. Като че ли живееше в пашкул. Дори в компанията на партньорите си, с които работеше ежедневно, той долавяше постоянното остро напрежение, породено от недоверието.

И тогава подозренията му за онова, което ставаше около него, внезапно се потвърдиха. Веднъж вървеше пеша по улицата, когато един детектив от отдела за борба с наркотиците спря колата си край него.

— Ей, ти си Серпико, нали? — попита детективът.

— Да, какво има?

— Влез, искам да поговорим.

Серпико се пъхна на седалката до него.

— Не носиш скрит магнетофон, нали, копеле? — уведоми се детективът.

Серпико вдигна ръцете си и му позволи да го опипа, любопитен какво ще чуе. Уверил се, че няма от какво да се страхува, детективът рече:

— Слушай, разбирам защо си забъркал оная каша в Бронкс. Там печалбата е била нищо работа. А какво ще кажеш, ако ти се даде възможност да спечелиш наистина добри пари?

— Ей — отговори Серпико, — май че аз трябваше да те проверя. Какво е това, уловка ли?

— Хайде, хайде — каза детективът, — опитвам се да ти направя услуга.

— Как?

— Нали ти казвам. Ние не се шляем наоколо за някакви си въшливи осемстотин долара на месец. Миналата седмица например един пласьор… Е, три момчета взеха от стоката му и всяка покупка струваше четиридесет хилядарки. Изчакахме го само да вземе всичките пари и му ги прибрахме. Знаеш ли колко прави това, делено на четири? Е, не казвам, че такъв удар се прави всеки ден, но възможността е налице. Човек никога не знае.

Серпико се запита какво ли е станало с разликата между „чистите“ и „мръсните“ пари, за която бе чувал да се приказва.

— Защо ми казваш всичко това? — попита той.

— Е, нали знаеш… Славата ти се носи. Караш много хора да се чувствуват неспокойни.

— И какво се иска от мене?

— Да поумнееш — каза детективът.

Опитът за сближаване, подкрепен със съответната заплаха, накара Серпико да се вбеси така, както и по време на срещата в прокуратурата на Бронкс, когато разбра колко елементарни са целите на разследването в Седми отдел. И от едната, и от другата страна смисълът на предупреждението беше същият: „Бъди благоразумен, прави каквото правят всички други!“ Е, добре, той няма да го прави. Отново го бяха притиснали в ъгъла и този път положението му беше несравнимо по-лошо — не ставаше дума за вземане на рушвети от организаторите на хазартни игри, а за хероин. Серпико бе решен да даде отпор.

Но не му се предостави такава възможност.