Питър Маас
Серпико (8)

Глава осма

Нюйоркското полицейско управление беше основано през 1844 година. То бе най-старата градска полицейска формация в Съединените щати и почти от самото начало подкупите и корупцията в редовете на служителите му бяха толкова разпространени, рушветите и изнудванията — нещо толкова обикновено, че за повечето от тях изобщо не си струваше да се съобщава в пресата.

Ала от време на време ставаха скандали, които не можеха да бъдат отминати с мълчание. Един от първите избухна през деветдесетте години на миналия век поради огромните подкупи, които съдържателите на публичните домове в града плащаха на полицаите, за да си осигурят тяхното покровителство. Началникът на управлението бе принуден да подаде оставка, беше извършена генерална реорганизация и за комисар бе назначен Теодор Рузвелт. Той встъпи в длъжност с обичайното бравадо^[1]. „Поемам в ръцете си — писа Рузвелт в едно писмо — най-важното и най-корумпираното управление в Ню Йорк, но съм доволен, защото това е мъжка работа.“ Две години по-късно, след като извърши някои реформи, започна да мисли другояче: „Направих за полицията всичко, което можах при съществуващите законни разпоредби; а сега бих посрещнал уволнението си със задоволство.“ За негово щастие страната бе на прага на войната с Испания и той се оттегли с голямо облекчение, за да стане министър на военноморските сили.

В началото на тридесетте, когато сухият режим беше към края си, едно разследване на корупцията в градската администрация и съдилищата установи между другите неща, че цели полицейски взводове са били подкупвани от такива прословути гангстери като Чарлс (Лъки) Лучано и Дъч Шулц. Това разкритие сложи началото на политическата кариера на дотогава неизвестния млад прокурор, наречен Томас Е. Дюи, който след това бе губернатор на щата в продължение на дванадесет години и на два пъти участвува в изборите за президент като кандидат на Републиканската партия.

После, през 1950 година, дойде скандалът с Грос. Хари Грос беше бруклински букмейкър, който плащаше всяка година един милион долара на полицията, за да осигури спокойствие на своята комарджийска империя, носеща двадесет милиона долара годишна печалба. Още преди приключването на аферата полицейският комисар подаде оставка. Бяха замесени повечето от висшите чинове. Над сто полицаи, включително инспектори и капитани, бяха уволнени или принудени да напуснат, а трима се самоубиха.

Междувременно продължаваха да възникват по-малки скандали. През 1959 година например един пенсиониран нюйоркски сержант пострада при автомобилна катастрофа в северната част на щата. Изглеждаше, че това е просто поредният случай на шофиране в нетрезво състояние, докато в колата му не бяха намерени 19 495 долара в брой наред със списъка на букмейкърите, от които той бе събирал подкупи за корумпираните полицаи. А през 1964 година излезе наяве поредният случай на участие на полицията в събирането на подкупи, пак от организатори на незаконни залагания, и се стигна до разобличаването — а съответно и до разформироването — на едно от най-авторитетните поделения на управлението: четиридесет и осем членната Поверителна служба към главния инспектор.

Положението бе такова не само в Ню Йорк. През последния четвърт век нееднократно бяха разтърсвани от скандали полицейски управления из цялата страна — в Атланта, Балтимор, Сан Франциско и Филаделфия, Нюарк, Луисвил, Рино и Канзас Сити, в Детройт, Рийдинг и Олбъни, щата Ню Йорк.

През лятото на 1966 година — точно когато Серпико се срещна с капитан Форън — едно разследване на корупцията сред полицаите в Бостън, Вашингтон и Чикаго показа, че всеки пети полицай е бил „уличаван в престъпна дейност“, макар всички те да са знаели, че са под наблюдение. Разследването, ръководено от д-р Албърт Дж. Райе от Йейлския университет и финансирано от президентската Комисия по престъпността, бе извършено от тридесет и шест опитни наблюдатели, които докладваха за действията на 597 наслуки подбрани полицаи от трите града. Вниманието на наблюдателите бе насочено към такива престъпления като кражби, вземане на подкуп за осигуряване на протекция или за промяна на показания, дадени под клетва. Ползуването на дребни облаги като безплатна храна и напитки, приемането на малки подаръци и отстъпки в цените на покупките не бяха вземани предвид.

В Ню Орлиънс, в началото на петдесетте години, тридесетина полицейски служители бяха обвинени в покровителство над нелегални игрални и публични домове срещу подкуп. След продължително протакане на делото обвинението бе оттеглено „по технически причини“. По-късно, през 1969 година, управлението бе злепоставено още повече, този път от полицаи, организирали кражби с взлом.

При едно разследване, извършено в Сиатъл от федералната Висша следствена комисия, почти сто полицаи — около десет процента от общия им брой — бяха уличени в поддържане на старателно организирана система за изнудване. Между попадналите в затвора беше и заместник-началникът на местната полиция.

В Денвър, въпреки репутацията му на „чисто“ за живеене място, наличието на два добри вестника и, както следваше да се очаква, добре информирано население, най-голямата престъпна банда в историята на града вилня безнаказано в продължение на петнадесет години под прякото ръководство на полицията. Денвърските полицаи се оказаха не само специалисти по кражбите с взлом, но и членове на поне пет различни банди от касоразбивачи, след като тяхната активна „странична дейност“ най-сетне бе разкрита и повече от четиридесет души бяха арестувани. В града се разказваше зареденият с черен хумор виц за търговеца, който се обадил в полицията, за да съобщи, че магазинът му е разбит и ограбен. Отговорили му: „Знаем всичко — ние бяхме там!“

Чикаго бе известен с корупцията си от години. През 1960 година градът бе развълнуван от нова поредица неприятни заглавия във вестниците — някакъв полицейски лейтенант бе придружавал главатаря на чикагската мафия по време на едномесечната му почивка, прекарана в Европа. По-късно един професионален крадец, изправен пред заплахата да получи двадесетгодишна присъда, реши да се разприказва за другите членове на бандата, към която принадлежеше — те всички се оказаха чикагски полицаи. Както се изрази — малко преувеличено — кметът Ричард Дж. Дали, това бе „най-потресаващият и позорен случай в историята на Чикагското полицейско управление“. Тъй като годината беше и изборна, Дали назначи нов полицейски началник с безукорно досие, който да проведе „чистка“. Новоназначеният началник реорганизира и модернизира управлението, но зад новата фасада не настъпиха никакви сериозни промени. През 1967 година например при внезапното задържане на група организатори на залагания на „числа“ бяха намерени описи на събираните подкупи, предназначени за десет от общо двадесет и един полицейски района в Чикаго. Наскоро след това ръководилият акцията шеф на разузнавателния екип към управлението бе отстранен от длъжност. А през 1971 година още една вълна от скандали — последица от проучванията на федералната Висша следствена комисия, засягащи търговията с хероин, покровителството над незаконните игрални домове, изнудванията на бизнесмени и „продажбата“ на по-високи постове — разтърси Полицейското управление, което кметът Дали продължаваше да величае като „най-доброто в национален мащаб“.

Тези и други подобни случаи бяха само пример за размерите на корупцията, завладяла полицията в цялата страна. Но повече или по-малко скандални, те имаха една обща отличителна черта: редовият полицай, колкото и да беше честен, или се правеше, че не ги забелязва, или се измъкваше, или — в много редки случаи — съобщаваше анонимно за някой отделен случай на събиране на подкупи. Никой не искаше сам да бие тревога, а след това да излезе и открито да свидетелствува в съда, както би трябвало да се очаква при всеки съдебен случай. Никой не беше като Франк Серпико.

След срещата си с капитан Форън Серпико не можа да се види със сержанта от деветдесети участък в продължение на няколко дни, тъй като лятната „мобилизация“ на цивилните агенти в бруклинските гета бе нарушила обичайното ежедневие. Когато най-после го срещна, попита дали може да поговори с него насаме. Двамата отидоха в мрачната гардеробна на цивилните агенти, оттатък двора, зад главния корпус на участъка.

Серпико извади плика с тристата долара от гардеробчето си, каза на сержанта, че му ги е дал един от хората в отдела, без да му обясни какво да прави с тях, и ето, сега той ги предава.

— Не ми трябват — рече Серпико, — не искам да се забърквам.

— Добре, Франк — отвърна сержантът. — Разбирам.

Серпико видя как той отвори плика, взе парите и ги прибра в джоба си. Франк не ги зърна повече. Сержантът не изглеждаше ни най-малко изненадан. Той не попита нищо нито за обстоятелствата, при които Серпико е получил плика, нито за някакви подробности относно полицая, който му го беше дал.

Франк предаде парите на сержанта, защото не знаеше какво друго да направи или към кого да се обърне, поне за момента, и си казваше, че ще му е нужно време, за да събере мислите си. От деня, в който му връчиха плика, бе изминала повече от седмица и той беше разчитал на суматохата, предизвикана от вълненията в гетата, за да го задържи, докато се види с Форън. Надяваше се, че той ще начертае план за действие. Но след като Форън го разочарова, Франк бе останал сам и ако — както му се струваше много вероятно — пликът беше един вид проверка, сега щяха да започнат въпросите. Вече си представяше как някой отива в Тринадесети отдел и пита: „Къде са парите?“, а друг му отговаря: „Серпико ги взе.“ Никога в живота си Франк не се бе чувствувал така самотен. И това бе само началото…

Когато излезе от кабинета на Форън, Дейвид Дърк го беше последвал и бе казал: „Ще се видим пак, ще ти се обадя, ще поприказваме.“ И наистина му се обади. Заяви, че не може да разбере що за човек е Форън. „Това копеле — рече той — го е страх да не се забърка“.

— Да, сигурно — отговори Серпико. — Не мисли повече.

Дърк поиска да се срещнат, за да решат каква ще бъде следващата им стъпка, но Серпико отклони предложението. Той не винеше Дърк за случилото се, но голяма част от доверието му в него се бе изпарила. Беше усетил, че зад външния си светски блясък той е — най-малкото — наивен. Макар и с неохота, Серпико признаваше, че това е качество, което може да припише и на себе си. Но поне бе готов да си го признае. И вероятно тук се криеше и разликата между тях.

Разбира се, Франк би могъл да напусне управлението и той обмисли тази възможност, но я отхвърли. Помисли, че би било равнозначно на предателство към самия него, а той не искаше да се предава, не желаеше да се откаже от намерението, което бе таил в себе си още от момче — да посвети живота си на полицейската професия.

Дори се улови, че допуска вероятността — макар и съзнавайки колко несериозно бе това — цялата история с плика да е изолиран случай, с който би могъл да се сблъска само в деветдесети район или в Тринадесети отдел, че той просто по случайност е налетял на гнилата ябълка в коша — лош късмет, какво да се прави! Все още не можеше да приеме, че всичко в коша е гнило.

Предаването на плика с парите на сержанта имаше един осезаем ефект: напрежението в отношенията му с останалите цивилни агенти почти моментално изчезна. Причината, разсъждаваше Серпико, бе достатъчно ясна. За тяхно облекчение той бе дал да се разбере, че е безопасен, че е поел традиционния път на честния полицай, затварящ очите си за онова, което става наоколо. Нямаше защо да се страхуват от него, а и можеха да си поделят и неговата част от печалбите.

След като вълненията из гетата утихнаха, Серпико се върна в участъка и започна да работи предимно сам. Никой не направи ни най-малко усилие да съгласува действията му с тези на останалите полицаи. Това също бе част от мълчаливото споразумение. Никой не желаеше Франк да бъде наблизо, когато се приемаха подкупи или пък когато се случеше да се мерне някой от ония, които плащаха, за да получат „покровителство“.

После напрежението се възвърна. Вместо да се примири и да си кротува, Серпико започна да прави арести в нелегалните игрални домове, без да споделя с никой от колегите си какво върши или какво е намислил. Докато бродеше из улиците в обичайния си вид, той бе забелязал, че в един бар недалеч от участъка кипи трескава „дейност“. Непрекъснато влизаха и излизаха хора, които се задържаха достатъчно дълго, за да могат да заложат, но не и да изпият някоя и друга чаша. Няколко дни държа бара под наблюдение и един следобед, когато имаше само неколцина посетители, влезе вътре.

Облечен в овехтял работен комбинезон и старо войнишко яке, Серпико не будеше подозрение и барманът, след като му наля чаша бира, бързо поднови разговора си с един клиент. В далечния край на тезгяха Франк забеляза някакъв мъж, който напрегнато вписваше с молив цифри върху лист хартия. Изпи бирата си, отиде до тоалетната, а когато се върна, поръча втора чаша и се настани близо до човека с молива. Оня му хвърли бърз поглед и отново се приведе над хартията.

Сега Серпико можеше да види, че той попълва фишове за залагане на „числа“. Хартията, която се използуваше за целта, беше извънредно тънка и опитният играч лесно можеше да скрие попълнения фиш, като бързо го смачка на топче и го хвърли или като го глътне, ако се наложи. Серпико се пресегна внезапно и сграбчи китката на мъжа. Движението му бе толкова бързо, че няколко от фишовете останаха върху бара. Серпико затягаше хватката си, докато най-сетне мъжът, съвзел се от изненадата, сви рамене и се отпусна. Тогава Франк посегна към фишовете и ги прибра. Заповяда на неколцината посетители да напуснат бара и каза на стъписания барман да заключи вратата. После се обади в участъка и поиска да изпратят радиоколата.

Пак без да предупреди никого, Серпико направи втори арест, после трети. От една страна, това беше негово служебно задължение, но от друга, той си даваше сметка, че си търси белята, че рано или късно ще се натъкне на игрален дом, който е под „покровителство“. Отношението на другите цивилни агенти към него ставаше все по-враждебно и той разбираше, че ще бъде принуден да се махне от участъка. Не че се страхуваше от сблъсък — дори би му се зарадвал, — но просто му се повдигаше от обстановката там.

Серпико научи, че в отдел „Наркотици“ търсят да назначат стотина души. В продължение на почти цяла седмица не се бръсна, после облече най-мърлявите дрехи, които можа да намери, и се запъти към отдела, намиращ се в първи район, в края на Долен Манхатън. Намерението му бе да покаже колко полезен би могъл да бъде като таен агент и когато влезе и видя няколко души, спретнато нагласени с бели ризи и вратовръзки, да попълват молбите си, разбра, че не е сбъркал. Съобщи името си на човека при пропуска и без да обяснява какъв е, поиска да види някой от инспекторите. Усети върху себе си погледите на мъжете, които явно го взеха за „информатор“. Когато го прие, инспекторът го изгледа въпросително.

— Аз съм полицай — рече Серпико и показа значката си. — Чух, че имате нужда от хора, и дойдох.

Инспекторът едва не онемя от учудване, като разбра, че Франк работи в полицията.

— Добра работа ще ни свършите — каза той и наистина извади някакъв формуляр и започна да го попълва, като задаваше на Серпико въпроси. — Къде работите сега?

— Цивилен агент съм.

Ръката на инспектора се разколеба.

— Хм… — рече той — не зная дали ще ви пуснат оттам.

„Май съм полудял!“, помисли си Серпико, но бе сигурен, че сега в гласа на инспектора няма и следа от ентусиазъм. Сякаш, като бе признал, че е цивилен агент, Франк сам се беше заклеймил. В гърдите му се надигна вълна от гняв срещу лицемерието в управлението. От една страна, трябваше да работи четири години като цивилен агент, за да може да стане детектив, а от друга, самият факт, че е цивилен полицай, като че ли автоматически го правеше подозрителен. Серпико можеше да прочете мислите на инспектора по изражението на лицето му: цивилните агенти вземаха подкупи от игралните и публичните домове; да преминат към събиране на подкупи от търговците на наркотици, бе сравнително лека стъпка, а изкушенията наистина бяха големи.

Инспекторът довърши попълването на формуляра и каза на Серпико да се обади по телефона след една седмица, ако дотогава не го потърсят. Франк изчака седмицата да мине и се обади.

— Съжалявам — рече инспекторът. — Не можахме да уредим въпроса.

Докато Серпико си блъскаше главата какво да предприеме по-нататък, решението дойде само, съвсем неочаквано. През ноември 1966 година, след малко повече от три месеца, откакто в гаража му бяха дали плика с парите, го уведомиха, че ще бъде прехвърлен в друга група цивилни агенти, към Седми отдел, в Бронкс. Заповедта за прехвърлянето му дойде толкова ненадейно, че той така и не разбра, а и никога нямаше да научи дали това бе обикновена случайност или машинация, чрез която целяха да го махнат от деветдесети район. А на следващия ден, в който Серпико бе свободен от наряд, му позвъниха вкъщи от отдел „Свръзки“ към управлението и му предложиха и друга работа. Докато беше в Бюрото за криминална регистрация, често му се налагаше да играе ролята на преводач по време на сутрешните инструктажи заради лекотата, с която говореше испански. Сега от отдел „Свръзки“ му обясниха, че се открива нова секция за приемане на оплакванията от говорещите испански език граждани, и поискаха да знаят дали той желае да работи там.

— Какво да ви кажа… — отвърна Серпико — аз съм цивилен агент, нали знаете… Мисля, че няма да мога да се измъкна…

— Не се безпокойте за това. Ако желаете, ние ще уредим всичко.

— Ще ви отговоря утре — рече Серпико.

Работата в отдел „Свръзки“ — състояща се главно в отговаряне на телефонните обаждания — се различаваше твърде много от оная полицейска работа, за която Серпико бе мечтал като момче, но в желанието си да се махне от деветдесети район той намираше за привлекателно почти всичко друго. А освен това, ако отидеше в Седми отдел, щеше да работи пак като цивилен агент и имаше вероятност да се сблъска с абсолютно същата действителност, от която се опитваше да избяга.

Но сега поне имаше избор и през нощта, след дълги размишления, реши да се посъветва с опитния офицер от управлението капитан Корнилиъс Дж. Бихан — висок, представителен мъж с тясно лице, който в миналото бе оглавявал отряда за борба с уличните крадци и изнудвачите. Една „школа“ за джебчии в Богота, Колумбия, редовно изпращаше своите възпитаници „на работа“ в Ню Йорк Сити и когато Серпико служеше в Бюрото за криминална регистрация, Бихан му бе възложил три или четири специални задачи, за които бе необходим човек, говорещ испански. Впоследствие Бихан зае административен пост в секцията на нравствената полиция към кабинета на главния инспектор и неотдавна, когато започнаха да посещават заедно вечерните занятия в колежа, връзката им се поднови. Веднъж Бихан запита Серпико какво мисли за цивилните агенти и Франк изтъкна, че е отвратен от ширещата се сред тях корупция. Бихан го бе изслушал със съчувствено изражение. Освен това Серпико се осланяше и на нещо друго. Капитанът ръководеше събиранията на полицаите католици, които се организираха всеки уикенд в един манастир и се посвещаваха на молитви, медитация и религиозни спорове. И макар да не бе посетил нито едно от тези събирания, Серпико считаше Бихан за човек, на когото можеше да се довери. Обади му се на домашния телефон в Куинс и обясни затрудненията си при избора на нова работа. Без да се впуска в подробности, му напомни за неприятните страни на сегашното си положение и го помоли да се осведоми как стоят нещата в Седми отдел. Обясни, че ако и там го очакват същите премеждия, ще предпочете да постъпи на работа в отдел „Свръзки“.

Бихан го увери, че е постъпил правилно, като се е обадил именно на него. Един от съседите му, който живеел на отсрещната страна на улицата, Фил Шеридан, бил заместник-инспектор в Седми отдел и той незабавно щял да се свърже с него.

Бихан позвъни на Серпико още същата вечер. Каза, че говорил с Шеридан и го попитал дали има нужда от трудолюбив служител, който говори испански и ходи с брада и от когото би излязъл първокласен таен агент. Шеридан отговорил, че му трябва тъкмо такъв човек. Тогава Бихан уведомил Шеридан, че човекът, за когото става въпрос, всеки момент ще бъде прехвърлен в Седми отдел, но взема „твърде присърце“ проблема с корупцията в полицията. Шеридан отвърнал, че в това отношение нямало основания за опасения и че Седми отдел бил — тук Бихан цитира думите му — „чист като изворна вода“.

В резултат на този разговор Серпико се отказа от мястото в отдел „Свръзки“. Беше му се събрал почти един месец отпуска и той реши, че ще му се отрази добре да напусне града за известно време. Във Вилидж бе завързал приятелство с една млада финландка, която учеше балет. Когато си заминаваше, момичето го покани на гости в Хелзинки и той бе обещал да отиде, без да мисли сериозно, че ще се възползува от поканата. Сега обаче реши, че Хелзинки е идеалното място за прекарване на почивката — бе толкова далеч от Ню Йорк и от всичките му тукашни грижи, колкото можеше само да мечтае, — и си спомни за предложението на приятелката си.

Във Финландия Серпико прекара чудесно. Момичето бе много щастливо да го види отново. Серпико остана очарован от снежния и горист финландски пейзаж, от сауните, от спокойния живот. Достави му удоволствие и традиционният туристически излет до съветската граница. На улиците в Хелзинки се запозна с няколко полицаи, които се държаха с него сърдечно, като приятели. Хареса му начинът, по който те правеха път и поздравяваха учтиво не само него, но и обикновените граждани. Момичето го заведе в един студентски клуб, където пееше американец, изпълнител на народни песни. Двамата си допаднаха и понякога Серпико пееше заедно с него. Една вечер, когато настроението в клуба бе особено весело, помолиха певеца да изпее „Ел ранчо гранде“. Той попита Серпико дали знае думите и след отрицателния отговор каза:

— Нищо, ще си ги измисляме. Никой няма да разбере.

И двамата изпяха една безкрайна песен с импровизиран текст, а останалите им пригласяха с възторжени крясъци.

Като завършек на пътуването си Серпико реши да посети и Стокхолм. Когато не беше на турне, певецът живееше там и му предложи да се настани в свободния му апартамент. Докато се луташе да търси адреса, Серпико се изгуби и влезе в един бутик, за да помоли да го упътят. С неизменния си късмет попадна на зашеметяващо красиво момиче, което говореше английски и се оказа собственичка на бутика. Заприказваха се, разговорът продължи по време на вечерята и така Франк намери компания за престоя си в Стокхолм. Девойката го наричаше „моето моряче“ и когато я попита защо, тя се засмя и обясни, че е заради начина, по който той се беше появил в живота й и по който, без съмнение, щеше да изчезне.

В Ню Йорк Серпико се завърна в средата на декември — напълно освежен, готов да започне работа на новия си пост в Седми отдел.