Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (9)

9

— Искате ли да рисувате? — запитах го.

Той се извисяваше над мене, унилото му лице беше сиво в полумрака. Тогава ръката му полека се вдигна и върховете на пръстите му докоснаха рамото ми.

— Били сте навън — изрече той. Чух го да преглъща в тишината. После запита: — Защо?

— Да се видя с един приятел, сър.

Веждите му се снишиха.

— Приятели. Спомням си, че имам приятели… да, това поне си спомням.

Прокара ръка над очите си и отмести поглед.

Изправих рамене и тръгнах към вратата на ателието. Той ме последва.

Стигнах до центъра на стаята, докато Никълъс стоеше на прага, а сянката скриваше от мене чертите му. Свалих наметката си и я пуснах на пода.

— Ще запалите ли свещите, сър?

Той се придвижи като автомат към масата и няколко минути прави несръчни опити с кремъка и свещта, преди да успее. Наблюдавах го как пали всяка от многото свещи из цялата стая, докато тя не заблестя весело в златистожълта светлина. Усмихнах се, побързах към едно чисто платно, вдигнах го от пода и го поставих на статива. Взех четки и една палитра за боите му.

Очите му се плъзнаха внимателно по лицето ми. Какво ли вижда, запитах се. Тези непроницаеми, стоманеносиви очи виждаха ли същото измършавяло лице, което виждаше Брабс? Като човек на изкуството ли ме преценява… или като мъж?

Кръвта ми се сгорещи, докато фиксирах погледа си върху устата му. Дори в най-мрачните моменти, когато отчаянието ми заплашваше да ме разкъса в онези месеци в Менстън, споменът за тези устни ме беше изпълвал едновременно с гняв и копнеж. Сега бях заставена да приема действителността. Бях продължила да обичам Никълъс Уиндъм толкова несъмнено, толкова отчаяно, колкото го мразех заради това, че ме беше изоставил.

Вече не можех да отричам истината пред себе си.

— Милорд — заставих се да изрека, — ще рисувате ли сега?

Затаих дъх, когато той се приближи към мене. Беше със същия черен жакет и бяла риза, които беше носил и през деня. На врата му висеше развързана вратовръзка. Когато посегна към четките в ръката ми, пръстите ни се докоснаха. Взряхме се един в друг за един дълъг момент, преди да се заставя да мина покрай него и да седна на мястото си.

Обърнах гръб на прозореца и застанах право с лице към него.

Движенията му отначало бяха колебливи; може би тромави. Но към края на първия половин час беше влязъл в ритуала със страст, беше се изгубил изцяло в цветовете, които изсипваше върху платното. Очите му обаче все още рядко се отклоняваха към лицето ми. Когато станеше така, гледаха объркано. Взираше се дълго и упорито в мене, после се заемаше с подновена бодрост с работата си, лицето му ставаше кораво и зачервено от прилив на емоции. Четките се пръсваха по пода около краката му и пръсваха ярки бои по върховете на ботушите му. Той не забелязваше.

Трябваше да бъда подготвена за избухването, което последва, защото движенията му подсказваха, че е разстроен. Но бях твърде оплетена в спомените и фантазиите си.

Бях рязко хвърлена обратно в действителността, когато той сграбчи платното от статива и го метна през стаята, където то се удари с трясък в стената.

— Проклятие! — изкрещя.

Скочих от табуретката си, впила пръсти в полите си, видимо разтреперана от изненада, докато той се разхождаше неспокойно из стаята.

Прокара пръсти през косата си, спря пред прозореца и се вгледа навън през ледените стъкла.

— Рисуването ми съперничи на това на Антоан Вато по реализъм, но пръстите ми се вцепеняват и очите ми ослепяват, когато се опитам да ви рисувам.

— Мене ли, сър?

— Да, вас, госпожице. — Той се извъртя, за да застане с лице към мене, очите му искряха като разжарени въглени. После погледна към ръцете си. — Господ да ми е на помощ, и те ли стават като ума ми?

Опитах се да впръсна усмивка в гласа си.

— Ръцете ви са сигурни, милорд. — Тогава побързах към платното и внимателно го вдигнах от пода. Взрях се в лицето без черти, започнах да изследвам виещата се черна коса. Макар и по-къса, доста приличаше на моята, но богатството на цвета и яркостта на блясъка далеч надминаваха моята коса. — Лице без очи? Без уста? — Засмях се весело. — Толкова ли съм неопределима, милорд?

Тъмнокосата му глава се вдигна рязко.

— Присмивате ли ми се? — запита той.

— Да ви се присмивам ли, сър? — Наклоних глава и отново погледнах към платното. — Която и да е, много е красива. Мисля, че й завиждам.

Той мина полека през стаята и застана до мене. Едва се сдържах да не се облегна на него, да не попия топлината на тялото му. Защото самото му присъствие отнемаше силите ми, оставяйки ме слаба и бездиханна, и копнееща. В абсолютната тишина, възцарила се в стаята, чувах как си поема дълбоко дъх, докато ме наблюдаваше.

— Завиждате — изрече тихия си отговор.

И тогава ме докосна. Никълъс хвана брадичката ми в свивката на пръста си и леко повдигна лицето ми. Вгледа се в него: очите ми, които блестяха от сълзи, и всичките неизречени думи, които копнеех да кажа; устата ми, която се разтвори — наполовина от страх, наполовина в очакване — и трепна от спомена за целувката му; бузите ми, изчервени сега от срам и…

— Глупаво дете — каза той. — Рисунката на това платно бледнее в сравнение с красотата, която виждам в ръката си.

— Красота ли? Не, сър, не съм красива. Дори не съм хубавичка.

Лек натиск на пръста му ме дръпна по-близо към него. Тъмнокосата му глава се наклони.

— Не се ли страхувате от мене? — запита той тихо.

— Не.

Очите му се вгледаха в мене: лицето, раменете, ръцете — търсейки може би някакво доказателство, че лъжа. Отпусна ръка и се извърна.

— С кого се видяхте в селото? Приятел, казахте?

— Да, с един приятел.

— Мъж?

— Да, мъж.

— А. — Той се загледа през прозореца. — А какво ще кажете, ако ви забраня да го виждате?

— Бих казала, сър, с най-голямо уважение, че не е ваша работа с кого се срещам. — Смених портрета на статива и вдигнах четките му от пода. — Ще рисувате ли още?

— Обичате ли го?

Отговорих с мълчание. Наистина обичах Брабс, но не по такъв начин.

— Ще се омъжите за някой пастирски син и ще ме напуснете? — Зачака, раменете му се вдигаха и спускаха, докато дишаше. — Не би ми се искало да ви видя да си отивате, струва ми се.

Всеки нерв в тялото ми в този момент — в тази вечност — беше изпънат до скъсване; наблюдавах профила на Уиндъм, докато той се взираше в стъклото. О, колко го обичах в този момент. Колко обичах сладката уязвимост, която чувах в думите му, този неизречен намек за привързаност. Бях го чувала и преди, преди цял един живот.

Прекалено много ли беше да се надявам, че искрата на любовта към мене, която някога сгряваше благородното му сърце, някак си може да бъде отново разпалена? Тази идея замая главата ми. Или пък беше възможно някъде дълбоко в ума му да се бори да възкръсне някакъв забравен спомен от това, което някога бяхме споделяли? Бях решена да разбера.

— Подозирам, че това е самотно място. Уолтъмстоу, искам да кажа.

— Затвор, госпожо, и да, самотно е.

— Трябва да излизате повече.

— И да давам на клюкарите за какво още да дърдорят ли? Не мисля. — Усмихна ми се топло.

— Но вие пиете в кръчмата с Джим. Намирате ли това място приятно?

— Понякога.

— Тогава защо ходите там?

Той вдигна рамо в небрежен отговор и аз помислих, че това няма да ни отведе никъде. Реших се на по-пряк подход.

— Отивахте там, за да избягате от съпругата си ли?

Той сви устни.

В този момент се запитах защо да не му кажа коя съм, да призная самоличността си, целта на завръщането си. Самата мисъл обаче, всели страх в сърцето ми. Бях непозната за него, в края на краищата. Сега той не познаваше чувствата, които някога бяхме споделяли, и щеше да се усъмни в мотивите ми. Не можех да рискувам да ме отдели насила от детето ми.

И аз бях мъртва за него. Ако това беше истина, ако той беше толкова нестабилен, че да вярва, че съпругата му идва да го преследва, какво ли щеше да си помисли за мене? Култивирането на любовта, която някога беше изпитвал, щеше да отнеме време. Докато креех зад барикадираните врати на „Кралските дъбове“, бях виждала много такива осакатени умове да превъртат окончателно заради намесата на нетърпелива ръка или език.

О, но аз не можех да поема този риск. Нямаше да го поема. Бях го загубила веднъж и разривът ме беше оставил отчаяна и съкрушена.

Оставих настрана четките и му пожелах лека нощ. Той не отговори, просто продължи да се взира през прозореца, докато аз излизах от стаята.

 

 

Прекарах следващите два часа в стаята си. След като набързо огледах вещите си и не намерих никакви доказателства за нечие нахлуване, си придадох смелост, казвайки си, че тук няма нищо, което да ме върне в онази окаяна болница в Менстън. Носех единственото доказателство върху себе си: клеймо, КД, прогорено над лакътя ми.

Седнала на един френски фотьойл, застлан с килимче, се взирах в блещукащата лоена светлинка на скрина и слушах как Уиндъм се разхожда из покоите си. Докато крачеше напред-назад из стаята си като котка в клетка, започнах да споделям притесненията на сестра му. От време на време той изричаше по нещо и тогава аз накланях глава и затаявах дъх, очаквайки някакъв отговор. Но нищо, само стенанията на вятъра и стърженето на заледените клони срещу прозореца ми.

В полунощ вятърът престана. Тишината стана тежка като мрака зад прозореца ми.

Задрямала ли бях? Странен шум накара главата ми да подскочи. Смъкнах се от стола и загледах как дръжката на вратата полека се обръща надясно. Погледнах към ключа на скрина и затаих дъх.

Ключалката не поддаде.

— Кой е? — извиках. Думите отекнаха като в кладенец. — Обадете се — казах. — Милорд, вие ли сте?

Дръжката, бляскава в неясната, трепкаща светлина, се върна полека на място.

Ушите ме боляха от напрягане, докато чаках. Ето! Движение в коридора. Грабнах ключа и изтичах към вратата. Един удар и ключалката застърга. Отворих вратата и… нищо.

Как беше възможно това?

Върнах се в стаята си и взех свещта. Изтичах в тъмния коридор и заслонила с ръка диво танцуващото пламъче, забързах край затворената врата на моя господар накъм стаята на Кевин. Вдигнах светлината над спящата му фигура и потиснах паниката си благодарение на спокойното му присъствие. Минах на пръсти край вратата на Биа. Тя лежеше в леглото си, неподвижна като труп в катафалка.

Може би бях позволила на въображението си да ме завладее. Може би бях сънувала, че някой се опитва да отвори вратата ми, както преди това си бях въобразила нечие присъствие край езерцето. Без съмнение бях оставила приказките на Поли за призраци да ме завладеят. Но след като се върнах в коридора, останах нерешително на мястото си. Помислих да почукам на вратата на Уиндъм, дори вдигнах ръка, за да го направя, когато тя се отвори.

Бях видяла лудостта. Бях изживяла ужаса. Но изражението, което видях на лицето на моя господар, когато се озова пред мене, беше отвъд всичко това и беше ужасяващо познато.

Свещта се изплъзна от пръстите ми и падна на пода, когато залитнах назад. Ръцете ми се вдигнаха, за да отблъснат неговите, но прекалено късно! Пръстите му се впиха в гърлото ми, студени и твърди като стомана.

По някакво чудо свещта в краката ми продължаваше да гори, изпращайки кълба черен дим във въздуха. Уиндъм ме бутна към стената и изсъска:

— Ако не съм те убил преди, сега ще те убия! Господи, колко те мразя. В името на всичко свято, ако трябва да горя в ада, ще свърша с тази лудост сега, Джейн!

Джейн!

Макар че пръстите му се забиваха в гърлото ми, успях да извикам:

— Никълъс, не съм Джейн! Не съм Джейн! Джейн е мъртва, мъртва е! — Задъхвах се. — Моля те! Аз съм! Маги! Маги! Господ да ми е на помощ!

За миг очите му се проясниха. Той поклати глава.

Ръцете му ме пуснаха така внезапно, че се строполих на колене на пода. Когато най-после обърнах лице към него, не знаех какво да очаквам. Той се отпусна на едното си коляно, сграбчи раменете ми и ме разтърси.

— Тя беше тук. Видях я преди малко от моя прозорец. Чух гласа й в същия този коридор. Усетих парфюма й. Видях я, казвам ти. Джейн е тук, жива е! За бога, хора, защо не ми вярвате!

Преди да успея да отговоря, той стана и се върна в стаята си. Изправих се неуверено и го последвах.

Хваната за рамката на вратата, наблюдавах безпомощно как той вдига подплатената си с кожи наметка от пода и я намята на раменете си.

— Какво правите? Милорд, нали няма да излезете? Минава полунощ и…

— Махнете се от пътя ми. — Устреми се към вратата, избута ме настрани и каза: — Господ ми е свидетел, до зазоряване ще докажа, че онази кучка, съпругата ми, се е върнала. Кълна се, че утре в полунощ и двамата ще горим в ада!

Застанала в коридора, наблюдавах безпомощно как Никълъс изчезва в мрака.

— Побъркан!

Стресната от стържещия глас на старата вещица, се обърнах с лице към нея. Тя клекна на пода в намачканата си муселинена рокля, вдигнала нависоко свещта. Издаде изшилената си брадичка и изкудкудяка, а смехът й отекна в празните пространства около двете ни.

— Предупредих ви, нали? — Разтопен восък капеше по изкривените й пръсти, когато вдигна светлината между двете ни. — Предупредих ви, че е луд. Беше почти луд, когато я уби, а сега съвестта му го подкара над ръба. Е, аз казвам, добър му път! Надявам се душата му да гори в ада.

Пристъпих напред и дланта ми изплющя по бузата на жената.

Тя се отпусна на пода, протегнала ръка, за да се предпази.

— Зло момиче! — извика. — Зло момиче такова. Ще се погрижа да те уволнят заради това. Ще си платиш. Ще се погрижа да си платиш!

Изтичах към стаята си, грабнах наметката и излязох пак в коридора. В тъмнината видях да се приближава познато лице.

— Ей, кво става тука? Уф, ти, дърто — обърна се Матилда към Биа, — кво правиш на пода, бе?

Сграбчих раменете на Матилда.

— Помогни ми, Тили. Никълъс трябва да бъде спрян.

Оставих я зяпнала в Биа.

Излязох от къщата през кухнята, придърпвайки плътно наметката около раменете си, и влязох в тъмната, мъглива нощ, забравяйки снега, който валеше силно и изстудяваше кожата ми. Владееше ме само една мисъл, един страх — за безопасността на Никълъс. Затъвах до средата на прасците в снега, вървейки към конюшните. Твърде късно. Уиндъм се появи от мрака, обутите му в ботуши крака притискаха тежко дишащите ребра на коня му, а краищата на наметката му се развяваха зад него, подхванати от надигналия се вятър. Животното едва не ме стъпка. Метнах се настрана в снега, когато той профуча покрай мене.

Извиках го по име, после се изправих и затичах колкото можех по-бързо, колкото ми позволяваха снегът и силите ми. Тичах, докато дробовете ми не започнаха да парят, вятърът ме заслепяваше, едва виждах пред себе си. Тичах, докато не паднах на ръце и крака, насилвайки дробовете си да поемат още един мъчителен дъх. Тогава се изправих и отново се затичах.

Стигнах долния край на Райкс Роуд и забелязах следи, отклоняващи се надясно, встрани от селото.

— Къде е луната? — запитах на глас. О, само нишчица сребърна светлина да освети пътя ми. Вдигнах лице и се загледах към небето, премигвайки всеки път, щом някоя снежинка попаднеше на клепачите ми. — Господи, дай ми сили да свърша с това — замолих се, после продължих напред към портите на гробищата, изваяни от камък и ковано желязо.

Сред кадифения мрак блещукаха фигури на ангели с разтворени мраморни криле. Заслушах се напрегнато и в изопнатата тишина дочух изскърцване. Там! Отвъд купчината камъни над мавзолея. Принудих се да пристъпя по-близо. Отново тишина.

Бях сигурна, че всяка душа, пребиваваща тук, се е надигнала от земното си ложе, за да ме наблюдава. Слепоочията ми пулсираха болезнено. Изкачих купчината камъни и се огледах. О! Колко мрачно и празно беше това пусто място! Колко студено!

Надигнах глава към студения вятър, но той ме блъсна назад, отне дъха от дробовете ми и аз се принудих да закрия лице с ръцете си, за да си го върна. Пристъпих напред, подхлъзнах се, после продължих. Напред! Умът ми подкарваше вцепененото ми тяло. И тогава го видях. Макар че ужас сковаваше крайниците ми, аз раздвижих неподчиняващите се сетива и пристъпих напред. Отначало не можах да кажа и една дума. Не можех да дишам. Хвърлих се върху неподвижното тяло на моя господар и започнах да се мъча да вдигна лицето му от снега.

Проклета да е съдбата, докарала любимия ми до това положение! Отмахнах мокротата от очите и бузите му. Преобърнах го.

Мъртъв ли беше? Раздърпах наметката на гърдите му и притиснах ухо към сърцето му. Надеждите ми се съживиха. Долових живот, слава на Бога. Тогава забелязах лопатата отстрани и тъмните, влажни буци кафява пръст, изпъкващи върху бялото одеяло около нас. С трепереща ръка посегнах и изместих боклука от мраморния надгробен камък, отчасти скрит от снега.

Джейн!

Свалих наметката си и я подложих под главата му. Наведох се и притиснах тялото си към неговото, обвих ръце и крака около него и зачаках.

Скоро чух глас.

— Ариел — викаше той. — Ариел, там ли сте?

Надигнах се и извиках:

— Тук съм.

Една фигура се търкаляше към мене. Опитах се да различа лицето. Джим. Приятелят на моя господар. Разплаках се гласно от облекчение.

— Джим, тук съм. Никълъс е тук. Елате да ни помогнете!

Скоро той се приближи до нас.

— Какво става? — възкликна.

— Ще ни помогнете ли? — запитах.

Той коленичи до нас. Лицето му, сиво и влажно, изглеждаше безнадеждно обезсърчено. Поклати глава.

— Той ме предупреждаваше. Трябваше да го послушам. Можех да го спра. Това ще го довърши, страхувам се. Сега ще го отведат.

Сърцето ми едва не умря вътре в мене, но събрах сили.

— Тогава не бива да им казваме. Защо да знаят? — Обнадеждена от мълчанието му, продължих: — Ще го махнем от това противно място. Запълнете гроба и утъпчете земята, само ние с вас ще знаем. — Клекнах и се опитах да вдигна Никълъс от земята. — Ако трябва, ще го извлека оттук лично. Всичко, което искам от вас, е да не говорите повече за това. Закълнете се сега!

Той посегна и хвана ръката ми.

— Защо го правите?

— Той има нужда от помощта ни.

— Ти го смущаваше, момиче, още откакто дойде тука. Той така ми каза. Хайде, дръж го за краката. Аз ще го хвана за раменете и…

Внезапното му замлъкване ме изплаши. Вдигнах поглед и затаих дъх. Тревър стоеше на гребена на възвишението, лицето му беше почти скрито от подплатената с лисича кожа яка на наметката му.

— Какво, в името на всичко свято, е ставало тук? — каза той.

Не отговорихме — нито аз, нито Джим. Тревър се приближи, грабна наметката ми от земята и ми я хвърли в ръцете.

— Облечете това, преди да сте измръзнали, после ми кажете какво е станало с брат ми.

Аз обаче мълчах.

— Много добре, пазете си мълчанието. Матилда вече ме осведоми за пристъпа на безумие. Ела, Джим, и ми помогни. Каретата ми е при портата. Ще го отнесем там.

Наведоха се и го повдигнаха. Изкачиха се предпазливо по възвишението и после побързаха към портата.

Влязох в каретата преди тях, заех мястото си на седалката и се приготвих да настаня главата на Уиндъм на скута си. Държах го нежно, докато брат му му мереше пулса.

— Какво е станало? — запитах гласно. — Няма нараняване…

— Неразположението е умствено, страхувам се. Подозирам тотален срив. — Тревър свали мокрите си ръкавици. — Подозирах от известно време, че ще настъпи такъв срив, макар да признавам, че е донякъде внезапен. Нещо сигурно е подействало като спусък.

— Мислеше, че е видял съпругата си — отвърнах.

— Не е нещо ново. Получи тази халюцинация след пожара. — Облегна се на седалката и изрече: — Ще пратя запитване до доктор Конрад в Лондон. Има някои мерки, които трябва да се предприемат, преди да настаним Ник там.

Джим, който седеше в каменно мълчание до мене, трепна при тези думи. Но не повече от мене. Обзе ме паника.

Върнахме се в Уолтъмстоу и намерихме прозорците му блеснали в светлина. Там ни чакаха Реджиналд, Матилда, Поли, Кейт и още прислужници, които не бях виждала дотогава. Свалих наметката си и леко закрих лицето на моя господар. Не можех да понеса зяпащите очи и любопитните мисли. Знаех какво си мислят; познавах острите им и порочни езици. Щях да го защитя както мога.

Придружих Тревър и Джим до стаята на Никълъс, но когато реших да вляза вътре, Тревър ме спря, затваряйки вратата пред лицето ми. Обърнах се и намерих Матилда да плаче тихо в тъмното.

— Какво ще правим? — запита тя тихичко. — Сега ще го отведат, сигурно е. Колко жалко.

— Какво може да се е случило тук?

Зададох въпроса по-скоро на себе си, но Тили отговори.

— Изглеждаше добре след вечеря, търсеше ви, госпожице, сигурно за да рисува, така мисля, пийна едно питие с брат си и сестра си, после излезе да се поразходи… Беше толкова внезапно, точно като в нощта, когато умря лейди Молъм. — Издуха носа си в кърпичка. — Върна се от разходката съвсем различен. Изглеждаше болен, наистина. Оплака се, че го боли главата, пийна още едно и отиде да види Кевин.

Без да чака отговор, тя се обърна и се заклатушка по коридора.

Затворих за миг очи, после се върнах в стаята си.