Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (12)

12

На следващата сутрин в десет часа стоях в голямата зала, питайки се защо съм била повикана тук. Може би Никълъс е имал още един от онези пристъпи. Като си припомних явното му състояние на безсъзнателност от предната нощ, нямаше да се изненадам особено много.

Бях прекарала много безсънни часове в размисъл върху болестта на моя господар. Летаргията и объркването му все повече и повече ми напомняха на някои пациенти в „Дъбовете“. Едно беше сигурно: той халюцинираше. Халюцинациите не бяха нещо необичайно за душевноболните пациенти в „Дъбовете“, но такива симптоми обикновено се появяваха само в много напреднал стадий на отслабване на ума.

— А-а-а-а!

Чувайки високия, пронизителен вик, почувствах как кръвта се оттича от лицето ми. Обърнах се навреме, за да видя Кевин да се втурва през вратата. Той изпусна друг вопъл, който накара кристалната чаша на масичката до стената да затрепери.

— По дяволите, чудно ли е, че съм побъркан? — Никълъс ме задмина с дългата си крачка и сграбчи Кевин. Като хвана детето и го настани на рамото си, се обърна отново към мене със смях. — Обзалагам се, че половината нещастници в „Сейнт Мери“ са били пратени там от деца.

— Това е като музика за ушите ми — отвърнах и също се засмях.

Никълъс провеси Кевин надолу с главата, държейки го за краката.

— Моля ви — укорих го внимателно. — Кръвта ще се стече в главата му и ще го замае!

— Какъвто бащата, такъв и синът.

Поклатих глава раздразнено, приближих се и взех момчето на ръце. Обръщайки гръб на ухиления му баща, се върнах в голямата зала и седнах до камината.

— Предполагам, Биа пак е задрямала — изрекох.

— Дреме по цял ден — отговори Ник.

Спря при орнаментираната стойка, която държеше гарафа с шери, и си сипа питие, преди да се обърне отново към нас. Още се усмихваше.

— Необикновено — забелязах.

Той се огледа от горе до долу и запита:

— Аз ли?

— Исках да кажа, стойката. По-скоро…

— Вулгарна?

Прехапах устни и пригладих косата на Кевин.

— Странна. Но много красива дърворезба.

Той се обърна, за да огледа мебелите.

— Орех и абаносово дърво, скулптирани от Андреа Брустолон някъде през седемнадесети век. Сигурен съм, че можете да оцените фините детайли, използвани при окованите негри. И разбира се, разпознавате речните божества Харон, Цербер и Хидра?

— Разбира се.

— Помислих, че старецът, брадясал до гениталиите, ще иска да пийне нещичко. Затова смених севърската порцеланова ваза на Джейн с моята гарафа за шери. И оттогава той не е преставал да се усмихва.

— И, разбира се, лейди Молъм е одобрила идеята?

— Естествено. Много й харесваха такива неща.

Двамата се засмяхме.

Никълъс седна срещу мене и започна да отпива от питието си, докато аз прегръщах сина си и го притисках до гърдите си. Това беше радост, върховен рай. Да прегръщам свободно детето си беше мечта, която нерядко ми беше носила също толкова мъка, колкото и надежда.

Погледнах към Никълъс. Той ме наблюдаваше с леко любопитство и нещо друго, емоция, която беше твърде крехка, за да й дам име. В този момент почти очаквах да стане от стола си и да ме докосне.

— Повиках ви тук нарочно — изрече. — Ще изведа Кевин. Бихме искали да дойдете. — Когато се поколебах, той добави: — Мисля, че мога да си взема боите. Има едно хълмче над залива, което би могло да стане прекрасен фон… Искаше ми се да запечатам портрета на сина си на платно, но може да отнеме повече време, освен ако не е заспал. Може би, ако го държите… Денят е ясен и топъл, и…

— Това ще бъде чест за мене, сър — отвърнах.

С едно плавно движение той стана, отиде в другия край на стаята и вдигна една дреха от облегалката на един стол. Изправи се пред мене, разгърна я широко и каза:

— Това трябва да ви държи топло. — Погледнах подплатената с кожи наметка. — Може да ви е малко големичка, но ще ви топли по-добре от жалкото наметалце, което носехте снощи. Елате и я пробвайте.

Оставих Кевин на пода и се приближих полека към него.

— Сър, много е пищна.

— Глупости. Не върши работа на никого, като стои заключена в сандък.

— На вашата съпруга ли беше?

— На майка ми. Но никога не я е носила. Нито веднъж. Всъщност, пристигна от Лондон доста след смъртта й. Бих искал да стане ваша.

— Да стане моя ли? О, не, сър, никога не бих могла да я приема. Прекалено хубава е. Няма да бъде прилично.

Загриза ме вина, когато забелязах разочарованието в очите на Уиндъм. Все пак той се приближи към мене и обви наметката около раменете ми. Тогава ме обърна към себе си.

— Отива ви, знаете ли; ако не я приемете като знак на моята привързаност, тогава я смятайте за дадена назаем, докато живеете тук. — Когато я закопча под брадичката ми, кожената яка обгради лицето ми с мекота. Ръцете на Ник се спряха за миг край челюстта ми. Погледът му, изпълнен с копнеж, така ме омагьоса, че не можах да намеря сили да заговоря. Накрая той се дръпна и каза: — Бъдете готова след един час, госпожице Ръшдън.

— Ще чакам с нетърпение, милорд.

 

 

Прекарахме деня при заливчето над общинските пасища на Източен Молъм. Никълъс рисуваше, докато Кевин подскачаше на скута ми. А следващата седмица си направихме пикник в една пещеричка в Грей Хил близо до Каудън, като оставихме Кевин да пляска по хладката вода, идваща от планинското езеро. Възторжените писъци на детето ми доставяха огромно удоволствие. А безгрижният смях на Ник ме изпълваше с щастие и надежда, защото умът му като че ли се изостряше с всеки изминал ден. Рядко изпитваше нужда от шери. Тук няма луд човек, мислех си, няма побъркан демон, само един мил, изпълнен с любов мъж, който не иска нищо повече от това, да вкусва простите наслади на живота. Тук беше мъжът, който някога беше тичал ръка за ръка с мене през тресавището, който беше лежал с мене в полята с изтравниче и се беше любил с мене с мили думи и нежни ласки. Спомнях си огъня на желанието в очите му и сега пак разпознавах този поглед. Той ме искаше. И знаех, че е само въпрос на време да дойде и да ме поиска.

 

 

Лошото време се завърна, ветрове започнаха отново да вият и да тласкат натоварени със сняг облаци, които ни караха да се свиваме вътре в къщата. Никълъс отново се затвори в себе си и се появяваше рядко сред семейството си. Дори тогава беше само за да си вземе още шери.

Една вечер, докато отивах към кухнята, след като бях сложила Кевин в леглото, дочух моя господар да говори с брат си в кабинета на Тревър. Любопитството ме накара да остана в тъмния коридор и да се заслушам.

— Къде беше снощи, Ник? Трябваше да се видим да играем карти в десет часа.

Мълчание.

— Забрави ли? — запита Тревър.

Сърцето ми заби ускорено, докато чаках отговора. Защото миналата седмица Никълъс толкова се гордееше с факта, че паметта не му е изневерявала.

— Е? Чаках те в залата до десет и половина.

Накрая се чу отговор.

— Честно казано, Тревър, чувствах се необичайно уморен. Легнах си.

— Легнал си си? Хайде, Ник, просто си признай, че сте пили с Джим. Дойдох в стаята ти, след като ти не се показа, и почуках на вратата. Като не получих отговор, влязох и намерих стаята празна.

— Празна. — Това не беше въпрос. — По кое време?

— Десет и половина.

Не се задържах повече и побързах да се отдалеча. Намерих Тили заета с усилена работа по любимите сухарчета на Адриен, седнах на един стол пред огъня и я загледах напрегнато как меси тестото и се приготвя да го пече на плочата на фурната.

— Тили — изрекох накрая, — беше ли тук наблизо снощи?

Със закръглени бузи, блеснали от усилията в прекалено горещата кухня, тя се усмихна и изтри чело с ръкава на роклята си.

— Да, момиче, бях тук до среднощ. Госпожица Адриен изведнъж поиска да хапне хлебчета със сусам и тъкмо тогава ги обръщах. Като й ги занесох, тя вече спеше.

— Аз се прибрах по-рано — казах й. — Кажи ми видя ли Негова Светлост снощи?

Ръцете й спряха ритмичното биене и точене, докато тя събираше мислите си.

— Беше тук с мастър Кевин до девет часа. Да. После пийна няколко шерита с госпожица Адриен. Това е. Чух ги да говорят, че тя щяла да ходи във Франция. Тя спомена, че и ти си щяла да ходиш, сега се сещам.

— О? И какво каза лорд Молъм?

— Ами… Да ти кажа истината, миличка, не беше доволен от тая работа. Скараха се… да, така беше. Е, те напоследък все се карат. Госпожица Адриен, както знаеш, не си сдържа езика, като иска да каже на Негова Светлост какво си мисли. После пак заговориха за това, че той й бил съсипал шанса да се омъжи. Той изхвърча от стаята, беше черен като буреносен облак и си взе шерито. Каза, че се прибира и не иска да го безпокоят.

— Право в стаята си ли отиде?

— Няма как да знам, момиче, тръгна по задните стълби и не го видях чак до сутринта.

— И как изглеждаше тази сутрин?

— Зле. Макар че се оживи, когато ти дойде, заклевам се. — Хвърли ми мила усмивка и се пошегува: — Харесва те, госпожичке. Всички сме го виждали. Съвсем различен е, откакто си тука. Както беше някога… какъвто беше, преди Джейн да дойде.

Опитах се да не обръщам внимание на неравномерното биене на сърцето си, но изчервяването ми ме издаде. Тили само се изкиска и се върна към сухарчетата си, докато аз се извиних и излязох от кухнята. Отидох право в голямата зала, където намерих Адриен да сменя гарафата с шери. Когато я поздравих, тя подскочи и се обърна към мене.

— Стреснахте ме, Ариел.

Усмивката й трепна, когато тя си пое дъх. Погледнах към щедрата доза шери на масата.

— Това питие за вас ли е?

— Не — каза тя, — не понасям шерито. Смущава съня ми и ме оставя с ужасно главоболие. Не, просто щях да отнеса на брат си чаша за помирение. Скарахме се снощи и…

— Знам.

Усмивката й трепна.

— Оплакваше се от главата си тази вечер. Помоли Кейт да му донесе гарафата, но аз реших, че това е прекалено след снощи.

— Отивам си в стаята — казах й. — Да му занеса ли чашата?

Мина един дълъг миг, преди тя да отговори:

— О. О, добре. — Погледна към питието. — Разбира се, предполагам, че това ще бъде добре.

Вдигна чашата към мене с треперещи ръце, разливайки шерито по пръстите си.

Взех питието, погледнах я в очите и казах:

— Приятна вечер, милейди.

После я оставих да се взира след мене.

Изкачих се внимателно по стълбите. След като стигнах през студените, тъмни коридори до стаята на Никълъс, останах да стоя известно време в сенките, припомняйки си очевидната нервност на Адриен, когато я намерих с шерито. С растящо подозрение се вгледах в чашата и се заслушах в стъпките на Никълъс зад затворената му врата. Тогава вдигнах чашата в тъмното и изрекох: „Пожелавам ви приятни сънища тази нощ, милорд“. Насочих чашата към устата си и я изпих до дъно.

 

 

Дум!… Дум!… Дум!

Този ужасен звук!

— Вървете си! — извиках. — Моля ви, вървете си!

Дум!… Дум!… Дум!

Надигнах се в леглото. Задушаващият мрак сграбчи ума ми така мъчително, че исках да изпищя.

— Ариел! Ариел, тук ли сте? За бога, ще ми отговорите ли? По дяволите, Ариел, тук ли сте? — Дум. Дум. Дум. — Ариел, отворете вратата!

Надигнах се на колене, притиснах гръб към стената и закрих уши.

— Вървете си! Оставете ме! Не съм развратница! Не съм! Престанете да ме наричате така!

— Ариел, аз съм, Ник — чу се тихият му глас. — Моля те, любов моя, отвори вратата.

Ник? Думата разби сърцето ми.

— Не ви вярвам — изхлипах. — Ник не е дошъл за мене. Лъжете. Лъжете! Излъгахте и преди. Не е идвал. Не е!

— Отвори вратата, Ариел. Вратата. Казвам ти, аз съм, Ник. Отвори вратата и сама ще видиш.

Притиснах ръце до гърдите си и се вгледах във вратата. Тялото ми трепереше от студ, но странно, плътта ми беше хлъзгава от пот. Внимателно се измъкнах от леглото и се придвижих към вратата. Затворих очи и започнах да се боря с кошмара, който отказваше да ме пусне. Бях пак в „Дъбовете“, в онази окаяна дупка, където непознати се взираха в мене през решетки в стените, където ме наричаха развратница и казваха, че детето в мене е дяволско семе. Бях съгрешила и щях да страдам в този ад, докато умра, така казваха. О, Господи, помогни ми!

— Отвори вратата, за да ти помогна.

— Не… не мога. Заключена е!

— Вземи ключа, любов моя.

Отстъпих към скрина и протегнах ръка. После с ключа в ръка се придвижих вдървено към вратата и се замъчих да го пъхна в ключалката, а после отстъпих. Притиснах пръсти към гърлото си и се напрегнах да видя в тъмното. Те бяха го правили и преди — лудите — бяха ми казвали, че Никълъс е дошъл да ме спаси от това страдание.

Вратата се отвори. Той влезе вътре, в сенките, очите му бяха сурови и сиви, искряха със същия пламък, какъвто държеше в ръце. Със задавен вик се строполих на пода.

Смътно осъзнавах как ръцете на моя господар ме отнасят през коридора в неговата стая и там ме полагат на леглото му. Големите му, топли ръце обгърнаха лицето ми и палците му полека отмахнаха сълзите от бузите ми. Седнал до мене, той отправи усмивка към очите ми и запита:

— Сега будна ли си?

Кимнах.

— Виж се как трепериш. Цялата си мокра. Зле ли ти е? Боли ли те нещо?

— Не, милорд.

Прокарвайки ръка през непокорната си коса, той извърна поглед.

— Изплаши ме, когато изкрещя. После не можах да вляза в проклетата стая… — Вторачи се в пода. — Може би трябва да размислим за това заключване… или да наредим нещата по друг начин…

— Сънища, ужасни сънища. Съжалявам, не исках да…

— Мълчи. — Той повдигна брадичката ми. — Разбирам сънищата, Ариел. Знам какво могат да ти причинят.

Неуверено се опитах да се надигна. Той хвана раменете ми. Ръцете му бяха топли и нежни срещу кожата ми и аз потръпнах. Той заговори тихо, шепнешком.

Наблюдавах замаяно как изрича думите, забелязвах внезапното проблясване на бели зъби, когато се усмихваше. Виждах мрачните му сиви очи, докато се отместваха към рамото ми, където се свличаше тънката презрамка на разнищената ми нощница. Погледът му се рееше, все по-ниско и по-ниско, над тънката материя, под която гърдите ми блестяха влажно и дрехата лепнеше към розовите им връхчета, които се издигаха и спадаха бързо с ритъма на дишането ми.

Той вдигна ръка и прокара пръст надолу по виещите се черни къдрици, които се спускаха на гърдите ми. Колебливият жест беше също толкова възбуждащ и плашещ за него, колкото и за мене. Почувствах желание в острото му издишване срещу лицето ми. Видях го в очите му, които се присвиха, и във внезапното стягане в гърлото му.

Плахо вдигнах ръка и я положих на гърдите му. Фината риза овлажня под дланта ми. Ударите на сърцето му завибрираха срещу пръстите ми.

— Сладка невинност — дойдоха думите му, топли и дълбоки срещу слепоочието ми. — Погледни ме.

Разцъфнала от близостта му, обърнах лице към неговото. Той вдигна ръка и я допря нежно до бузата ми, и аз помислих: „Този мъж би ли могъл… да нарани някого? Никога!“.

Той изрече нежно:

— Какво има в тези черти, че да копнея, дори в моето уморено състояние, да взема четка и бои от съседната стая и да уловя подобието им на платното? Но дори когато го правя, не мога да ги уловя за достатъчно дълго време, за да ги пренеса на платното.

Поех си дълбоко дъх.

— Не мога да кажа, милорд.

Той докосна долната ми устна с възглавничката на палеца си, извънредно бавно. Времето спря, както в онази пролетна утрин в тресавището, където споделихме първата си целувка. Дъхът ни се смеси, когато устните му се допряха до бузата ми.

— Сладка, сладка невинност — прошепна той в ухото ми. — Би ли ми позволила да те любя, като знаеш какъв съм?

— А какъв сте? — погледнах го в очите.

Той вдигна вежда и изрече:

— Луд.

— Не, милорд, не сте луд. Не искам да вярвам на това! Много се вслушвате в клюките…

— Но аз я убих.

— Не!

— Да, направих го. Спомням си, че го направих. — Той сграбчи грубо лицето ми в пръстите си, устата му се надвеси над моята и изрече: — Научих, че се е отдавала на други мъже и ме е правила за смях сред равните на мене. Спомнях си, че я ударих… — Стисна очи, когато болката връхлетя лицето му. После клепачите му трепнаха и той отново ме погледна. — Тя не е единствената, както ми казаха. Имаше Маги…

Допрях пръсти до устните му, за да го накарам да замълчи, но той се обърна, стана от леглото и отиде към огъня. Застана пред камината, свел лице, и оранжевото сияние очерта измъчения му силует.

— Нямам право — изрече той тихо, толкова тихо, че едва го чувах, — нямам право дори да мисля да те докосна. Само ще те нараня, както съм наранил всички други.

Станах от леглото и се доближих неуверено до него. „Докосни ме“, копнеех да изрека. Вместо това само вдигнах ръка и прокарах длан по скования му гръб до рамото му. Главата му се наклони назад и меката му коса докосна пръстите ми.

— Божичко — прошепна той, — ти ме караш да забравя всичко това.

Огънят пукаше и съскаше.

Тогава той се обърна много бавно, за да застане пред мене. Имаше отчаяние в дълбините на очите му, в стегнатата челюст, в стиснатата уста. Тогава пръстите му се затвориха около шията ми и се плъзнаха нагоре по врата ми, където палецът му се притисна в брадичката ми, повдигайки лицето ми към неговото. В гърлото му отекна дрезгав стон, преди да изрече:

— Искам да те целуна.

— Искам да ме целунете — признах, без да чувствам никакво колебание, макар той да изглеждаше толкова див и властен в този миг, както кълбящата се мъгла, която поглъщаше земята и небето зад стените на къщата. Повторих: — Искам да бъда целуната, милорд… от вас.

За миг никой от двама ни не помръдна, после ръцете му се вдигнаха и обгърнаха лицето ми, плъзнаха се в косата ми и я задържаха. Тъмнокосата му глава се наведе над моята и той изстена:

— Тогава Господ да ти е на помощ.

В този момент тялото ми сякаш се отдели от земята. Защото, когато устата му ме завладя с неумолима свирепост и жажда, аз обвих ръце около врата му и притиснах тялото си към неговото. Носена от прилив на желание, каквото никога дотогава не бях изпитвала, отворих уста под неговата и изстенах, когато той я плени. Ръцете му се движеха по мене, първо настоятелно, после нежно, танцуваха горещи и ледени срещу зачервената ми чувствителна плът, карайки ме да стена и да треперя от предчувствие. Толкова дълго бях чакала, бях мечтала…

Той продължи да ме целува, докато дъхът не започна да засяда болезнено в гърлото ми, докато ръцете ми сами не се пъхнаха под ризата му и аз притиснах пръсти към влажната му, гореща кожа. Преоткрих гъвкавата твърдост на плътта му, желязната здравина на мускулите на раменете му, които се огъваха при всяко движение. И най-после, когато той най-накрая откъсна устата си от моята, зарових лице на гърдите му, където ризата му беше разкопчана, и вдъхнах мускусния му аромат, докато страстта не се надигна като попътен вятър в ума ми.

— Моля те. О, моля те…

Изрекох думите на глас, без да съм искала, без дори да разбирам, че съм ги изрекла, докато той не пое отново лицето ми в дланите си и го обърна към своето. Помислих със слаба надежда, че той ще ме отблъсне, може би ще ме укори за разпуснатото ми поведение, за желанието ми да му се харесам. Но думите, изречени от усмихващата се уста, бяха просто:

— Искам те.

Тогава той ме вдигна на ръце и ме отнесе на леглото.

Там въздухът беше по-студен, стаята по-тъмна. Но когато ме положи върху отметнатите завивки и тялото му легна до моето, съзнавах само задоволството, че най-накрая вземам това, което е мое, което трябваше да стане мое преди две години.

Тих вик на желание се откъсна от мене, когато Никълъс прилепи уста към шията ми, към рамото ми и се придвижи нагоре към ухото ми. Материята на нощницата ми беше крехка бариера пред нетърпеливите му ръце, когато той я смъкна от раменете ми и пръстите му започнаха нежно да галят гърдите ми, докато те не започнаха да пулсират болезнено под неговия допир. Нямаше никаква друга действителност в този момент, освен нас двамата и аз затаих дъх, когато топлият му език започна да докосва интимно гърдата ми, докато тялото ми не се изви към устата му и желанието да му се отдам ме завладя изцяло.

Допирът на гърдите му до моите изпрати изгаряща вълна от жажда през тялото ми и аз изстенах. Често бях сънувала как той отново ме прегръща, както едно време, но това бяха само фантазии. Като че ли сега полетях от неизмеримо удоволствие, подсилвано от движенията му срещу мене, от това, че ме притискаше към себе си така свирепо, че едва дишах.

Когато най-накрая се дръпна от мене, очите му бяха тъмни и пълни с въпроси. За да го уверя, обвих ръце около него, притиснах длани към раменете му и обгърнах краката му със своите. Издадох лек стон от удоволствие, когато ръката му пробяга нагоре и надолу по бедрото ми, бавно, полека, пръстите му бяха топли, галеха и изследваха, докато сладкото мъчение не ме накара да помисля, че ще се удавя в него.

Той се надигна на колене и аз загледах как дългите му пръсти опитно разкопчават копчетата на ризата, полека освобождават панталоните и ги смъкват надолу по ханша му. Изглеждаше великолепен за възхитените ми очи. Разтворил широко крака между коленете ми, той се надвеси над мене, очите му се впиваха в гърдите ми и по-надолу, надолу, докато интимното му изследване не накара кожата ми да пламне в друг огън. Някога се криех от него, но сега не. Знаех, че ме обича; дали го разбира обаче, не можех да отгатна. Но го видях във внезапното проблясване на очите му; почувствах го в нежното докосване на ръцете му.

Тогава желанието затъмни всичко, настоя за моментален отговор. Протегнах се, поех го в ръце, отдавайки почит на горещата, твърда плът, която някога ме беше отвеждала отвъд всякакви граници. Започнах да го любя с ръце, с устни, по всякакви начини, които си бях представяла през самотните месеци, когато само спомените ме водеха. Чух го да изстенва и го почувствах как потръпва. И когато пръстите му се вплетоха в косата ми и дръпнаха главата ми назад, останах без дъх от суровото, диво желание, което видях на лицето му.

Отпуснах се назад на леглото и загледах как светлината на свещта танцува по лицето му, видях бавното движение на плътта и мускулите му, когато той се надвеси над мене. Фигурата му затъмни бледата, трепкаща светлина и хвърли тъмни сенки по настръхналата ми в треска кожа. С уста, стегната в строги, решителни линии, той премести краката ми и аз почувствах как онази част от него ме докосва, пулсирайки, напрегната от страст и топлина. Но той още се въздържаше, впил очи в моите, докосвайки устните ми със своите, докато не започнах да стена и сграбчих ханша му.

Останах без дъх. Сърцето ми заби ускорено под дланта му и кожата ми се зачерви и овлажня от копнеж.

Той ме целуна отново, завладявайки устата ми с език, който се вихреше в мене и ритмично влизаше и излизаше, докато аз не извиках високо за милост и започнах да се боря да си поема дъх. А през цялото време той притискаше тялото си към моето, гърдите си до моите, коремът му се опираше в моя… ханшът му се движеше чувствено над моя, така че твърдата издутина на желанието му пареше влажната ми, чувствителна кожа. Когато той се дръпна, аз вече треперех от копнеж.

— Трябва да знам — чух тихите му, настоятелни думи в ухото си, — защото не искам да те нараня. Трябва да бъда сигурен… имало ли е други, любов моя?

Отговорих, без да мигна, припомняйки си първия път, когато ми беше задал този въпрос. Тогава отговорът беше различен.

— Имаше само един мъж в моя живот, милорд.

Очите му срещнаха моите с изненада и известно разочарование.

— Обичаше ли го? — запита.

— Обичах го повече от живота си — отвърнах. Видях го да преглъща, вдигнах ръка и нежно я допрях до лицето му. — Но не повече, отколкото обичам вас… — Плъзнах ханша си изцяло под неговия и довърших: — … мой господарю.

Той се надигна гол над мене, тъмните му пронизителни очи не ме изпускаха. Огънят в огнището хвърляше сияние върху кожата ми: влажно, златисто и… опияняващо. Исках да пия от него, да го изпия цялото. Главата му се приближи към мене и устните му докоснаха гърдите ми. Затворих очи, зарових ръце в косата му, а той се наведе, за да поеме зърната ми в уста, първо дясното, после лявото, езикът му облизваше нежно всяко напрегнато розово връхче и го превръщаше във втвърдена пъпка, изпълнена с желание. Породи се трепет, възхитително пулсиране, което разтърсваше тялото ми и се събираше дълбоко в слабините ми. Вътрешностите ми се превърнаха в течност, горях от желание, разтапях се от жажда, но макар че тялото ми се извиваше и се повдигаше подканващо, макар да виках — не, стенех — името му, той се сдържаше, измъчвайки ме с уста и ръце, докато кръвта ми не потече като жив огън във вените и не започнах да се треса от нажежена до бяло наслада.

Когато помислих, че повече няма да издържа, той вплете пръсти в моите, залюля се леко на колене и с едно бавно, прекрасно движение потъна в мене. Главата му се отметна; ръцете му стиснаха здраво моите. Не възразявах, знаех как се чувства: сякаш ще избухне вътрешно, сякаш иска да извика.

Но извиках аз.

Когато той забеляза, страх пробяга по лицето му. Усетих го как се вцепенява.

— Щастлива съм — беше единственото, което изрекох.

После обвих ръце и крака около него, за да му покажа колко съм щастлива.

Той започна да се движи в мене с облекчена въздишка, отначало колебливо, после по-уверено, след това така настоятелно, че не можех да направя нищо друго, освен да отвръщам по същия начин. Всичко беше прекрасно, той беше мой, изцяло мой, със сърце и мисъл, и душа. „Никога няма да го пусна!“, изстенах вътрешно, докато напрежението растеше, увличайки ме във вихъра на чувствата, тялото ми търсеше, настояваше, напрягаше се да постигне удовлетворение. Сграбчих раменете му, плувнали в пот, които се движеха напред-назад с всяко движение на ханша му срещу моя. Усещах го как набъбва вътре в мене. Разбрах го от животинските стонове, които издаваше дълбоко в гърлото си, от силата, с която се движеше тялото му, докато ме яздеше с такава свирепост, че стаята като че ли се въртеше в неясна вихрушка наоколо ни.

Случи се едновременно с двама ни, както трябваше, също като в миналото, и се зареяхме отвъд непостижимото, отвъд безкрая. Със страстно изхлипване той впи пръсти в косата ми и замря, както и аз, усещайки, как телата ни пулсират като едно.

Минаха няколко мига, преди да се отпуснем, но той не се отдели от мене. Не исках да го пусна. Притисках го към себе си, както дете прегръща обичана играчка, егоистично, изпълнена с любов и радост, които никой вече не можеше да ми отнеме. Чувствах как сърцето му бие срещу моето, усещах сладкия полъх на дъха му срещу слепоочието си. Влажният, топъл връх на езика му докосна ухото ми, когато той навлажни устни, после дойдоха думите, дълбоки, сънени и изпълнени с неверие.

— Не разбирам… как в един момент не съм нищо друго, освен чернота и безнадеждност. Тогава ти идваш и усещам…

Обърнах леко глава и погледнах в блестящите му очи.

— И какво усещаш, господарю мой?

— Усещам се спасен. — Той затвори очи. — Господи, как те обожавам.