Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (21)

21

Безполезно беше да се боря с въздействието на опиума или може би не ми стигаха сили да го правя. Времето минаваше. Не можех да бъда сигурна колко време е минало, защото часовете си приличаха, изпълнени с гласове и картини, които бяха прекалено накъсани, за да може обърканият ми ум да извлече някакъв смисъл от тях.

Веднъж ми се присъни, че се събуждам и намирам Биа застанала над леглото ми, с лице само на инчове над моето, така че можех да видя разширените пори на носа й и да усетя вонята на дъха й в ноздрите си.

— Предупреждавах те — изграчи тя, но когато посегнах към нея, изчезна като дим, оставяйки ме да се мятам и да викам за помощ.

Съпругът ми влизаше и излизаше. Хладните му ръце галеха лицето ми, тялото ми, успокояваха ме. Всеки път, щом отворех очи, той беше до мене. Странно, че усещах такова спокойствие в негово присъствие, когато в действителност би трябвало да викам за помощ. Защото тук, в целия му внушителен вид се криеше фактически предполагаемият ми убиец. Убиецът на Джейн.

„Покажи ми доказателство“, настояваше сърцето ми.

Не можех, затова избрах да вярвам… да се надявам… да се моля дано съм сбъркала. Дано всички сме сбъркали.

 

 

На третия ден след инцидента с мен, се събудих без замайващите ефекти на лауданума, за да намеря Велзевул да лежи на възглавницата до мене и да видя съпруга си да чете книга на един стол до леглото ми. Затаих дъх и се загледах в него.

Все още имаше малко дневна светлина: нежна, мъглява сива омара, която се лееше от прозореца и очертаваше лицето на моя господар. Все едно пак го наблюдавах от скривалището си в кръчмата, отбелязвайки ширината на раменете му, очертанията на благородното му чело и дължината на бедрата му. Беше облечен в свободна бяла риза с широки ръкави и остра якичка. Ризата беше напъхана в кожени панталони, а те влизаха в кафяви ботуши до коленете. Видът му накара сърцето ми да трепне, но не от страх, а от любов, гордост и желание. Вените ми запулсираха в странна топлина, която накара кожата ми да се зачерви.

Милорд съпруже, помислих си, като че ли съм обречена да те обичам въпреки всичко.

Докато лежах и го наблюдавах скришом, умът ми се мъчеше да се ориентира във всичко, което ми се беше случило след пристигането ми в Уолтъмстоу: първото ми предчувствие за опасност докато чаках в онази розова градина, откритието, че дават наркотик на Никълъс, бракът ни и внезапната поява на увитата в наметка жена на гробищата, жената и стаята в затвореното крило на къщата. Жената ми се яви едва след като се оженихме… Може би защото дотогава не съм била заплаха. Може би се беше опитвала да ме изплаши, за да се махна, а когато не стана така, е помислила, че едно бутване по стълбите ще свърши работа.

Но коя беше тази жена? Биа? Адриен?… Саманта? Нямаше доказателство, че друг, освен съпруга ми може да ме е бутнал по онези стълби.

Затворих очи. Когато ги отворих отново, Никълъс гледаше към мене.

— Харесва ли ти книгата? — запитах тихо.

— Много интересна е. — Затвори я, поставяйки пръст между страниците, за да отбележи докъде е стигнал. — Може да си я чела: „Експериментално изследване на свойствата на опиума и въздействието му върху живи обекти“ от Джон Лей. Мисля, че спечели наградата „Харви“ през 1785, или поне така се твърди тук. — Чукна по корицата. — Научих, че е необходимо много малко количество опиум, за да повлияе на преценките, и че човек може да се пристрасти само след няколко дози… Знаеше ли, че повечето пристрастени са богати жени? Те са единствените, които могат да си го позволят, предполагам. — Отвори отново книгата и зачете на глас: — „Опиумът нерядко се дава за притъпяване на болки, като приспивателно, за облекчаване на кашлица и… за контролиране на лудостта.“ — Очите му се върнаха към моите. — Разбира се, не всички пристрастени са жени.

Опитах се да се надигна и запитах:

— От Тревър ли взе книгата?

— Не.

— Тогава от кого?

— От твоя приятел.

— Брабс?

Съпругът ми кимна.

— Той идваше редовно да те проверява.

— И ти си позволил?

Той се засмя.

— Може да се каже, че стигнахме до разбирателство, щом става дума за тебе.

— Надявам се да е доста добро разбирателство — отвърнах. — Да видя двамата души, които обичам най-много на този свят, да се карат — това ме натъжава повече, отколкото би могъл да си представиш.

Видях как чертите му омекнаха и той премига полека. Остави настрана книгата си, стана от стола и се приближи. Уплаших ли се? Не, не се уплаших, макар че присъствието му ме оставяше безпомощна и слаба като лист във вихрушка. Зашеметена се облегнах отново на възглавницата си.

Той седна до мене на леглото, вдигна ръка към лицето ми, но не ме докосна. Загледах, разочарована, как тези дълги, силни пръсти се свиха в дланта му.

— По-добре ли си? — запита той. — Тъкмо щях да си приготвя нещо за пиене. Да приготвя ли и за тебе?

— За пиене ли, сър?

— Чай. Нито капка шери не съм сложил в уста през цялото това изпитание.

Отвърнах на усмивката му и казах, че би било чудесно да пийна чаша чай.

Без да каже нито дума повече, той се приближи към вратата, поколеба се и се върна.

— Може да се забавя. Матилда не се чувства добре и тъй като прислугата напусна…

— Прислугата напуснала?

— Повечето. След инцидента с тебе…

Погледна настрани и без да довърши изречението, излезе от стаята.

Отпуснах се, все още уморена и леко замаяна от преживяното изпитание. Минутите минаваха. Чух часовника да отмерва половин час, после поредния час. Дневната светлина намаляваше. Мракът нахлу, изпълвайки стаята със сенки. Няколко пъти погледнах към свещта на масата в другия край на стаята, пожелавайки си да беше запалена. Помислих да стана от леглото и да я запаля, но тялото ми се възпротиви, принуждавайки ме да се отпусна на възглавниците.

Чух шум и вдигнах глава. Биа стоеше на вратата. Заля ме отврата при вида на прегърбените й рамене и провисналата черна рокля. Кръглите носове на обувките й с дебели подметки се показваха изпод полите и забелязах, че са покрити с кал.

Сякаш прочела мислите ми, тя каза:

— Бях на гробищата, при Джейн. — Дотътри се до свещта и я запали. Пламъкът хвърли рязка оранжева светлина върху сбръчканото й лице, когато тя се приближи. Наведе се над мене и изрече: — Той те бутна, нали? Всички го знаят. Затова си тръгнаха. — Усмихна се. — Имам да ти покажа нещо. Искаш ли да го видиш? Доказателство за това, което казвам. — Отстъпи, клатушкайки се, и ме повика с извит като кука показалец. — Ела, ако можеш. Ще ти покажа. Тогава ще го видиш какво чудовище е. Бързо! Преди да се е върнал.

Думите й ми оказаха странен, хипнотизиращ ефект. По някакъв начин успях да стана от леглото и да принудя вцепенените си крака да се раздвижат. Стигнахме до стаята на Кевин. Треперейки, застанах до леглото му и го загледах как спи, докато Биа изкуцука до стаята си. След малко се върна. Разпознах правоъгълната бяла форма в ръката й — картина.

Отстъпих.

— Вече видях този ужасен портрет — казах й. — Не ми се гледа пак.

Тя вдигна платното.

— Ще искате да видите това, милейди.

Залитнах назад, когато очите ми се впиха в моя портрет, разсечен на парчета. Извърнах се и избягах от стаята, спъвайки се в полите на роклята си. Едва не паднах, но внезапно едни ръце ме спряха, задържаха ме и ме изправиха на крака. Едва тогава осъзнах, че плача.

— Какво има? — запита Тревър. — Ариел, какво се е случило?

Вдигнах очи и тогава видях съпруга си да излиза от нашата спалня, последван от Адриен. Когато видя Биа, скочи към нея с изръмжаване, изтръгна платното от ръцете й и се взря в него с диво изражение, страшно за гледане.

— Заговорничка такава — изсъска той. — Какво, за бога, си направила?

Тя залитна назад, разперила ръце, за да се защити.

— Вие сте го направили! Поли го намерила скрито сред другите, които сте изхвърлили. Донесе ми го, преди да напусне. Демон! Убиец! Тя няма да си признае, но вие сте я бутнали по онези стълби!

И посочи към мене.

Той погледна към мене, лицето му беше бяло като стена, докато аз се гушех, трепереща, в ръцете на Тревър.

— Не съм го направил аз — изрече.

— Лъжец! — изкрещя Биа.

Тревър ме бутна настрана и скочи към съпруга ми, преди той да беше удушил хленчещата старица.

Хукнах към стаята си, заобикаляйки Адриен, хвърлих се на леглото и се помъчих да не слушам гневните гласове в коридора. Не знам колко време съм лежала, плачейки, в леглото. Минути. Часове, може би. Осъзнах тишината, когато вратата се затръшна.

Надигнах се на колене и се взрях в съпруга си, гърдите ми се вдигаха и спускаха от гняв и страх.

— Не се приближавай — казах.

— Не съм нарязал този портрет.

Закрих уши.

— Не искам да слушам. Уморих се от извинения и лъжи. — Той се приближи към мене и аз се хвърлих към таблата на леглото. — Престани! — извиках. — Трябваше да ги послушам, но не, исках да вярвам в тебе!

Когато той заобиколи леглото, аз се дръпнах към другия му край и скочих на пода. Грабнах чашата за чай от подноса, който той беше донесъл, и я хвърлих по него. Той се сниши. Взех каничката с млякото и хвърлих и нея. Тя се разби о стената, млякото се разплиска по пода и парченца стъкло се разлетяха из цялата стая.

Никълъс заобиколи полека леглото с предпазливи движения.

— Не съм нарязал този портрет — изрече с равен глас. — Изслушай ме. Наистина изхвърлях някои платна преди няколко дни, но ти се кълна, че този портрет не беше сред тях.

— Не ти вярвам.

— Рядко излизах от тази проклета стая след злополуката с тебе, милейди. Всеки би могъл да вземе платното когато и да било, като влезе в ателието откъм коридора.

Отново започнах да се боря с настоятелната нужда да му повярвам, но дълбокият тембър на гласа му и нежният поглед в очите му оказваха желаното въздействие върху разбитите ми нерви. Товарът на доверието отново падна на раменете ми и аз го проклех с цялата сила, която можах да събера от болящото ме тяло.

Напрежението растеше, надвисваше над нас като сенките на нощта. Тогава звук от повръщане долетя от тъмното в далечната страна на стаята и коленете ми омекнаха.

Никълъс се извърна рязко.

— Какво…

Тишина. После стържещ звук, тупване и гърлено изстенване, което вледени вените ми. И отново тишина.

Предпазливо се приближих към мястото, откъдето се бяха разнесли страховитите звуци, и спрях точно до съпруга си. Двамата се вгледахме в сенките и в същия миг видяхме гротескно усуканото тяло на Велзевул да лежи до стената, с мустаци, още белеещи се от мляко.

Отрова! Отстъпих, ужасът ме задави, отне ми дар слово, докато наблюдавах чертите на съпруга си, мрачни и решителни. Извърнах се, изтичах към вратата и се хвърлих срещу нея, сякаш крехкото ми тяло можеше някак да преодолее бариерата. Тогава неговите ръце ме прегърнаха и ме отлепиха от вратата, докато аз ритах, дерях и се опитвах с всички сили да изпищя.

Той затисна устата ми с ръка и аз я захапах диво, докато не почувствах вкус на кръв на езика си и не го чух да изругава. Метна ме на леглото и преди да усетя да се изтъркалям встрани, ме затисна с цялата си тежест. Натисна с длан устата и носа ми така силно, че бях сигурна, че щом не е успял със стълбите и отровата, сега смята да ме задуши.

Престанах да се боря. Волята ми за живот се изпаряваше, докато осъзнавах, че изобщо съм грешала по отношение на съпруга си. Бях му дала сърцето си, докато бях жива. Щях да му дам душата си в смъртта.

Затваряйки очи, измърморих срещу ръката му:

— Хайде, направи каквото искаш. Убий ме.

Той не каза нито дума и ми се стори, че чувам как сърцето му беше в ушите ми. Може би беше моето. Накрая той прошепна:

— Не ставай глупава.

Погледнах отново към него. Опрели нос о нос, се взирахме един в друг, докато топлината на тялото му загряваше така, че започвах да се топя. Той прошепна отново:

— Ако си дръпна ръката, ще обещаеш ли, че няма да викаш?

— Не, няма.

— Няма да обещаеш или няма да викаш?

— Рискувай.

Ръката му остана на място, затиснала здраво устните ми.

— Изслушай ме, лейди Молъм, и когато свърша, ако ти се иска да опищиш целия свят, свободна си да го направиш. Сега ми отговори с кимване. Беше ли бутната по стълбите?

Кимнах и тялото му се вцепени.

— Не съм те бутнал аз — изрече.

Присвиването на очите ми му подсказа, че не му вярвам.

— Не съм бил близо до тебе, когато си паднала — възрази той. — Повярвай ми.

Едва не се засмях на това. Бях повярвала, именно това ме беше вкарало в това опасно положение. Когато той полека свали ръка от устата ми, аз изсъсках:

— Лъжец!

После скочих и едва не го съборих, както ме беше затиснал.

Той сграбчи размаханите ми ръце, прикова ги към леглото и впи свиреп поглед в очите ми.

— За човек, който практикува измамата като начин на живот, едва ли си в положение да наричаш някого лъжец… Маги.

Подозирах, че знае, но сега, когато вече бях сигурна, това ми докара повече страх от хиляда смъртни заплахи. За миг изгубих съзнание, после, когато отново отворих очи, успях да изрека едва-едва:

— Откога знаеш?

— Подозирах още откакто за първи път се опитах да нарисувам портрета ти. Не можех да уловя чертите ти, защото умът ми помнеше едно лице, а очите ми виждаха друго. — Пусна ръцете ми и отмахна кичур черна коса, залепнал на бузата ми. — Променила си се, Маги. Момичето, в което се влюбих преди две години, нямаше да се опита да ме унищожи за отмъщение.

— Добрият лорд, в когото се бях влюбила преди две години, нямаше да се опита да ме убие с отрова — възразих.

Лежахме гърди срещу гърди, слабини срещу слабини, всеки беше сложил картите си на масата, така да се каже. Накрая той се плъзна на една страна, макар да продължаваше да държи единия си тежък крак напряко на бедрата ми и едната ръка около талията ми.

— Маги — изрече накрая, — искам да ме изслушаш сега. Крайно време е за откровеност. Трябва да си вярваме. Не съм се опитвал да те убия. И това означава, колкото и да ми е мъчно да го призная, че някой друг в тази къща се е опитал да те убие. Не един, а два пъти. Разликата е, че вярвам, че втория път опитът е бил насочен към двама ни.

Вдигнах вежди в неверие, отказвайки да погледна към него. Ако го направех, щях да капитулирам.

— Чаят трябваше да убие и двама ни — изтъкна той.

— А ти го приготви. Ще отречеш ли този прост факт?

— Не. Което означава, че в някой момент отровата е била прибавена към млякото, след като съм го налял в каната.

— Предполагам, че отровата просто е висяла над главата ти, докато не си обърнал гръб. Тогава е кацнала като камъче в млякото, преди да я откриеш.

— Някой просто се опита да ме убие. Настроението ми не е особено добро, за да понасям сарказми.

— И какво още има, сър?

— Жилиш като оса, Маги. Усилено се опитвам да си спомня защо изобщо съм се влюбил в тебе.

— Защото аз бяха единствената, която можеше да търпи невероятното ви самомнение, сър.

— Аха. Благодаря, че го изтъкна.

— Няма защо.

Почувствах как ми се усмихва, макар да продължавах да гледам на другата страна. Следващото, което усетих, бяха устните му до ухото ми и го чух да казва:

— Излязох от кухнята за някакви си десетина минути да видя как е Матилда. Споменах ти, че е болна.

— Вероятно алиби.

Той изруга, изтърколи се от леглото и се заразхожда.

— По дяволите, Маги, ако бях искал да те убия, щях да те хвърля от скалата в заливчето.

— Само си ме приспивал с фалшиво усещане за сигурност.

— За бога, говориш като Брабс.

— Той мисли, че си луд.

— Напомни ми да му благодаря, когато пак го видя.

Търкулнах се до далечната страна на леглото, но оттук виждах изстиващия труп на Велзевул. Потръпнах, припълзях към отсрещната страна и зачаках следващия ход на съпруга си.

Той продължи да се разхожда: до прозореца, до леглото, до вратата. Накрая извади ключ от джоба си и го пъхна в ключалката. Очите ми се разшириха, когато резето се спусна на място и ни барикадира вътре в стаята.

„Добре. Значи така“, помислих аз. Когато той се обърна с лице към мене, казах:

— Поне ще ми позволиш ли да видя отново сина си, преди да го направиш?

Моят господар се намръщи.

— Кое да направя?

— Да ме убиеш, разбира се.

Той изруга полугласно, преди да се приближи с големи крачки към леглото. Времето отминаваше ужасно бавно, докато гледах потъналото му в сянка лице. Не намирах там никакъв гняв, нито изкривено изражение, пълно с горчивина, каквото често бях виждала, откакто пристигнах в Уолтъмстоу. Но виждах болка, объркване и много тревога. Силно се изкушавах да му повярвам в този момент.

Когато той заговори отново, гласът му звучеше притеснено и уморено.

— Маги, мисля, вече си осъзнала, че някой ме е упоявал. — Когато продължих да мълча, той изруга отново и прокара окървавената си ръка през косата си. — Не е ли разумно да се допусне, че който и да ме е упоявал, ще слезе още по-ниско и ще иска да ме убие?

— Ни — поправих го. — И едното може да няма нищо общо с другото. Ако някой е искал смъртта ти, защо не се е опитал да те убие по-рано? Защо е изчакал чак досега, след като си се оженил?

Той се взря отново в мене, очите му бяха черни, погледът — тържествен. После се обърна.

— Още толкова неща имам да си спомня, Маги. Още толкова неща са ми недостъпни. Може никога да не си спомня всичко. Не мога да кажа със сигурност, че не съм убил Джейн или че не съм навредил на друг човек в пристъпите на безумие.

Отворих уста, за да възразя, но той ме пресече.

— Да, било е безумие или нещо такова. Наркотикът е пропъждал разума от мене. Можело е да направя какво ли не под негово влияние. Спомням си моменти, когато съм действал, без да мисля, и съм удрял, ако не физически, най-малкото с думи, приятели или…

Не можеше да го изрече, затова аз го изрекох вместо него.

— Близки.

Видях го да трепва.

Никълъс се приближи до прозореца и се взря навън в мрака. Аз погледнах към вратата, после си спомних, че я беше заключил. Когато погледнах отново към него, видях, че ме наблюдава, едната страна на лицето му беше осветена от свещта.

— Още не ми вярваш — изрече тихо.

Не знаех на какво да вярвам.

Гледахме се един друг в меката светлина на свещта. Тогава той каза:

— Заклех ти се, преди да се оженим, че никога няма да те нараня. Спомняш ли си защо?

— Каза, че ме обичаш.

— Да, казах го. И говорех сериозно.

— Казваше го и преди, но се ожени за Джейн.

Той притисна пръсти към слепоочието си и затвори очи.

— Не си спомням, Маги. Те ми казаха, че съм искал да се женя за Джейн.

— Те?

— Майка ми, Адриен и Тревър.

— Адриен е знаела защо заминаваш за Йорк: щял си да развалиш годежа. Защо не ти е казала нищо?

Очите му се върнаха към моите.

— Не мога да ти кажа какви са причините за лудостта, която като че ли е обзела тази къща. Може би съм се провинил в минали престъпления, извършени в пристъпите на лудостта ми, но да те блъсна по стълбите или да отровя млякото ти — в това не съм се провинил.

Той пристъпи към мене така внезапно, че аз отстъпих изненадана. Извиси се над мене, широките му рамене засланяха светлината на свещта, погледна ме уверено и заговори със странен шепот:

— Тази отрова беше предназначена за двама ни. Бих заложил Уолтъмстоу, че е така. Ще побързам да добавя и че който и да е отровил млякото, ще очаква скоро да хвърлим топа. Очевидно той — или тя — ще се върне след време, за да види какво става с нас. Склонна ли си да изчакаш?

Съгласих се, без да знам дали блясъкът, който се спотайваше в очите му, е остатък от лудост или просто решимост. И в двата случая бях склонна да рискувам. Отново това проклето доверие и сърце, което отказва да се вкорави срещу него. Надеждата беше като назъбено острие на стрела в гърдите ми, предавайки се пред здравия ми разум, окончателно и горчиво. Отпуснах се в мрака и зачаках.