Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (2)

2

Джеръм все пак ме беше предупредил. Вратата до нас се отвори, позволявайки на детски плач да нахлуе в стаята. Обърнах се и се озовах лице в лице с една жена, чието изражение беше сурово и лишено от емоции, докато обявяваше:

— Милорд, стана злополука с мастър Кевин.

— Злополука.

Думата прозвуча сухо в гърлото му. Викът се разнесе отново и сграбчи сърцето ми с ноктеста лапа.

Никълъс профуча покрай мене. Последвах го, придържайки тежестта на вълнените си поли. Позволих на непознатата да ме зърне бегло, докато изтичвах през вратата, забелязвайки с известно любопитство, че строгостта й ни най-малко не беше отслабнала. Лицето й изглеждаше като от камък, без никакъв признак на вълнение.

Крачките ми не можеха да се равняват с тези на Уиндъм; той вече тичаше. Гмурваше се и изскачаше от сенките пред мене, движейки си с лекота из коридорите. Сви рязко вдясно и аз го последвах по един по-дълъг коридор, неизмеримо по-тъмен. По някой факел тук-там разсейваше абсолютната чернота.

Той спря в кръг жълта светлина, изливаща се от една врата в края на коридора, после изчезна в стаята.

Дочух гласове, сякаш задавен крясък на изплашени гъсета. Побързах към вратата, присвивайки очи срещу внезапно нахлулата светлина. Виковете сега раздираха слуха ми. Но още не можех да бъда сигурна кое ме тревожеше повече — плачът или страхът, който ме обзе в мига, щом забелязах кръвта.

— Милорд, беше просто злополука. Той падна. Просто падна!

— Проклета да си — изсъска той.

Ниска, дебела прислужничка, чиято руса коса беше натъпкана под бяло боне, пристегнато с връзки, кършеше ръце и се вайкаше:

— Милорд, аз просто го намерих. Какво можех да направя?

Съвзех се и изтичах към детето, което друга прислужничка държеше в прегръдките си.

— Дайте ми го — заповядах.

Окръглила изненадани очи, девойката възрази:

— Не, няма.

Повторих:

— Дайте ми го.

Преди жената да продължи да ми се противопоставя, прегърнах детето и го притиснах до гърдите си. Кръв капеше от порязаното му челце. Кръглото му личице беше цялото в ярки петна червенина и мокро от сълзи. Гледката подкоси коленете ми. Отпуснах се на високия ръб на огнището — виновникът за самото нараняване. Помъчих се да изтрия с ръкава на роклята си кръвта от лицето му.

— Той падна — чу се хладен глас откъм вратата.

Никълъс се обърна. С побеляло от ярост лице, размахвайки юмруци, изрева:

— За бога, стара вещица такава, предупреждавах те. Ако си вършеше работата както трябва, това нямаше да се случи.

Опнатата кожа на лицето на старицата леко потъмня. Това беше единственият признак за гнева й.

— Не съм длъжна да търпя тези оскърбления — отвърна тя. — Детето е неконтролируемо, милорд, както добре знаете, а аз не съм млада. Няколко пъти молих да ми се осигури помощ, за да го гледам.

— Коя жена, по дяволите, не може да се справи с едногодишно дете? — изфуча той.

— Съпругата ви например.

Ъгълчето на тънките й устни се вдигна като върха на миша опашка.

Той пристъпи вбесен към нея и за един ужасен миг зърнах проблясък на едва сдържания бяс, който беше подклаждал слуховете от Молъм до Кийгли.

— Милорд! — изрекох високо, стремейки се да предотвратя надигащата се грозна сцена. — Синът ви има нужда от внимание.

Тихото хленчене на Кевин беше единственият звук в стаята.

— Милорд? — повторих по-тихо.

Той се обърна рязко към мене, вдигнал ръка, за да приглади разрошената си коса. С чувство на облекчение забелязах, че плашещият гняв от преди секунди беше заменен от загриженост. Той коленичи и докосна челцето на момчето с върховете на треперещите си пръсти.

— Само драскотина е — уверих го.

— Да, драскотина — отвърна той. — Но брат ми ще се погрижи. Може да трябва да се зашие. — Протегна ръце за детето. — Ела, момко, ще те почистим.

Нерешително пуснах детето, след като леко целунах раната. То зарови личице в ризата на Ник и цялата ярост, която беше втвърдила чертите на баща му, се оттече в облекчение. Плътно стиснатите му устни се отпуснаха в усмивка; очите му се затвориха. Гледката ме разтърси. Отвърнах поглед, празна и потънала в болка.

 

 

— Магилакъти, г’спожо. Матилда Магилакъти се казвам, Негова Светлост вика, че трябва да ви покажа стаята, имате ли вързопи? Багаж някакъв?

Очите на прислужничката примигваха, карайки ме да й се усмихна. Беше веселячка, колкото висока, толкова и широка. Харесах я веднага.

— Оставих го в хана „Корона“ — отговорих. — Не очаквах…

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Не се тревожете, г’спожо. Ще се погрижим. Старият Джим ще каже на някого да ги донесе скоро, а може и сам да иде. Само му дайте причина да отскочи до кръчмата по обратния път, ако разбирате какво искам да кажа. Елате, елате.

Започнахме величествена обиколка.

— Има около сто стаи в Уолтъмстоу — похвали се Матилда. — Десетина повече или по-малко. Не сме ги броили близо един век. Някои стаи не са били проветрявани десетки години. Не се използват, така и така. Лошо ще стане за нас, ако решат да ги отворят. Хич няма да ми се ще да ги чистя, кълна се. Последно чухме, че стените били влажни като в тъмница. Треперя само като си помисля. Някога старият Хенри Осми спал в една от тях, нали разбирате, когато побеснял и разпердушинил всичките проклети католици. Обзалагам се, че дъртият мръсник е мислил как да качи Ана на дръвника точно в тази стая.

Коридорът, както винаги, беше потискащо мрачен. Вървях пипнешком, без да свалям очи от бялата шапчица, която подскачаше нагоре-надолу пред мене.

Матилда забави ход и посочи с късия си, пухкав показалец едно отклонение.

— Тук са стаите на доктора. Има вход от източната градина, той обикновено влиза и излиза, без да го виждаме. Понякога приема тука пациенти. Не чистим там, нали разбирате, щото той събира всичко в нещо, дето му вика ти… тиг…

— Тигли?

Кафявите очи на Матилда се разшириха изненадано.

— Ей, ама умница сте била! Точно това беше думата. И ала…

— Аламбици.

— Точно така — изсумтя тя. — Аламбици.

Завихме още веднъж, после се качихме по една стълба. Матилда показа друг коридор и обясни:

— Това са стаите на госпожица Адриен. Сега спи, нали разбирате. Казва му „сън за красота“ и не бива да я безпокоим, докато не стане време за ядене. Яде и спи, и се оплаква на доктора, че Негова Светлост й бил съсипал живота.

Когато свихме по поредния коридор, Матилда видимо забави крачка. Накрая съвсем спря. Зачаках мълчаливо, докато тя прокарваше ръце по една маса, блъсвайки се в някакъв свещник, а една китайска ваза се удари в стената. В тъмнината блесна пламъче с остър и натрапчив мирис. Черно-сивият му пушек се изви в мазно поточе накъм сенките и преди внезапното студено течение да го угаси, Матилда го допря до фитила на свещта. Вдигна лоената светлинка помежду ни.

— Това са стаите на Негова Светлост — каза тя с по-тих глас. — Виждаме го само по време на ядене, не иска никой да го безпокои, особено като работи. Това тука е ателието, дето ще седите. Това е стаята на мастър Кевин, а ей там е стаята на Негова Светлост.

Погледнах назад към дългата редица затворени врати и се увих по-плътно в наметката си.

— Тук е по-хладно — изрекох.

— Да, северната страна е, нали разбирате. Вятърът идва от тресавището, влиза през стрехите и минава през комините.

Тя заслони пламъчето, докато трескавият му танц не се поуспокои.

Излязох от ореола жълта светлина и пристъпих в мрака към вратата на ателието.

— Заключено е — каза Матилда. — Никой не влиза вътре, само Негова Светлост… сега и вие, разбира се.

— Никой ли? — Облегнах се на стената и изгледах затворените стаи. Посочих най-далечната врата. — Какво има там?

— Беше стаята на лейди Молъм, госпожице, но тя не я използваше. Мъртва е, нали знаете.

Припомних си напрегнатите мигове в библиотеката, Никълъс, който се взираше през прозореца.

— Как е починала? — запитах.

Матилда внезапно се разбърза към вратата, съседна на ателието.

— Това е вашата стая. Има врата и към ателието, макар че Негова Светлост я държи заключена.

Забелязах, че само ателието отделя моята стая от тази на Ник.

— Запитах ви нещо — повторих аз.

— Загина в пожар, госпожице.

Спонтанно изрекох по-скоро на себе си, отколкото към Матилда:

— На мене не ми звучи като убийство.

Матилда вдигна поглед, очите й бяха като тъмни порцеланови чинийки насред пухкавото лице.

— Кой ви е говорил за убийство?

— Ами Негова Светлост — отвърнах тихо.

Тя бутна ключа в ключалката, завъртя решително и отвори вратата.

— Ето това е стаята ви — долетя гласът й отвътре. — Ще кажа на стария Джим да донесе малко торф за огъня. — Матилда се обърна към вратата, поколеба се, хвърли кратък поглед през рамо и довърши: — Оставям ви, госпожице, и късмет.

Първото, което направих, беше да отворя тежките пурпурни кадифени завеси, украсяващи прозорците. Направих го с такъв замах, че пръснах облак прах, чиито частици затанцуваха под светлината като слънчеви лъчи, преди да накацат по раменете ми. Стаята беше мъничка, но не по-малка, отколкото бях свикнала. Най-важното беше, че е моя. Никой дворец на света не би могъл да бъде по-хубав.

В този момент облаците се разделиха. Слънчева светлина нахлу през стреловидната арка на прозореца, високо над главата ми върхът на светлинния лъч се разсипа на лъчи в ослепително жълто, червено и синьо, затопляйки тила ми. Затворих очи и си представих многото нощи, през които бях лежала на леглото си в хана и си бях мечтала да прекарам една нощ в тази къща.

Сърцето ми се разтуптя и усетих странно замайване. Колко лесно беше проработил планът на Джеръм. Почти прекалено лесно. Само едно ме тревожеше — чувствата ми към Ник бяха още живи и когато го осъзнах, почувствах нова болка. Не можеше да бъде другояче. Щях да бъда принудена да го нараня и макар да бях заложила цялото си сърце и душа в предстоящата си задача в имението Уолтъмстоу, сега, когато го правех, не можех да намеря душевно спокойствие. Защото той вече беше обсебен. Детето, както изглежда, беше единствената му връзка с нормалния разум. Къде щеше да се озове той, ако му отнемех това?

Уверих се, че съм сама, преди да изляза от стаята. Коридорите, черни като бездна и студени като кладенец, бяха празни — и отляво, и отдясно. Влязох в детската стая и побутнах големите марионетки, висящи на въженца от тавана. Лъскавите им дъбови лица се усмихваха с приятни устни, разтегнати чак до червените точки на бузите им. Имаха високи меки шапки от меча козина. На стената висяха рисунки на агнета; и мрачни, и усмихнати, те играеха сред пеперуди и птици. Пчели, замръзнали за вечността върху платната, се носеха над градини от лютичета и теменужки. Осъзнах с шокиращо чувство на гордост, че Никълъс е рисувал всичкото това.

Въртях се из стаята, поглъщайки всеки великолепен детайл. Стаята беше обляна в светлина. Камината в далечния край съскаше от студа, отпъждайки тръпките, които доскоро ме мъчеха. Сама в моята стая, бях погълната от самотността на живота си. Но тук бях стоплена от приказната земя и изпълнена до пръсване с надежда.

Прокарах ръка по резбованата орехова врата на гардероба. За разлика от мебелите в останалата част на къщата тук липсваха депресиращите и нерядко плашещи символи на демони. Подовете бяха застлани с килими, в които личеше влиянието на Ориента. Гоблени с херувими даваха живот на голите стени. А креватчето… ах, креватчето. Настанено в центъра на пода и драпирано с прозрачна материя, която висеше на фестони от тавана, резбованото легълце не преставаше да ме привлича и накрая прокарах ръце в милувка по пухкавите завивки и куклите с порцеланови лица, струпани във всеки ъгъл. Имаше войници в униформа и момиченца с веещи се, дълги до кръста коси.

Когато взех полека една от тях, дочух гласове откъм коридора. Разтревожена, че ще ме намерят в детската стая, без да имам позволение, се огледах бързо, но не намерих откъде да избягам. Сърцето ми се качи в гърлото и се скрих зад вратата.

— Как смееш! — дочух гласа на старата вещица. — Как смееш да водиш тази жена в къщата толкова скоро след смъртта на Джейн.

Влизайки в стаята на сина си, Никълъс се отправи към люлката, преди да се обърне с лице към опонентката си.

— Млъкни — изрече той. — Просто млъкни.

— Няма. Размина ти се заради убийството, Никълъс Уиндъм, и преди да умра, ще те видя как ще си платиш.

Облегнат на леглото, той скръсти дългите си ръце на гърдите си и се усмихна.

— Значи не преставаш да ми напомняш, Биа, но нито ти, нито аз сме видели каквото и да било доказателство за това.

— Доказателството спи в гробищата, както добре знаеш.

— Ако си толкова сигурна, че съм я убил, иди при властите. Няма да те спирам.

— Нищо няма да ми хареса повече от това, да те видя да увиснеш на бесилката.

— Прави каквото искаш, вещице, но само още една грешка със сина ми и ще те сритам в кокалестия гръб.

— Ах! — Тя започна да се разхожда и обувките й с дебели подметки затупаха глухо по килима. — Когато дойдох тук с госпожица Джейн, нямах намерение да слугувам на някакво малко…

Той се раздвижи така рязко, че тя почти нямаше време да реагира. Успя само да ахне, когато той я сграбчи за костеливата ръка и я притисна до стената. Марионетките затанцуваха хаотично, главите им заподскачаха насам-натам, докато Никълъс изричаше:

— Никога, при каквито и да било обстоятелства няма отново да оскверняваш името на сина ми. Ще търпя много неща, включително това, че унищожаваш репутацията ми, но ще си сдържаш езика за Кевин, иначе…

Затаих дъх и загледах как устата на жената се разделя в тънка усмивка, разкривайки изпочупени жълти зъби.

— Ти си луд и всички го знаят — продължи злобно Биа. — Някой ден ще си получиш заслуженото заради това, което направи на горкото ми скъпо дете. Тя дойде при тебе непорочна…

— Тя беше курва.

Като в окото на буря, гласът му оставаше спокоен, но аз усетих водовъртежа у него. Раменете му бързо се надигаха и спускаха, докато се мъчеше да овладее темперамента си. Това не е луд човек, помислих си. Никой луд няма да понесе такива оскърбления и да се държи разумно.

Той продължи:

— Намираше удоволствие в леглата на любовниците си, не в моето.

— Обвиняваш ли я? — Животинският поглед на старата вещица се заби в него и тя продължи: — Никога не си обичал Джейн. Само нея, онази малка повлекана, дето работеше в…

— Внимавай какво говориш, бабке, или…

— Или пак ще се разбеснееш? Главата пак ли те цепи, милорд? Трепериш ли?

Той погледна към ръката си. Трепереше.

— Отдавна беше, нали, милорд? Чудех се кога ли пак ще те удари. Скоро, обзалагам се, като те гледам. Не си спал цели нощи…

— Млъкни.

— Чувам те да се разхождаш. Намерих онези платна, които мислеше, че си унищожил. Те са портрети на луд. Ти си луд и някой ден ще си платиш за това, което направи на Джейн.

Той отстъпи и от начина, по който свиваше и разтваряше пръсти, личеше, че много иска да я стисне за врата. Усетих го как се бори да се овладее и го аплодирах в сърцето си, когато отвърна уверено на Биа:

— Предупредих те. Ако някой пак бъде небрежен със сина ми, ще държа тебе отговорна, лично. Сега се махай. Вън!

Събирайки провисналата си черна пола, жената изчезна като привидение в тъмните дълбини на коридора. Никълъс се вгледа първо след нея, после в ръцете си, държейки ги пред себе си, и забеляза, че треперенето е намаляло. Тогава погледна към вратата, където се криех. Усмихна се и каза:

— Тя е едно настръхнало старо пиле, кълна се, че изобщо не знам защо, по дяволите, я търпя… Вече можете да излезете иззад вратата, госпожице Ръшдън.

Направих го, но останах долепена до стената.

Никълъс си пое дълбоко дъх, сключи ръце зад гърба си и полека огледа стаята на сина си, преди погледът му да се върне към мене.

— Малко сте голяма да си играете с кукли, не е ли така? — запита той.

— Но куклата е толкова хубава — отвърнах аз.

Прокарах пръсти по вълнистата руса коса и порцелановото лице на играчката. Тогава, не без вътрешна съпротива, вдигнах поглед към сивите очи на Уиндъм. Видът му беше спокоен, опровергавайки гнева и сарказма, които бях доловила малко по-рано в гласа му. Но очите му… немигащият им поглед ме накара да трепна.

— Още ли не сте убедена? — запита той с онзи дразнещ, себеподиграващ тон, който ме смущаваше.

Още беше сърдит и наранен. Може би засрамен, че съм чула пререканието между него и Биа.

— За какво?

Куклата, забравена още веднъж, висеше в ръката ми.

Той се усмихна обезоръжаващо, по начина, по който го бях видяла да се усмихва стотици пъти в моите фантазии и мечти. Тогава отметна тъмнокосата си глава в мек смях.

— Госпожице Ръшдън, не ми изглеждате наивна и досега не постъпвахте наивно. Гордея се, че умея да оценявам характерите, добри или лоши, и предполагам, че трябва да има мозък, който да върви с тази… красота.

Той се приближи полека към мене. Отново без жакета, със свободна бяла риза, отворена до средата на гърдите, изглеждаше топъл, мъжествен и спокоен. Никога не съм се смятала за страхливка, но затреперих. Свободната ми ръка се плъзна назад и потърсих солидната опора на стената. Опрях се на нея, молейки се вътрешно за смелост. И тя дойде.

— Не съм наивна — изрекох.

— Много добре. Тъй като явно имате уши, допускам, че сте чули разговора ми с Биа. Говорехме за лудост и убийство, като че ли.

— Да — кимнах аз.

— Тя е напълно сигурна, че съм убил съпругата си.

— Така ли е?

Той се беше извърнал. Спря, погледна ме въпросително и устните му се извиха в полуусмивка.

— Едва ли ми прилича да признавам такова нещо.

— Освен, за да успокоите съвестта си — отвърнах.

— Мога да живея със съвестта си, благодаря. Това, с което не бих могъл да живея, е да вися, окачен за врата или за краката, на бесилото в Лийдс. Това е извънредно мръсна работа и такава, на която не бих се подложил, ако имам какво да направя по въпроса.

Тонът му беше лек и върна в паметта ми многото нощи, в които тайно бях слушала приятелските му разговори в хана „Петел и бутилка“. Този спомен ме накара да се усмихна.

— Да Винчи би убил за тази усмивка — изрече той тихо, после добави: — Ах, Ник, лош избор на думи.

Загледах се отново в куклата, увиснала в ръката ми, смутена от интензивността на погледа му, от езическата насмешка на неговата усмивка. Някога ми беше изглеждал вълшебен и може би беше. Не. Ако беше така, можеше сам да се излекува; нямаше да има повече разговори за лудост и убийство. Никълъс Уиндъм, когото познавах, не би могъл да извърши убийство. Но онзи Никълъс Уиндъм не беше луд.

— Какво правехте тук? — запита той, изтръгвайки ме от мислите ми. Когато не отговорих, продължи: — Хайде, знаете тайните ми. Мисля, че е редно и аз да знам вашите.

— Бях любопитна, милорд. Нищо повече.

Той отиде към марионетките, преди отново да се обърне. Усмихнатото лице на шута правеше неговото да изглежда още по-строго. Очите на Никълъс, като късчета въглища, бяха странно помътнели, макар че стаята беше осветена от светлината на свещта. Не за първи път се запитах дали е било разумно да идвам тук.

— Обичате ли деца? — запита той.

— Да.

— Бяхте много добра с Кевин.

— Той е хубаво дете, сър.

Помежду ни настъпи мълчание. Оставих куклата в леглото, после се насочих към вратата. След успокоителната топлина на детската стая мрачният коридор нанесе студ по раменете ми. Без да поглеждам назад, побързах към стаята си, искайки да оставя повече разстояние между себе си и любопитството, което видях в очите на Уиндъм. Самотата, обаче, все още ми беше отказана. Докато бързах да затворя вратата зад себе си, Никълъс се озова там, сложил ръка на дръжката. За миг не каза нищо, после бръкна в джоба си, за да извади един ключ. Потъмнял от годините, той светеше мътно на слабата светлина.

— Матилда забрави да ви даде ключа, госпожице Ръшдън.

Взех го. Той пусна дръжката едва когато го погледнах право в лицето.

— Това е единственият ключ за тази стая — каза ми той с нисък глас. — Дръжте го винаги у себе си. Когато излизате от тази стая, заключвайте вратата. Когато сте вътре, заключвайте вратата. Особено нощем. Ако желанието за работа ме навести след часове, ще почукам три пъти. Ако почукам два пъти, не отваряйте. Ако почукам четири пъти, не отваряйте. Разбирате ли ме, Ариел?

Не разбирах, но въпреки това кимнах. Тогава Уиндъм се обърна и без да погледне назад, влезе в стаята си, затваряйки вратата зад себе си.