Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Heart Possessed, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Славянка Мундрова-Неделчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин Сътклиф. Завладяно сърце
ИК „Ирис“, София, 2010
Редактор: Христина Владимирова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 978-954-455-074-5
История
- — Добавяне
16
Вещицата ме погледна предпазливо, когато се наведох, за да вдигна сина си. Вземайки Кевин на ръце, се усмихнах на зелените му очи и казах:
— Ела при мама, миличко. — Целунах го по бузата, обърнах се към Биа и изрекох: — Някак изведнъж утихна, Биа. Нещо не е наред ли? — подразних я и демонстрирах колко ми е приятно да го направя.
— Много скоро ще съжалиш — каза тя.
— Съмнявам се.
Главата й се наклони, когато тя се приближи към мене, толкова близо, че плесенивият мирис на остарялата й кожа изпълни ноздрите ми.
— Той ще те убие, момиче. Обзет е от лудост…
— Не ставай глупава — отвърнах. Притиснах Кевин към себе си и добавих: — Забранявам ти да говориш така.
— Той уби моята скъпа Джейн. Моята красива Джейн. — Тя се усмихна, показвайки ми зъбите си. — Искаш ли да я видиш?
Поклатих отрицателно глава и отстъпих.
— Не, не искам. Защо да искам?
— Трябва да я опознаеш. Зае мястото й в тази къща. Тя беше истинска красавица, крехка като лютиче. Не трябва много сила, за да я повалиш.
Тя отстъпи, вдигайки ръка, за да ми даде знак да я последвам.
Последвах я, странно хипнотизирана от думите на тази стара вещица.
Когато стигнах вратата на стаята й, спрях, отказвайки да вляза. Когато очите ми огледаха стаята, кожата ми настръхна. Вещите на Джейн владееха всеки ъгъл от стаята като ценни експонати в някакъв музей. Бяла нощница украсяваше един манекен, спускайки се от безръките му контури, за да очертае локва от извънредно фина дантела на пода. Инкрустирани с перли гребени и четки бяха спретнато подредени на скрина на Биа наред с флакончета за парфюми от гравиран кристал, изработени във всевъзможни форми. Но портретът на стената прикова вниманието ми.
Биа свали платното от стената и като се обърна отново към мене, го вдигна пред себе си.
— Джейн.
Притиснах Кевин по-плътно към себе си, но колкото и да исках, не можех да откъсна очи от портрета и от прорезите, които се спускаха вертикално по лицето на Джейн.
— Той го направи; взе портрета, който беше нарисувал, и го наряза с нож. На следващата нощ я уби. — Тя се приближи. — Красавица е, нали?
Наистина е красавица, помислих с чувство на леко отчаяние. Исках да се обърна и да избягам от стаята, но останах, стъпалата ми бяха като от олово, а чувствах сърцето си само малко по-леко от тях. Заразглеждах детските черти на Джейн, забелязвайки, че изглежда доста по-крехка, отколкото си я бях представяла. Може би млечнобялата кожа, бебешки русата коса, които Никълъс беше нарисувал така умело, я правеха да изглежда такава. Очите бяха сини, големи и дълбоки. Устните бяха леко извити, едновременно чувствени и високомерни.
— Изглежда много млада — изрекох.
— Само на деветнадесет години. Беше дете, когато той я уби.
— Забранявам ги да повтаряш това, Биа. Не съм толкова търпелива като съпруга си. Ще те отпратя от Уолтъмстоу, ако продължаваш с тези обвинения.
— Казвам ти го за твое добро, момиче. Ще бъдеш следващата, ако не внимаваш.
Отстъпих, поклащайки глава.
— Отваряй си очите — каза тя. — Прихваща го, когато най-малко го очакваш.
Не можейки да понасям повече присъствието й, излязох от стаята. След като върнах Кевин в леглото му, се отправих към своята стая и пристигнах там точно когато Поли и Кейт излизаха, носейки моите вещи.
— Какво става? — запитах.
— Заповед на Негова Светлост, госпожо — отвърна Кейт. — Наредиха ни да пренесем дрехите ви в спалнята на господаря.
Лицето ми се обля в червенина, когато видях неодобрението на Поли. Очите й се присвиха злобно, преди внезапен страх да облее лицето й. Разбрах дори преди да се обърна, че съпругът ми се беше присъединил към нас.
Той се обърна към мене с тих глас.
— Лейди Молъм. Надявам се да сте съгласна с това разместване.
— Както ви харесва, сър — отвърнах със стегнат глас.
Очите му ме изучаваха, без да мигат, сърцето и стомахът ми се разтрепериха, а това ме изнерви. Боже господи, семето на съмнението и страха, което Биа беше посяла у мене, започна да кълни в нещо осезаемо. Присъствието на съпруга ми ме плашеше. И той го усети.
— Търсих те преди малко — каза той. — Къде беше?
— В кухнята.
— После.
— При Кевин.
— А! — Той пъхна ръце в джобовете на жакета си, докато гледаше отвъд мене към стаята на Кевин. — Имам среща след десет минути с Тревър. — Очите му се върнаха към мене. — Бих искал да се присъединиш към нас. Ще говорим по работа, несъмнено. Трябва да се запознаеш с този аспект от Уолтъмстоу. Може да изглежда малко досадно, но е необходимо.
— Много добре, милорд. Както ви харесва.
Тръгнахме заедно по коридора. Когато завихме зад ъгъла, крачката на Ник се забави. Ръката му се вдигна и докосна кръста ми. Докосването прониза вътрешностите ми като нож. Аз ахнах, засрамена от внезапните съмнения, които ме накараха да пожелая да взема сина си и да избягам от мъжа, за когото се бях омъжила тази сутрин, водена от любов.
Той спря пред мене, блокирайки пътя ми. Видях се да отстъпвам назад, колкото и да се опитвах да остана на място.
— Нещо е станало — чух тихия му глас. — Кажи ми какво е станало.
— Нищо.
— Ариел…
— Нищо!
Отметнах глава и срещнах очите му, тъмни и сурови като кремък, впили се в мене. Нямаше къде да бягам. Той видя, че го лъжа, и без да каже нито дума, ме накара да изкажа истината.
— Много добре тогава — заговорих колкото можах по-храбро и прямо. Ако ми беше писано да стана следващата лейди Молъм в гробищата на Молъм, това беше точно толкова подходящ момент, колкото и всеки друг, за да си го причиня. По-добре сега, на дневна светлина (колкото и да беше смътна в този мрачен тунел), отколкото нощем, в съня ми, когато най-малко го очаквам. — Говорех с Биа и тя ми показа портрета, който си нарисувал на съпругата си.
— Ти си моята съпруга — отвърна той с равен тон.
Разстроена, тръснах глава.
— Джейн! — възкликнах. — Видях портрета, който си направил на Джейн. Ще ми кажеш ли защо си го нарязал?
Той изправи гръб, преди да отговори.
— По-добре него, отколкото нея, мисля.
— Това не е утеха. Биа ми каза, че е умряла на следващата вечер.
— Искаш да кажеш, убил съм я на следващата вечер.
— Точно така.
— Така. Наистина ли се съмняваш, че е било разумно да се омъжиш за мене, скъпа? Набиха ли най-накрая мъничко разум в хубавата ти главичка? — Като атакуваща змия ръката му се стрелна и хвана лицето ми, навеждайки главата ми назад така грубо, че трепнах и сграбчих китката му. Тъмнокосата му глава се наведе над мене така плътно, че чувствах горещия му дъх срещу бузата си. Той изрече през зъби: — Малко късно е за съжаления, не е ли така, лейди Молъм?
— Не съм казвала нищо за съжаления — отвърнах разгорещено.
— Не си и няма нужда. Имаш същия уплашен поглед, както и всички останали в тази къща. — Той ме пусна, облегна се на стената и затвори очи. — Да, нарязах портрета. Нарязах го, защото тя ми поиска Уолтъмстоу. Поиска ли? Позволи ми да перифразирам. Тя настоя да й дам Уолтъмстоу. Каза ми, че ще го получи по един или друг начин. — Никълъс ме погледна и каза: — Казах й онази вечер, че по-скоро ще я видя мъртва, отколкото да й позволя да вземе и един камък от това имение. — Забелязвайки объркването ми, вдигна изненадано вежда. — Искаш да кажеш, че клюките не са се занимавали с това? В действителност, беше един от най-сериозните ни спорове. Почти можех да я убия тогава. Но никога не бях вдигал ръка срещу нея, нали разбираш, и бях още достатъчно трезвен, за да сдържа темперамента си. Когато тя излезе от стаята, просто взех един нож за четки и нарязах платното. — Чертите му се поотпуснаха и той затвори очи. — Съжалявам, лейди Молъм, ако това не е каквото искаш да чуеш.
Без да ме поглежда отново, Никълъс се отдели от стената. Продължихме мълчаливо нататък по коридора.
Кабинетът подхождаше на съпруга ми. Внушителен и елегантен, облечените му в копринени тапети стени блестяха от слоеве пчелен восък по резбованите си ламперии. Триделни прозорци гледаха към източните градини на Уолтъмстоу и езерцето, което бях посещавала, когато дойдох най-напред в имението. Моят господар ме отведе до един стол с висока облегалка с месингови инкрустации, тапициран с кожа, който стоеше пред прозореца. До мене на малка масичка бяха наредени чинии със сандвичи от миниатюрни наденички, петифури и плодови пити. Чаят чакаше в кана от чисто сребро.
— Добре дошла на „благородния чай“ — каза Никълъс. — Свиквай с това. Наслаждавай му се. Това е традиция във висшето общество, нали разбираш. Несъмнено ще бъдеш канена на такива приеми, щом вестта за брака ни стигне до равните на мене. Те ще искат да те огледат със сигурност, за да могат ясно да си представят лицето ти, докато ти забиват нож в гърба с клюките си. — Той взе една петифура и отхапа. — Безопасно е за ядене, скъпа — изрече. — Както можеш да видиш, още не съм ги отровил.
Преди да успея да отговоря, Тревър влезе в стаята с гарафа шери. Спря рязко, когато ме видя.
— Милейди, не знаех, че ще бъдете тук. Моите извинения, ако съм ви накарал да чакате.
Отвърнах на усмивката му със съзнанието, че официалностите са по-скоро предназначени за съпруга ми, отколкото за мене.
Никълъс се обърна към бюрото, голямо и с причудливи извити резби, което изглеждаше старо колкото Уолтъмстоу. Познах герба на Уиндъм, изрязан на него.
— Седни — заповяда Никълъс на брат си. — Искам да свърша с тази проклета среща колкото може по-скоро.
— Разбирам. Днес е сватбеният ти ден. — Оставяйки шерито на бюрото, Тревър посегна и взе две чаши. — Значи, тост за брака ви, милорд.
Никълъс се настани полека на стола си, без да сваля очи от гарафата. Знаех, че ще дойде момент, когато волята на съпруга ми ще бъде подложена на изпитание, но това не намали тревогата ми. Никълъс ми беше сърдит и нямаше да се изненадам, ако приемеше предложения от Тревър тост, просто за да ме нарани. Но знаех и че той има нужда от питието. Главата го болеше ужасно. Ако прогнозата ми беше вярна, сега болката сигурно го мъчеше невероятно много.
Той се отпусна назад на стола си, лицето му беше мокро от пот, и загледа как Тревър налива първото шери. Но когато брат му понечи да напълни втората чаша, той каза:
— Не, благодаря.
Тревър вдигна гарафата и погледна към брат си с изненада.
— Не? Боже господи, Ник, да не би да си болен?
Никълъс поклати отрицателно глава, после погледна към мене.
Изпуснах дъх, усмихнах се насърчително и казах:
— Може би милорд ще пие чай.
Никълъс кимна и Тревър се засмя невярващо.
— Чай? Никълъс да пие чай? Мислех, че няма да доживея този ден. Много добре тогава, пийни си чай, скъпи братко. Но ако не възразявате, аз ще си изпия шерито.
Вдигна го към устата си и го изпи, без да си поеме дъх.
Внезапно пребледнял, Никълъс затвори очи, когато побързах да му налея чая. Сложих го пред него и застанах отстрани, готова да му предложа помощ, ако има нужда от това. Полагайки нежно ръка на рамото му, изрекох:
— Изглеждате прекалено горещ, сър. Да сваля ли жакета ви?
Той стана полека от стола си и аз смъкнах фино ушития жакет от раменете му и надолу по ръцете. Бялата риза, която носеше под жакета, лепнеше влажно към кожата му, очертавайки напрегнатите мускули на гърба и раменете му.
Вместо да се върне на стола си, той се заразхожда, нямайки търпение да приключи с тази работа. Накрая, след като си сипа още едно шери, Тревър се отпусна на стола си.
— Няма да говоря със заобикалки, Ник. Помолих да се видим, защото възникна възможност, която чувствам, че ще ни бъде от голяма полза.
Ник спря пред камината с гръб към брат си, очите му бяха вперени в нажежените до червено въглени в торфения огън. Не отговори.
Тревър се прокашля, размърда се и погледна през рамо.
— Милорд, ако моментът е лош…
— Моментът никога не е подходящ, сър, така че давай.
Тревър погледна към мене и видях в сините му очи проблясък на гняв, който изчезна толкова бързо, че помислих, че съм си го въобразила. Но внезапното стягане на челюстта издаваше раздразнението му, че бива третиран толкова грубо. Честно казано, не бих могла да го обвинявам. Никълъс можеше да бъде толкова рязък, когато не беше в спокойно състояние, а като подозирах какъв дискомфорт трябва да изпитва в този момент, помислих да предложа да отложат разговора за по-късно. Но не ми беше даден шанс да го направя.
— Както споменах по-рано — продължи Тревър, — говорих с граф Грей, докато бях в Йорк. Той планира експедиция до Китай и се говори за евентуално партньорство с Туинингс в Лондон. Граф Грей любезно ни предложи възможност да се присъединим към него в това начинание.
— За колко?
— Зависи. Бихме могли да станем пълни партньори за петнадесет хиляди лири. Но за много по-малък процент…
— Не.
— Но…
— Казах „не“.
Тревър се извърна с пламнало лице, взирайки се в гарафата на бюрото.
— Иска ми се поне да ме изслушаш — изрече накрая.
— Последния път, когато те изслушах, загубихме двадесет хиляди лири в минна инвестиция, която ни рухна върху главите.
— Жилата изглеждаше добра. Откъде да знаем, че ще свърши толкова бързо? — Той посегна за друго шери. — Господи, Ник, неразумен си.
Моят господар започна да масажира тила си. Затвори очи. Как копнеех да го предпазя от болката, която изпитваше, от изпитанието, пред което скоро щеше да се изправи. Ако можех по някакъв начин да го подготвя, да го накарам да разбере какво става. Но само след като бъда сигурна. Трябва да бъда сигурна, че причината за кошмарите на Ник е пристрастяването към опиум.
Тревър стана от стола си. Пъхнал ръце в джобовете, се изправи отново пред брат си.
— Тогава може би ще размислиш дали да не ми дадеш в аванс още малко от издръжката ми. По такъв начин паричното бреме, ако начинанието фалира, ще бъде изцяло моя отговорност.
Този път Ник се обърна. С блеснали сиви очи, ярки като живак, той се взря втренчено в Тревър, преди да отговори.
— Прости ми, ако паметта ми отново ми изневерява, но не ти ли дадох в аванс пет хиляди само преди един месец?
— Имах да плащам дългове, ако си спомняш.
— И ги плати.
— Платих ги. Свободен съм от каквито и да било парични задължения.
Между двамата се възцари мълчание, все по-разрастващо се с всяка изминала секунда. В старанието си да се съсредоточа върху чая си, аз похапвах от една плодова пита и слушах как високият стенен часовник в коридора отмерва половинката на един час. Когато съпругът ми се върна към бюрото си, за да извади една счетоводна книга, избрах да се взра през прозореца към градината, надявайки се привидното ми безразличие да облекчи напрежението в стаята. Не стана така. Колкото повече съпругът ми проучваше книгата, толкова по-напрегнато ставаше очакването.
Макар Тревър да мълчеше, мускулите на челюстта му работеха в трескаво нетърпение.
Накрая Ник вдигна поглед, очите му бяха тъмни, краищата на косата му мокрееха от пот.
— Много добре. Ще ти дам още пет хиляди. Но имай предвид, това трябва да ти стигне до края на годината.
Усмихвайки се, изпуснах дъх, припомних си защо продължавам да го обичам въпреки очевидните причини да не го правя.
Ликуващ, Тревър се наведе през бюрото и потупа Ник по ръката.
— Братко, никога не си ме разочаровал. Вечно ще ти бъда благодарен.
Сядайки отново на стола си, Ник се усмихна, макар да усещах, че това му причинява болка.
— Това би трябвало да успокои сестра ни за известно време — каза той.
— Така да бъде! И като говорим за сестра ни, не бих се отдалечавал много от този стол. Разбирам, че тя скоро ще те нападне за онова пътуване до Париж. Може би вие с лейди Молъм би трябвало да помислите да заминете заедно с нея. Може да ти се отрази добре, Ник, да се махнеш от тази тъмница. Господи, какво не бих дал за глътка свеж въздух. И Лондон стига, ако няма друго, по-добро. Понякога наистина завиждам на Юджийн и Джордж за свободата им в колониите.
— О, не знам. Живот между варвари, които носят едва ли не само пера на главите си, не ми изглежда особено завиден от моя гледна точка.
Тревър се засмя.
— Може би си по-цивилизован от нас, останалите. Кой знае, може да ти се отрази добре да опиташ по-дивата страна на живота.
— Може би — отвърна съпругът ми с уморен глас.
Тревър, загрижено набърчил чело, протегна ръце и се облегна на бюрото.
— Ник, добре ли си? Изглеждаш ми зле още откакто влязох в стаята. Тенът ти е лош, много се потиш.
— Махай се с тези лекарски дрънканици, сър; главата ме цепи, както обикновено, но ще го преживея, мисля.
Опитът му за хумор пропадна, когато трепна от болка. Ръцете му, опрени на бюрото, се свиха в юмруци. Тревър прехвърли поглед към мене.
— Откога е така, Ариел?
Помислих над израза на девера си, преди да отговоря:
— Откакто се върнахме в Уолтъмстоу, мисля.
— Ник, трябваше да дойдеш да те прегледам. Само ако ми позволиш да ти помогна…
— Дръж си проклетите пиявици, докторе. Не ги искам. Не желая по себе си нито един от тези противни малки кръвопийци.
— Има и други лечения.
— О? Например лудница, може би? Не, благодаря, Трев. По-скоро ще се хвърля от покрива, преди да оставя ти и Адриен да ми причините това.
Обиден, Тревър се изправи рязко.
— Няма нужда да ми говориш така, сякаш имаме някакви тайни намерения да се отървем от тебе. Искаме само най-доброто за тебе, в края на краищата.
— Така ли.
Това не беше въпрос. Тогава очите му се върнаха към моите, безнадеждни, победени… „О, божичко, помислих. Обичам те. Довери ми се. Никога няма да те изоставя. Никога няма да позволя да те отделят от мене. Ще бъда твоята патерица, докогато искаш да бъда. Докогато имаш нужда от мене. Не се предавай, помислих. Просто не се предавай.“
Изпускайки полека дъх, Никълъс погледна отново към брат си.
— Разбира се — каза. — Сега, ако ме извините, държах съпругата си достатъчно дълго в очакване. Това е сватбеният ни ден, в края на краищата.
— Разбира се. — Тревър се обърна към мене. — Лейди Молъм, моите поздравления отново. Вярвам, ще продължите да се отбивате в кабинета ми от време на време. Моите пациенти много се привързаха към вас. Особено господин Дикс.
— Благодаря, сър, ще правя това при всяка възможност.
Отправяйки последна усмивка към съпруга ми и към мене, Тревър излезе от стаята.
Същата нощ в стаята ни аз седях на пода пред огън, наблюдавайки как пламъците танцуват с всеки полъх на вятъра, който навлизаше през комина. Навън зимата се беше върнала, злобна и свирепа, мяташе лед и сняг срещу прозорците, фучеше в стрехите. Никълъс лежеше с глава в скута ми. До него на одеяло спеше синът ни. Бях доволна от временния мир, който ни обгръщаше за момента.
Усещайки, че съпругът ми ме наблюдава, погледнах в очите му.
— Плъзгам се над ръба — каза той — и не мога вече да спра.
Погалих слепоочието му с пръсти и направих усилие да се усмихна.
— Нека. Ще те хвана, когато паднеш.
— Страхувам се, че ще се ударя в дъното, страх ме е от това, което ще стана… Защо ми се случва това?
— Не знам.
— Няма да им позволиш да ме вземат.
— Разбира се, че няма. — Прокарах върховете на пръстите си по клепачите му и го накарах да затвори очи. — Спи, милорд съпруже, докато можеш. Ще бъда тук, когато се събудиш.
Гласът му беше замаян, когато изрече:
— Да, но аз ще го знам ли? — И се унесе.
Наблюдавах огъня, докато въглените не посивяха и часовникът в коридора иззвъня в тишината. Намирах утеха да гледам съпруга си, да наблюдавам как спи синът ми. Беше видение, което бях носила в ума си последната една година. Ако трябва, това видение може да ми стигне завинаги.
Сега вече не се съмнявах, че съпругът ми е пристрастен, без да съзнава, но е пристрастен. Някой в тази къща го беше направил такъв. Първата ми цел беше да го освободя от тази зависимост. Вярвах, че болката, която изпитва в главата си, е комбинация от наркотика и усилията на ума му да възстанови миналото. След като се освободи, надявах се, паметта му съвсем ще се възстанови.
Но после какво, питах се.
Ще разбере, че съм мошеничка, каквато си и бях: бях дошла в Уолтъмстоу с намерение да си отмъщавам, да го съсипя, да го нараня, да отведа сина си — неговия син — и повече да не се върна.
Щеше ли да разбере? Щеше ли да ми прости?
Моят страх, моят отчаян, разбиващ сърцето страх, по-силен с всеки изминал ден, беше възможността той да е убиец. Убийството, в края на краищата, можеше да бъде извършено в пристъп на силни страсти, оставяйки извършителя окървавен, но с гризяща го съвест. Но отмъщението? Студено, безстрастно, преднамерено решение да унищожиш някого. Да, бях виновна. Ако той ме изгони, ще си отида… и повече няма да погледна назад.