Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (5)

5

Когато влязох в апартамента на Тревър Уиндъм, доста се стреснах, като намерих там брат му, застанал с гръб към мене пред един прозорец, нехайно сключил ръце отзад. Спрях до вратата и ясно чух гласа на Тревър отвътре.

— Трябваше да се видим да играем карти вчера надвечер, Ник. Къде беше?

— Не помня. Там. Това ли очакваше от мене?

— Как е главата ти?

— Пръска се.

— Трябва да се опиташ да поспиш.

— Не мога да спя.

— Чуваше ли пак гласовете?… Ник?

— Какво ти влиза в работата?

Без да се обърне, Тревър се отдели от масичката, отрупана с шишенца, и се приближи към друга, осеяна с листове хартия.

— Снощи ти излезе, Ник. Знаеш ли това?

— Казах ти…

— Пи няколко чаши с Джим в кръчмата. Двамата сте се сдушили като дупе и гащи. — Тревър хвърли поглед през рамо. — Мислиш ли, че е здравословно?

На отговора му трябваше само миг.

— Не се занимавай с Джим. Той ми е приятел.

— Ако ти беше приятел, нямаше да упорства да затвърждава мненията ти. Едно е да изпитваш благодарност към някого — той наистина ти спаси живота, или поне така казва — но бих те предупредил да оставиш нещата така. Този човек прекалено много обича чашката, Ник, а на тебе едва ли ти е необходимо и това… освен всичко друго.

Аз се прокашлях.

Тревър се обърна. Но не и моят господар.

— Госпожице Ръшдън — обърна се Тревър с усмивка към мене. — Тиха сте като котка — изрече.

— Съжалявам.

— Не се безпокойте. — Млъкна, когато забеляза ръцете ми. — Господи боже! Какво е станало?

Лорд Молъм се извърна леко от прозореца. Лицето му беше безизразно. Но въпреки това не можех да отместя очи от него.

— Котката — успях да изрека накрая.

Тревър се взря в драскотините.

— Каква кървава работа — каза той. — Коя котка го направи?

— Черна, с жълти очи.

— Велзевул. Това отвратително животно е жива напаст, все излочва каймака. Елате на светло, да видя по-добре.

Загледах как ръцете му нежно се движат над моите.

— Не е толкова зле — уверих го. — Но Матилда мислеше, че трябва да дойда при вас.

Той се усмихна.

— Браво на нея. — Тогава взе едно шишенце и чиста марля. — Навийте си ръкавите — каза ми.

Отместих поглед от разтревожените му сини очи, чувствайки как лицето ми се сгорещява.

Той се засмя.

— Какво скромно момиче сте, и при това плахо. Уверявам ви, госпожице Ръшдън, излагането на лактите ви пред погледа ми едва ли ще опетни репутацията ви.

— Не, няма нужда — отвърнах.

— Много добре тогава. — Той започна да промива драскотините. Смъдеше ужасно и аз трепнах. — Хайде, хайде — каза той по-нежно, — толкова ли е страшно, госпожице Ръшдън?

— Не, сър — отвърнах. — Мога да го понеса.

— Вие сте силна девойка. Нали, Ник?

Зачаках отговора на моя господар, но не го дочаках. Накрая, не можейки да се въздържа, вдигнах очи и го видях да се взира в мене, стиснал строго уста.

Не можех да не забележа вида му. В стойката му имаше някаква гордост, макар че раменете стояха малко сковано и доста официално за случая. Носеше жакет от най-фино сукно, плътно прилягащ към тялото му. Панталоните му бяха от еленова кожа и му прилягаха безупречно. Имаше стройни бедра.

— Хайде, хайде. — Тревър се извърна и пусна марлята в една кошничка. — Ще ви дам една доза от тази отвара, госпожице Ръшдън, за да можете да промивате ръцете си.

Послушно свалих изподраните си крайници.

— Какво ви дължа? — запитах го.

— Да ми дължите? — Той ми отправи обезоръжаваща усмивка. — Може би един разговор в някоя самотна надвечер, госпожице Ръшдън. Нищо повече. — Подаде ми отварата. — Промивайте раните три пъти дневно, моля, и елате да ги видя утре по това време.

Благодарих му с усмивка и се обърнах към вратата. Бях изминала само няколко крачки по коридора, когато гласът на лорд Молъм ме спря.

— Почакайте, госпожице Ръшдън.

Аз се обърнах.

Той стоеше на прага, изпълвайки коридора с присъствието си, и ме наблюдаваше с очи, които не разкриваха мислите му.

— Да ви помогна ли да стигнете до стаята си? — запита.

Аз сдържах изненадата си.

— Не — отвърнах. — Драскотините са по ръцете ми, милорд, не по краката.

Лицето му омекна, но само за миг. Поусмихна се и сърцето ми, каквото си беше предателско, се обнадежди от гледката. Бях пропукала тази обвивка от горчивина и гняв. Когато устата му — някога скъпоценно съкровище за мене, сякаш притежание на някой крал — се изви и на бузата му се образува трапчинка, забравих собствената си горчивина и гняв дотолкова, че да му отвърна с усмивка.

Обърнах се и продължих по коридора. Той се изравни с мене, стъпките му лесно ме настигнаха.

— Предполагам, че сте имали време да обиколите къщата, госпожице Ръшдън?

— Да, сър.

— А. Значи сте се запознали с прислугата. — Завихме зад един ъгъл. Лакътят му се удари в мене и той се извини, оставяйки малко по-голямо разстояние помежду ни. — Предполагам, са ви информирали за всичките грозни подробности.

— Ако знаете как говорят, милорд, бихте могли да ги освободите.

— Да, бих могъл. Но нали разбирате, има един проблем. Никой не иска да работи за побъркан човек. Те го знаят, разбира се, и ми изстискват джоба с това оправдание. — Замълча и мълча дълго. После пак заговори: — Можете ли да позирате пак, госпожице Ръшдън?

— Кога и къде?

Спряхме пред вратата ми.

Погледнах го дръзко, макар че сърцето ми се свиваше в гърдите. Не от страх — о, не — никога не се бях страхувала от него. Нито тогава, нито сега, въпреки клюките, въпреки неговите самообвинения и съмнения.

— Къде? — повторих по-твърдо.

Сивите му очи ме приковаха.

— Има едно езерце близо до къщата…

— Знам го.

— Там цъфтят рози. Следобед има хубава светлина…

— В колко часа, милорд?

— Около два, мисля.

— Ще бъда там.

Обърнах се към вратата си.

— Ариел.

Замръзнах, името ми прозвуча от устата му като любовен стон. Обърнах се към него и срещнах очите му.

Той вдигна глава, за да се вгледа някъде отвъд мене.

— Благодаря ви — изрече.

И без да погледне отново към мене, се обърна и се отдалечи грациозно по коридора.

 

 

Точно в два часа седях и чаках на мраморната скамейка от едната страна на езерцето. Нямаше надежда за слънце. Следобедните сенки бяха дълги и сиви, и дори докато ги гледах, цветовете в пейзажа избледняваха, ставаха толкова мрачни, колкото и немите прозорци на имението в далечината. Луната се изкачваше сред облаците, привидно прозрачна сфера, която изчезваше мигове след като се беше появила. С появата й настъпи странна тишина, която ме накара да си пожелая Никълъс да дойде, както беше обещал.

Сгуших се още повече под наметката си и продължих да чакам, обкръжена от големи, гъсти дървета и увехнали шипки, образуващи един вид бърлога, която ме скриваше. Въздухът захладня. Няколко минути усещах силно предчувствие; струваше ми се, че всеки момент някой ще дойде и чувството беше толкова силно, че станах от мястото си и се взрях в полускритата пътека пред себе си. Видях листата на един храст да потрепват. Клонките и листата на храста се отместиха, но всичко друго остана неподвижно.

— Има ли някой? — извиках.

Никакъв отговор.

Колко тъмен ми се струваше денят. Колко плътни бяха сенките, които ме обграждаха. Внезапно се надигна див и студен вятър, зарида над далечното тресавище и аз, не можейки повече да сдържам страха си, подбрах полите на наметката си и хукнах обратно към Уолтъмстоу.

Когато влязох в кухнята, разбрах, че нещо не е наред. Поли стоеше, кършейки ръце, а младата жена, която Адриен беше нахокала по-рано, плачеше, притиснала кърпичка към лицето си.

Тогава чух вопъл, дълъг, жаловит и пълен с мъка.

Излязох от кухнята и побързах по коридора, сваляйки в движение наметката си. Плачът както че ли идваше от същата предобедна приемна, която бях посетила малко по-рано.

— Ужасен, ужасен човек — викаше гласът на Адриен. — Демон! Как можа да ми го причиниш?

Ослушах се за отговор. Никакъв отговор.

— Чудовище! Имаш сърце на дявол!

С пламнали дробове спрях пред вратата и погледнах към трагичната сцена. Адриен седеше на един стол в тъмносинята си рокля сред купища бяла мека опаковъчна хартия, а лицето й беше набраздено от сълзи. Държеше в треперещите си ръце изящна бяла дантела. Бях твърде уплашена, за да погледна по-навътре в стаята, ужасявах се от мисълта кого ще видя там.

Моят господар лорд Молъм.

Висок, тъмен и безмълвен, с лице като студена маска, той стоеше с гръб към камината, изправен и неподвижен като резбованите кариатиди, поддържащи изящната италианска полица. Дори не мигаше, докато тя се нахвърляше върху него.

— Звяр! Ти си звяр и бих си източила кръвта, ако можеше с това да се отделя съвсем от тебе!

Тогава тя ме забеляза, очите й блеснаха и ноздрите й се раздуха от ярост, после вдигна треперещия си показалец и обяви:

— Вижте чудовището, госпожице Ръшдън; мъжът, за когото мислите, че е с ума си и има благородно сърце. Той разби отново сърцето ми и… жесток, жесток човек, ненавиждам те, задето ми причиняваш това. Мразя те!

Тя се разпадна пред очите ни. Зачаках, не знаех какво ще направи Никълъс. Той не направи нищо, просто остана безстрастен и неподвижен. Не можейки повече да понеса мъката на Адриен, побързах към нея и я прегърнах.

— Хайде, недейте — започнах да я успокоявам. — Не може да е толкова зле.

— Защо ме ненавижда така? — Раменете й се тресяха от плач. Сякаш още го упрекваше, тя притисна отново дантелата към гърдите си като съкровище. — Какво съм направила, че да ме наранява така?

— Какво е направил? — запитах.

Отваряйки пръсти, тя повдигна материята.

— Подарък.

Подарък?

— Красиво е. Но защо…

— Сватбен подарък. — Гласът й се пречупи, докато се опитваше да каже: — Трябваше да бъде сватбеният ми ден. Бях го забравила, докато… той не го съсипа. Опропасти шансовете ми да бъда щастлива, да се омъжа за единствения човек, когото някога ще обичам. А сега това. Нахълтва тук с подарък под мишница: сватбена дантела! После ми желае щастие на сватбения ми ден. О, ужасен, ужасен човек, да беше умрял в онзи огън заедно с противната си жена. Тогава и двамата можехте да горите вечно в ада!

Обърнах лице към него. Пронизаха ме очи като студен, твърд камък.

— Вижте лудия, чудовището — каза той тихо, а устните му помръднаха в мигновена усмивка.

После се обърна и излезе навън.

Повиках Тревър от апартамента му. Двамата помогнахме на Адриен да стигне до стаята си. Плачът й изпълваше коридора, отекваше дълбоко в затворените стаи на Уолтъмстоу и аз знаех, че където и да е отишъл Никълъс, може да я чуе.

Апартаментът на Адриен беше претоплен. Светлина от тлеещи дърва и главни се излъчваше от огнището, от полилея, от десетина фенера, пръснати из стаята. Тревър дръпна избелелите завеси с цвят на черница, които обграждаха леглото й, и двамата настанихме разстроената жена на струпаните възглавници.

— Адриен, трябва да се опиташ да се успокоиш — загрижено стисна ръката й Тревър. — Сигурен съм, че Ник не е имал лоши намерения.

— Не е имал лоши намерения! Защо продължаваш да го оневиняваш?

— Паметта му, скъпа, просто е забравил…

— Забравил, че ме е изложил? Че ме е съсипал? Че ме е направил завинаги стара мома? — Отново се разхлипа. — Повече не искам да го виждам! Така ужасно ме нарани и никога няма да му го простя!

Докато Адриен продължаваше да плаче, скрила лице в ръцете си, Тревър се обърна към махагоновата масичка до леглото й. Наля вода от една кана в чашата, после сипа в чашата съдържанието на едно шишенце с прах. Разбърка го бързо с пръст, после вдигна чашата към устата й. Тя преглътна бързо, а след това се отпусна на възглавниците си.

Отдалечавайки се от леглото, Тревър погледна към мене, тъмнокафявите му вежди се бяха свили строго над носа.

— Кое предизвика това, Ариел?

Взех дантелата от пода, където Адриен я беше хвърлила.

— Подарък, сър, от брат ви. Сватбен подарък.

Той я взе в ръце и я заразглежда със стиснати устни, преди да я смачка в юмруците си.

— Проклятие, това е първият му проблясък от известно време. Надявах се… — Погледна ме право в очите и запита: — Ще останете ли за малко при нея? Чака ме пациент.

Не можех да откажа.

След като той излезе, заех мястото си до леглото на Адриен на една табуретка „Чипъндейл“ с двойно извити крачета. След малко плачът й премина в откъслечни изхлипвания. Започнах да се отпускам и помислих, че е заспала, докато тя не ме сепна, изричайки:

— Без съмнение това е по вина на майка ми. — Главата й се извърна. Тя мигна сънено насреща ми, сините й очи бяха бледи и леко подути. — Майка ми беше вещица, нали разбирате, строга като папа и непреклонна като диктатор. Баща ми повтаряше „Наблюдавайте синовете ми; когато станат мъже, ще изпитват огромна омраза към целия женски род“. И така стана, както виждам. Никълъс мразеше майка ми, съпругата си, а сега и мене. Много му се иска да унищожи всички ни, така мисля.

Осъзнах, че това е под влияние на прахчето: знаех недостатъците му, както и предимствата. Но въпреки това слушах омаяна.

Тя притисна ръка към челото си. В този момент помислих, че е много красива жена, миглите й бяха светлокафяви, а кожата без нито едно петънце, бяла като камея.

Тя въздъхна.

— Майка ми почина в това легло, само дни след като брат ми се ожени за Джейн. Още бяха на меден месец в Лондон. Когато тя се влоши, пратихме Джим да го доведе у дома, но, разбира се, Никълъс пристигна твърде късно. Дойде минути след като тя беше издъхнала. — Тя показа една точка на пода близо до долната част на леглото. — Взря се в неподвижното й лице и я нарече „кучка“. Горкият, горкият Ники. Как го съжалявах в онзи момент. Съжалявах го повече от майка си. Той се беше отказал от всичко, нали разбирате. От всичко, което беше обичал в живота си, за да й угоди — на майка ми. Защо трябва цял живот да се борим, за да угаждаме на родителите си? Ох, Ники, само ако беше изчакал. Трябваше да знаеш, че бракът с Джейн нямаше да е достатъчен, за да спечелиш одобрението на драконката.

Седях на табуретката си, подметките на обувките ми се опираха в скулптираните й крачета, а сърцето в гърдите ми биеше като твърд, крехък възел. Извърнах поглед от восъчното лице на Адриен и се взрях в прозореца, очите ми пареха от сълзи. Осъзнаването разпъваше главата ми и аз също мразех лейди Милисънт Уиндъм заради това, което беше причинила на Никълъс… и на мене.

Тогава гласът на Адриен се чу отново, по-тих и бавен. Изтрих сълзите си, преди да се обърна отново към нея.

— Хубавият ми, милият ми Ники, толкова добър и нежен. Само той от братята ми ми угаждаше. Джордж, Юджин и Тревър не ме имаха за нищо и ме ругаеха, щом се осмелявах да се приближа малко повече към цените им принадлежности. Не и моят Ники. Би измъкнал сърцето от гърдите си, за да ми го даде, ако бях поискала. Тогава. Но когато татко почина… о, как се залепи тя за него, съсипа младостта му и се възползваше от болестта си, за да го кара да прави това, което тя иска.

Започваше да се унася, долната й устна леко трепна, когато измърмори:

— Твърде млад, за да понесе този товар на благородството, тази проклета титла — лорд, лорд — едва възмъжал и толкова малко знаеше за живота. Твърде много отговорности и тя го дърпаше надолу. Тогава се появи Джейн. Жалка жена. Подбрана от мама. Точно като нея, поставяше изисквания на Ники, на мене, разпореждаше се из къщата, караше да я наричат лейди Молъм и вземаше повече, отколкото той можеше да си позволи да й даде. Ненавиждах я. Жестока, порочна жена, като майка ми. Казвах му…

Главата й се залюля насам-натам. Плъзнах се от табуретката си и започнах да галя горещото й гладко чело с ръка и да говоря:

— Тихо, тихо, милейди. Той не е искал. Не би ви наранил нарочно.

— Казвах му… Мразя я… Искам тя да умре…

Ръката ми замря.

— Да умре — повтори тя, прошепвайки думата със сухите си устни. — Господ да ми прости… искам тя да беше…

Дръпнах кувертюрата над коленете й, не по-нагоре. Сгънах бялата дантела, пъхнах я под възглавницата й и излязох от стаята.

Не спрях, за да помисля къде отивам. Само вървях, може би по инстинкт, не толкова водена от здравия разум. Вървях, без да мисля, из студените, тъмни коридори на Уолтъмстоу, оставяйки мислите си да се реят над това, което беше излязло наяве през последните страховити минути.

Защо Адриен беше изпитвала неприязън към съпругата на Ник. Може би „неприязън“ беше твърде лека дума. Беше мразила Джейн, защото тя приличаше твърде много на майка й, беше я мразила, защото е направила Ник толкова нещастен, беше я мразила, защото е завзела мястото й в тази къща.

Минавайки през кухнята, поговорих с Матилда и Поли. После излязох от къщата и тръгнах по пътя, по който бях вървяла по-рано, и продължих оттатък езерцето, покрай великолепната градина с черешови и крушови дървета. Припомнях си как седя в подножието на хълма близо до града с надежда да зърна поне за миг младия граф. Всичко това беше като че ли в някакъв друг живот, Ник се забавляваше в кръчмата на чичо ми, седеше и пиеше греяно вино, пушеше хавански пури, докато аз само можех да се свивам като плашлива мишка в сенките и да го наблюдавам. Тогава знаех, че ще се срещнем, защото той беше самотен и аз бях самотна. И както славеят, който очаква търпеливо своя ред да пее, аз очаквах моя сезон, предусещах нощите си, изпълнени със сладък бриз и песни, и Никълъс, винаги Никълъс.

Лаят на хрътките върна ума ми към настоящето. Пъхнах ръце под наметката и тръгнах право напред, сред кучетата.

Джим се огледа, с ръце, запълнени с гребла и мотики, когато влязох в градинския навес. Косата му сивееше, коремът намекваше за твърде много изпити чаши бира, но лицето му беше толкова дружелюбно и приятно за гледане, както и в онази сутрин, когато пристигнах в Уолтъмстоу.

— Добър вечер — поздрави ме той.

— Добър вечер — отвърнах, усмихвайки се. — Търся конюшнята.

Кафявите му очи се разшириха в изненада.

— Имате нужда от животно ли? — запита той.

— Не.

Загледа ме с любопитство, после се замисли. След миг продължи:

— Предполагам, че сте дошли тук да видите новата конюшня?

Поколебах се, внезапно забелязвайки колко странно изглежда желанието ми. Тогава реших, че ако Джим наистина е Демонът на Ник, ще бъде склонен да ми помогне. Поклатих отрицателно глава.

— Старата конюшня или каквото е останало от нея.

Той впери в мене очи, остри и търсещи като на ястреб.

— Нищо няма там, миличка, само боклуци. Изгоря, нали знаеш.

— Знам.

Придърпах наметката по-плътно на раменете си.

Той започна полека да разтоварва сечивата си, после, без да каже и дума повече, излезе от навеса и тръгна по обраслата пътека, която завиваше под ъгъл към кучешките колибки. Тръгнах след него, държейки се на известно разстояние. Не мога да кажа какво ме накара да остана насред обгорелите купчини и камъни. Но някакъв инстинкт ми подсказваше, че всичко е започнало тук: лудостта и бъркотията, които осакатяваха ума на моя господар.

Това беше тайнствено място под приглушената светлина на настъпващия здрач. Скрити от Уолтъмстоу зад конски кестени и цариградско грозде, останките бяха мрачни като самата смърт.

Погледнах изпод качулката на наметката си и загледах как Джим обикаля около пепелището, изтърсвайки крехката пепел от един дънер с върха на обувката си. Преви рамене срещу студения северен вятър и се загледа в една точка. В този ужасен момент усетих, че това е мястото, където е умряла Джейн. И не можех да направя нищо друго, освен да се взирам в него.

Накрая Джим се обърна. Прокара груба червена ръка по устата си и запита:

— Видяхте ли какво бяхте дошли да видите, госпожице Ръшдън?

Поколебах се, после пристъпих напред.

— Ти беше ли тук… онази нощ, Джим?

— Да, бях.

Зачаках.

— Бях ами — чу се тихият му, замислен глас. Усетих, че се напрягам, за да го чуя под внезапния порив на вятъра. — Горките животни, всичките бяха хванати в капан там. Пламъците трябва да са опърлили подметките на Господа, толкова високо се издигаха в небето. Всичките хубави коне отидоха. Беше трагична загуба, казвам ви.

— Джим — изрекох, — знам за лейди Джейн.

— А! — Той се намръщи, поклати глава и пак погледна към огромната греда, която лежеше почти изгоряла на земята. — Значи клюкарските езици вече са ви посетили. Не съм изненадан. Ще ви пълнят ушите с приказки за таласъми сигурно цели две седмици. Срамота е, че няма какво друго да правят, освен да съсипват доброто име на човека.

— Вярвате ли им? — запитах направо.

— Вярвам само в това, което намерих, като дойдох тук: пламъци се издигаха към небето, а моят приятел — Негова Светлост, стоеше точно там и гледаше като омаян в пламъците.

— Добре ли го познаваш, Джим?

— Да, познавам го. Не от много време, да имате предвид, не повече от три години, но сме си близки, ей така.

И той вдигна големите си сключени ръце, за да ми покаже.

— Спасил си му живота?

Видя ми се изненадан.

— Той ли ви каза това?

— В известен смисъл.

Джим кимна.

— Измъкнах го от оня воден гроб, наистина, мислех си, че вече е труп, цял премръзнал лежеше с глава и рамене извън водата, а тялото в лед. Занесох го в моята къща, лежа там две седмици, трепереше и бълнуваше от треска. Като се свести накрая, не помнеше кой е, къде е отивал, когато конят му паднал под леда. Така изкара цял месец; тогава се сприятелихме.

Седнах на един камък и свих крака под наметката си. Крачейки напред-назад пред мене, Джим продължи:

— Да знаете, разбрах, че не е селянин като мене, носеше хубави дрехи, като го измъкнах от оня лед. И говореше като благородник. Някак се надявах, че няма да си спомни, че ще остане при мене, ще ми стане син. Няма да ви лъжа. Тогава една сутрин си спомни кой е, макар че не помнеше какво е правел на пътя за Йорк, настоя да дойда в Уолтъмстоу с него и както виждате, дойдох. Бях беден и горд, но не ме е страх от работа. Той ме нареди тука и ми даде работа, и по-голяма надница, отколкото щях да изкарвам като овчар.

— Той обичаше ли Джейн? — запитах.

Джим спря и ме погледна, лицето му изглеждаше странно под бледата светлина. Взирахме се един в друг, без да говорим. Накрая отвърна:

— Обичаше само една жена и досега мисли за нея. Сега тя няма лице за него, макар че загубата й го гложди отвътре…

Изправих се, сърцето ми заби нетърпеливо. Застанала едва на един дъх разстояние, обърнах лице към него и го замолих с пресипнал и несигурен от предчувствие глас:

— Кажи ми коя е обичал, Джим, кажи ми го сега.

— Защо ти трябва това, момиче? Тя е мъртва, нали разбираш. Мъртва и заровена, и студена в земята, закопана в някакъв бедняшки гроб на север оттук. Той се обвинява и за нейната смърт, горкият момък. Ако знаех, само ако знаех тогава, когато лежеше с треска в леглото ми и викаше името й…

Сграбчих ръцете му и го разтърсих.

— Кажи ми кое име е викал, приятелю, трябва да знам.

— Маги — отвърна. — Скъпата на сърцето на милорд беше Маги.

Отпуснах ръце и отстъпих, залитайки. Вятърът дърпаше качулката на наметката ми, докато подлагах лице под спускащата се ледена мъгла и стенех:

— Маги.

Обърнах се и побягнах обратно към Уолтъмстоу.