Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (18)

18

Седнах в леглото, без да мога да си поема въздух. Вратата на спалнята ни беше отворена и съпруга ми го нямаше. Отметнах завивките настрана, скочих на пода и без да облека пеньоар, изтичах от стаята си навън в коридора. В далечния му край на масичка гореше една самотна свещ.

Погледнах наляво и надясно, вслушах се да чуя някакъв звук, после отидох да взема свещта и с нея тръгнах по коридора към горната част на стълбището. Зачаках там, проклинайки силното бумтене на сърцето си, което заглушаваше всички останали звуци за ухото ми.

Чух да се затваря врата. Стъпки изтичаха в тишината. Останах на място, оглеждайки се вляво и вдясно. После забелязах една фигура в далечината. Когато се приближи, разпознах Тревър.

— Господи божичко — чу се гласът му. — Ариел, какво правите тук?

— Никълъс го няма — казах му.

Той изруга под нос.

— Трябва да е взел ключа от джоба на роклята ми.

— Какво, по дяволите, си мисли, че прави? — запита той.

Никога не бях виждала Тревър толкова ядосан. Отстъпих.

— Търсихте ли в къщата?

— Не.

— Тогава ще проверим. Ще пратя Джим долу в гробищата, просто да бъдем сигурни. Вървете да си облечете някакви топли дрехи, преди да замръзнете. Бързо!

Той се дръпна от мене и тръгна надолу по стълбището.

Върнах се в стаята си, за да се облека, надянах наметката си, после излязох от къщата, възнамерявайки да се присъединя към Джим в експедицията му до гробищата.

Той налетя върху ми от тъмното, бяла мъгла, която заледи вика в гърлото ми, преди да успея да го издам. Моят господар обви една ръка около раменете ми и притисна дланта на другата към устата ми. Облегнах се на него в облекчение.

— Няма да викаш — каза той.

Кимнах с глава, съгласявайки се.

Той освободи устата ми и ме хвана над лакътя.

— Ела с мене — изрече.

Възпротивих се и не помръднах.

— Защо и къде? — запитах.

— В конюшните.

— Защо? Какво ще правиш там?

Той се взря в мене, очите му бяха дълбоки, тънещи в сянка, черната му коса — разрошена от вятъра.

— Джейн — чух го да казва.

Сърцето ми прескочи.

— Какво?

— Проследих Джейн до конюшните.

Затворих очи. Вероятно бях припаднала от отчаяние, но той отново ме сграбчи над лактите толкова силно, че ме изтръгна от летаргията.

— Съпруже — казах, — Джейн е мъртва. Видял си я погребана в гробищата на Молъм.

Никълъс продължи да гледа втренчено, без да помръдва, без да издава някакъв звук, с който да покаже, че ме е чул. Все още държейки ме за ръцете, тръгна по пътеката, отвъд колибите и навеса, покрай къщичката на Джим и към изгорелите конюшни. Когато накрая застанахме пред обгорелите останки, бях прекалено изтръпнала, за да мога да мисля.

Без да обръща внимание на студа, съпругът ми се заразхожда пред мене, движейки се насам-натам в кълбящата се мъгла.

— Тук няма никого — казах му.

— Чух я да ме вика по име отвън, пред вратата ни — настоя Ник. — Когато отворих, я видях да стои в дъното на коридора. Искаше да я последвам и я последвах. Тя ме доведе тук.

— Сторило ти се е.

Той сърдито ритна една обгоряла греда. Сложил ръце на кръста се взря в небето. Помислих да му кажа истината сега — цялата истина, че в болестта му няма нищо друго, освен проста зависимост от шерито, че халюцинациите му са предизвикани от пристрастяването към опиума, но в това си състояние на ума щеше ли да ми повярва? По някакъв начин трябваше да намеря надеждно доказателство кой иска да го унищожи по този начин и защо го прави. Едва тогава ще разкрия подозренията си.

Когато той започна отново да крачи напред-назад, помолих:

— Моля те, нека влезем. Ще се разболееш от студа.

Обърнах се към пътеката с надеждата, че той ще ме последва.

Тъкмо тогава видях Тревър и Джим да приближават с бърза крачка. Отворих уста да заговоря, но внезапното изражение на ужас, което разкриви чертите на девера ми, заледи думите ми и аз се обърнах, за да погледна зад себе си.

Думите на Брабс изникнаха в ума ми: „Джейн е мъртва, черепът й беше смазан“.

Съпругът ми стоеше, хванал огромен камък в ръце. Вцепенена от ужас, отстъпих назад в ръцете на Джим, докато Никълъс се взираше в мене най-напред объркан, после с разбиране и накрая невярващо. Пусна камъка и погледна от мене към Тревър и обратно.

— Значи така — изрече Никълъс, — и ти го вярваш. Питах се колко време ще ти отнеме да стигнеш до техния начин на мислене.

Тревър посегна към ръката му, но той го отблъсна. Тогава лорд Молъм тръгна назад към Уолтъмстоу без мене.

 

 

Заключи се в стаята ни, така че бях принудена да се върна в старата си стая. По-късно успях да науча, че желанието на съпруга ми да се излекува, е било много по-силно, отколкото си го бях представяла. Защото той не се върна към шерито, както се страхувах, че може да направи. Но не се върна и към мене, а това беше също толкова болезнено, колкото и да го гледам как се бори сам в изпитанието си.

Сутринта, както имах навик, отидох право в стаята на Кевин, но намерих вратата заключена. Думках по нея с юмруци доста време, преди да се открехне. Тъмното око на Биа блесна насреща ми през цепнатината.

— Защо си заключила тази врата? — запитах я.

— Заповед на Негова Светлост.

Сърцето ми спря.

— Какво искаш да кажеш с това „заповед на Негова Светлост“? — запитах. Тя не отговори. — Кажи нещо, Биа. Какво искаш да кажеш с това?

— Не можете да влизате вътре — каза тя.

Натиснах вратата, изпаднала в паника, но теглото на Биа ми попречи. Чух я да се изкисква.

— Казах ви, той е дявол, кълна се, и сега виждате черната му страна. Ще съжалявате за това. Той ще ви убие точно както уби моята Джейн.

Тя затръшна вратата пред лицето ми и я заключи. Задумках по вратата.

— Проклета да си — извиках. — Пусни ме да видя сина си. Настоявам.

Вбесена, изтичах през коридора към стаята на съпруга си. Нямаше го вътре. Тогава се отправих към ателието.

Лорд Молъм стоеше в средата на стаята, безупречно облечен в черно, със снежнобяла вратовръзка. Наоколо му бяха разпилени платната, които беше рисувал в предишните месеци. На статива до него имаше друго, закрито с парче плат.

Внимателно надяваше кожени ръкавици. Движенията бяха контролирани, арогантни. Извърна се и впери очи в мене.

— Лейди Молъм — изрече хладно. — Очаквах ви.

Очите му бяха ясни, по-ясни, отколкото изобщо ги бях виждала от завръщането си в Уолтъмстоу. Навлажних устни и се принудих да дишам.

Той вдигна вежда и се усмихна; мрачното извиване на устните му съдържаше намек за подигравка.

— Показвал ли съм ви моите картини? — запита с мек глас. — Сигурен съм, че има няколко, които ще ви заинтересуват.

Махна с ръка и аз го последвах, хипнотизирана от ритъма на гласа му, от странната стоманена светлина в очите му. „Така може да изглежда сатаната“, помислих. Висок и тъмен, и достатъчно привлекателен, за да накара дори най-богобоязливата душа да го последва в адските бездни, копнеейки за любовта му.

— Е? — като че ли прошепна той. — Какво мислиш?

Принудих очите си да се вдигнат към картините покрай стената.

— Мислиш ли, че Британският музей би се заинтересувал, скъпа? — запита той.

Взрях се в единствената картина, която вече бях виждала: протегнати ръце, подаващи се от пламъците, очи, разширени от ужас. Лудост. Хаос. Потръпнах.

— Рисувах всичко, което ми идваше на ума. Сега осъзнавам, че това са били просто сенки на спомени. Затова всичките ми сеанси бяха предшествани и последвани от главоболия. — Пристъпи зад гърба ми и ме хвана над лакътя. — Отново имам настроение да рисувам, любов моя. Имаш ли възражения?

— Никакви, милорд.

Той взе покритото платно от статива, после ме поведе към спалнята ни. Тогава грабна наметката ми, обви я около раменете ми и ме поведе по коридора, а после извън Уолтъмстоу. Каретата ни чакаше, тържествено изглеждащият кочияш, както обикновено, стоеше отстрани на вратичката.

Скоро потеглихме. Моят господар седеше срещу мене, както в сватбения ни ден, а аз не можех да не си припомня интимния момент на консумирането на брака, който бяхме споделили тогава. Никълъс имаше същия изпълнен с желание поглед, но макар че седеше неподвижен като камък, знаех, че и той си спомня моментите и движенията. Затворих очи и се замолих горещо — дано той отново да ме вземе в прегръдките си. Тук. Сега. Изоставянето поражда отчаяние, а аз се страхувах, че той ме изоставя в сърцето и ума си.

Когато каретата спря и вратата се отвори, погледнах навън и видях далечните хребети край Молъм Коув. С известно колебание се опрях на ръката на кочияша, когато той ми помогна да сляза. Никълъс ме последва с платното под мишница, после кочияшът получи заповед да ни чака с каретата при подножието на хълма. Тогава съпругът ми ме хвана за ръката и ме поведе към заливчето.

Молъм Коув. Никакви дървета не обрамчваха варовиковите му скали. Стръмните му, остри като бръснач ръбове се спускаха на двеста стъпки надолу към осеяната с камъни долина. От мястото, където стоях, едва виждах пътеката, която се виеше по далечния Шериф Хил. Самотен лъч слънчева светлина проникваше през облаците и се отразяваше в замръзналите канали, издълбани от дъждовната вода във варовика. При пролетното топене на снеговете тези поточета от лед щяха да се надигнат и да се втурнат с невероятна сила към долината под тях.

Усетих, когато съпругът ми се приближи зад гърба ми. Подуших лимоновия аромат на одеколона му и влажната вълна на наметката му.

— Харесва ми тук — чух думите му в ухото си. Върховете на облечените му в ръкавици пръсти докоснаха врата ми отстрани и дъхът ми замря в очакване. — Мисля, че тук е мястото, най-близко до рая, на което някога ще попадна. Можеш да докоснеш облаците в дъждовни дни. — Посочи към далечния отвор на залива. — След дъжд там излиза дъга, която съединява онези скали… Някога виждала ли си това, Ариел?

Тогава ръката му се премести и обхвана талията ми. Той ме дръпна към платото, покрито с последната мъртва лятна трева, постла наметката си на земята и каза:

— Седни.

Подчиних се. Никълъс застана на ръба на скалата, очертан срещу калаеното небе. Прекалено близо, помислих. Стои прекалено близо до ръба.

— Знаеш ли защо те доведох тук? — запита той.

— За да рисуваш, предполагам — отвърнах, без да отделям очи от ръба. — Или за да докажеш, че още контролираш всичко в Уолтъмстоу. Включително мене. Ще ми кажете да скоча долу ли, сър? — Погледнах го отново в очите. — Е?

— Ще скочиш ли, ако ти кажа да го направиш?

— Няма да кажеш.

— Толкова ли си сигурна?

— Да.

— Снощи мислеше, че съм способен да ти размажа главата.

— Само за момент. Никога ли не изпитваш съмнения, съпруже? Съмнявал ли си се, застанал в онзи параклис в Бърнсол, че съм се омъжила за тебе от любов, единствено от любов? — Видях гъстите му мигли да се свеждат. — Да, съмняваше се в мене, защото е естествено да се усъмниш. Накрая се увери, че чувствата ми са истински, затова се ожени за мене. Покажи ми човек, който не изпада понякога в съмнения, и аз ще ти покажа Исус Христос. — Изкачих се на скалата до него, обхванах лицето му в ръце и го погледнах право в очите. — Съпруже. Не мога да ти кажа дали си убил съпругата си. Може би никога няма да разберем. Но вярвам, че ако си искал да ме убиеш, ще ме бутнеш сега от тази скала. Ще бъде съвсем просто да се каже, че съм се подхлъзнала.

Пръстите му стиснаха китките ми. Стояхме така на ръба на света, на една крачка от вечността, впили очи един в друг, с коса и дрехи, дърпани от внезапен порив на вятъра. Тогава той изруга полугласно, отблъсна ме, извърна се рязко и се отправи към платното, което беше хвърлил на земята. Наблюдавах, вцепенена, как го взема и се обръща отново към скалата.

— Поздравявам вярата — изрече през зъби.

После запрати платното надолу.

 

 

— По дяволите вярата ти, Маги, ще те видя погребана тук само след две седмици.

Обърнах гръб на Брабс, унилото ми лице беше закрито с дълъг черен воал. Бях изчакала, докато малцината скърбящи по Розин Барън си тръгнат, за да се приближа към гроба й. Държах разперени пръсти над ямата и наблюдавах как пръстта се сипе между тях.

— Не биваше да ти казвам — отвърнах.

— Защо отиде там с него? Изкушаваш съдбата, момиче. След снощи трябваше да го имаш предвид.

— Не ми е направил нищо нито снощи, нито днес. Сега е с ума си, Брабс. Умът му се прояснява всеки ден все повече.

— Това не е гаранция. Може да се получи рецидив всеки момент, знаеш го.

— Мисля, че няма. — Подхванах черната си пола и тръгнах между купчините пръст, внимавайки да не я закача на магарешките тръни, растящи покрай пътеката. — Бих искала да остана сама, Брабс — казах през рамо.

— В никакъв случай. Искам да се върнеш с мене, Маги, преди да е станало прекалено късно.

— Ако беше имал намерение да ми навреди, имаше такава възможност при скалите.

— Нямаше да те бутне долу, щом наблизо има свидетел, нали? Само те е приспивал с чувство за фалшива сигурност, така че когато дойде моментът…

— Каква причина има да иска смъртта ми? — Обърнах се рязко с лице към него.

— Каква причина е имал да убие Джейн?

— Мога да ти дам десетина.

— Причината не оправдава убийството.

— Уморих се да обсъждаме това.

— Ами ако е разбрал коя си, Маги?

Дръпнах воала от главата си.

— Какво намекваш?

Брабс прокара загрубялата си ръка по лицето си и разтърси глава.

— Ами ако никога не е имал намерение да се жени за тебе, момиче? Знаеш от собствен опит, че институции като „Дъбовете“ са пълни с неомъжени млади жени, които са повярвали на ласкателствата, нашепвани им на ухото от някой господар от тяхната област. — Извърнах се. Той ме сграбчи за ръката и ме накара да се обърна отново към него. — Може би намеренията му да се ожени за тебе са били наистина искрени: той се е чувствал изолиран, без приятели, отчаян, но ти сама каза, че умът му се прояснява, Маги. Парченца от паметта му могат да се върнат по всяко време. Ами ако осъзнае коя си в действителност и че си го заблудила?

— Не съм. — Издърпах ръката си от неговата.

— Заблуди го. Заблуди го! И го знаеш много добре, дойде с единственото намерение да си отмъстиш, Маги. Мога да си те представя с Джеръм как планирате да накарате могъщия и велик лорд Молъм да си плати, задето те е съсипал. Тук имаме един мъж, способен да убие жена, която е искала да вземе от него само една проклета къща. За бога, какво ще направи с жената, която иска да му отнеме сина?

Не исках да говоря повече за това и му го казах. Накрая, изчерпал търпението си, Брабс ме остави сама при гроба и се върна в Молъм.

Стоях на хълма, гледайки околностите. Още виждах опечалените да слизат заедно по Райкс Роуд, следвани от викария на малко разстояние, като пастир, пазещ стадото си. Стоейки сама си припомних как веднъж седях до Розин, докато тя държеше отворена ръката си пред мене. В дланта й имаше семена.

— Това е всичко, което остана от миналогодишната жътва — каза тя. — Зарови го и ще поникне отново, по-силно и по-красиво от преди. Не е ли чудо, Маги?

— Да — отговорих, усмихвайки се на спомена. — Наистина е чудо, Роузи.

Пет-шест свраки бяха кацнали на най-високите клони на един далечен бряст, с настръхнали пера и леко разтворени криле, сякаш балансираха под вятъра. Докато ги гледах, ме завладя спокойствие и затворих очи. За миг също се усетих спокойна.

Тогава ме обзе познато чувство, че някой ме наблюдава. И в този момент остро изскърцване на желязо по чакъл прониза тишината. Замръзнах. Полека отворих очи и се обърнах.

Мъжът стоеше край гроба, с гръб към мене, раменете му бяха обвити в черна наметка. Наведе се, заби лопатата в земята и без да се обръща към мене, хвърли пръстта върху ковчега. Отстъпих, петата на обувката ми хлътна в калното хълмче на друг гроб.

— Е, хайде — казах, — не може ли да почакате, сър? Още не съм оплакала покойната.

Той продължи да заравя гроба, не желаейки да отговори.

Челото ми изстина и овлажня от страх. Стискайки воала в ръце, полека се дръпнах, без да свалям очи от мъжа, заслушана в глухото тропане на земята по ковчега, докато той запълваше гроба. Едва щом стигнах подножието на хълма, изпуснах дъх и се укорих, че съм си въобразила нелепи неща. Тогава забелязах една фигура да стои на известно разстояние от мене и да ме наблюдава; бях сигурна, че ме извика по име.

— Ариел!

Макар че гласът беше несъмнено женски, не виждах лицето или фигурата на човека, който ме наблюдаваше. Не отговорих — да чуя името си от непознат човек беше смущаващо — само прибрах поли и избягах от гробищата.

Когато стигнах Райкс Роуд, спрях, за да погледна назад. Тя още беше там, държейки се на разстояние. Обърнах се и продължих с бързи крачки нагоре по пътя, пожелавайки си сега да се бях съгласила с молбата на Тревър да взема каретата. Преди да свърна на последния завой към Уолтъмстоу, се поспрях и погледнах назад за последен път. Нямаше я.

Облекчението ме остави слаба и с чувството, че съм глупачка. Бях позволила на страховете на Брабс да ме изнервят. Това заедно със съня ми и с прекалено изостреното въображение на съпруга ми във връзка с Джейн създаваше привидни заплахи. Продължих да вървя, вече не толкова бързо, размишлявайки над сутрешната си разходка до залива и причините на Ник да ме заведе там. Спрях, споменът изникна пред мене, ясен и студен като утринен вятър над тресавището. Как можах да забравя? Като Маги се бях срещнала някога с лорд Молъм точно на това място. Бях седнала на същата тази скала след един пролетен дъжд, възхищавайки се на дъгата, която свързваше като мост скалите над устието на залива. Около полите ми растяха изтравничета. Носех бисерносива рокля… Портретът.

Кръвта ми завря като огън в мене, докато си припомнях думите на съпруга си: „Сега разбирам, че това са били просто сенки на спомени…“. Портретът е бил на Маги!

Затичах се. Когато стигнах Уолтъмстоу, се втурнах нагоре по стъпалата. Имаше само един начин да се уверя. Ако портретът беше там, можех да оставя подозренията си настрана. Спрях най-напред в стаята на Кевин, но намерих вратата все още заключена. Тогава се насочих към ателието, затаих дъх, докато влизах, и огледах стаята. Намерих собствения си портрет и с нарастващо вълнение отбелязах странната му прилика с момичето на скалата. Седях там като Маги на своята скала, взряна надалече към долината. Сенки на спомени…

Портрета на Маги го нямаше.

Отстъпих към вратата. Ръката на моя господар на рамото ми ме спря.

Отначало не се обърнах, но погледнах предпазливо надолу към облечените в ръкавица пръсти, които стискаха рамото ми. „Стой спокойно, казваше разумът ми. Още нямаш причина да се страхуваш от него.“

— Милорд, изплашихте ме.

Той ме обърна към себе си.

— Съжалявам, но още една крачка и щеше да ме настъпиш.

— Значи си стоял тук известно време?

— Гледах те… Не възразяваш, вярвам. Това е едно от малкото удоволствия, с които мога егоистично да се възнаграждавам. — С една ръка отмести косата ми настрана. Притисна топлите си устни към врата ми в нежна целувка, после изрече: — Липсваше ми. Къде беше отишла?

— Казах ти. На погребение на приятел.

— Брабс ли?

Поклатих отрицателно глава.

— Жалко.

Не можейки да издържа повече на напрежението, се обърнах с лице към него. Разрошената му коса се спускаше над шала на врата му. А очите му: като буреносни облаци със слънце зад тях. Следа от студен вятър лепнеше по него, както и мирис на прясна, богата земя. Страх ме обзе, притисна сърцето ми.

— Ти си бил — казах тихо. — Ти си бил там, на гробищата. — Очите му се присвиха. — Проследил си ме…

— Бях с Джим.

— Не, беше там.

Опитах се да отстъпя. Той стисна тила ми с пръсти и ме задържа, меките върхове на ръкавицата се впиваха в кожата ми.

— Бях с Джим — повтори. — Върнахме се към Пайкдоу Клиф. Изглежда, сме загубили няколко овце при ръба, защото оградата е паднала долу. — Полека отпускайки хватката си, той отстъпи назад и започна да сваля ръкавиците си. — Видях те да вървиш нагоре по Райкс и те извиках. Предполагам, че не си ме чула.

Взрях се в лицето му, за да видя дали не ме лъже. Когато докосна бузата ми с ръка, пръстите му бяха студени, но уверени.

— Хрумна ми, докато бързах към дома, че не сме се любили от сватбения си ден. Мисля — устата му се изви в усмивка, — че подобно поведение едва ли подхожда на младоженци.

— Ти беше болен.

— Да, бях. Но сега съм по-добре. Много по-добре. Пак съм си аз. Това харесва ли ви, лейди Молъм?

Преди да успея да отговоря, той пристъпи по-близо, притисна палец към нежната кожа под брадичката ми и вдигна лицето ми съм себе си. Разумът ме напусна. Страхът ми се стопи в нажежено до бяло желание, макар да се опитвах да се боря и обърнах лице настрани. Устата му докосна ъгълчето на устните ми, после бузата ми. Тогава ръката му обхвана челюстта ми и накара лицето ми да се обърне отново към неговото. Когато ръката му се зарови в косата ми и ме притисна надолу, очите ми се затвориха и помислих: „Бог да ми е на помощ, но го обичам. Въпреки всичко… го обичам“.