Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (10)

10

— Искали сте да ме видите, милейди?

Адриен вдигна поглед от книгата си и се усмихна.

— Влезте и седнете, Ариел. Моля ви. — Когато седнах, тя затвори книгата и се облегна на стола си. — Упражнявах френския си. Замислям пътуване в чужбина, може би през пролетта. Ходили ли сте в Париж?

Поклатих отрицателно глава.

— Колко жалко! — възкликна тя. — Париж през пролетта е истински рай. Кажете, бихте ли искали да отидете там?

— В Париж ли? — Помислих за миг. — Честно казано, никога не съм мислила особено много за Париж. Освен това смятам, че отиването ми там е доста малко вероятно.

— Но ако е вероятно?

— Не знам.

Адриен остави книгата си настрана. Скръсти ръце в скута си, пое си дълбоко дъх и започна отново:

— Като се имат предвид обстоятелствата…

— Обстоятелствата ли? — прекъснах я.

— Тъй като никак не е вероятно да продължите да заемате сегашната си позиция, помислих, че може би бихте приели да станете моя компаньонка. Аз…

— Госпожо.

Кършейки пръсти, Адриен отбягваше очите ми.

— Надявам се да помислите върху предложението ми, Ариел. Започнах да харесвам вашата компания. Бяхте…

— Не сте питали за брат си вече три дни.

Тя се взираше в ръцете си.

— Както казвах…

— Отбягвахте всякакви дискусии за състоянието му. Не ви ли интересува?

В този момент Реджиналд влезе в стаята. Адриен се обърна към него с облекчено изражение.

— Госпожо — изрече той, — лейди Форбс пристигна.

Станах и понечих да изляза. Адриен обаче не ми позволи.

— Останете, моля ви. Може би така ще разберете.

В този момент влезе Клодия Форбс. Набита жена, малко над четиридесетте, тя се втурна в стаята сред вихър от яркоцветен сатен и пера, широко разтворила ръце, за да обхване лейди Адриен в необятната си прегръдка.

— О, скъпа, изглеждате чудесно! Чудесно! — възкликна Клодия, после се отпусна на един стол и изпусна дъх така, че бях сигурна, че се е чуло в съседната стая. — Липсвахте ни миналата седмица. Соарето на Уейкфийлд беше прекрасно! Толкова съжалявам, че не можахте да дойдете.

Кръглите й очички ме намериха и ме огледаха подробно.

— Не ми се пътуваше до Йорк — дойде умореният отговор на Адриен. Тогава тя ни представи една на друга с усмивка. — Тъкмо говорех с госпожица Ръшдън да приеме да ми стане компаньонка. Памела ме напусна, знаете.

— Чух. Кандидатствала е у Брейктън.

Адриен пребледня забележимо.

Седнах на един стол и се загледах през прозореца към вледенилия се селски пейзаж. Макар че късчета клюки достигаха от време на време до мене, аз ги отблъсквах, съсредоточена в собствените си мисли. Бяха изминали три дни от инцидента с Ник; три дни той стоеше заключен в стаята си и само Тревър можеше да го вижда. Знаех, че се грижат добре за него. Носеха му храна три пъти на ден, макар че всеки път я връщаха непобутната в кухнята. Внасяха редовно торф, така че знаех, че стаята му е топла.

Тогава защо не бях доволна?

Защото чувствах, че аз мога да му помогна, но не можех да го видя. Не можех да го докосна.

— Предполагам, няма да има представяне от страна на Уолтъмстоу в надбягванията в Мидълхам тази пролет — чух думите на Клодия, намесващи се в мислите ми. Отново погледнах към Адриен. Очите й бяха смутени. — Разбира се, че няма — продължи лейди Форбс. — Колко невнимателно от моя страна. Всичките ви животни загинаха в онзи ужасен пожар миналото лято. Колко жалко. Такива красиви животни бяха.

Долових отчаяние в погледа, който Адриен ми хвърли. Тя отвърна със слаб глас:

— Да, бяха.

— Трябва да призная, Йорк наистина жужи от клюки. Ами една вечер, в играта на шаради Пол Хърст дори разигра ужасна сцена. Беше доста злобно. О, какво е това?

Вниманието ни се отклони към вратата, когато Кевин влезе неуверено в стаята. Първа скочих от стола си, но незабавно сдържах родителския си инстинкт и позволих на Адриен да го вземе на ръце.

Притиснала тъмнокосата главичка на Кевин до рамото си, Адриен каза:

— Биа пак е пренебрегнала задълженията си. Ще трябва да поговоря с нея.

Лейди Форбс се облегна назад на стола си.

— Трябва да ви кажа, скъпа, показвате голяма привързаност към това момче предвид…

— Предвид? Моля ви, Клодия, какво има да се взема предвид?

— Че е незаконнородено, разбира се.

Мислех, че съм опознала Адриен, но грешах. В този момент поведението й стана режещо като лед. Тя се нахвърли на пухкавата си позната, заявявайки:

— Как смеете?

— Аз… Моля? — забърка се тя.

— Как смеете да идвате в дома ми с вашия злобен, клюкарски език и да хвърляте кал по брат ми и по това красиво дете. То не ви е направило нищо, не е извършило престъпление, но вие очерняте невинността му. Госпожо, можете да напуснете тази къща. Не сте приятелка на моето семейство и със сигурност не сте и моя приятелка!

— Но аз никога…

— Сега знам защо дойдохте; трябваше да се досетя. Не искате нищо друго, освен да съберете клюки и да ги разпратите до всяко кътче на Йоркшир. Е, тук няма да намерете клюки. Детето, което виждате в ръцете ми, е плод на чиста преданост. Родила го е една млада жена, която обичаше брат ми достатъчно много, за да пожертва невинността си и доброто си име не поради някакви други мотиви, а изключително от любов. Вървете си, казах. Вървете си!

Лейди Форбс се изправи неуверено и излезе от стаята. Адриен потъна в стола, люлеейки Кевин на ръце, и притисна треперещите си устни към челцето му.

— Сладкото ми детенце, моя кръв и плът. — Вдигна очи към мене и каза: — Сега знаете, госпожице Ръшдън. Още една от нашите тайни се разкри пред всеобщия присмех. Хайде, ако трябва, съдете ни.

— Трябва ли да го правя? — Седнах отново на стола си и загледах с любов как лелята на Кевин нежно го прегръща. — Любовта ви към Кевин е неоспорима — казах й. — Той има огромен късмет.

— Аз имам късмет. Всеки път, щом го прегърна, благославям девойката, която го е родила. Моля се за душата й и се надявам да е намерила мир на небето. А горкият човечец, който ни донесе Кевин… питам се дали е преодолял болестта.

Не беше я преодолял, аз знаех това.

— Никога няма да забравя онази вечер, когато бедният измъчен човек влезе в дома ни с Кевин, бебе едва на няколко дни. Джейн се опита да ги изгони вън на студа. О, мрачно беше тогава на Бъдни вечер. Когато младежът сложи бебето в ръцете на Никълъс, отново започнах да вярвам в чудеса.

Не можах да не запитам:

— Каква беше реакцията на брат ви?

— Неверие. Каза, че не познава такова момиче Маги. Не си спомняше, разбира се. Болестта му беше започнала да влияе върху ума му още тогава, нали разбирате.

— Но е приел детето като свое. Защо?

— Отначало не го прие. Но чудото на връзката, мисля, го убеди, макар че и ние с Джим също помогнахме. Нали разбирате, брат ми веднъж ми се довери за връзката си с момичето, макар да я предпазваше и не разкри друго, освен името й. Подозирах, че ще се оженят. Наистина той замина за Йорк, за да развали годежа си с Джейн и да се ожени за момичето.

— Но не го е развалил.

— Стана злополука. Близо до Уедърби конят му паднал под леда. Съдено било Джим да се случи наблизо. Никълъс бил затънал до раменете в ледена вода.

— Тогава ли е започнала болестта му?

— Когато се върна, не помнеше нищо друго, освен името си и семейството си. Нямаше спомен защо е пътувал за Йорк. — Адриен се замисли. — Вече бях забелязала промени в поведението на Ник, но допусках, че е заради изискванията на майка ми той да се ожени за Джейн. Спореха ожесточено. Той започна да прекарва повече време в кръчмата. Може би алкохолът е променял настроенията му. Да, започна да се променя още тогава, мисля. Падането от коня само задълбочи проблема му.

Наведох се напред, подпряла лакти на коленете си, и запитах:

— Да не би да искате да кажете, че вече е бил започнал да губи паметта си преди падането?

— Да. Спомням си няколко случая, когато беше забравил за уговорени срещи… — Челото й се набръчка. — Шегувах се с него по този повод. Паметта му винаги е била толкова остра.

— Имаше ли физически промени?

— Оплакваше се от умора. И имаше главоболия.

— Вземал ли е лекарства?

— Напротив. Никълъс не вярва на такива средства. Не вярва и в кръвопускането, разбира се. Винаги се е шегувал с Тревър, че ако някога му се появи с бръснач, ще си спечели един бой.

— Тогава ми кажете: след пожара и смъртта на съпругата му имаше ли влошаване на умственото му състояние?

— Със сигурност.

— Но е имал и светли моменти.

— Да. Странно наистина, но през тези светли дни като че ли има най-много проблеми.

— Какво имате предвид под „светли“?

— Умът му е остър.

— Но няма спомени.

— О, има спомени, но има и тъмни места. Обясни го веднъж. Каза, че е все едно да гледаш към слънцето, а после да отместиш очи. За няколко кратки секунди тези картини остават пред очите му, после изчезват. Когато умът му е остър, забравените образи идват и си отиват, но така бързо, че той не може да ги улови.

— Странно — изрекох. — Кажете ми, никога ли не му се е мяркал, дори за секунда, образът на Маги?

— Не знам. Рядко говори по-продължително с когото и да било от нас. Потъва все по-дълбоко в трудното си положение.

Мълчах и я наблюдавах как гали главичката на спящия ми син, и ме разтърси завист.

— Да го занеса ли в детската стая? — запитах я.

— Не. Ще повикам Биа…

— Моля ви. — Станах от стола си и се изправих пред нея. Протегнах ръце и казах: — Ще ми достави огромно удоволствие…

Погледите ни се срещнаха. Усмихнахме се. В този момент се роди приятелството ни. Взех детето и се насочих към вратата.

— Ариел?

Спрях и се обърнах към нея.

— Как е Ник?

— Не мога да кажа, не съм го виждала.

— Нито веднъж ли? Това указание на Тревър ли е? — Когато кимнах, тя отмести поглед. — Значи се започна — изрече тя толкова тихо, че едва я чух.

— Тоест?

— Затварянето му, разбира се. Точно от това най-много се страхувах.

— Точно това искахте.

Лицето й пламна.

— Всъщност не. Не го мразя, независимо какво е направил. Мисля, че никога не е искал нарочно да ме нарани. Да, сигурна съм и ако имаше нещо, с което да мога да му помогна, бих го направила.

— Сериозно ли говорите?

Тя се изправи, по-силна и по-решена от всеки друг път, когато я бях виждала.

— Тогава го направете — казах й. — Убедете Тревър да ми позволи да го видя.

Мина сякаш цяла вечност, докато тя гледаше първо мене, после детето в ръцете ми. Когато проницателните й очи се върнаха към моите, кимна.

 

 

Адриен удържа на думата си.

— Искам да видя Никълъс — съобщи тя на Тревър сред пронизителния плач на детето, чиито бузи горяха в треска. Аз се отдалечих от тях, докато спореха, надявайки се да изглеждам възможно най-незаинтересована. Тъкмо тогава забелязах господин Дикс, седнал отново на привичното си място близо до шкафа с книги. Той вдигна поглед и се усмихна, когато се приближих към него.

— Виждам, че кръвопускането не е помогнало — казах му.

— Не можех да се храня — беше отговорът му.

— Пак главата ли?

— Червата. Все са червата, обаче не виждам как може да ми се пусне кръв от пъпа.

Притиснах длан към челото му и запитах колкото можах по-тихо:

— Ходихте ли при Брабс?

— Той ходи при Мери Франсис, вече от два дни. Почти си е отишла, нали разбирате. Заспа преди два дни и още не се е събудила.

Накарах го да вдигне лице към мене и го погледнах в очите.

— Какво й беше на Мери?

— Зрението й си отиваше, краката също, и, ако ме извините, и „функциите“ й.

Порфирия. Казах му да отвори уста и да изплези език.

— Казахте, че изведнъж е изпаднала в този сън?

Той успя някак да кимне.

— Необикновено — отбелязах аз.

— Езикът ми ли?

Засмях се и поклатих глава.

— Езикът ви си е много добре, господин Дикс. — Сниших глас и добавих: — Но ако бях на ваше място, щях да изляза колкото може по-скоро от тази къща, освен ако Уиндъм не си счупи буркана с пиявиците.

— Ами червата ми, момиче?

— Имате глисти, господин Дикс. Приберете се у дома и вземайте две дози каломел във вода: една сутрин и една вечер, пет дни подред. — Когато той се смъкна от табуретката, запитах: — Доктор Уиндъм ходил ли е да види приятелката ви Мери?

— Да, прегледа я миналата седмица, винаги е бил много добър, идва, когато тя има нужда от него.

— Редовно ли го вика?

— Обикновено два пъти в седмицата.

— Имала ли е болки?

— Да, даваше й лауданум. — Снишавайки глас, той добави: — Може да не е доктор като Брабс, но се старае.

Отвори вратата, уви шала около ушите си и излезе навън под слънчевата светлина. Аз повървях малко с него и се загледах към линията на дърветата в края на градината. За първи път след инцидента в гробищата помислих за нощта, когато бях проследила стъпките сред тези дървета. Леко докоснах буцата от падането, останала на главата ми, и се върнах в къщата.

Детето още плачеше и се въртеше в скута на майка си, когато се приближих към Тревър и Адриен. Чух го да казва:

— Наистина нямам време да споря с тебе, Адриен. Казах ти, заради самата тебе, просто стой далече от него. Само ще се разстроиш.

— Не би трябвало да се разстроя повече, отколкото съм сега — отвърна тя. Погледна към мене, после пак към Тревър. — Искам да го видя.

— Не бива да оставаш сама при Ник, Адриен. Той не отговаря за действията си.

— Ариел ще бъде с мене. — Тя протегна ръка. — Моля те, бих искала да получа ключа.

Детето изпищя пронизително. Тревър направи гримаса, бръкна в джоба на сакото си и извади ключа.

— Ако прояви насилие…

— Ще си излезем.

Тя ме хвана за ръката, обърнахме се и излязохме от стаята. Щом се озовахме в коридора и тръгнахме по стълбите обаче, Адриен вече не беше толкова уверена.

— Не съм сигурна, че мога да го направя, да го видя в това състояние.

Отправих се уверено към вратата му и протегнах ръка за ключа.

— Ох, не мога да го понеса — каза тя, скривайки лице в дланите си.

— Можете да останете в коридора — отговорих. — Сега, моля ви, дайте ми ключа.

— Ами ако прояви насилие?

— Няма.

— Но…

Обърнах се решително към нея.

— Той не е побъркан. Отказвам да го повярвам. Объркан — да. Гневен — да. Уплашен? Почти сигурно. Но съм също толкова сигурна в неговата природа, колкото и в моята. Дайте ми ключа, моля ви, и нека да приключим бързо с този въпрос.

Тя го пъхна в ръката ми.

Обърнах се към вратата. Но ръката ми трепереше. Не мога да го отрека. Не мога да отрека и многото часове, които бях прекарала, лежейки в самотата на стаята си, като си спомнях лицето му, когато ме мислеше за Джейн. Такава омраза блестеше тогава в очите му. Такова отвращение чух в гласа му. Мъжът, който беше свил пръсти около гърлото ми, едва ли беше мъжът, който се беше любил с мене така сладко преди две години.

Завъртях ключа и след миг бях в апартамента.

Беше около обяд, но в тези затворени покои властваше мрак. Бях принудена да изчакам, докато очите ми се пригодят към промяната, преди да се придвижа по-навътре в стаята. Каква величествена стая беше това, с извисяващ се таван, кадифени завеси и старинни килими по стените. Настанено между два прозореца, високото легло привличаше с интересните си резби от орехово дърво.

Странна тишина ме обкръжи — тишина, наситена с очакване. Леглото беше празно, както и столът зад голямото бюро. Едва когато се обърнах, намерих Никълъс. Седеше в сенките на някакво неудобно столче с твърда облегалка. Наблюдаваше ме.

Потърсих признаци на униние. Не намерих, затова се приближих, отначало предпазливо, правейки всичко възможно да го видя в мрачината.

— Милорд — прошепнах. — Добре ли сте?

Той не отговори.

— Не ни познава — каза тихо Адриен зад мене. — Дори не ни чува.

Видях очите му да се разширяват при звука на сестриния му глас.

— Чува ни — възразих.

— Не понасям да го гледам в такова жалко състояние. Какво да правим?

— Ще започнете, като се въздържате от такива коментари в негово присъствие. После ще ни направите голяма услуга, ако ни оставите сами.

— Но това не е възможно. Тревър каза…

— Знам какво е казал Тревър — изгледах я сериозно. — Адриен, той има нужда от компания сега, не от самота.

— Тогава нека и аз да остана.

— По-добре недейте.

— Много добре тогава. — Тя отстъпи към вратата, без да отделя очи от брат си. — Ще ме повикате, ако има някаква промяна, нали?

Затворих вратата зад нея и я заключих. Обърнах се към моя господар, поех си дълбоко дъх, изправих рамене и отново се приближих към него. Имаше нещо прекалено познато в изцъклените очи, взрени право напред, в летаргичния начин, по който той реагираше на присъствието ми.

— Хайде — изрекох високо, — няма да стане така, да седите сам в тази стая като някакъв проклет цистерциански монах от манастира Фаунтийнс. — Наведох се над него, приближих лице към неговото, опрях ръце на извитите ръчки на столчето му и запитах: — Чувате ли ме? Да, знам, че ме чувате. Можете ли да се изправите?

Издърпах го нагоре за реверите на халата му, докато не се изправи неуверено пред мене. Обвих ръцете му около раменете си и започнах да го разхождам из стаята. Накрая, след като избутах стола към прозореца, го настаних да седне и дръпнах потискащите завеси, обливайки стаята в ярка светлина.

Никълъс веднага вдигна ръце, за да прикрие очите си.

— Това получавате, като живеете в пещера — казах му. После отворих прозореца. Студеният вятър го шибна право в лицето. — Това трябва да ви свести — изрекох.

Отворих всички прозорци, оставяйки стаята да стане хапещо студена, а аз се настаних в леглото му и подпъхнах завивките около врата си.

Видях го да ме поглежда няколко пъти намръщено иззад ръцете си и му казах:

— Ако ви е студено, милорд, станете и затворете прозореца. Ако светлината дразни очите ви, дръпнете завесите.

Но той продължи да седи на стола си, докато цялото му тяло се разтрепери и устните му посиняха.

През това време аз продължих да говоря. Говорех подробно за задълженията на лекаря, най-вече защото тази тема винаги ми е била много интересна. Казах му, че някога съм работила в болница (разбира се, не споменах поименно „Дъбовете“ или защо изобщо съм била в тази окаяна институция), както и че ми е било позволявано да помагам на някои от най-влиятелните и най-учени лекари извън Лондон. Добавих с плаха усмивка, че без съмнение бих могла да науча Брабс на някоя и друга хитрост.

Тогава заговорих за Уолтъмстоу, защото знаех, че това е преданост, която и двамата споделяме.

— Обичам тъмните му прозорци и езерца, които отразяват сивото зимно небе. Обичам враните и чавките, които гнездят по сламените покриви на полските къщи. Обичам всяка овца и агне, които пасат по неговите пасища. И — добавих по-тихо — обичам и вас.

Налегна ме меланхолия, докато го гледах как трепери и се взира през прозореца. Станах от леглото, седнах на широкия подпрозоречен перваз, свих крака до гърдите си и подпрях брадичка на коляното си. Въздухът беше студен. Слънчевата светлина се отразяваше в снега по дърветата, вода капеше тихо от улуците на къщата.

През голите клони на далечната гора виждах Молъм. По-наблизо виждах Джим с няколко хрътки да минава през засводена порта; виждах как Поли излиза бързо от кокошарника с престилка, напълнена с яйца. Тогава погледнах отново към Уиндъм. Очите му ме наблюдаваха.

Не мога да изразя как се чувствах в този момент като обект на интимното му изследване — и то беше интимно, изпълнено с желание и примамващо, като на любовник. Накара ме да се изчервя от горещина, раздвижи у мене болка, остра и в същото време толкова прекрасна, че трябваше да прехапя устни, за да не се разплача на глас. Този поглед не ми беше непознат. Наистина не беше.

— Лорд Молъм — обърнах се към него, ясно осъзнавайки, че гласът ми трепери. — По-добре ли се чувствате?

Той продължи да се взира. Накрая навлажни леко устните си с език и отговори:

— Ужасно ми е студено, любов моя.

Скочих от прозореца, сграбчих покривката от леглото и я разстлах на скута му. Коленичих до него и запитах:

— Как се чувствате?

— Уморен съм. Колко време съм спал?

— Спомняте ли си да сте си лягали да спите?

— Спомням си, че се опитвах да се събудя.

— И не можахте?

Той поклати глава и един абаносов кичур коса се пръсна по челото му. Аз го отмахнах с върховете на пръстите си.

— Какво е последното нещо, което си спомняте, милорд?

— Рисувах… нещо не беше наред. Лицето не беше каквото трябва, изобщо не беше. Обърках се… — Затвори очи и облегна глава на стола.

— Никълъс, какво сънуваш, когато спиш?

— Кошмари.

— Какви?

Очите му се отвориха.

— Сънувах, че виждам отново съпругата си. Сънувах, че тръгвам след нея към гробищата и разкопавам гроба й.

— Има ли още нещо?

— Някой стоеше над леглото ми. — Гласът му стана дрезгав и напрегнат. — И…

— И?

— Камбани.

Отпуснах се назад на пети.

— Чул си камбани ли?

— Камбанки. Много, много малки… Господи, главата ме боли. — Потърка слепоочието си, обърна лице на една страна и изрече: — Дръпни тия проклети завеси. Светлината ми боде в очите.

Направих го с размах, преди да се обърна отново към него.

— Замръзвам — изрече той.

Разшетах се из стаята, затворих всички прозорци и дръпнах обратно завесите. Тогава побързах към камината и разпалих жаравата, докато не запращя огън, и стоплих ръцете си. Когато се върнах при него, очите му бяха затворени. На устните му видях усмивка.

— Представи си — дочух тихия му, сънен глас. — Представи си как излизам от един кошмар и те намирам кацнала като треперещо прелетно птиче на перваза на прозореца ми.

— Представям си — прошепнах. — Просто си представям.