Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (7)

7

Той ме потърси още в полунощ. Като чух почукването му, се измъкнах от леглото, още стиснала здраво ключа в юмрука си. Докато търсех пипнешком пътя към вратата, го чух да се разхожда напред-назад. Той не се поколеба, когато отворих вратата, а решително прекрачи прага и се запъти право към прозореца. Дръпна завесата и силуетът му се очерта неподвижен срещу сребристото стъкло.

Зачаках, разтревожена от състоянието на ума му.

— Спяхте ли? — запита той най-накрая и аз забелязах разлика в гласа му.

— Да, милорд.

— Дълбоко ли спите?

— Да, сър.

— Тогава не сте чули нищо? Никакви стъпки? Никакъв глас в коридора?

— Само вашия, сър, когато почукахте на вратата ми.

Видях дъха му да се сгъстява като мъгла по стъклото. Тогава той облегна глава на прозореца, притисна бузата си към него, сякаш хапещата му студенина би могла по някакъв начин да успокои трескавото му състояние.

— Никакви стъпки. Никакви гласове. Как е възможно?

— Обезпокоиха ли ви тези неща? — запитах.

— Събудиха ме.

— Може да е била прислугата. Матилда или Поли, или Биа…

— Вещицата спи. Проверих я.

— Тогава…

— Беше съпругата ми.

Изпуснах ключа. В тъмното звукът отекна като трясък на чинел. Паднах на колене и плъзнах ръка по пода, докато пръстите ми не напипаха ключа.

— Беше съпругата ми — повтори той по-високо. Обърна гръб на прозореца и макар да не виждах лицето му, знаех, че ме е забелязал къде съм коленичила на пода. — Беше съпругата ми — изрече отново.

— Съпругата ви, сър.

— Да не би да ми кажете, че съм си го въобразил?

— Едва ли мога да ви казвам нещо, сър, тъй като не съм го чула.

— Тогава казвате, че щом не сте го чули, е било само моето въображение?

— Не, сър. Просто аз не съм го чула.

— Тогава ще твърдите, че е била прислугата.

— Да твърдя каквото и да било пред Ваша Светлост ще означава да прекрачвам границите си. Никога не бих го направила, сър, във ваше присъствие.

— Разбира се, че няма да го направите, госпожице Ръшдън, ще се гушите до огъня чак до сутринта, може би в кухнята, може би в килера, и ще си отпуснете езика…

— Не, няма. Не съм клюкарка.

— Но не ми вярвате.

Изправих се и помислих да запаля свещта. Спорът с една сянка ме изнервяше.

— Е? — продължи лорд Молъм. — Ако ви кажа, че съпругата ми ме викаше по име иззад вратата на спалнята ми, ще ми кажете ли, че съм побъркан?

— Не, сър, няма. Идиот, може би, но не съм малоумна.

Сега той потъна в мълчание.

Накрая пристъпи по-близо. Сега виждах по-добре лицето му: изглеждаше измъчено. Косата му беше разрошена, по-черна от сенките, и падаше на челото му. Бялата му риза беше разкопчана.

— Госпожице Ръшдън — поде той. — Често ли спите с дрехите?

— Ако случаят го налага. А вие, сър?

Ново мълчание. Наблюдавах как бледосивата пара излиза от устата му, когато си поема дъх, а после го изпуска. „Дракон!“ помислих си.

Стиснах полите си с пръсти и запитах:

— Ще рисувате ли, Молъм?

Той помисли над въпроса ми, преди да отговори.

— След пет минути.

Мина покрай мене и изчезна в коридора.

След пет минути бях заела мястото си. Никълъс беше взел чисто платно, палитра с пресни, лъщящи бои и започна да работи. Отново ме накара да седна леко извърната. Не можах да не запитам:

— Сър, защо пренебрегвате лицето ми в рисуването? Непривлекателно ли е?

Главата му се вдигна. Очите му се взираха в мене над горния ръб на платното.

— Напротив — отвърна той. — Имате много привлекателно лице.

Зарадвах се на комплимента. После казах:

— Но вие имате някакви предпочитания към задната част на главата ми. Косата ми, може би раменете ми, повече ли ви допадат?

Лявата му вежда се вдигна.

Затворих уста и погледнах към прозореца. Половин час мина, преди да проговоря отново.

— Сър, имам идея. Може би не сте чули нито Биа, нито Матилда или Поли пред вратата си. Може би сте сънували, че чувате съпругата си.

— Не спях, когато чух гласа й втория път, госпожице Ръшдън.

— Но може би, сър, сте мислели, че сте буден. Често пъти умът ни греши…

— Бях буден, госпожице, и седях в леглото.

— В такъв случай ще направя следното предположение: може би е бил вятърът. — Погледнах го с крайчеца на окото си. — Възможно ли е, милорд?

— Не.

До този момент не се бях сетила за смеха, който бях чула при тайното си посещение в тази стая. Ако някой се беше опитал да ме убеди тогава, че ужасният звук не е бил нищо повече от вой на вятър, щях яростно да го отрека.

В този момент Никълъс изпусна четката си. Загледах как се навежда, за да я вземе. Тогава забелязах, че свещта, която бях изпуснала по-рано, лежеше близо до крака му. За свой ужас се изчервих.

Уиндъм се изправи, завъртя четката между пръстите си и се намръщи, докато се взираше в платното. Погледнах отново към свещта. Погледнах отново към него. Очите му, студени и твърди като олово, ме оценяваха. Погледът, който ми отправяше, беше странен, не толкова свиреп, че да се изплаша, но застрашаващ. Седнах по-изправено и погледнах пак към прозореца. Той продължи да рисува.

 

 

В девет и половина сутринта стоях в кабинета на Тревър, навила ръкави до лакътя. Лекарството отначало ми щипеше на ръката. Вперих очи в дребничкия мъж, заклещен на един стол между рафтове с медицински книги и маса, отрупана с високи купчини листа. Лактите му бяха подпрени на коленете, а главата отпусната в дланите. Когато той изстена, погледнах към Тревър и изрекох:

— Сигурно го боли.

— Ще си изчака реда — отвърна той рязко. После, като проми шевовете за последен път, промърмори: — Този глупав старец идва три пъти тази седмица за проклетите си черва и глава. Пуснах му кръв, затова му треперят коленете, но пак идва.

Бях смаяна от тона на гласа му, но не го показах.

— Опитахте ли каломел? — запитах.

После разбрах какво съм казала, прехапах устни, вперих очи в стенещия пациент и затаих дъх.

Ако Тревър изобщо ме беше чул, не го показа с нищо. Обърна се към масата, запуши отново шишенцето и хвърли марлите на пода, не успявайки да улучи кошчето.

— Докторе — чу се умореният глас на мъжа, — главата ме цепи, а червата не са по-добре. Нямате ли нещо да ми дадете, докато чакам?

— Не правя чудеса — отвърна Тревър, както ми се стори, доста рязко.

Спуснах ръкави и се приближих към стареца, забелязвайки, че е блед и очите му са добили лек стъклен оттенък. Той ме погледна жално и поклати глава.

— Пак ще ми пуска кръв. Много малко кръв ми остана.

Огледах се, докато Тревър се приближаваше с нож в едната ръка и чашка в другата. Хванах ръката на човека.

— Ще бъдете много храбър, нали?

— Няма да квича като прасе, ако това имате предвид. Но ето какво ще ви кажа. Много ще се радвам, щом се върне доктор Брабс, много време го няма, кълна се. Ами Мери Франсис се залежа преди две седмици и още не е станала. Жално ти е да я гледаш и отпада с всеки ден. Кълна се, няма да доживее до другия месец, ако Брабс не се върне.

Тревър тръшна чашката на масата, хвана ножа и впери сините си очи в лицето на пациента си.

— Къде искаш този път, Доналд? В гърлото, може би? — Когато го изгледах изненадана, той се усмихна и вдигна рамене. — Много добре, значи, стари мошенико, давай ми главата си. Ще го направя възможно най-безболезнено.

— Искате ли да ви затопля чашката? — обърнах се към Тревър.

Рязко кимване беше единственият му отговор, затова аз затоплих стъклената чашка над огъня, докато не стана толкова гореща, че не можех да я държа. Наблюдавах над рамото си как болният старец свежда глава почти до коленете си, затваряйки очи, докато Тревър размахваше сребърното острие напред-назад пред лицето му.

— Готов ли сте, господин Дикс? — запита Тревър.

— Да — измънка мъжът.

— Чашката готова ли е? — повика Тревър.

— Да — отвърнах.

— Тогава елате бързо.

С леко перване от китката той заби ножа в челото на господин Дикс.

Едва не се спънах, докато бързах да притисна побиращата четири унции чашка към челото на господин Дикс. Тя веднага прилепна към главата на пациента. Вакуумът, създаден от охлаждането на чашката, накара кръвта да бликне от прореза.

Тревър се извърна, без да окуражи по никакъв начин пациента си, който пребледня и затрепери. Плъзнах ръце около треперещите рамене на Дикс и започнах да го успокоявам.

— Хайде, господине, това несъмнено ще ви излекува. Имайте вяра.

— Вярата ми изтече с кръвта — изрече той.

— Хайде, хайде, скоро ще приключи.

Той поизвърна лице към мене.

— Вие сте мило момиче.

— Не, господине, ни най-малко.

— Напротив. Нежно и добросърдечно.

— Мълчете сега. — Усмихнах се и погалих челото му. — Сега сте слаб и сте склонен към сантименталности.

— Много сте хубавичка.

— Господине, може би сега сте по-добре? Хайде, виждам цвят по бузите ви.

— Имате ли съпруг, момиче?

Очите ми се разшириха.

— Имам син на вашите години, нали разбирате.

— Не мисля за брак, господин Дикс, но ако мислех, сигурна съм, че вашият син ще бъде прекалено добър за мене.

Той плесна с ръце.

— И скромна! Докторе, къде я намерихте?

Забравяйки чашката, прилепнала към челото му, той устреми блестящия си, макар и малко трескав поглед към своя лекар, който на свой ред ме изгледа.

— Тя принадлежи на брат ми — каза Тревър и аз забелязах леко повдигнатия ъгъл на устата му, докато продължаваше да ме наблюдава. — Съгласен съм, че е доста филантропски настроена. И да, освен това е хубавичка.

Не бях свикнала да ме оценяват така. Това ме накара да се изчервя.

Усещайки смущението ми, Тревър веднага се зае с пациента си, а аз побързах към вратата, като спрях само колкото да пожелая приятен ден на стареца.

 

 

На влизане в кухнята ме посрещнаха приветствията на Матилда. Тя ме настани на масата и бухна пред мене препълнена купа с димяща овесена каша, плуваща в масло и подсладена с петмез. Получих препечена филийка и мармалад от къпини, пита с вишни и кафе.

Наоколо ми другите се суетяха да приготвят много по-солидна закуска за работодателите си. Шунка цвърчеше на огъня, кейкове бухваха в пухкави хълмчета в тухлените фурни. Извънредно цененият китайски чай на Адриен се запарваше в бял порцеланов чайник с нарисувани купидончета и гирлянди от розови рози.

Точно тогава Поли влезе в стаята от външната врата с престилка, издута от яйца. Вятърът се вмъкна заедно с нея, завъртайки вихрушка от листа и снежинки, които бяха започнали да се сипят от натежалото небе.

— Уф — изпухтя тя, — вън е студено като задник на копач. До вечерта снегът ще ни засипе.

Матилда скочи към чая, обгръщайки го с ръце, както квачка пази пиленцата си.

— Затвори тая проклета врата; знаеш какво прави милейди, ако чаят й е изстинал.

— Да бе, разпада се на парцали като брат си — измърмори един глас.

Скоро щях да науча, че името на младата жена е Кейт.

— Извинете. — Гледах в овесената си каша, докато говорех. Суетнята около мене замря. Тогава, сигурна, че съм привлякла вниманието им, казах: — Мисля, че не би трябвало да се шегувате с лорд Молъм или със сестра му. Те плащат заплатата ви, нали?

Останаха да ме зяпат. Хвърлих донякъде строг поглед към всяка и докато забърквах сметана в кашата си, заявих твърдо:

— Те заслужават вашата лоялност. Без ангажимента им към вас вие несъмнено щяхте да бъдете заети с някакви дейности, които може и да не са толкова удобни или прилични като тази.

Матилда се прокашля.

— Права е, жени. Казвала съм ви…

— Стига, де. — Това беше Поли. След като остави яйцата си на масата, тя впери очи в Матилда и изви нагоре уста така, че заприлича на синигер. — Той е побъркан, даже не е човек, ако питате мене. Трябва да го затворят, като се знае какво е направил. Гарантирам, че ако аз или вие бяхме извършили същото престъпление, откога още да са ни пратили в Лийдс. — И подчерта изявлението си с рязко тръсване на главата. Раздразнена, Матилда се противопостави:

— Нямаш доказателства, нахалнице такава, че Негова Светлост има пръст в смъртта на Нейна Светлост.

— Бил е там тогава, нали?

— Е, и?

Местех очи ту към едната, ту към другата, смутена от разгорещените им аргументи. Гласовете им ставаха все по-високи и бях сигурна, че Уиндъм скоро ще ги чуят. Погледнах към Кейт, когато и тя се присъедини.

— Е, време беше вече някой да направи нещо, че да я спре да флиртува. Гавреше се с положението си. Съкруши сърцето на госпожица Адриен, като я изгони от собствените й стаи и я остави на издръжка. И не се притесняваше от тайните си срещи с разни господа. Ами с ушите си съм чувала как Негова Светлост я обвинява в изневяра и тя си признава. Хвърляше му го в лицето, викаше с цяло гърло. Казваше, че нямал право да я упреква за връзките й след това, което бил направил.

Матилда изфуча.

— Негова Светлост не може да бъде държан отговорен за това, което е правил, преди да се ожени за Джейн. Във всеки случай, не е било нейна работа.

Очите на Кейт се окръглиха като чинийки, неверието й беше очевидно.

— Е, той го направи да е работа на Джейн, нали, като пусна оня пропаднал тип в къщата. — Погледна към мене. — Точно така беше. Всички знаят, че милорд и милейди бяха женени само на хартия. Никога не са прекарвали нощта заедно — като съпруг и съпруга — в тази къща.

Матилда едва не подскочи от раздразнение.

— Трябва да пресичаш такива клюки, Кейти Смит.

— Но това е вярно, Тили, и ти много добре го знаеш.

Кейт погледна към Поли за потвърждение, после пак към мене. Бях започнала да се надигам от стола, хванала се за масата, за да осигуря опора за треперещите си колене, когато Кейт присви очи и изрече:

— Не е тайна, знаете ли. Не е като да не се е оплаквала Джейн пред цял свят, че Уиндъм я е изложил. Не е никаква тайна, че мастър Кевин е…

Бях затворила очи, когато стаята внезапно звънна в гробовна тишина и разбрах, дори преди да ги отворя и да се обърна, че Никълъс е тук.

Възстановявайки спокойствието си, направих лек реверанс и срещнах сивите му очи, без да мигна. Лек, но несъмнен трепет мина по мене, докато ме разглеждаше с привидно безразличие. За миг се запитах дали е чул забележката на Кейти, после също толкова бързо отхвърлих въпроса.

— Елате, госпожице Ръшдън — каза той.

Тръгнах вдървено към него, без да погледна назад към унизените жени.

Влязох в стаята за закуска след него. Спрях на прага и зачаках, питайки се какво трябва да направя сега. Адриен седеше в единия край на масата за закуска, а пръстите й разсеяно минаваха по месинговите инкрустации, които украсяваха палисандровия фурнир. Тревър, седнал от едната страна на сестра си, разбъркваше кафето си и вдигна очи от четивото си, когато Никълъс обяви:

— Госпожица Ръшдън ще се присъедини към нас.

Изненадана, запитах:

— Сър?

Той се отпусна на стола си и посочи едно място до себе си. Бузите ми пламнаха, когато Тревър и Адриен ме загледаха с любопитство. Изправих рамене и казах:

— Благодаря ви, милорд, но не. Мястото ми е в кухнята и…

— Казах — той погледна към мене, сивите му очи бяха заплашителни, — седнете.

Подчиних се.

Никълъс изгледа предизвикателно брат си и сестра си.

— Намирам за необходимо да отделя госпожица Ръшдън от онези пепелянки в кухнята. Ако някой от вас има проблем с моето решение, да говори сега. Не? — Отпусна се назад на стола си като крал, наблюдаващ поданиците си, и изви устни в усмивка. — Мислите си: „Да му угодим“. Мъдро, много мъдро. Не съм в настроение да мисля над решението си в този момент.

Тогава Поли влетя в стаята. Спря на място, като ме видя. Никълъс погледна свирепо към зашеметената прислужничка и изрече през зъби:

— Обслужете я.

Поли направи реверанс в знак на съгласие и изхвръкна от стаята само за да се върне след минута със същата закуска, която бях започнала да ям по-рано. Когато жената трупна пред мене купата с желирала се овесена каша, Негова Светлост заяви:

— Махнете този боклук от погледа ми. Ако не съм съвсем полудял, надушвам да се пече шунка.

— Да, милорд.

— Тя ще получи шунка, значи. И яйца. И малко от онова черно злато, познато като чай.

Поли грабна овесената каша от масата и излетя навън.

Огледах мълчаливо стаята, отбелязвайки, че Тревър се е върнал към книгата си. Адриен, сякаш свила се на стола си, беше стиснала ръце в скута си и се взираше в Тревър, докато той не преставаше да разбърква кафето си.

— Нещо против? — изсъска тя с нервен глас.

Без да вдигне поглед, Тревър потупа с лъжичката по ръба на чашата, после я остави настрана.

— Благодаря — каза тя.

Макар да съзнавах, че Никълъс ме наблюдава, не можех да го погледна. Питах се защо ли го прави. Не ми беше удобно в присъствието на тези хора, не повече, отколкото на тях в мое присъствие.

Тъкмо бях събрала смелост да се извиня, когато Поли и Матилда отново влязоха в стаята с количката с храна. Докато разпределяха храната, Реджиналд нахълта и подаде един плик на Тревър. Сключил облечените си в бели ръкавици ръце, Реджиналд ме изгледа за миг, преди да съсредоточи погледа си върху огледалото с рамка от липа, което красеше стената зад мене.

Тревър пробяга с очи по писмото, после го хвърли на масата.

— Прекрасно, старецът се е върнал. Обзалагам се, че господин Дикс ще се озове на прага на Брабс до един час и ще се оплаче, че съм му източил кръвта.

Адриен се сви на стола си.

— Трябва ли да обсъждаме това на закуска? — запита тя със слаб глас.

Тревър се ухили.

— Таксувах го с един пенс за услугата. Няма съмнение, че пак ще ми плати с някой проклет чувал царевично брашно. — Погледна към мене и усмивката му отново стана приятелска. — Брабс ще се заинтересува, като чуе за вас, госпожице Ръшдън. Сигурен съм, че Дикс ще превъзнася любезността ви пред всекиго в Молъм.

Отново настъпи тишина. Постарах се да се справя с хубавата храна, поставена пред мене. Но не бях гладна. Разбрах, че трябва по някакъв начин, колкото може по-скоро, да стигна до Брабс. Нямаше да бъде лесна задача. За да стигна до дома му, се налагаше да мина точно през Молъм.

Тогава Адриен се обади:

— Госпожице Ръшдън.

Погледнах право към нея, благодарна, че имам причина да избегна очите на доктора.

Деликатните ръце на Адриен внимателно намазаха масло върху тънко нарязания хляб, преди тя да ме погледне.

— Ще изляза днес на разходка. Ако брат ми се съгласи, бих била доволна да ме придружите.

— Къде отиваш, Адриен? — запита Тревър.

— В Бек Хол. Ще обядвам с Мелиса.

— Защо ти е необходима компанията на Ариел? — запита Никълъс.

Настъпи дълго мълчание. Адриен продължи да дъвче хляба и да отърсва семенцата от кимион и захарта от пръстите си, преди да посегне към чая си.

— Запитах те нещо — каза той. Отпусна се назад на стола си и се усмихна. — О, да, пак не ми говориш заради вчера. Извиних ти се.

Адриен продължи да отпива от чая си.

Никълъс погледна към мене и леко стисна устни.

— Много добре — заяви внезапно. — Ако не намираш думи, с които да ми отговориш…

— Както си спомням — започна тихо Адриен, изпреварвайки предстоящия му ултиматум, — ти отпрати последната компаньонка от къщата, обляна в сълзи, преди по-малко от две седмици.

Никълъс пребледня.

— Изкара ума на момичето с твоите приказки за призраци. Изненадана съм, че успяхме да запазим и малкото останала прислуга.

Очите му се върнаха към моите. И също толкова бързо се отместиха.

— Такава идиотска глупост.

Чашата на Адриен изтрака, когато тя я върна на чинийката.

Отмествайки чинията със закуската си, Никълъс каза:

— Бих пийнал нещо.

— Аз също — присъедини се Тревър.

Затвори книгата си, остави я настрана и каза, че ще налее шери на себе си и на брат си. Извини се и излезе от стаята.

 

 

Прекарах последните часове от сутринта в подготовка за пътуването на Бек Хол. Спомнях си го ясно. Малко имение в сравнение с Уолтъмстоу, но въпреки това величествено за минувачите, градините му бяха грижливо поддържани и изобилстваха с цветя според сезона. Често си бях мечтала да отида там.

В един часа след обяд бях повикана да се присъединя към Адриен. Предната врата стоеше отворена, а оттатък стъпалата чакаше величествената официална карета, блестящите й, лакирани в черно врати бяха украсени с герба на Уиндъм. Внезапно почувствах странно възхищение. Нервността, която ме беше разкъсвала през цялата сутрин, беше забравена.

— Ариел?

Като чух гласа на моя господар, останах на място. Полека се обърнах към него.

Стоеше в сенките на фоайето, самият той сянка, облечена в черно.

— Къде отивате? — запита ме.

Пристъпих напред, за да го видя по-добре. Стоеше изправен, но изражението му беше отчаяно и объркано, като на дете, което открива, че последният му приятел го изоставя без обяснение. Нахлупих качулката на наметката си на главата и отвърнах:

— Милорд. Разрешихте ми да придружа сестра ви в Бек Хол.

— Така ли? — чу се тихият му глас.

— Да, милорд. На закуска. Забравихте ли?

Мълчанието му беше признание, което ми отне дъха и така болезнено стисна сърцето ми, че бях принудена да преглътна сълзите си. Извърнах очи и продължих към каретата, молейки се дано той да не ме повика да се върна. Не можех да го погледна в лицето, когато беше в такова състояние.

С облекчение се отпуснах на кожените възглавници в каретата. Когато Реджиналд затвори вратичката, и аз затворих очи, забравяйки за миг лейди Адриен до себе си.

— Той се влошава — изрече тя тихо.

Полека дръпнах виненочервената завеска от прозорчето, когато каретата потегли. Едва тогава изпуснах дъх.

Продължих да наблюдавам местността, докато се приближавахме към Молъм. Отминахме общинските пасища на Грайздейл и Пайкдоу. Отклонихме се от Райкс Роуд, минахме покрай магазините в периферията на селото и продължихме по Монк Бридж. Накрая влязохме в Източен Молъм, чиито хамбари и пасища бяха облагородени с ниски огради. Осъзнах кога свиваме по Хотърн Лейн. Поглеждайки към вълнистите тресавища с груба кафява трева и към острицата, растяща покрай Милстоун Грит, бях връхлетяна от спомени, едновременно щастливи и тъжни. С Джеръм бяхме лудували по тези пасища като деца. Моят приятел ми липсваше ужасно много в този момент.

Като чух Адриен да въздъхва, се отпуснах на мястото си.

— Искам да се извиня за поведението си вчера — заяви тя. Заравяйки ръце в маншона на скута си, ме изгледа изпод ръба на шапката си. — Бяхте много мила, Ариел.

Отвърнах донякъде срамежливо на усмивката й.

— Бих искала да ви се отблагодаря по някакъв начин.

— Не е необходимо — отговорих.

— Трябва да разберете как се чувствах.

— Разбирам — уверих я.

Пътувахме някое време в мълчание, преди тя да продължи:

— Чувствам, че трябва да знаете. Тази сутрин с Тревър обсъдихме дали да не изпратим Никълъс в „Сейнт Мери“.

Отместих поглед, обзета от внезапна паника.

— Не — прошепнах едва.

— Мислите, че сме сурови.

— Той не е луд. Забравя, може би…

— Пропуските в паметта му са само малка част от неговото страдание, Ариел. Понякога изпада в много мрачни настроения и се страхувам не само за нашата безопасност, но и за неговата. А и детето, за него също трябва да се помисли.

Обърнах се рязко, ужасена от безмълвния намек.

— Мислите, че е способен да навреди на Кевин? — Сърцето ми заби ускорено в очакване. Ужасното й мълчание беше повече, отколкото можех да понеса. — Е? — настоях. — Имате ли причина да вярвате, че ще нарани детето?

— Не. — Тя затвори очи и отпусна глава назад. — Той обича момчето повече от собствения си живот. Не. Никога не би му навредил.

— Но бихте го отделили от момчето. Това няма ли да се равнява на смърт за брат ви?

— Да. Би го унищожило напълно.

— Ами детето? Какво ще стане с Кевин без баща му? Ще възложите грижите за него на Биа? Знаете ли колко го ненавижда тя? Той ще залинее и ще умре от липса на любов.

Адриен погледа към мене, очите й бяха тъжни, а гладкото й лице беше бледо от студа.

— Аз обичам племенника си.

— Но не сте му нито баща, нито майка.

— Той не познава майка си, така че това няма особено значение. Освен това… — Тя си пое дъх. — Често си мисля, че детето има много общо с болестта на брат ми. Вината на Ник, разбирате ли, заради смъртта на майката на Кевин го съсипва. Твърдо съм убедена в това.

Принудих се да отместя поглед към прозореца. Спирането на каретата предотврати всякакви по-нататъшни забележки по въпроса. Бяхме стигнали в Бек Хол.