Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (11)

11

Останах при Никълъс през целия ден и го наблюдавах как спи неспокойно на стола си. Събуждаше се от време на време, отваряше очи, надигаше се и оглеждате стаята. Но съзнателните моменти бяха кратки и той отново отпускаше глава назад и се унасяше в сън. Бях виждала това поведение много пъти в „Дъбовете“. Спомних си как бях дочувала лекарите да говорят на някой роднина на сериозно депресиран пациент: „Сънят е начинът на тялото да избягва по-нататъшния стрес и объркване“. Нерядко това беше вярно. Депресията обаче не беше единствената причина за подобно поведение.

Задрямах и когато се събудих, хлад докосна костите ми. Огънят беше изгаснал. Разтърках очи и се стреснах, когато в тишината отекна почукване на вратата. Бързо станах от леглото, извадих ключа от джоба си и отключих вратата.

Тревър профуча покрай мене с поднос в ръцете и гарафа с шери.

— Пуснете малко светлина в тая проклета гробница — каза той. — Когато побързах да запаля свещите, запита: — Как е той? Държи се прилично, надявам се.

— Разбира се — отвърнах.

— Сега можете да си вървите.

— Бих искала да остана.

Тревър ми хвърли кратък поглед, преди да плъзне подноса на масичката до стола на Ник.

— Сигурно вече сте гладна, госпожице Ръшдън. Матилда праща чудесен пай с бъбреци, току-що изваден от фурната.

Погледнах покритото с тестена кора задушено на подноса и почувствах как стомахът ми къркори.

След като издърпа един стол до този на моя господар, Тревър се настани на него, преди отново да погледне към мене.

— Хайде, яжте, Ариел. Много сте слаба. — Като видя, че продължавам да се колебая, се усмихна. — Много добре, тогава елате тук.

Побързах към него.

— Брат ми събуждал ли се е изобщо?

— Да. Точно след пладне.

— А! Значи напредък. Кажете ми как ви се видя.

— Далечен.

— Какво искате да кажете? Позна ли ви?

Помислих за миг.

— Стори ми се отначало, че ме позна, но сега не съм сигурна.

— Но е говорил.

— О, да. Определено.

Никълъс отвори очи и погледна към брат си. Тревър се отпусна назад на стола си.

— Добре дошъл обратно при живите, милорд. Не се ли умори да спиш?

— Не спях — каза той.

— Така ли? — Блещукащите сини очи на Тревър погледнаха към мене и той се усмихна. — Кажи ми тогава какво си правил през цялото това време?

— Мислех.

— Това, човече, може да бъде доста опасно. Гладен ли си?

— Прегладнял съм.

— Донесох ти любимата ти вечеря: пай с бъбреци със специалната коричка на Тили.

Ник избута покривката от скута си, опитвайки се да се изправи.

— Хайде, хайде — каза Тревър. — Какво правиш?

— Да стана.

— Седни и ме остави да те нахраня.

— Не.

Той стана неуверено и се хвана за облегалката на стола си. Аз се напрегнах, окуражена от проявата на независимост. Тревър обаче не беше склонен да прояви търпение.

— За бога, Ник, седни, преди да си се наранил.

— Не съм някакъв проклет инвалид. Все още. Остави ме.

Тревър посегна за лъжица, но едва я беше взел от подноса, когато Никълъс стрелна ръка и я изби от пръстите на брат си. Преди аз или Тревър да се бяхме опомнили от изненадата, той се извърна рязко, закачи масичката с храната с крака си и тя рухна на пода.

— И не ти искам проклетото ядене. Ще ти кажа какво искам: искам да изляза от тази окаяна гробница, както сполучливо я нарече. Искам да изляза веднага!

Тревър се изправи полека.

— Не е възможно — каза той.

— Защо?

— Не действаш разумно.

— Тоест?

— Заплаха си за себе си и за околните.

— На кого съм навредил?

Вече с по-мек глас Тревър каза:

— Мисля, че точно сега би искал на мен да направиш нещо. Не искаш ли?

— Да, много ми се иска. Но не съм го направил, нали?

— Печелиш.

— Дай ми ключа.

— Вратата не е заключена.

Никълъс се обърна към вратата, и макар че пристъпих напред и отворих уста да протестирам, Тревър вдигна ръка с дланта нагоре, за да ме накара да замълча. Очите му и поклащането на главата казваха „остави го“.

И той излезе, мина през вратата и потъна в тъмното.

— Защо — обърнах се към Тревър — го оставихте да излезе? Очевидно е прекалено развълнуван.

— Не бива да му поставяме изисквания, Ариел. Би било опасно да го правим.

— Значи наистина мислите, че е опасен?

— Сама видяхте.

— С каква цел го оставихте, щом вярвате, че е способен да нарани себе си или други хора? Бихте ли искали цялото село да го види такъв?

Той ми хвърли свиреп поглед и аз разбрах, че съм прекрачила границите си. Но пренебрегна грубата ми грешка с махване на ръка.

— Всички сме разтревожени. Като виждам брат си в това състояние, се натъжавам повече, отколкото съзнавате.

— Говорили ли сте с Брабс за лорд Молъм? — запитах.

— Разбира се. Много пъти. Той е съгласен с моята прогноза и вярва, че Ник би трябвало да бъде прибран.

Не ми хареса този термин: „прибран“. Правеше Никълъс да изглежда като животно, лишено от човешки чувства. Задържах обаче мнението си за себе си. Тревър беше простил предишната ми грешка. Можеше да не се покаже толкова снизходителен следващия път.

Тогава Адриен влезе в стаята. Кършейки ръце, тя погледна към брат си, после към мене.

— Поли каза, че видяла Ник…

— Да — прекъсна я той. — Излезе.

Бутна с крак подноса и се запъти към вратата.

— Какво ще правиш? — запита сестра му. Без да отговори, той излезе от стаята.

 

 

Един час по-късно стоях в дома на Брабс, топлейки ръцете си пред огъня. Бях го събудила от дрямката му и сега той се беше навел над леген със студена вода, отмивайки съня от очите си.

— Беше дълго бдение — обяви, посягайки към кърпата, която държах в ръце. — Мери Франсис сега почива в мир. Бог да успокои душата й.

— От порфирия ли умря?

— Да.

— Смъртта й беше много внезапна като за порфирия.

Той надникна към мене иззад кърпата си.

— Какво знаеш за порфирията, момиче?

— Имаше такива случаи в „Дъбовете“. Обикновено първо си отива зрението, после движението, след това контролът върху пикочния мехур. Много е болезнено и води до много бавен и мъчителен край. Жертвите в „Дъбовете“ бяха приети там, защото бързо се бяха превърнали в бреме за семействата си и разбира се, в причина за срам. — Вдигнах вежда, за да подчертая забележката.

— Дойде да говориш за Мери Франсис и порфирията ли, Маги, или да преувеличаваш вината ми?

— Не. Дойдох да поговорим за Никълъс.

Погледът му стана мрачен.

— Разбирам, че според тебе той трябва да бъде поставен под ключ.

— Така ли?

Хвърли кърпата на пода и се обърна.

— Не е ли така?

— Не съм правил прогнози за този случай. Той не е мой пациент.

— Сигурно имаш мнение. Спомням си, че рядко си оставал без мнение.

— Тези въпроси ме карат да вярвам, че има промяна в поведението му.

Той се наведе към огъня и го разрови с ръжена.

— Умът ви още е остър, сър. Да, има. Преди четири нощи беше намерен да се опитва да изрови трупа на покойната си съпруга. Тогава припадна и спа дълбоко цели три дни, събуждаше се инцидентно. Днес на обед говори за малко с мене.

Брабс се обърна към стола си, седна и кръстоса крака.

— Не изглеждаш изненадан — казах.

Наистина изглеждаше зает със собствените си мисли. Накрая вдигна поглед.

— Е? Кажи ми твоето мнение, момиче. Сигурно имаш мнение.

— Имам ли?

— Виждам го по упорития ъгъл на брадичката ти. В блясъка на зелените ти очи. Прости ми, Маги, миличка, но ти имаш повече опит със слабоумните от мене. Аз съм доста добър в даването на лекарства за воднянка или…

— Порфирия.

— Но умът е загадка. Не можем да отворим черепа, да извадим органа и да посочим някоя област, и да кажем: „А, тук е причината за това, че той вие срещу луната“, не повече, отколкото можем да кажем, че тази материя отделя човека със съвест от онзи, който няма съвест. Има добро и лошо у всички ни, не си ли съгласна?

— Да.

— Нерядко гледаме към душата и по-малко към мозъка, защото той живее с такава сигурност, както тази материя.

И той се почука по слепоочието. Намръщих се и поклатих отрицателно глава.

— Звучиш ми като викария.

— Душата не може да бъде излекувана с каломел или прахчета. Трябва да търсиш по-висша сила от моята за този случай.

— Каквото и да е засегнало моя господар, то няма нищо общо с душата му. Наистина, ако беше така, той трябваше да бъде излекуван преди няколко дни, защото всяка нощ призовавах помощта на Светия дух, за да победи тази страшна болест, преди да го е унищожила.

— Тогава се моли по-дълго и по-високо, Маги. Може би Бог ще те чуе.

— И двамата знаем, че Бог невинаги чува.

— Значи сега практикуваш и богохулство наред с медицината.

Не обърнах внимание на забележката. Той вдигна лице и ме гледа няколко минути, без да каже нищо. Накрая изрече:

— Кажи ми какво искаш да чуеш.

— Никълъс наистина ли е луд? Да или не.

— Възможно е.

Отговорът ме разтърси. Опрях ръка на полицата над камината, за да се задържа, и се взрях в огъня.

— Значи смяташ, че трябва да бъде под ключ като дядо си? Мислиш, че е дотолкова нестабилен?

— Дядо му ли? О, да. Сега си спомням; съвсем бях забравил… Е, не се притеснявай за това. Умствената нестабилност на дядо му няма нищо общо с някаква дисфункция на мозъка. Простичко казано, той беше непоправим стар развратник и безразборните му приключения го довършиха. Беше пипнал бледата спирохета. Сигурно си виждала такива случаи в „Дъбовете“.

— Но Тревър каза…

— Много добре знам какво е казал Тревър. Разбира се, семейството няма да си го признае — това е доста голям срам, нали разбираш — но аз съм лекарят, който диагностицира болестта. Наистина бях свидетел на подписването на документите заедно с няколко членове на семейство Уиндъм, които затвориха стареца в „Сейнт Мери“. — Той отново сръчка огъня, давайки ми време да помисля над тази нова информация. Отпусна се назад и продължи: — Не е лесно да затвориш някого от ранга на стария лорд Молъм. Имаше да се попълват купища документи, както и да се изслушват свидетелски показания.

— Свидетелски показания ли?

— Естествено. Трябва да има не по-малко от двадесет свидетели, които да удостоверят, че без никакво съмнение нещастната жертва е умствено неспособна и вече не може да функционира нормално или разумно.

— Но ти каза, че спирохетата е била източникът на проблемите му.

— Без съмнение. Той страдаше години наред: треска, загуба на тегло и накрая нервен срив. Разбирам, че в последните си дни е бил засегнат от тотална атаксия.

— Добре — казах, внезапно изгубила дар слово. Останах няколко минути в сериозно мълчание, преди да проговоря отново. — Каза, че трябва да има свидетели, за да пратиш някого в „Сейнт Мери“? Тогава подозирам, че колкото повече хора видят жертвата в състояние на делириум, толкова по-вероятно е хоспитализирането? Да? Проклятие! — Грабнах наметката си и се обърнах към вратата, подмятайки през рамо: — Приятна вечер, Брабс.

Върнах се в Уолтъмстоу, но не влязох в къщата. Вместо това тръгнах по градинската пътека, оттатък замръзналото езерце, дори оттатък колибите и стигнах до къщичката от камък и плет на Джим.

Почуках на вратата.

— Казах вече — дойде грубият отговор, — не съм виждал Негова Светлост, така че махайте се.

— Джим! — прошепнах колкото можах по-високо. — Аз съм, Ариел. Моля те…

Вратата се отвори на един-два инча. Видях обраслата с прошарени косми физиономия на Джим да се взира в мене откъм мрачното му жилище, усмихнах се и заговорих открито:

— Той е тук, мисля. Ще ме пуснеш ли да вляза?

— Пусни я — дойде откъм стаята гласът на моя господар.

Насърчена от този звук, пристъпих предпазливо вътре, изплъзвайки се от студа.

Лорд Молъм седеше в сенките оттатък танцуващата светлина на борината, в ръката му имаше халба, пълна с нещо, което миришеше на греяно вино. Тежко одеяло увисна от раменете му, докато избутваше стола си назад към стената.

— Вземи й палтото — каза той на Джим.

Джим се подчини, изтръсквайки дрехата ми, преди да я положи на един стол пред огъня.

— Добре дошла в скромната ми къща — изрече към мене.

Огледах удобната, но мрачна обстановка. Несъмнено къщичката беше стара, ако се съди по остатъците от глинено огнище в средата на пода, където някога са кладели огън. Но преди години къщата е била ремонтирана и откритият огън е бил заменен със засводено огнище и комин, изграден от камък.

— Може би госпожица Ръшдън ще пийне едно вино — изрече Уиндъм.

Джим побърза да го донесе.

Вдигнал халбата почти до устата си, Никълъс каза:

— Дошли сте да ме убедите да се върна у дома ли, госпожице Ръшдън?

— Не, сър.

— Тогава сте дошли, за да ме убедите в безразсъдството ми.

— Не.

— Може би в такъв случай просто ви харесва да се разхождате в леденостудени нощи, облечена не по-добре от бездомно хлапе.

— Сър — отговорих, — само това имам.

— Лошо. Ще трябва да направим нещо по този въпрос.

— Това означава ли, че ще ми повишите заплатата?

— Не.

— Добре.

— Елате и седнете до мене. — Като видя, че се колебая, той присви тъмните си очи и се намръщи. — Да не би внезапно да взехте решение в моя вреда? Може би вече сте убедена, че съм побъркан?

— Побъркан е силна дума, милорд. Има страховито съпътстващо значение, мисля.

— А! Добре тогава, какво ще кажете за луд, смахнат, малоумен, идиот… гламав?

— Гламав е по-скоро тъп, а вие не сте тъп.

— Объркан? Ненормален?

Кимвайки, изрекох:

— Предпочитам объркан.

Той пусна една вълча усмивка към мене, вдигна халбата си за наздравица и каза:

— В такъв случай от този момент ще съм объркан.

Джим ми подаде чаша греяно вино. Обвих пръсти около нея, топлейки ръцете си. Но все пак не седнах на стола до Уиндъм. Честно казано, не вярвах на себе си да седя толкова близо до него. Изпитателният му поглед разнищваше сетивата ми.

Джим трябва да беше доловил мислите ми, защото бързо вдигна една вила и зъбци за гребло от табуретката и я бутна зад гърба ми.

— Ето, настани се, момиче, и поседи малко. Само бургията ми беше за компания тука, преди Негова Светлост да намине.

Погледнах към табуретката.

Никълъс вдигна чашата си и зарецитира с баритонов глас:

— И когато съпругът седи до огъня и няма какво да прави, може да се приготви и да сложи сухо дърво за дръжка на греблото, и да пробива дупки с бургията си.

Джим се присъедини, вдигнал чашата си.

— Яреми, вили и всякакви други, нека приставът да ги издирва. И да ги събира, щом броди наоколо; и после, когато си иска, това да му бъде заплата, да ги очуква и да ги подкастря у дома пред огъня!

— Ха! — възкликнаха двамата в един глас, после отметнаха глави и изгълтаха виното си.

Засмях се, развесели ме момчешкото им поведение. Изтривайки уста с опакото на ръката си, Никълъс пусна стола си да падне на пода и махна на Джим.

— Виж, Джими: това прекрасно младо момиче с коси, черни като нощта, както би се изразила сладката ми сестричка. Смехът й е като музика. Никога не бях чувал смеха й… или може би съм го чувал — не мога да си спомня.

Отново избухнаха в смях и аз си помислих: „Божичко, напили са се“.

Никълъс се потупа по коляното и каза:

— Елате тук, госпожице Ръшдън, и седнете на коляното ми. Кацнали сте там като някакъв проклет сфинкс. Никога ли не сте виждали човек да се наслаждава на питието си? Не одобрявате ли?

— Виждала съм и одобрявам.

— Може би човек с моя ранг не бива да си угажда така?

— Имате пълното право, сър. Но би трябвало, мисля, да не извисявате толкова много гласовете си, иначе брат ви ще ви открие.

Веждите му се вдигнаха.

— Джими, май тук си имаме субретка^[1].

— За субретките със зелени очи! — отговори мъжът и двамата пиха отново.

Като се залюля отново на стола си, Никълъс впери поглед в мене, загледа как отпивам плахо от виното и се изчервявам от явния му интерес към мене. Не че това не ми харесваше — Божичко, не! — но не се чувствах удобно; в края на краищата, не бях свикнала на такова очебийно одобрение. Той ме гледаше така, както хрътка гледа лисица, с блясък в очите и зъби, разкрити в усмивка.

— Кажете — обади се внезапно, — къде бяхте тази вечер, госпожице Ръшдън?

— В Молъм — отвърнах, говорейки на чашата си.

— Какво? Говорете към мене, госпожице Ръшдън. Ето така. Повторете какво казахте.

— В Молъм, сър.

Той сви устни почти сърдито, преди да каже:

— Не си ли спомням да сте ми разказвали за някой пастирски син, когото сте омагьосали там?

— Не, сър. Не съм омагьосвала никакъв пастирски син там или където и да било другаде.

— Но споменахте, че сте влюбена в него.

— Не, не съм.

— Значи съм го сънувал.

— Разбира се.

— Някога била ли сте влюбена, госпожице Ръшдън?

Кимнах едва забележимо, после изпих виното си.

Столът му издумка на пода. С две големи крачки той се изправи пред мене, сграбчи китката ми и ме издърпа да стана. Последвах го послушно, когато ме завлече на светло пред огъня. Натискът на ръката му на рамото ми изискваше да седна, затова се сниших на пода и свих крака под себе си. Той направи същото, но едното му, обуто в черно коляно се сви до гърдите му, а облечената в коприна ръка се обви около него.

Засмях се и изрекох:

— Лорд Молъм се чувства по-добре, мисля. Сега му се играе.

— Аз съм на друго мнение. Второто „аз“ на лорд Молъм отплава с вятъра — отговори той. — Но това няма нищо общо. Зададох ви въпрос, госпожице Ръшдън, но сянката и виното скриха отговора. Някога била ли сте влюбена?

Погледнах към Джим.

— Задава много лични въпроси, не мислиш ли?

— Много любопитен човек е, но такива са благородниците. — Той ми намигна и ми се усмихна.

Погледнах отново към сивите очи, които ми отнемаха дъха, и казах тихо:

— Да, милорд. Била съм влюбена.

Клепачите му се отпуснаха, когато погледна към устата ми.

— Сега е мой ред — настоях и очите му се върнаха към моите. — А вие някога били ли сте влюбен, лорд Молъм? — Зачаках като дете, което иска отговор, като с всички сили се стараех да не обръщам внимание на примамката на красивата му уста със закачливите й ъгълчета. Под меката светлина на огъня чертите му бяха добили нежността на детско изражение. — Е?

— Да — отвърна той най-накрая.

— Коя беше тя?

— Казаха ми, че се казвала Маги.

— Не я ли помните?

Той поклати отрицателно глава.

— Тогава откъде знаете, че я обичате?

— Защото още я обичам. Мислите ли, че е странно? Аз също. Не мога да разбера как мога още да обичам жена, чието лице не мога да си спомня. Вие можете ли?

Загледа ме със странен поглед. Извръщайки очи от чертите му, аз ги вперих в огъня и се замислих над това. Накрая казах:

— Вярвам, че мога, и ще се опитам да обясня. Бях на осем години, когато майка ми умря. Много я обичах. Още я обичам. Но когато се опитвам да си спомня лицето й, не мога. Чертите й ми се губят. Не мога да кажа в какъв оттенък на кестенявото са били косите й, дори какъв е бил цветът на очите й. Гласът й е загадка за мене. Но си спомням как ме караше да се чувствам: щастлива, доволна и… обичана. Тези духовни неща остават с нас завинаги. По някакъв начин те ни правят това, което сме. Нали?

На лицето му се беше настанило замечтано изражение, когато вдигнах отново очи към неговите.

— Сигурно много ви е обичала — изрекох. — Дала ви е Кевин.

Крехка надежда разцъфна в сърцето ми. Раздвижени от духа, който още го обичаше, чувствата ми се надигнаха, топли и трептящи като пламъка в огнището. Ръката му полека се приближи към моята. Пръстите му нежно обвиха китката ми, вдигнаха ръката ми и притиснаха треперещата ми длан към небръснатата му буза.

— Ариел — прошепна той. — Излекувайте ме.

Наведох се към него.

— Как? Кажете как и ще го направя, милорд.

— Накарайте кошмарите да спрат.

— Какви кошмари? Може би ако се изправите срещу тях…

— Пожар.

— Сънувате пожар. Пожарът, който е убил съпругата ви?

— Виждам се как я удрям. Тя пада и не става.

Той обърна лице и дъхна меко срещу дланта ми, после леко докосна върха на езика си до ръката ми. Любовта, която изпитвах към Никълъс, беше толкова интензивна в този момент, че беше почти болезнена. И осъзнах нещо ужасно: не ме интересуваше дали е убил съпругата си, дали по някакъв начин тази ужасна жена не го е подтикнала към насилие, дали е вдигнал ръка и й е нанесъл онзи фатален удар. Толкова много го обичах.

Засрамена от слабостта си, извърнах очи.

— Ариел? — Гласът му докосна кожата на слепоочието ми. — Погледнете ме.

Не можех. Щях да се издам.

— Ариел.

Не ме докосвай, помислих. Не ми говори, не ме гледай…

Той докосна бузата ми със своята.

Господи, о, господи, какво трябваше да стане с мене?

— Не се извръщайте — каза той. — Имам нужда от вас. Вие сте единствената, която не ме гледа с обвиняващи очи. Вие и Кевин. Не знам какво съм правил, преди да дойдете тук. Какво ще правя, ако си отидете…

Всичко това беше изречено с дълбок, дрезгав шепот, топъл и възбуждащ, и влажен като лятна мъгла срещу ухото ми. Тогава също толкова бързо той се дръпна.

Загледах изпод полуспуснатите си мигли как накланя рамене към огъня и протяга ръце към топлината.

— Поисках прекалено много — изрече накрая. — Простете ми. Дойдохте в Уолтъмстоу да позирате за портрети и нищо повече. Не бива да се замесвате в проблемите ми. Не биваше да го искам от вас.

— Но аз съм замесена — отвърнах. — Може би ще мога да помогна, ако разбера всичко изцяло.

— Какво има за разбиране? Губя ума си и в пристъп на гняв убих съпругата си.

— Но не можете да си спомните да сте я убивали.

— Спомням си, че я ударих.

— Споменът ясен ли е?

Той поклати глава.

— Малкото спомени, които имам, никога не са ясни.

Обърнах се и погледнах към Джим.

— Казахте, че няколко седмици след инцидента той не е помнел нищо?

— Дори не си знаеше името, момиче.

— Но си го е спомнил. — Джим кимна. — Само че няма спомен какво е правел на път към Йорк.

— Дори не си спомняше, че е отивал към Йорк. Не знаеше това, докато не го върнахме в Уолтъмстоу. Майка му, докторът и Адриен му казаха, че е отивал да види годеницата си, да направи последните приготовления за сватбата.

— Тогава не е помнел Джейн?

Никълъс се обади:

— Първия път, когато видях Джейн, ми беше съвършено непозната.

Джим се замисли, преди да изрече:

— Докторът каза, че това било ам…

— Амнезия?

Двамата мъже ме погледнаха изненадано.

— Да.

— И споменът ви за нея не се е върнал, така ли, милорд?

— Върна се. Два дни преди сватбата. Главата ми се цепеше, както често го прави, и тя влезе в стаята, където седях.

Вдигнах поглед и спомените се втурнаха в главата ми като вихър.

— Всички спомени ли?

— Само за нея, макар че тогава започнах да си припомням и друго.

— Още ли имате такива проблясъци?

— Идват и си отиват.

— Как изглеждат?

Уплашено изражение прелетя през лицето му. Стиснал ръце, докато се взираше в огъня, каза:

— Отначало са нормални или изглеждат нормални, но след миг се променят в нещо толкова ужасно, че само извратен ум може да си го представи.

— Като кошмари? — Той ме прониза с очи. — В какви моменти предимно възникват? — запитах.

— По всяко време. Денем, нощем.

— Следват ли някакъв образец? Можете ли да предскажете кога ще започнат?

Навеждайки се напред, подпрял лакти на коленете си, Джим каза:

— Има си хубави дни, после го хващат настроенията и започва пак да забравя, пак започва да се оплаква, че го боли главата и кошмарите почват.

— Някога търсили ли сте лечение за главата си, милорд?

— Никога.

— Глътва по една-две чашки шери — пошегува се добронамерено Джим.

— Да — отвърна Ник, усмихвайки се на приятеля си. — Като че ли имам слабост към това, нали? Но то е единственото, което спира болката и кошмарите.

Останахме да седим мълчаливо, вслушани в пращенето на огъня. След малко Никълъс се изправи, протегна ръка и ми помогна да стана. Взе наметката ми и я обви нежно около раменете ми.

— Тръгваме си — обърна се към Джим с тих глас.

Джим вдигна халбата си към двама ни, после Никълъс ме хвана под ръка и излязохме от къщичката.

 

 

Лежах будна тази нощ, мятах се и се обръщах, взирах се в пламъка на свещта си и се вслушвах в стона на вятъра зад прозореца. Когато далечният стенен часовник удари два пъти, се надигнах в леглото. Колко ненавиждах този самотен час. Майка ми винаги казваше, че душите оставяли телата си с обръщането на прилива, когато най-много копнеели да се освободят от нещастието и самотата си. Потръпнах.

Станах от леглото, отидох към прозореца, изстъргах кондензиралия се лед от стъклото и надникнах навън към стената от мъгла, която замътваше разстоянието между мене и земята. Чух хрътките да вият. Тогава вятърът разтърси прозореца така внезапно, че отскочих стресната.

Обхвана ме странно безпокойство, същото чувство на очакване, което бях изпитвала и преди. Притеглена към вратата на моята стая, я отключих и излязох в коридора. Всичко беше спокойно. Самотна свещ гореше равномерно в дъното на коридора. Набрах смелост от светлината и тръгнах към вратата на моя господар. Полека завъртях дръжката. Вратата се отвори, изскърцвайки извънредно леко в тишината.

Отново огледах коридора, проверих горящата свещ, после влязох в тъмната стая на моя господар. Започнах тихо да се движа из стаята и открехнах завесите, позволявайки на късче светлина да огрее пода. Тогава се приближих към леглото.

Той спеше. Чувах дъха му да излиза неравномерно и дълбоко. Докоснах челото му и видях, че е влажно, после забелязах бутилката шери на нощната му масичка. Взех я. Някакво движение привлече погледа ми и аз се обърнах към вратата. Докато я наблюдавах как се затваря полека, чувството за нечие присъствие отново ме обзе, смразявайки ме, докато не се почувствах слаба и трепереща. Оставих шерито на масичката, приближих се отново към леглото, посегнах към Никълъс и го разтърсих.

Никаква реакция.

— Милорд — прошепнах и го разтърсих отново. — Милорд, събудете се.

Той спеше.

— Никълъс. — „Моля те, събуди се!“ Разтърсих го пак и казах на глас: — Молъм, моля ви…

Когато той не помръдна, ме обзе нов страх. Хванах го за раменете и започнах да го викам по име, отново и отново, глупавият ми ужас от тъмното ме задавяше. Не можех да го събудя и проклинайки шерито, се свих в ъгъла, а очите ми започнаха да претърсват сенките, докато умът ми се бореше с глупавото суеверие.

Принуждавайки се най-накрая да се раздвижа, тръгнах полека към вратата, отворих я мъничко и надникнах в коридора. Не забелязах, докато не излязох от стаята, че свещта в далечния край на коридора вече не свети.

Продължих надолу по коридора, а очите ми претърсваха всяка сянка, докато не стигнах до стаята си. Вратата ми беше затворена, а ясно си спомних, че я бях оставила отворена. Погледнах към дръжката и си поех дъх. Посегнах към нея, завъртях я колкото можах по-тихо. Свещта ми също беше загасена. Стаята тънеше в непроницаема чернота.

Внимателно влязох вътре, приближавайки се към скрина, а сетивата ми бяха наострени, за да доловят евентуална гледка или звук, или… присъствие. Опипах повърхността на скрина, намерих кремъка и свещта, заех се да я запаля; драсках, докато пръстите ми изтръпнаха от усилието.

Най-после пламъкът запращя и затанцува. Сграбчих свещта и я вдигнах пред себе си, оглеждайки всеки ъгъл, всяка сянка, прозореца, леглото, под леглото. Нищо. Отново отворих вратата и излязох в коридора. Нищо.

Накрая се върнах в стаята си и се пъхнах в леглото. Цялата нощ се вслушвах в пеенето на вятъра зад прозореца ми и се молех за ранно зазоряване.