Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (20)

20

Полека пристъпих в студената стая, не можейки да повярвам на очите си. Стаята беше необитаема.

— Сигурна ли сте, че е била тази стая? — запита Тревър.

Приближих се към леглото и внимателно повдигнах ъгъла на прашната завивка. Дюшекът отдолу беше гол. Отидох към прозореца и се загледах през счупените стъкла навън, към двора. Изкривеното стъбло и голите клони на един кестен се огъваха под вятъра. Самотна врана седеше на перваза, разперила лъскавите си крила, и разбухваше перушината си, за да се запази от студа. Когато изви врат и ме погледна с блестящото си око, ме обля страх. Майка ми вярваше, че подобни птици са лош знак, когато кацнат на прозореца, че символизират нечия наближаваща смърт. Потръпвайки, почуках по стъклото с надеждата да я прогоня.

Тревър се приближи зад гърба ми и ме хвана за ръката.

— Ариел, напоследък бяхте под силно напрежение.

— Знам какво видях. — Дръпнах се и побързах да изляза в коридора. — Може би е била друга стая — казах.

Отваряхме вратите по продължение на коридора, проучвахме всяка стая, намирахме ги студени и неприветливи като първата. Сега разбирах как трябва да се е чувствал съпругът ми, когато са се съмнявали в неща, за които е знаел — в собствения си ум — че са истината.

— Ариел, тук не е имало никого от доста време, сигурна ли сте, че е този коридор?

Когато не отговорих, той ме заобиколи, леко положи ръце на раменете ми и ме стисна.

— Бяха два неспокойни дни и всички бяхме разстроени. Мисля, че бихме могли да пийнем по един хубав горещ чай и да хапнем малко от кифличките на Тили. Може би по-късно ще претърсим другите коридори и ще разпитаме прислугата. Това ще ви успокои ли?

Без да възразявам, се върнах заедно с него в голямата зала.

 

 

Не се върнах в стаята си, избягвайки по този начин съпруга си, и прекарах следобеда в четене в библиотеката. След това вечерях заедно с Адриен и Тревър. Когато споменах на Адриен стаята в западното крило, липсата на изненада у нея беше любопитна. Забелязах обаче, че очите й веднага се отправиха към Тревър, после бързо се върнаха към мене. Някакъв инстинкт ми подсказа, че трябва да отложа темата за по-късно. Върнах се към нея едва след като Тревър се извини — този път заради познат от Мидълзбро, който случайно минавал през Молъм на път към Брадфорд.

Адриен изглеждаше по-тиха от обичайното, докато пиехме чая си след вечерята в голямата зала, седнали край огъня. Взирахме се в пламъците няколко минути, преди тя да заговори.

— Ариел, точно преди една година и аз се натъкнах на тази стая.

Главата ми се вдигна рязко. Премигах изненадано. Адриен се усмихна.

— И аз бях шокирана.

— Чия е?

— Сега ли? Не знам.

Оставих чая си на масичката до стола си и изрекох:

— Чия е била?

Тя отпи от чая си така, сякаш ароматната напитка щеше по някакъв начин да успокои нервността й. Тогава закрепи чашата и чинийката на коляното си и отговори:

— Имаше едно много хубаво момиче, което работеше някога за нас. Казваше се Саманта.

— Чувала съм това име.

— Проследих я веднъж до онази стая… Имаше среща с един от братята ми.

Кръвта избяга от лицето ми. Страх се надигна в стомаха ми, после стисна сърцето ми като юмрук.

— С Никълъс ли? — прошепнах.

— Не знам. Наистина. Гласовете им си приличат доста много по тембър и не можех да го различа, а и ме беше страх да се доближа повече, за да не ме открият. Да ме намерят да подслушвам на вратата… — Адриен отвърна поглед, бузите й пламнаха от спомена. — Самата мисъл за това ме отвращава, трябва да призная, затова се върнах там, едва след като Саманта напусна. Разбира се, намерих стаята както вие този следобед: като че ли никога никой не е живял в нея.

— Но не сте сигурна, че е бил съпругът ми.

— Не мога да бъда сигурна, така е. Трябва да ви кажа обаче, че онази млада жена беше много влюбена в Никълъс. И, разбира се, в това време той и Джейн живееха… отделно.

Стиснах ръчките на стола си и изрекох:

— Боже господи, Адриен, мислите ли, че се е върнала? Мислите ли, че Никълъс…

Затворих очи, когато ме обзе болката. Да си го представя в ръцете на съпругата му беше достатъчно лошо, но да вярвам, че ще крие любовница тук, в тази къща…

Адриен стана от стола си. Положи успокояваща ръка на рамото ми и каза:

— Съжалявам. Може би не би трябвало да ви го казвам, щом не съм сигурна във фактите. Изглежда толкова несправедливо, когато доказателствата сочат винаги към Ник, а той не е способен да се защити.

Разтърсена, се надигнах от стола си и излязъл от залата. Саманта. Възможно ли беше жената, която ме беше последвала от гробищата и която бях видяла да броди из земите на Уолтъмстоу, да са един и същи човек? Саманта. Колко често това име излизаше в разговорите ми с Матилда или Поли, или Кейт? И сега Адриен. Внезапното осъзнаване накара кожата ми да настръхне. Саманта удобно беше изчезнала в нощта, когато Джейн беше умряла. Дали по някакъв начин не е била замесена по друг начин, а не само като свидетел?

Вратата към стаята на Кевин беше отворена. Спрях пред нея и загледах сина си, облечен в дълга бяла нощница, как си играе в леглото. Очите ми се изпълниха със сълзи, когато той вдигна поглед и ме видя, вдигна пухкавата си ръчичка за поздрав и изчурулика развълнувано. Можеше да влетя вътре, но Биа се появи между двама ни с изкривено от злоба кльощаво лице. Преди да ми затръшне вратата в лицето, й казах:

— Не си давай труд — и се обърнах.

Влязох в стаята на съпруга си. Нямаше го. Чух, че е в ателието, и се приближих към вратата.

Стоях безмълвна известно време и го наблюдавах как рисува. Изучавах ръцете му, за мене те бяха най-красивите мъжки ръце, които някога бях виждала: силни, съвършени, способни да вършат магии с тялото ми. Наблюдавах раменете му: лекото извиване всеки път, когато нанасяше мазка върху платното. Някога вярвах, че може да носи света на едното си рамо и вселената на другото. Изглеждаха толкова широки, толкова способни. Защо, питах се, не мога да се отърся от този образ?

— Коя е Саманта? — запитах тихо.

Съпругът ми се обърна полека.

— Саманта — повторих. — Коя е тя?

Стоях на този праг цяла вечност, както ми се струваше, чакайки, наблюдавайки очите му. Накрая той остави четката си и изрече:

— Лейди Молъм. Елате тук, ако обичате.

Подчиних се, навличайки стоманена броня за допира на ръката му до рамото ми. Той ме завъртя така, че се озовах с лице към платното.

Хаос отново. Затворих очи.

Гласът му се разнесе иззад мене, доставяйки ми странно успокоение. Облегнах се леко на него и намерих сили да се изправя срещу нарисувания кошмар.

Съпругът ми изрече:

— Питал съм се защо продължавам да се връщам към тази… лудост. Защо продължавам да го рисувам. Ариел, започвам да разбирам. Ще ме изслушаш ли?

Взе невъзможността ми да отговоря за неохотно съгласие.

Посочи към платното със съвсем леко потрепващ пръст.

— Първо беше пожарът. Очевидно е. Докато соча към другите неща, казвай ми какво виждаш или какво мислиш, че виждаш.

— Ясли… кон… сено… вратата на конюшнята. Ммм… сянка. — Чувствах топлия му дъх на тила си. Мъчейки се да мисля, се съсредоточих по-усилено. — Червено. Кръв?

— Но тя е тук, в яслата — каза той.

— Може би е от коня.

— Може би.

Отстъпих и се запътих към вратата, преди да се обърна отново с лице към него. „Обичам те“, помислих с отчаяние.

— Никълъс, коя беше Саманта?

Вдигна рамене, преди отново да вземе четката. Местейки върха от камилски косми напред-назад в червената боя, изрече:

— Беше прислужничка тук за малко. Напусна Уолтъмстоу в нощта, когато Джейн умря.

— Била ли ти е любовница?

Главата му се вдигна рязко. В този момент можех да повярвам, че е способен на убийство.

— Е? — успях да запитам.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не си спомням? — Преди да успея да измисля някакъв отговор, той довърши: — Намислила си си нещо, милейди, още преди да беше влязла в тази стая. Излез.

Излязох.

 

 

Тази нощ и не помислих за сън; все пак спах, но неспокойно. В миговете безсъние си припомнях събитията от деня. Един образ се разтваряше в друг, но винаги се връщаха към Ник. Ник и Джейн. Ник и Саманта. Тази картина ме смущаваше най-много и когато отново се унесох в сън, видението как докосва Саманта, как я прегръща, как я люби така, както мене, ме накара да се надигна в леглото си и да се разплача.

Отначало не забелязах нищо необичайно в тишината, но после лекото изтракване на затваряща се врата накара главата ми да се обърне. Попих сълзите си с ръкав и най-напред се вслушах, а после се измъкнах от леглото и отидох на пръсти към вратата. Някой вървеше тихо по коридора. Съпругът ми?

Вдигнах свещта и се запътих право към покоите на моя господар. Без да си давам труд да почукам на затворената врата, я отворих и влязох в стаята, приковала очи към леглото с надеждата да видя спящата му фигура. Нямаше го.

Изтичах обратно в коридора, обзета от някаква лудост, каквато не бях изпитвала дори в „Дъбовете“. Въпреки студа, който бодеше кожата ми през тънката ми нощница, побързах по коридора, засланяйки с длан танцуващия пламък на свещта.

Стигнах горния край на стълбището. Колко бързо беше избягал. И накъде? Хванах се за парапета, наведох се леко напред и се взрях в тъмнината под мене. Движение ли зърнах там? Фигура в сенките? Заобиколих, пристъпих едно стъпало надолу, вдигнах светлината и пак погледнах. Разпознах очертанията на високия часовник в преддверието. В мъртвата тишина чувах приглушеното му тиктакане и изцъкването на звуковия механизъм, който се канеше да отмери часа.

„Каква си глупава, помислих си, да оставиш въображението си да те обсеби. Върни се в стаята му и го чакай. Ще се върне в края на краищата…“

Неочаквана сила се блъсна в гръбнака ми и докато тялото ми политаше напред, трескаво посегнах за нещо — каквото и да било — за да се спася. Ръцете ми се отвориха; свещта излетя надалече и в този миг разбрах какво се е случило.

Изпищях.

Ръката ми се удари в стъпалата най-напред, след нея рамото, а накрая главата. Тялото ми се сриваше неконтролируемо надолу, надолу, в мрака. Ръцете ми посегнаха инстинктивно, сграбчвайки образи, които минаха прекалено бързо покрай мене. И тогава почувствах твърдия удар на дърво срещу опакото на дланта си. Посегнах отново.

Някъде в притъпените, замаяни дълбини на ума си чух ударите на часовника. Един път. Два пъти. В напрегнатата тишина, която последва, постепенно осъзнах, че лежа по гръб, краката ми са леко повдигнати и ръцете са разперени встрани. „Поне, помислих си, не съм мъртва.“

Но когато болката заля тялото ми, помислих, че смъртта е за предпочитане пред тази напрегната агония. Опитах се да помръдна, но тялото ми се възпротиви. Притиснах пръсти още по-здраво към балюстрадата и се надигнах, така че главата ми легна наравно с краката. Едва тогава извиках за помощ.

През омарата на страданието си видях да се приближава светлина, плуваща надолу по стълбите, и причината да лежа изпотрошена и натъртена на стълбището ме връхлетя като ужасен прилив. Моят убиец се приближаваше, алармиран от вика ми за помощ, че не съм мъртва. Помъчих се да вдигна глава. Щях да разпозная убиеца и да занеса това знание в гроба си, и да се моля на Всемогъщия бог да отмъсти за ненавременната ми смърт.

Внезапно ми стана по-студено. Болката напусна крайниците ми, когато се взрях в познатите черти.

— О, боже — извиках. — Божичко, не, не ти! Не ти!

Затворих очи и се отпуснах с главата надолу в бездна от мрак.

 

 

Отначало имаше болка и нищо друго. После неясна светлина се промъкна под клепачите ми и думите достигнаха до ума ми: „Като Божията лампа, която свети, за да ме намери“. Помислих си: „Може би съм умряла“.

— Идва на себе си — изрече мъжки глас, обърквайки мислите ми. — Повдигнете леко главата й. Това питие ще облекчи болките й.

Принуждавайки се да отворя натежалите си клепачи, се съсредоточих върху ръцете, които движеха сребърната лъжичка около ръба на кристална водна чаша. Звучеше странно музикално за объркания ми ум.

Почувствах как ме повдигат и тогава рязко вдигнах ръка, събаряйки чашата на пода.

— Не! — извиках.

Чух някаква жена да ахва и после Адриен се появи над мене с трескави очи.

— Той й го причини — каза тя. — О, божичко, Тревър, той се опита да я убие.

— Няма как да знаем, докато тя не ни каже.

— Но аз го видях да стои над нея. Следващия път може да бъде някой от нас. Тя сега със сигурност ще види, че трябва да се направи нещо, за да го спрем.

Гласовете заглъхнаха, когато аз отново се унесох, а в ума ми гъмжеше от въпроси.

— Ариел? Ариел? — Някой ме побутна нежно. Отворих очи. Тревър се усмихна и мило докосна бузата ми. — Прегледах ви. Нищо повече от няколко натъртвания; няма счупени кости. Паднахте зле и ще ви боли няколко седмици… Можете ли да ни кажете какво стана?

— Къде е съпругът ми? — запитах.

Видях го да се намръщва.

— Ариел, сметнахме за необходимо да го заключим.

Сърцето ми спря. Божичко, колко време съм била в несвяст? Образи от „Дъбовете“ се мярнаха в ума ми, кошмарни картини, които ме накараха да се разплача на глас.

— Ариел, чуйте ме. Той беше неконтролируем. Опасен.

— Не! — изкрещях аз. — Не, не, не в лудницата. Моля ви, имайте милост и не му причинявайте това.

— Той е горе. Пратих Тили да вземе нещо, за да го успокоим.

Обхвана ме паника.

— Не! — Извих се и се опитах да стана от леглото. — Не бива! Той не трябва пак да взема каквото и да било.

Тревър ме хвана за раменете.

— Милейди, изслушайте ме. Не беше с ума си. Трябваше двамата с Джим да се преборим с него и да го отведем в стаята му. Щом се успокои достатъчно…

Бутнах го и макар че главата ми пулсираше и тялото ми се противеше на усилията ми, се смъкнах от леглото.

— Искам да го видя. Заведете ме горе да го видя.

В този момент Брабс влезе в кабинета. С вик на облекчение паднах в обятията му.

— Дойдох веднага щом чух — каза той, притискайки ме до гърдите си. — Джим казал на Поли да ме извести. Какво, в името на бога, се е случило?

— Изглежда, Ариел е паднала по стълбите.

— Искам да видя съпруга си — казах на Брабс. — Те са го заключили и…

— Той ли го направи, момиче? — запита моят приятел. — Кажи ми истината, дете. Съпругът ти ли те бутна по стълбите?

Олюлях се срещу него, отслабнала от нараняванията си и от собствената си нерешителност. Според мене той ме беше бутнал… някой… ме беше бутнал… но имах достатъчно разум да разбера последиците от подобно признание. Трябваше да знам дали наистина съпругът ми се е опитал да ме убие. И исках да знам защо.

— Искам да го видя — казах на Брабс. — Моля те. Дали са му нещо, за да го успокоят.

Погледнах го в очите с надеждата, че той ще разбере какво искам да му кажа.

Като изруга полугласно, Брабс ме вдигна на ръце.

— Добре тогава. Ще те заведа да видиш дявола за последен път, момиче. После всички искаме истината.

Изнесе ме от кабинета на Тревър, минавайки покрай Адриен и зяпащите прислужници. Тили стоеше от едната страна, сплела ръце като за молитва, но очите й блеснаха, когато се опитах да й отправя слаба окуражителна усмивка. Биа също беше там, наблюдаваше, застанала в сенките, изкривила уста в самодоволно удовлетворение. Като видях как извива врат, докато ни гледаше да се изкачваме по стълбите, се сетих за онази врана на перваза; самото й присъствие излъчваше някаква съдбовност.

— Казах ти — чух гласа й. — Предупредих те. И тебе ще убие…

Затворих очи и зарових лице на гърдите на Брабс, изгонвайки думите от ума си, като се стараех да спра болката, която ме прорязваше всеки път, щом Брабс изкачеше едно стъпало.

— Побързай — помолих тихо. — Трябва да го видя, преди да е взел успокоителното, Брабс, иначе няма да е с ума си.

Опитах се да освободя ума си от мисълта, че една доза опиум може да отключи увреждаща реакция в организма му. Дори може да го убие.

Минаха може би часове, преди да спрем най-накрая пред спалнята на мъжа ми. Брабс почука и гласът на Джим извика:

— Кой е?

— Нейна Светлост иска да види съпруга си.

Настъпи моментна тишина, после ключалката прещрака. Джим отвори вратата, на лицето му беше изписано облекчение.

— Добре сте — обърна се той към мене.

Не отговорих, знаех, че трябва да пазя силите си за разговора с моя съпруг.

Стаята, както винаги, беше тъмна и студена. Никълъс стоеше до прозореца, черен силует срещу сребърното стъкло.

— Излезте — обърна се към Брабс и Джим. — Искам да се видя с нея насаме.

— Няма да го допусна — каза Брабс. — По дяволите, момиче…

— Излезте!

Разпаленият ми тон го сепна и с полугласно изругаване той се обърна и излезе от стаята. Джим го последва, затваряйки вратата зад себе си.

Застанах насред тъмната стая, тялото ми пулсираше в някаква агония, която ме разкъсваше по-болезнено от каквото и да било нараняване. Преди всичко исках да узная истината: той ли ме е бутнал по онези стълби? И ако е така, защо?

Той излезе от сенките. Когато огънят в камината освети чертите му, забелязах отчаяното и мрачно изражение на лицето му. Изглеждаше неуверен, като че ли не искаше да направи каквото и да било, което може да ме изплаши, но почувствах, че от все сърце иска да ме притисне в прегръдките си.

Когато спря пред огъня, видях лека усмивка да разведрява напрегнатите му черти, после за миг затвори очи.

— Слава богу, че си добре — изрече.

Както винаги, богатият тембър на гласа му ме накара да се почувствам слаба. Започнах да се свличам към пода.

Той ме хвана. Внезапно се озовах в ръцете му, лишена от всякакъв горчив гняв и от всякакъв разум. Знаех, че съм изгубена, когато той отиде към един стол и седна, люлеейки ме на скута си, като ме притискаше нежно до гърдите си, както би притискал Кевин.

— Любов моя — прошепна той. — Кажи ми какво стана. Падна ли? Какво, за бога, правеше навън? Моя грешка е. Не биваше да те оставям да спиш далече от мене. Мястото ти е тук, при мене. Ще се грижа за тебе, любов моя. Сега съм по-добре — виж, не съм изпил шерито, което ми прати Тревър, макар че Господ знае, че исках да го изпия. Имах нужда от него. Не знаеш какво беше за мене да те видя да лежиш на онези стълби, Ариел. Мислех, че пак съм те загубил. Божичко, подлудях. Наистина подлудях. Сега знам какво е това… лудостта.

— Дойдох в стаята ти — изрекох тихо. — Нямаше те.

Той ме погали по главата.

— Рисувах. Спомняш ли си портрета, който започнах — ти и Кевин?

Опитах се да мисля, не ми беше хрумнало да проверя в ателието. Просто бях предположила…

— Ариел. Те ме заключиха тук с основание… Вярват, че аз съм те бутнал.

Слушах безумното туптене на сърцето му срещу ухото ми, проклинайки любовта, която непрекъснато ме заслепяваше за действителността.

— Разбира се, ще им кажеш, че не съм бил близо до тебе, че просто си паднала. Може би си си изкълчила глезена. Ариел… любов моя… те ще ме пратят в лудница, ако не ги убедиш…

Тогава нахлуха други гласове. Отначало помислих, че сънувам.

— Махни си ръцете от нея, убиецо.

Ръцете на съпруга ми се сключиха около мене.

— Тя има нужда от почивка, Ник. Донесох нещо, което ще успокои болките й. Тя е в шок и има нужда от почивка.

— Казах ви, че е само въпрос на време! Чудовище! О, божичко, той ни ненавижда. Ще ни убие всичките в леглата ни. На ръба е.

Ръцете на моя господар се вплетоха в косата ми. Почувствах движението на гърдите му под натъртената си буза. Вдигнах глава, накарах очите си да се отворят и се взрях в съдиите на съпруга си.

— Аз… паднах — изрекох едва-едва. — Сега го оставете на спокойствие. Оставете го на мира.

Думите заглъхнаха в неясно бръмчене, сърдит звук, от който главата ме заболя още повече. Не можех да разсъждавам и когато усетих хладния ръб на чашата да се допира до долната ми устна, вече не се съпротивлявах, а изпих горчивата смес, предусещайки летаргията, която щеше да последва. Скоро болката напусна крайниците ми. Заплувах надолу, питайки се в едно далечно ъгълче на ума си дали изобщо ще се събудя отново.

 

 

Спах пред целия следващ ден. На другата нощ намерих Велзевул да ме наблюдава с жълтите си очи от долния край на леглото. Тревър стоеше над мене, прокарвайки леко ръце нагоре-надолу по моите.

— Събудихте се — каза той. — Как се чувствате?

Навлажних устни и отвърнах с надебелял глас:

— Все едно съм взела солидна доза лауданум.

— Ще помогне за болката.

— Благодаря. Но не мисля, че ще искам още, ако обичате. Това води до привикване, нали знаете.

Той се усмихна.

— Не и ако се внимава. Но както искате. — Приседна внимателно на леглото и продължи: — Предлагам да останете на легло поне следващата седмица.

Когато Велзевул скочи от леглото и изприпка навън, затворих очи за миг, за да си почина.

— Как стана всъщност? — запита Тревър.

— Трябва да съм се спънала.

— Още го защитавате. — Отворих очи. — Той се опита да ви убие и вие продължавате да го защитавате.

— Не знам за какво говорите.

Гневен проблясък мина по лицето му. Той стана от леглото и се приближи към вратата, преди да погледне назад.

— Ако това не ви е убедило, че Ник трябва да бъде пратен в болница, тогава, подозирам, нищо няма да ви убеди.

Минути след излизането на Тревър, Адриен нахълта в стаята. Наблюдавах я как се разхожда напред-назад няколко минути, преди да я помоля да седне. Тя седна на ръба на един стол.

— Бледа сте като статуя — казах й.

Белите й ръце усукваха нервно гънките на полите й; тя впери сините си очи в прозореца на другия край на стаята.

— Току-що получих някои обезпокоителни новини и не знам какво да правя. Получих писмо от лейди Грей. Съпругът й тъкмо се е върнал от Франция…

Думите й заглъхнаха, когато погледна отново към мене. Но не можах да отвърна. Вцепеняващото въздействие на лауданума се изпаряваше и дискомфортът, който чувствах, растеше все повече и повече.

Адриен стана от стола си и се изправи до мене, гладкото й лице беше изпълнено със съчувствие, хладните й ръце действаха успокояващо, когато отмахна косата от трескавото ми чело.

— Искате ли да си смените роклята? — запита тя. — Донесох ви друга, за да сменим тази, с която сте сега.

Кимнах. Адриен внимателно свали роклята ми и изтри ръцете и шията ми със студена вода. Тъкмо беше започнала да ме подсушава, когато спря, прокара пръсти по вътрешната повърхност на ръката ми над лакътя и изрече:

— Колко любопитно.

Погледнах към белега при краищата на пръстите й и потръпнах.

— Изглежда като някакво клеймо — каза тя, по-скоро на себе си.

Издърпах ръката си от нейната, притиснах я до себе си и се принудих да обясня с равен глас:

— Изгаряне, нищо повече.

— Но прилича на…

— Изгаряне — повторих, сърдита на собствената си небрежност. Сграбчих чистата рокля и казах: — Моля ви, помогнете ми да се облека, преди да е влязъл някой друг.

Без да спомене нищо повече по темата, Адриен направи точно това. След като приглади завивката на леглото и я подви под дюшека, изрече:

— Матилда иска да прати чай и сладки, ако сте готова да хапнете нещо.

Благодарих й с усмивка, но когато тя се обърна, за да излезе от стаята, запитах:

— Къде бяхте с Тревър, когато паднах?

Лицето на Адриен беше гладко, а очите — странно студени.

— Играехме карти — отвърна. — Чухме ви да викате, но докато стигнем, намерихме Никълъс надвесен над вас.

Тя излезе от стаята и аз отново се отпуснах на възглавниците, а умът ми трескаво търсеше отговори. Както обикновено, Никълъс беше посял съмнение, че е виновен в мисълта ми и макар че разумът ми крещеше предупредително, не можех да си позволя да се вслушам в това. Някой ме беше бутнал по онези стълби. Ако трябваше да вярвам в невинността на съпруга си, значи трябваше да предположа, че някой друг, освен него в тази къща иска смъртта ми. Но защо?

Матилда скоро се появи с чая и кифличките.

— Тили — запитах я, — къде бяха Адриен и Тревър, когато паднах?

Със зачервено от тревога лице тя остави чашата и чинийката в ръцете ми, преди да отговори:

— Играеха карти в голямата зала, г’спожо.

— Сигурна ли си?

— Да. Бях при тях, когато извикахте.

Отпих от чая, докато Тили пърхаше из стаята, подреждаше и бършеше прах. Изглеждаше много разстроена. Когато довърших чая и оставих чашата настрана, се опитах да се съсредоточа върху лицето й и запитах:

— Нещо не е наред ли?

Тя закърши ръце, погледна към вратата, сниши глас и каза:

— Негова Светлост ми нареди изрично да не ви безпокоя, г’спожо, но не мога да не кажа. Трябва да знаете, някои момичета напуснаха в последните дни. Кейт си отиде вчера, тази сутрин пък Поли.

Наблюдавайки движението на устата й, се опитах да се съсредоточа върху думите й. Но те достигаха до мене като ехо, което отлиташе, преди да го уловя. Умът ми се рееше.

— Станаха странни неща, г’спожо. Първо вие паднахте, после Тревър намери кабинета си разбишкан тая сутрин, сякаш някой е търсил нещо. Всичките му ти… ти…

— Тигели — прошепнах.

— Точно така. Бяха изпочупени на пода, а книгите му бяха разхвърляни… на мене ми изчезна храна от килера. А Поли… знам, че винаги е вярвала в разни суеверия, обаче се кълнеше, че е видяла една жена…

Пред очите ми се спусна мъгла. Погледнах към чаената чаша и помислих: „О, божичко. О, господи“.