Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (22)

22

Говорихме шепнешком до късно през нощта. Никълъс ми разказа за живота си или това, което можеше да си спомни от него, след като ме беше целунал за довиждане в кръчмата на чичо ми.

Загубата на паметта му го тревожеше много, но аз го уверих, че най-вероятно ще си спомни всичко, щом умът и тялото му получат достатъчно време да се излекуват. Обясних му, че пропадането под леда е довело до някаква травма на мозъка, която е била подсилена от въздействието на опиума. Когато той запита откъде знам това, се принудих да му обясня, че докато бях в „Дъбовете“, помагах на някои от лекарите, които често идваха да практикуват там. И бях третирана по-добре от обикновените пациенти, позволяваха ми да чета много от медицинските им книги, за да се развличам.

Той ме насърчаваше да говоря за „Дъбовете“ и аз го правех възможно най-безпристрастно. Но това беше болезнен монолог; често горчивината изплуваше в тона ми, докато си спомнях нехигиеничните условия, липсата на грижи и жестокостта на много от служителите. Няколко пъти го видях как посяга към мене.

— Съжалявам — повтаряше отново и отново.

Един път зарови лице в ръцете си, докато успее да се съвземе и да ме погледне отново.

Малко по малко съмнението ми в него се уталожваше, както винаги беше ставало. Убедих го да говори за кошмарите си, уверявах го, че е възможно по някакъв начин да са свързани със спомените му. Както винаги, той заговори за пожара, как е ударил Джейн, как се е измъкнал от конюшните и ги е гледал как горят. Парченца от факти и картини на обърканост. Бил ли е упояван и преди това? Не знаеше със сигурност, но подозираше, че е бил. Подозираше и че опиумът по някакъв начин му е въздействал в деня на злополуката. Какво друго обяснение можеше да има за това, че е яздил така опасно близо до замръзнало езеро?

Говореше за гласовете, които чувал нощем пред вратата си. После заговори за призрачния образ на жена, която виждал в коридора, по алеята на Уолтъмстоу, в конюшнята. Тук главата ми се надигна от възглавницата.

— Но това не е илюзия, съпруже. И аз съм я виждала.

Тъмният му поглед се заби в моя.

— Виждала си я — повтори той.

— Да. Мярна се на гробищата. Видях я на другия ден да броди в мъглата около къщата и още веднъж в затвореното западно крило.

Ръцете му внезапно ме обгърнаха, вдигнаха ме и ме положиха на гърдите му.

— Защо не ми каза това?

— Честно казано, милорд, не ти вярвах, че няма да излъжеш. След като открих стаята…

— Стая ли? Каква стая?

— Стаята, където е живеела, предполагам. Заведох Тревър да я види, но когато пристигнахме, изглеждаше така, сякаш никой никога не е живял в нея. Тогава си помислих, че аз съм започнала да халюцинирам. После ми беше обяснено, че Саманта някога е била държана там…

— Държана там ли?

— Да — отвърнах. — Държана там от тебе или от Тревър.

— Кой го казва?

— Адриен. — Взрях се в сенките, вперила очи в тези на съпруга си. — Съпруже — прошепнах, — бяхте ли любовници със Саманта?

Той обхвана лицето ми в длани.

— Честно казано, не мога да кажа, Маги, толкова неща преди и след смъртта на Джейн не мога да си спомня. Лудостта ми е била тогава в кулминацията си, предполагам. Възможно е да съм взел това момиче за любовница. Спомням си, че беше миловидна девойка, дребничка, бяла, руса, за разлика от Джейн. Може да съм я целунал веднъж… не, не се обръщай… искаше откровеност и ти я давам. Да, наистина я целунах веднъж, но повече от това не мога да си спомня. — Пусна раменете ми, и обви ръце около мене, притискайки ме до гърдите си. — Едно е сигурно, Маги. Не съм си измислял жената, която съм виждал в имението. Уверен съм, че тя иска да повярвам, че съм луд. И почти повярвах. Бях толкова близо до срива, Маги. Тогава дойде ти и ме спаси, накара ме отново да повярвам в себе си.

В дългата тишина, която последва, аз се унесох в сън, люляна от стабилното сърцебиене на сърцето на моя господар срещу ухото ми. По едно време ми се присъни, че го чувам да казва: „Маги, обичам те“, докато галеше косата ми и притискаше устни към челото ми. После ми се присъни, че той заплаква.

 

 

Звукът беше толкова тих, че отначало помислих, че ми се е счуло. Тогава го чух отново: раздвижване на дръжката на вратата.

Почувствах как съпругът ми се напряга под мене, после ръката му затисна устата ми, предупреждавайки ме да пазя тишина. Той нежно ме отмести от гърдите си, после спусна крака на пода. Пристъпи тихо като котка към камината и взе ръжена.

И аз станах от леглото, подтиквана от страха. Ако се наложеше той да излезе от тази стая, можеше да не се върне. Хвърлих се към него и прошепнах възможно най-настойчиво:

— Милорд, ако излезеш от тази врата, ще бъде неразумно. Стой тук. Изчакай до сутринта и ще видим как кошмарът свършва на дневна светлина.

Обхващайки бузата ми в дланта на свободната си ръка, той се усмихна и запита също така тихо:

— Мога ли да приема това като насърчение, лейди Молъм? Може би си решила да ми вярваш?

Отново вратата.

Съпругът ми ме бутна настрана и се приближи на пръсти към вратата. Заслуша се.

Извади ключа от джоба си и го пъхна в ключалката. После с бързо движение на китката вдигна резето и отвори рязко вратата.

Нищо.

Той излезе в коридора.

Нищо.

Поколеба се, видимо обмисляйки някакъв план, после изчезна в мрака. Зачаках нетърпеливо, ухото ми беше настроено към всеки звук, очите ми търсеха да го видят. Излязох от покоите ни, застанах в средата на безкрайния тунел от студ и мрак и се запитах как сенките могат да го погълнат толкова бързо и изцяло. Тогава го видях. В ръцете си носеше Кевин.

Без да кажа нито дума, се втурнах обратно в стаята ни и протегнах ръце за спящия ни син. Притиснах детето до гърдите си, погледнах съпруга си и се усмихнах.

Погледът му беше изпълнен с обожание.

— Сега отивам — каза той. — Заключи тази врата след мене и не отваряй на никого, само на мене. Познаваш сигнала ми.

— Къде отиваш? — запитах. — Какво очакваш да откриеш в тази тъмнина, че не може да чака до сутринта? Милорд?

Той затвори вратата.

Аз я заключих.

Ненавистна самота, преувеличаваща всяко изпращяване на свещта, всяко драсване на клоните на бряста по прозореца. Всяко почукване по стъклото ме караше да скачам към вратата, само за да открия, че съпругът ми все още не се връща.

Фитилът на свещта се скъсяваше, светлината ставаше все по-смътна. Седнала в средата на леглото, до спящия си син, наблюдавах жълтия ореол около нас да се свива, докато и последното трепване на пламъка не затанцува по стените. После настъпи мрак.

Отвън вятърът се засили. Чувах виене на хрътки в далечината. Приближих се към прозореца и погледнах навън към градините на Уолтъмстоу. Мъгла се спускаше над тях, напредвайки към къщата откъм гората. Над нея пълната луна грееше като алабастър срещу кадифеночерното небе.

Страх пропълзя по гръбнака ми и кожата на главата ми изтръпна. Кръвта ми се превърна в лед, сърцето ми — в барабан, който думтеше така високо и силно, че главата ми жужеше от налягането. Не бях сама.

Полека се извърнах от прозореца, претърсвайки с очи всеки сив ъгъл, всяка черна цепнатина. Бях позволила на глупавия си страх от тъмното да ме завладее отново. Нямаше никого. И все пак… Чувствах го. Както го бях усещала в градината, в коридора, на гробищата. Присъствие: толкова мощно зло, че надхвърляше границите на всичко смъртно. Изтръпнах.

Полека притисна ухо към вратата и се заслушах.

Нищо.

Затворих очи и се вслушах по-напрегнато. Какво беше това наоколо ми? Нещо имаше в тази необятна тишина отвъд тази бариера, бях сигурна.

Полека отворих очи и загледах как дръжката на вратата се обръща. Отстъпих от вратата, закрих уста с ръце, сигурна, че който и да се опитва да влезе в тази стая, може да чуе как си поемам въздух. После почукването.

Веднъж… втори път… (пауза)… трети път.

Облекчението ме заля — скочих към вратата.

„Чакай!“ завика инстинктът. „Нещо не е наред.“ Той ще опита ли вратата най-напред? Знае, че съм я заключила. И почукването. Това дълго колебание между второто и третото почукване, сякаш беше с несигурност. Не беше сигналът на моя господар.

Който и да беше там, знаеше, че съм сама.

Неподвижност, после отново въздухът се затопли, нишките на страха като че ли се разтопиха като мъгла под слънцето. Останах неподвижна няколко минути, успокоявайки нервите си, и почти бях успяла, когато отново се почука, този път уверено. Опитах се да помръдна. Ново почукване. Принудих се да отида към вратата, да извадя ключа от джоба си и да го пъхна в ключалката. Завъртях ключа. Резето се отмести. Отстъпих назад, готова да отбивам самия сатана, ако потрябва. Вратата скръцна и се отвори. Съпругът ми влезе в стаята.

С вик на облекчение се хвърлих към него, покривайки шията и лицето му с целувки. Той обаче не отвърна на излиянията ми със същата пламенност. Отстрани ме от себе си, заключи отново вратата и отиде към прозореца.

— Сър — изрекох, — слава на Бога, че си добре. Откри ли нещо нередно? — След това му разказах, че съм имала посещение по време на отсъствието му.

Той отговори:

— Не се съмнявам, че някой ме е наблюдавал. Не съм си давал труда да скривам факта, че съм излязъл. — Тогава моят господар застана срещу мене. — Скоро ще съмне. Опитай се да поспиш, Маги, докато аз пазя.

 

 

Задрямах. Когато отново отворих очи, слаба сива светлина се процеждаше през прозореца. Съпругът ми стоеше пред прозореца, върховете на пръстите му леко се притискаха към стъклото, лицето му беше бледо като мрамор. Вдигнах глава от възглавницата и се наканих да заговоря, когато той изтича към вратата. Извиках го по име, но той като че ли не ме чу.

Скочих от леглото и изтичах към прозореца, за да погледна. Парчета мъгла се движеха полека над събуждащото се имение: големи сиви облаци, малко по-тъмни от светлината на зората. Тогава едно движение сред дърветата привлече вниманието ми.

Отворих прозореца, проклинайки мрачната мъгла, докато се напрягах да зърна отново обекта, който беше накарал съпруга ми да изхвръкне тичешком от стаята ни. Ето! Проблясък бяло и… фигура с наметка и качулка бързаше по пътеката, водеща към конюшните.

— Не — извиках на глас.

Изтичах към вратата и се озовах лице в лице с Биа. Ръцете й се протегнаха към мене, стиснаха раменете ми и видях лицето й, лишено от кръв, да изглежда изведнъж по-старо от действителната й възраст.

— Кевин — крякна тя. — Момчето го няма, милейди!

— Спи тук! — обясних, като я избутах настрана.

Хукнах по коридора, без да обръщам внимание на болката в крайниците ми. Стигнах до коридора, който водеше към покоите на Адриен, забавих крачка и забелязах, че вратата на стаята й е отворена. Жълта светлина се лееше отвътре.

Трябваше да разбера. Побързах към вратата й и погледнах вътре в стаята. Празна.

Когато стигнах до кухнята, намерих Матилда да кърши ръце, изправяйки столовете. Видя ме да нахлувам в стаята и извика:

— Божке, кво става? Хвърчат из тая стара къща, сякаш дяволът ги гони по петите.

Сграбчих я и изрекох:

— Тили, иди в Молъм и доведи Брабс. Кажи му, че е спешно. Той ще разбере.

Излязох от къщата без палто и без обувки, бялата ми нощница беше само крехка преграда пред стихиите. Затичах се толкова бързо, колкото ми позволяваше слабостта ми, по пътеката към конюшните.

Най-после руините се показаха пред мене — съсипни и мрачни черни камъни. В тях се таеше тишината на смъртта. Виждах вратата, яслите, мястото, където беше умряла Джейн. Там, в ъгъла зърнах безформена маса, която можеше да е било някакво седло. Имаше колело, ремък за двуколка… тръснах глава, отпъждайки спомена за хаоса.

Къде беше съпругът ми?

Излязох от смазаното от зимата опустошено място и се върнах на главната пътека, трескаво претърсвайки отляво и отдясно. Тогава видях Никълъс да се изкачва по височината и след това да изчезва от другата страна.

Извън градините на Уолтъмстоу вятърът духаше още по-силно, свиреше в цепнатините в тресавището, измитайки всичко, което беше останало от снощната мъгла. Накрая стигнах до върха на хълма и погледнах надолу към Пайкдоу Клиф. Мъглата се кълбеше и се виеше пред мене, пленена в буйните пориви на вятъра. От време на време зървах каменната стена, която съпругът ми и Джим се бяха заели да поправят преди няколко дни. Падането ми по стълбите очевидно беше прекратило поправката, защото зеещата дупка в стената трябваше да бъде изцяло запълнена.

Обезумелият ми поглед претърсваше мъгливия пейзаж, за да зърне съпруга ми и тайнственото същество, което го беше довело до това негостоприемно място. Защо, питах се. Защо тук? Погледът ми скачаше нагоре и надолу по стената и тогава…

Внезапно осъзнах, връхлетя ме смъртен хлад, когато намерих съпруга си застанал на ръба на Пайкдоу Клиф, а пред него, уверено напредвайки, беше жената с наметка и качулка.

Смеех ли да извикам? Смеех ли да помръдна? Какъв беше този страх, който караше моя господар да отстъпва към пропастта, сякаш смъртта е за предпочитане пред изправянето лице в лице с това отмъщение? Но той отстъпи. После пак. Продължаваше да се приближава към смъртоносния ръб, докато страхът ми не ми даде достатъчно сили да се срина надолу по хълма, да се изкача по порутената стена и да скоча от другата страна.

Затичах се към жената и извиках:

— Спри!

Вятърът се засили, виейки над клисурата, и смъкна качулката на жената от главата й, когато тя се обърна към мене.

Джейн!

Ужас обзе вътрешностите ми, скова краката ми, аз залитнах назад и паднах на земята. Призрак ли беше това, излязъл от гроба, за да изкупи загубената си душа? Не, защото докато гледах как гъстата руса коса се издига като облак около нея и главата й се отмята назад в див, злобен смях, разбрах, че не е привидение. Познавах истинската лудост. Бях се изправяла срещу нея в „Дъбовете“. Изправих се отново срещу нея в очите на Джейн Уиндъм. Да, тя беше реална, от плът и кръв и по-зла, отколкото би могъл да бъде който и да било демон от ада.

Тя бързо се обърна към съпруга ми, чиито очи станаха като стъклени от шока. После се чу гръм и земята се разтърси под мене. Над стената и през мъглата се очерта тежко, сумтящо чудовище, което като че ли се отправяше точно към Джейн. Тя вдигна ръце и изкрещя. Ужасена, загледах как се люшва назад, далече от размаханите копита на коня, и изчезва над ръба на пропастта, а ужасеният й вик потъва в мъглата.

Отначало с вдървени движения, Никълъс се отдалечи, залитайки, от скалата, с ръце и крака, натежали от облекчение. Изправих се с мъка и изтичах към него, докато Тревър слизаше от коня и се приближаваше към нас.

Ръцете на моя господар се обвиха около мене, притиснаха ме здраво към него, докато той шепнеше:

— Господи, о, господи, Маги, наистина ли беше Джейн, или пак си въобразявам?

— Да — извиках, — беше Джейн, сър, не си въобразяваш!

Моят господар отвори ръце и прегърна брат си.

— Слава богу, Трев, пристигна навреме.

Отдръпнах се и загледах как съпругът ми прегръща благодарно брат си. Забелязах, че отпуснатите ръце на Тревър отговарят без любов, и дълбоко в гърдите си почувствах как сърцето ми се преобръща.

С вкоравени рамене, с безизразно лице Тревър направи крачка назад.

— Не — изрекох на глас. — О, божичко.

Никълъс погледна към мене, после към Тревър. Разбиращо изражение пропълзя по лицето на съпруга ми, превръщайки го в камък, докато отстъпваше към мене, за да ме защити.

Тревър погледна към мене и се усмихна хладно.

— Здравей, Маги — изрече. — Изненадваш ли се, че знам коя си всъщност?

Кимнах, твърде зашеметена, за да отговоря.

— Не знаех, докато Джейн не те бутна по стълбите. Когато те прегледах, открих клеймото на ръката ти. Понеже съм лекар, веднага познах, че е от лудница. Не ми отне много време да се свържа с властите там и да разбера, че някоя си Ариел Маргарет Ръшдън е родила дете. Кевин.

— Значи ти си проклетото копеле, което ме е упоявало — изрече Ник. — Но Брабс ме уверяваше…

— Попълвах запасите си от опиум всеки път, щом отидех в Йорк. Божичко, Ник, толкова ли си уязвим, че да повярваш, че се интересувам от нещо толкова банално като отглеждане на чай в Индия? Последните пет хиляди, които ми даде, отидоха само за опиум за тебе и… други.

Сега аз заговорих.

— Милорд, достатъчно просто е било да ти сипват опиум, за да спиш дни наред, а после, когато се събудиш, объркан, той ти казва, че си правил или си говорил разни неща, които никога не си правил и не си казвал. Както наскоро спорът в библиотеката. Сам си е порязал устната, за да те накара да повярваш, че си го ударил. Било е лесно с удобен нож. Не знам защо не ми хрумна тогава.

Сините очи на Тревър се преместиха от Никълъс обратно към мене.

— Ако не беше дошла, Маги, ние с Джейн никога нямаше да прибегнем към убийство. Толкова близо бяхме до това, да убедим всички, включително Ник, че е луд. Но ти дойде с твоите познания за лудостта и развали всичко.

Почувствах как съпругът ми трепери от гняв. Юмруците му се свиваха и разпускаха.

— Защо, Тревър? — запита той. — Какво съм направил…

— Направил? Боже господи, би трябвало да е очевидно. Ти наследи Уолтъмстоу, скъпи братко, не аз. Планът да пипна това имение не беше лесен за измисляне, мога да добавя. Да се влача през всичките тези отвратителни години, правейки се, че ми пука за тези проклети селяни, беше повече, отколкото можех да изтърпя понякога. Нали разбираш, не можех да те убия просто така. Уолтъмстоу просто щеше да премине към Джордж, а после към Юджийн. Затова трябваше да направя така, че да изглежда, че вече не си с ума си. Тогава бих могъл да отида в съда и да поискам да бъда обявен за настойник на имота. Злополуката с тебе и малката амнезия бяха като дар от небето, мога да добавя. Това те направи да изглеждаш двойно по-идиотски.

— Но ти имаше издръжка. Винаги съм бил склонен да ти отпусна пари в аванс, ако сметна, че причината е оправдана.

— Ако ти сметнеш, че е оправдана — озъби се Тревър. — Омръзна ми да слушам какво мислиш ти, почитаеми лорд Молъм. Писна ми да живея в твоята сянка и да пълзя по корем всеки път, когато имам нужда от аванс. Тази годишна издръжка е нищожна в сравнение с онова, което трябва, за да живееш в Лондон или Париж, където възнамерявам да отида, щом си измия ръцете от вас. Божичко, колко ще се радвам да се отърва от тази мрачна къща и от тези мрачни дребни хорица…

Вдигнах поглед към съпруга си, когато той запита:

— И къде се вмества съпругата ми в това?

— Джейн ли? — засмя се Тревър. — Поредната глупачка. Бяхме любовници от години, още когато маменцето и татенцето уреждаха годежа ти с нея. Никога нямаше да се оженя за нея, разбира се, но я убеждавах в противното, за да се съгласи да участва в този план. Обещах й да продам Уолтъмстоу, когато го пипна, да взема парите и да отидем да живеем двамата в чужбина, където никой не ни познава. Планът беше безупречен. Спорът, който имахте с Джейн онази вечер в конюшнята, беше нагласен. Тя те раздразни, накара те да се скараш с нея и те удари, като предполагаше, че и ти ще я удариш. И разбира се, ти я удари. Тя се направи, че е изгубила съзнание, а ти, какъвто си беше загубен глупак, се затича из градината да викаш за помощ. Докато те нямаше, просто подпалихме конюшните.

— Но тялото — изрече Никълъс със сух глас. — Ами тялото?

— Саманта. Примамихме я в конюшнята с една бележка и я ударихме по главата с камък. Никой не разбра. Не ми се искаше да го правя. Саманта беше чудесна любовница, но работата си е работа…

Тревър погледна отново към мене, когато съпругът ми ме заслони.

— Прелестно дете — чух го да казва. — Имаше момент, когато наистина бях привързан към тебе. Помислих да се опитам да те съблазня, но скоро разбрах, че няма да се получи. Както Саманта, и ти имаше очи само за него. Но за разлика от Саманта нямаше да се задоволиш с нищо друго. Не беше заплаха за мене, докато не се омъжи за Ник, нали разбираш. Тогава само ти можеше да го пратиш в лудницата. Но не го прати. Помислихме, че бутването по стълбите ще свърши две неща. Или ще те отстрани, или ще те убеди, че той е нестабилен. Очевидно не стана нито едното, нито другото. Но пък тогава намерих клеймото и научих, че ти си истинската майка на Кевин. И знаеш ли какво означава това? — Устата му се сви заплашително. — Че той е законен.

Тревър отскочи назад и извади пистолет от жакета си, когато Никълъс направи заплашителна крачка към него.

Насочил дулото на оръжието към сърцето на моя господар, Тревър продължи:

— Ако Кевин беше незаконен, Уолтъмстоу никога нямаше да стане негово владение. Сега обаче, след като вие умрете и с доказателството, че Ариел е майката на Кевин, той ще го получи. И, разбира се, ще има нужда от настойник, който да управлява имението, докато той стане пълнолетен. Мисля, че ще бъде достатъчно просто да убедя всички, че Ник — в пристъп на безумие — е убил и новата лейди Молъм, и себе си.

Когато той насочи пистолета, аз скочих, надявайки се, че изненадата ще даде време на съпруга ми да реагира. Но Тревър беше твърде бърз, бухна ме с лакът в челюстта и аз се търкулнах на земята.

Тогава моят свят се превърна в объркваща какофония от звуци, от гласове на мъже, които се бореха и ругаеха. Главата ми бучеше от страшните звуци. Внезапно гърмеж от пистолет разцепи тишината и куршумът се заби в земята на инчове от лицето ми.

Толкова близо, така ужасно близо бяха до ръба. Съпругът ми се бореше, но брат му беше по-силен, по-як, избутваше го все по-назад към ръба. Опитах се да стана, но вече нараненото ми тяло се възпротиви, сваляйки ме на колене. Заревах на глас, молейки милост за съпруга си, докато страхът не изпи цялата ми сила и аз се стоварих по лице в мокрия, кален торф.

Вдигнах лице. Мъжете се бореха и единият залитна назад. Изпищях в ужас, докато гледах как съпругът ми се плъзва над ръба към пропастта. С последно усилие ръцете му се протегнаха и се заровиха в торфа, а краката му се мятаха насам-натам в стремеж да намерят опора. Видях шанса си и се хвърлих на земята, вкопчвайки се в ръцете на съпруга си, впивайки пръсти в китките му в усилие да го задържа. Но тежината му го дърпаше надолу, влачеше го към пропастта, докато не усетих, че ще видя как моят господар се свлича в мъгливата бездна, която преди малко беше погълнала Джейн.

В борбата да спася съпруга си бях забравила за Тревър. Сега го усетих. Поглеждайки през рамо, видях как се приближава, вдигнал един огромен камък с почти нечовешка сила.

— Маги! — извика съпругът ми. — Маги, бягай! Веднага, преди да те е спрял!

Ръцете ми, мокри от кал и пот, стиснаха още по-здраво китките му.

— Точно така, Маги — изръмжа Тревър. — Бягай, докато можеш, и бъди сигурна, че ще те намеря в края на краищата.

Вдигна камъка за последен път.

— Стой! — чу се глас. — О, господи, Тревър, моля те, престани с тази лудост, веднага!

Адриен стоеше на върха. Беше насочила пистолет точно към Тревър.

— Моля те! — извика тя. — Не ме карай да те застрелям!

Той се изсмя безрадостно.

— Глупава кучка, къде ще бъдеш без мене? Кой ще те снабдява с онези хубави прахчета, ако ме убиеш?

— Престани! — викна тя. — Няма да ти позволя да ги нараниш. О, божичко, трябваше да те спра, когато заподозрях. Скъпи, скъпи Никълъс, ще ми простиш ли!

Пръстите ми се впиваха в плътта на съпруга ми, докато сгърчените му пръсти се забиваха още по-дълбоко в калта. Нямаше да издържи много. Нито аз.

Тревър помръдна отново и Адриен изплака:

— Не ми го причинявай. Моля те, не ми го причинявай! Кълна се, ще стрелям!

Той се извисяваше над нас с диви очи, с маска на лудост вместо лице.

Пистолетът изгърмя и Тревър се завъртя, взирайки се невярващо в сестра си. Камъкът падна на земята и той бавно, много бавно като че ли заплува назад над ръба и изчезна в мъглата.

Извиках на Адриен да дойде на помощ. Мина като че ли цяла вечност, преди тя да падне на колене до мене и да сграбчи ръцете на съпруга ми. Двете го издърпахме на безопасно място и го прегърнахме, не можейки да повярваме, че кошмарът е свършил.

— Да, свърши — казах му, целувайки го по челото, за да успокоя треперенето му. — Всичко свърши, милорд съпруже. Заклевам се.

А в това време Адриен плачеше тихо до нас. Той хвана твърдо ръката ми в своята, обгърна рамото на сестра си и ни помогна да се изправим. Без да поглеждаме назад, се върнахме в Уолтъмстоу.