Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (17)

17

Мислех, че съм подготвена. Не бях.

Гледах Никълъс през първите три дни от въздържанието му, без да се отдалечавам от него. Всеки път, когато ме погледнеше, очите му ми задаваха въпроса „Защо? Защо ми го причиняваш?“. Извръщах се и плачех. Това, че според него аз съм причината за болката му, беше повече, отколкото можех да понеса.

Малко по малко треперенето спря. Халюцинациите станаха по-редки, главоболието — не толкова силно. Но малко по малко той започна да се променя, отдръпна се. Отново ставах непозната за него и се страхувах, че най-големите ми опасения ще се сбъднат. Може би загубата на паметта му беше окончателна и в действителност нямаше нищо общо с наркотика. Може би мъжът, когото бях свикнала да обичам през тези години, вече не съществуваше. Може би, мислех си, не е и съществувал.

На четвъртата нощ Никълъс спа дълбоко толкова време, че си позволих да изляза от стаята и да отида в голямата зала, подготвена да посрещна пороя от въпроси от страна на семейството му. Бях им отказала достъп до стаите ни, когато чукаха на вратата, искайки обяснение. Изправянето пред тях сега нямаше да бъде лесна задача. Но сега бях сигурна, че някой в тази къща подхвърля на съпруга ми наркотик, и бях решена да науча кой го прави и защо.

Когато влязох в стаята, Адриен стана от стола си.

— Крайно време беше — каза тя. — Какво, за бога, става там горе? Какво правите с брат ми?

— Беше болен — казах. — Сега е по-добре.

— По-добре ли? Какво искате да кажете? Ако е болен, тогава защо не позволихте на Тревър да го види?

— Беше по искане на съпруга ми — отвърнах.

— Лъжете — заяви тя смело. — Измислихте си тази болест. Само като си помисля, че ви вярвах. Точно като Джейн сте, мисля. Искате да го държите за себе си, страхувате се, че ще го убедя, че този брак е фарс. Е, бих го направила, ако имам шанс. Няма да ви позволя да узурпирате моята позиция в тази къща, както направи тя.

Налях си чаша чай и затворих очи уморено, преди да изрека:

— Съжалявам, че се чувствате така, Адриен. Надявах се, че можем да бъдем приятелки.

— Несъмнено ще бъда още повече отлъчена от обществото на моите равни сега. Когато научат, че новата лейди Уолтъмстоу не е нищо друго, освен една обикновена малка…

— Достатъчно — заповяда Тревър. Огледах се, оставяйки чашата си на една масичка за игра на карти „Чипъндейл“ под прозореца. Тревър стоеше на прага, вперил очи в сестра си. — Моите извинения, лейди Молъм, за лошите обноски на сестра ми. Достатъчно е да кажа, че тя се тревожи ужасно много. — Доволен, че е успял да засрами Адриен и да я накара да замълчи, той влезе в стаята. — Как е брат ми, госпожо?

— Спи.

— Преживя срив, нали?

Адриен се отпусна на стола и притисна кърпичка към едното си око.

— Разбира се. За бога, Тревър, не ставай глупак.

— Добре ли сте? — запита ме Тревър с любезен глас. — Господи, Ариел, обезумяхме от тревога. Не е възможно да се справяте с нещо такова съвсем сама.

— Справям се достатъчно добре.

Той хвана брадичката ми и вдигна лицето ми.

— Това на бузата ви синина ли е? Ариел, той проявил ли е насилие?

Аз се дръпнах.

— Не — отвърнах съвсем искрено. — Удари ме случайно. Мъчеше го кошмар. Съпругът ми е добре — уверих го, пожелавайки си да бях толкова уверена, колкото бяха думите ми. — Още два дни на легло и съм сигурна, че ще бъде като нов.

Тревър кръстоса ръце на гърдите си, вдигна една кестенява вежда и се усмихна.

— Лъжете, разбира се, и аз го знам. Предвиждахме този срив от известно време насам. Просто съжалявам, че се случи сега, точно когато той се ожени повторно. Сигурно ви е много трудно.

Погледнах към Адриен, после през прозореца отляво. Нямах енергия да споря. Бях изтощена от изпитанието си и вече съжалявах, че съм решила толкова скоро да се изправя срещу любопитството на новите си роднини. Може би, ако бях по-сигурна в цялостното възстановяване на съпруга си, бих могла да посрещна обвиненията им с повече увереност. Но не бях. Чувствах се решително победена и обезнадеждена и в този момент си пожелавах да не бях се връщала в Уолтъмстоу.

Бях облекчена, когато Реджиналд влезе в стаята. Той погледна най-напред към Тревър.

— Сър, гостът ви пристигна. Поканих го в кабинета ви.

Вземайки ръката ми, за да я стисне приятелски, Тревър изрече:

— Ще поговорим още за това, Ариел. До след малко, дами. — Обърна се и излезе от стаята.

Чувствах се неудобно, не исках да се подлагам на повече словесни изтезания от страна на Адриен, затова също се извиних и се запътих към вратата. Точно когато излязох, Реджиналд ме спря.

— Милейди, доктор Брабс е дошъл да ви види. Иска да говори с вас насаме.

Последвах го до мъничката приемна в източното крило на къщата. Там намерих Брабс да стои до масичка със спираловидно извити крачета и да гледа през прозореца. Когато се обърна с лице към мене, веднага разбрах, че нещо не е наред.

— Лейди Молъм. Розин Барън е мъртва — каза той. — Помислих, че ще искате да го знаете.

Останах да го гледам безмълвно, скръбта ми отне способността да говоря.

Пускайки шапката си на масичката до себе си, Брабс протегна ръце. Копнеех да влетя в обятията му, да заровя лице във влажното му палто, но умората и отчаянието връзваха краката ми. Протегнах трепереща ръка към него. Той реагира твърде късно — строполих се на пода.

— Маги! Маги, за бога, дете!

Пое ме в ръцете си и ме отведе към дивана от черно орехово дърво в другия край на стаята.

Изпитах отново цялата скръб от смъртта на Джеръм. Обичах Розин като собствената си майка. Тя беше майка за мене през всичките тези години след смъртта на баща ми. Сега я нямаше. Двамата ги нямаше. Моят свят се свиваше ден след ден.

Отмахвайки обърканите кичури черна коса от лицето ми, Брабс докосна челото и бузите ми.

— Боже господи, виж какво ти е направил вече — каза той. — Маги, само да те духне човек, ще паднеш.

— Моля те — изрекох, едва-едва, — не ме укорявай, че съм била глупава. Току-що ми каза, че приятелката ми е умряла.

Заплаках.

Той притисна кърпичка към лицето ми и поклати глава.

— Маги, сълзите ти не са само заради смъртта на Розин. Кажи ми какво не е наред.

Отдавайки се на скръбта си, обвих ръце около врата му, както когато бях дете, и заплаках на гърдите му.

— Какво да правя? Те не ме искат тук. Исках да помогна, сега ме обвиняват. Дори Никълъс се е отдръпнал. Не иска да ме докосне. Вика името на Маги в бълнуванията си, не моето. Обича нея, не мене…

— Момиче, чуваш ли се какво говориш? Ти си Маги…

— Не! Маги е мъртва. Погребана в паметта му и завинаги ще остане там, както изглежда.

Той ме залюля и започна да ме успокоява, но не разбираше.

— Обича образа в огледалото, но мрази онзи, който го създава! — хлипах аз.

— Кажи ми какво стана.

Надигнах се от дивана, търкайки очи.

— Бях права. Някой му дава тайно опиум в питието или в храната. Някой се опитва да го отстрани. — Отидох до прозореца и се загледах навън към покритите със сняг градини. — Мислех… надявах се… че щом се отърве от този ужасен наркотик, ще си бъде старият Никълъс. Сгреших. Колкото по-остър става умът му, толкова повече се отдръпва. Гледа ме с подозрение и недоверие, сякаш вярва, че по някакъв начин съм отговорна за болката, която изпитваше напоследък.

— Казвал ли ти го е?

— Не, не е казал и дума. Няма нужда. Само ме гледа втренчено с онези ужасни сиви очи, сякаш съм призрак от ада, пратен тук да го кара да страда.

— Сигурен съм, че си въобразяваш прекалено много, Маги. Винаги си имала силно въображение.

— Наркотикът не е продукт на въображението ми, сър.

Реакцията на Брабс закъсня с един миг.

— Разбираш ли какво говориш, Маги? Твърдиш, че някой тук има нечисти намерения спрямо Негова Светлост. Кой би направил такова нещо? И защо?

Обърнах се към него, срещнах погледа му и сниших глас.

— Адриен е много възбудима и много огорчена, защото Никълъс съсипа изгледите й да се омъжи. Тя постоянно му го натяква и никога не го оставя да забрави нито за миг. Биа го ненавижда, защото подозира, че е убил Джейн. Чувала съм я много пъти да се кълне, че той ще си плати за това престъпление. После Тревър. Лекар е и има най-големи възможности да се снабдява с опиум.

Брабс поклати отрицателно глава.

— Той взема всичките си лекарства от мене, Маги. Ще узная, ако използва по-големи количества лауданум. И каква причина ще има да иска да убива Никълъс? Няма да го наследи. След смъртта му Уолтъмстоу ще отиде при Джордж в Бостън.

— Да — отвърнах замислено. — Тревър е много мил и любезен, откакто пристигнах тук. — Погледнах към Брабс. — Накрая, разбира се, и ти, приятелю.

Той не помръдна, само ме погледна с безизразни очи, чийто поглед беше избледнял с годините. Сърцето ми се сви, но продължих:

— Не съм те подозирала до деня на сватбата си, когато научих колко силен е гневът ти срещу Никълъс. Сега ти току-що ми каза, че си единственият, който има достъп до наркотика. — Замълчах и зачаках да отрече обвинението. Когато не стана така, изрекох: — Мога да разбера, може би. Бях… съм… като дъщеря за тебе, както и ти си ми като баща. Обвини Никълъс, че е отнел невинността ми, и накрая, че е причинил смъртта ми. Искаше да го унищожиш. Тъй като идваш често в тази къща, за да се виждаш с Тревър, слагането на опиум под някаква форма в шерито на съпруга ми няма да бъде особено трудно за тебе.

Главата му се наведе леко, докато очите му се взираха в пода.

— Ще го отречеш ли? — запитах.

— Ще имам ли някаква полза от това? — Той ме погледна отново, със сълзи в очите. — Маги, моето момиче, ако мисълта е престъпление, значи съм виновен. Убивах го отново и отново в сънищата си през последните две години. — Изправи рамене, пристъпи към масата и нахлупи шапката си. — Виждам, че вече не съм добре дошъл тук. Довиждане, Маги.

Наблюдавах го, исках да го повикам да се върне, но не можех. Може би бях загубила единствения човек, който наистина ме обичаше такава, каквато не ме познаваше, който видимо не желаеше да ме опознава… който не ме обичаше и може би никога не беше ме обичал. Но се бях омъжила за него — за Уиндъм, граф Молъм, лорд Уолтъмстоу — за добро или за лошо. И независимо от всичко наистина го обичах.

Приятелят ми стигна до вратата и спря. Без да се обърне, изрече:

— Мисли с главата, не със сърцето си, и ще осъзнаеш простата истина: Джейн е мъртва. Черепът й беше премазан, тялото й изгорено. Лудостта, която я уби, е силна и реална, и по-смъртоносна от какъвто и да било наркотик. Може скоро да си пожелаеш да го беше оставила упоен, Маги. Може би си освободила чудовище.

Думите вляха леден страх в сърцето ми. Носех в мисълта си портрета на Джейн, полегатите, порцелановосини очи, косата, златиста като лятно слънце. Да си я представя размазана така брутално беше същинско мъчение за мене. Да мисля, че съпругът ми може да е направил това, ми причиняваше неизмерима болка.

Съмнение! То продължаваше да ме измъчва, колкото и да се мъчех да се самоубедя, че Никълъс не е способен на убийство. Но я беше ударил. Спомняше си, че я е ударил. Прокарах ръка над очите си, изтичах към вратата и излязох в коридора. Брабс си беше отишъл.

Студът ме обхвана и ме смрази до кости. Духът ми беше паднал повече, отколкото когато и да било след заточението в „Дъбовете“. Главата ме болеше. Бях самотна. Тази сутрин имах двама приятели в този свят: Розин Барън и Брабс. Единият сега беше мъртъв, другият — невероятно наранен.

Продължих по коридора със силното желание да се върна в стаята си. В далечината видях отворената врата на кабинета на Тревър. Крачките ми станаха по-малки. Когато наближих вратата, затаих дъх и се заслушах.

Надникнах вътре, огледах всеки ъгъл от мрачната стая. Като не открих никого, влязох в стаята. С подозрително око огледах претрупаната обстановка, този път с нов интерес. Хвърлих поглед на всеки тигел. Проучих всеки аламбик. Вдигах капаци, подушвах, опитвах всеки флакон с горчиво съдържание, всеки остро миришещ прах, намерен скрит или оставен на показ.

Тъкмо щяха да изляза от стаята, когато чух шумолене на плат, тихи стъпки, приближаващи се към кабинета. Огледах се, търсейки къде да избягам. Намерих изход: вратата, която извеждаше към двора и извън къщата. Бързо! Някакъв инстинкт ми подсказваше, че не бива да ме намират тук сама. Сграбчих дръжката на вратата. Не се обръщаше. Опитах отново, скърцайки със зъби, и дръпнах с все сила. Вратата се отвори. Излязох в полумрака и затворих вратата зад себе си. Почаках, сдържайки дъха си.

Резето падна и ме заключи отвън.

Мек, студен дъждец сега пръскаше лицето ми, докато се вслушвах с бясно туптящо сърце и плът, бързо превръщаща се в лед. Пристъпих към прозореца вдясно от мене, дръпнах увехналия бръшлян, който се държеше упорито за тухлите, внимателно очистих праха от стъклото и се помъчих да надникна вътре в стаята през пролуката между притворените завеси.

Зърнах фигура, със сигурност женска, облечена в бяло, да се движи грациозно сред удължаващите се сенки. Не можех да видя добре и извиках вътрешно: „Стой мирно за миг, да те вземат дяволите, да разбера коя си“.

— Проклятие!

Отделих се от стената и се затичах колкото можах по-бързо сред леда и снега.

Нощният въздух, макар и режещ, беше тих. Особена мъгла покриваше земята, блестеше и отразяваше купчинките сняг по замръзналата пръст. Странно, защото нямаше луна.

Зад мъглявата завеса се чуваше скимтене на хрътки, тъжен звук, отекващ отвъд навеса, който се съсредоточаваше, както ми се стори, в ниското, където бяха старите конюшни. Гледах всичко това с малък интерес, защото намерението ми беше да се върна вътре в Уолтъмстоу колкото може по-бързо и да стигна до онази стая, преди натрапницата да е изчезнала.

Нахлух през кухненската врата, от което Матилда изпусна парчето говеждо, което готвеше. Поли вдигна ръце, пръскайки тестото за пудинг по масата.

— Лейди Молъм — извика Тили, — кво е станало? Кво праите навънка в това време без… милейди, нещо не е наред ли?

— Пазете се! — викнах.

— Божичко — изпусна дъх Поли, — и тя полудя като съпруга си, кълна се.

Хукнах по коридора, вече познавах пътя достатъчно добре, за да не се блъскам в мебелите и да избягвам разхлабените тухли по пода. Завих зад един ъгъл. Сенките се удължиха. Завих зад втори. Стъпките ми отекваха в тишината. Когато накрая стигнах до стаята, вратата беше затворена. Хванах дръжката с една ръка, натиснах с другата ръка вратата, поех си дъх… и отворих.

Празно.

— Как е възможно? — запитах на глас.

Блъснах стената с юмрук, ядосана, и се върнах в коридора. Вляво той завършваше със стена. Единственият изход беше пътят, по който бях дошла.

Почаках, докато сърцебиенето ми се успокои, преди да се върна нагоре по коридора. Тогава го видях, парче бяла материя, лежащо точно пред вратата на кабинета. Наведох се и го взех.

Побързах да се отдалеча от стаята и да се върна в голямата зала. Бях сама, седнах при масичката, придърпах свещта по-близо и разстлах квадратната тъкан, за да я огледам. Женска носна кърпичка от деликатен лен, обточена с дантела. Леко прокарах пръст по бродираната спираловидна украса в единия ъгъл, а когато я вдигнах към лицето си, лек аромат на цветя докосна ноздрите ми. Уханието раздвижи някакви спомени в ума ми, но колкото и да се опитвах, не можех да си припомня къде съм подушвала тази миризма и преди.

Обмислих алтернативите си. Кърпичката трябва да принадлежеше на Адриен, защото нямаше друг в къщата, който да притежава толкова красиво изработен шедьовър от лен и дантела. Можех да се направя, че кърпичката не съществува, или да задам въпроси на собственичката й, да я питам защо тършува — отново — в кабинета на брат си. Спрях се на второто и се запътих към стаите на Адриен.

Тя се беше изтегнала на леглото си и четеше подвързано с кожа копие на „Обществения договор“ на Жан Жак Русо. Вдигна поглед, стресната, когато влязох, без да почукам, после спокойно затвори книгата и я остави настрана.

— О, скъпа — въздъхна. — Най-накрая дойде да ме изпъдиш.

— Не. Не искам тази стая, Адриен. — Говорех сериозно.

— Добре, тогава си дошла да ми кажеш, че от този момент нататък ще бъда на издръжка. Разбирам. Само ми кажи каква мизерна стипендия ще ми бъде отпусната и ще направя всичко възможно да се нагодя.

Почувствах как гневът ми ме напуска.

— Не, не нося такива новини. Надявам се заради двете ни, че не съм толкова коравосърдечна, колкото бившата господарка на Уолтъмстоу.

Тя наклони глава. Меките й кестеняви коси се спуснаха по раменете й.

— Тогава защо си тук? — запита.

Временно бях забравила за носната кърпичка. Погледнах надолу към ръката си и отговорих:

— За да ти върна това.

Очите се вдигнаха към ръката ми.

— Какво е това?

— Носната ти кърпичка, разбира се. Изпуснала си я в коридора.

Тя се смъкна от леглото и се приближи към мене, взе кърпичката и я огледа.

— Не е моя — изрече.

— Моля?

— Просто не е моя. — Извади собствената си кърпичка от ръкава си, приближи се към мене и ми я подаде. — Моите имат монограм, както можеш да видиш.

Почувствувах как гневът ми отново се надига.

— Може би — казах сурово — имаш една, която е без монограм.

Адриен отстъпи, изненадана от упорството ми по повод нещо толкова банално като тази кърпичка.

— Искаш ли доказателство? — запита.

Вдигна вежда по начин, който ми напомни за съпруга ми. Това сходство ме накара да действам още по-решително.

— Да — отвърнах. — Покажи ми.

Тя прекоси стаята, приближавайки се към висок, тесен скрин за бельо, и отвори едно чекмедже.

— Виж сама. Няма нито едно парче плат тук, което да е без моя монограм: АУ.

Имаше не по-малко от тридесет-четиридесет носни кърпички, но аз проверих всяка от тях. Накрая, удовлетворена, че Адриен казва истината, леко затворих чекмеджето и се обърнах с лице към нея. Тя се беше върнала на леглото си.

— Моите извинения, Адриен. Но ако носната кърпичка не е твоя, тогава чия е?

— Къде я намери?

— Пред кабинета на Тревър.

— Е, тогава без съмнение принадлежи на някоя от неговите пациентки.

Веднага прозрях нелепостта на това обяснение.

— Жена, която може да притежава подобна фина кърпичка, няма да пътува до Уолтъмстоу, за да се срещне с лекаря. Той ще я посети.

— Права си, разбира се. Защо не го питаш?

Едва ли бих могла да го направя предвид обстоятелствата.

— Защо това е толкова важно? — запита тя.

Свеждайки поглед към фината, ухаеща материя, изрекох:

— Може би не е. Страхувам се, че съм станала прекалено емоционална в това отношение. Моля за извинение.

— Вече няма нужда да ме молиш за каквото и да било — чух я да казва. Вдигнах очи. — Сега си лейди Молъм, не го забравяй.

— И ми призлява до смърт, като го чуя, трябва да призная.

Това я изненада. Адриен се облегна на възглавниците се и се намръщи.

— Но ти си в завидно положение.

— Така ли? Кажи ми защо.

— Уолтъмстоу ти принадлежи.

— Защо да го искам? Стаите са ветровити и студени, земите са покрити постоянно с мъгли. Докато Молъм се къпе в слънчева светлина, това имение тъне в облаци. Не съм живяла в толкова мрак, откакто напуснах… Кийгли.

— Тогава защо се омъжи за брат ми?

— Защо ли? — Отидох до леглото и се облегнах на една от извисяващите се четири колони. — Защо ли? — повторих. — Още ли не ви е ясно? Госпожо, обичам брат ви.

Тя изглеждаше смутена. Извърна лице от мене и се загледа в порцелановата купа със сухи розови пъпки близо до леглото, после запита тихо:

— Как можеш да обичаш нещо такова? Той вече почти не е човек. Мъжът, който някога беше моят брат, вече не съществува. Няма го. Няма го! Защо не можеш да приемеш това?

— Защо толкова искаш да го приемеш? — запитах я остро. — Ще ти кажа защо. Поради същата причина, поради която искаш тази къща, тези стаи, мнението на приятелите ти за тебе. Те ти носят престиж и пораждат завист, и всичко това ти дава чувство за власт и стойност. Преди си мислила Никълъс за съвършен, сияен пример за безукорна скъпоценност, която можеше да размахваш пред приятелите си. Не си по-добра от майка си. — Тя ахна и закри лице. — Ненавиждаш майка си, защото го е манипулирала, но ти го използваш по най-егоистичен начин и сега, понеже не е съвършен, го отхвърляш, защото те излага.

— Престани — извика тя.

— Знаеш ли защо го обичам? Защото е човек. Видял е грозотата в света и е признал, че я има. Видял е красивото в простотата и го е обикнал. Трябваше да бъде крал, госпожо, настанен в дворец. Вместо това вие бихте го затворили в клетка в някоя лудница. Е, аз няма да ви позволя да му причините това, Адриен. Ако трябва, ще го отведа далече оттук. Ще обявя на търг тази къща и всичко в нея, което ти е толкова скъпо, и ще отведа съпруга си в Бостън да живее сред варварите. Не се съмнявам, че те са по-цивилизовани от боготвореното ти висше общество.

Излязох тичешком от стаята и се прибрах в моята. Преборих се с ключалката на вратата, докато тя не поддаде, а после, след като влязох, затръшнах вратата зад себе си и се облегнах на нея.

Съпругът ми, седнал пред огъня, обърна глава и погледна към мене. Какво виждах там? Подозрение. Объркване. Гняв. И всичко това насочено към мене.

— Защо ме държиш заключен тук? — запита той.

— За да не влизат те тук вътре.

— „Те“?

— Да, „те“! Те, проклет да си! Онзи или онези, които са ти причинили това.

Той погледна отново в огъня и изрече:

— Никой не ми прави нищо, освен тебе.

Покрих лицето си с ръце.

— Не казвай това. Моля те, не го казвай. Опитвам се да ти помогна…

— Като ме държиш заключен.

— Ти си объркан, съпруже. Това трябва да се очаква. Скоро всичко отново ще бъде кристално ясно. Обещавам ти го.

— Вярвах ти — каза той и въглените в камината се разместиха, опръсквайки пода с жарава.

 

 

Беше късно. Седях пред камината, шиейки най-новото си творение: проста черна рокля от тафта, която смятах да нося на погребението на Розин утре сутринта. Докато шиех, поглеждах от време на време към съпруга си, който спеше в леглото ни.

Безнадеждност притискаше сърцето ми. Накрая оставих плата настрана, духнах двете восъчни свещи, които стояха на масичката до мене, после се вмъкнах в леглото. Целунах челото на съпруга си и отново се заклех: „Утре нещата ще бъдат различни. Ти ставаш по-силен с всеки изминал ден. Утре отново ще бъдеш какъвто си беше. Имай вяра“.

После се отпуснах на възглавницата си и затворих очи. Скоро се унесох.

В съня си видях отново виещия се път, покрит със сняг и изровен от колелата на каретите. Райкс Роуд. Тръгнах по него, странно реейки се над замръзналата земя, докато не стигнах дотам, където пътят се разделяше. Не. Не, не исках да вървя нататък. Не там. Нека се върна в Уолтъмстоу, моля, молеше се умът ми. Но бях заставена да вървя напред, да мина през камъните и кованото желязо на портите на молъмското гробище.

Чувствувах студената мъгла да се вие около мене, да докосва лицето ми, прилепвайки към тънката материя на нощницата ми. Напрягах очи, но виждах само неподвижни мраморни лица на ангели, чиито очи ме следваха в пътя ми. Те шепнеха. Чух тънките им, мелодични гласове да пеят „Амин. Амин. Тя дойде“.

Носех се над земята, поглеждайки надолу към покритие със сняг гробове, към застлания с плочи покрив на погребалния параклис и мавзолея. Облаците се пръснаха. Мътна луна изгря сред тях, осветявайки полянката.

Един мъж стоеше на ръба на мъглата, с гръб към мене, раменете му бяха покрити с черна мантия, която се спускаше до глезените. Чух стърженето на желязо и чакъл и тогава видях отворения гроб в краката му.

От мъглата се разнесе траурният звук на женски плач. Лъч лунна светлина се разля по нея, докато стоеше на ръба на гроба, облечена в черно, сведеното й лице беше закрито от шапка и воал. Внезапно разбрах. „Това съм аз“, помислих. Оплаквам моята приятелка, скъпата Розин. Почувствах скръбта в гърлото си, но не можех да заплача. Посегнах и положих ръка на треперещото рамо, предлагайки утеха, но видението трепна.

Амин. Амин.

Внезапно се видях отново във въздуха, безпомощна като лист в прилив, издигах се, после се спусках обратно към земята. Почивах в сатенено легло, заобиколена от цветя, и помислих: „Най-накрая. Спокойствие“.

Амин.

Плачът продължаваше. Сега жената стоеше над мене. Когато ветрецът вдигна воала й, познах похабената плът, уморените очи. Розин. Розин Барън! Объркана, се опитах да се измъкна от леглото си. „Не е редно“, извиках. „Има някаква грешка!“ Но не можех да помръдна. Някаква тежест ме натискаше надолу. Все по-тежка и по-тежка, докато гърдите не ме заболяха и се замъчих да си поема дъх.

Тогава мъжът се появи, гледайки надолу към мене. Очите му бяха твърди и сиви като стомана.

— Не! — извиках. — Никълъс, аз съм!

Вдигнах ръце, но пръстта заваля върху ми, запълвайки ноздрите и устата ми. Извивах се и бранех лицето си с ръце.

Луната хвърляше плахата си светлина върху студената мраморна плоча над мене, осветявайки проклетото име.

Джейн.

„Амин. Амин“, пееха ангелите. „Тя дойде.“