Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (15)

15

Цветът по лицето на Адриен изчезна, оставяйки бузите й извънредно бледи. Тя погледна тревожно от Никълъс към Тревър, после към мене.

— Женени, казваш — бяха думите й. — Един за друг?

Никълъс стоеше пред огъня, вперил очи в сестра си, и поклащаше чаша с шери в ръка. Донякъде злобна войнственост се четеше в ъглите на устата му и това ме накара да се запитам дали този брак не беше сключен повече от инат, отколкото от любов. Отпъдих тази мисъл и погледнах към Тревър.

Той ме оглеждаше открито откъм тапицирания си със сатен стол и вдигна вежда, когато очите ми срещнаха неговите.

— Е — изрече той, — това със сигурност ще даде на езиците нещо, за което да бърборят.

— Те и без това бърборят — отсече Никълъс.

Тревър се усмихна.

Аз обаче не се усмихнах. Все по-неудобно ми ставаше да седя тук, в присъствието на тези хора, докато те обсъждат обстоятелствата около брака ни. Не бях ни най-малко изненадана, когато Тревър запита:

— Ариел, скъпа, бременна ли сте?

— Не — отговори Ник. — И във всеки случай, това не е твоя работа.

— Само се опитвам да разбера — беше отговорът на Тревър.

— Какво има да се разбира?

Надигайки се от стола си, Тревър отиде към камината, за да застане лице в лице с брат си.

— Познавате се от един месец, Ник. По-малко от месец, в действителност. И като се вземе предвид сегашното състояние на ума ти…

— Да не споменаваме разликата в произхода — изсъска Ник.

Аз отвърнах поглед, притеснение изгаряше бузите ми.

— Има я очевидната разлика — продължи Тревър. — Но това е най-малката ми грижа. В края на краищата, не за първи път един Уиндъм се жени извън съсловието си. Не, моята тревога, Ник, е твоето здраве. Напълно ли съзнаваш какво си направил?

— Напълно. Ожених се за жената, която обичам.

Затворих очи, вкусвайки думите му.

Тревър се извърна, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на сукнения си жакет.

— Любов. За бога, човече, напоследък едва можеш да си кажеш името. Откъде знаеш дали я обичаш?

— Знам.

— Както обичаш шерито ли? То е патерица, с която да изкараш нощта или да те преведе от един мизерен час до следващия. Тъжната истина по този въпрос е, че искаш някого, на когото да се облягаш, който да те кара отново да се чувстваш като мъж. Ти я използва непростимо, Ник, и трябва да се срамуваш от себе си.

Тревър се обърна към мене. Аз обаче продължавах да гледам съпруга си, очаквах той да отрече обвиненията на брат си. Вместо това той се взираше в огъня, а пръстите му стискаха така силно чашата с шери, че очаквах крехкият кристал да се пръсне всеки момент.

Тревър спря при моя стол. Колебливо срещнах очите му.

— Съжалявам, Ариел, но има някои неща, които трябва да обсъдя с брат си. Ще ни извиниш, надявам се. Може би ние с тебе и с Адриен ще поговорим по-късно?

Преди да успея да стана от стола си, Никълъс запрати чашата си към камината с такава сила, че парченца кристал се пръснаха из цялата стая. Сграбчи Тревър за реверите на жакета му и изсъска:

— По дяволите. Да не си се забравил, малко братче? Забрави ли на кого говориш? — Яростно го раздруса. — Сега Ариел е моя съпруга. Моя съпруга! И тъй като все още съм господарят на това имение, нея трябва да я наричат подобаващо, лейди Молъм. Аз все още единствен нося отговорността за Уолтъмстоу и ако в някой момент не съм способен да нося тази отговорност, тя ще премине към съпругата ми. Ще давам указания на нея и на никого другиго. Ти и Адриен, и всяка хлевоуста кучка, която работи в тази лудница, ще отговаряте пред нея. Ясно ли е?

Станах от стола си, ужасно изплашена от гнева, който виждах да се развихря пред мене, смутена още повече от това, че аз бях причината за него.

— Моля ви — извиках. Сграбчих здраво стиснатите юмруци на съпруга си и се опитах да ги отделя от реверите на Тревър. — Милорд, той не искаше да прояви неуважение, сигурна съм. Пуснете го, заради мене.

Малко по малко Никълъс отпусна юмруци. Тревър отстъпи с пребеляло лице, гърдите му се надигаха и спадаха от вълнение, докато се опитваше да оправи дрехите си. Гласът му трепереше, когато успя да отговори:

— Моите извинения. Със сигурност не исках да проявя неуважение, лейди Молъм.

След като стана от стола си, Адриен премести поглед от братята си към мене. Роклята й от яркоалена тафта придаваше цвят на лицето й. С хладина в гласа тя отбеляза:

— Предполагам, това означава, че ще бъда помолена отново да напусна апартамента си. Естествено, ще искате да се настаните в най-големите и най-удобни стаи.

— Глупости — възкликнах. — Моля ви, тук нищо няма да се променя. Това е вашият дом и нямам намерение да се превръщам в неудобство…

— Неудобство ли! — изрева Никълъс. — Ариел, ти си моята съпруга, по дяволите. Ако пожелаеш да кажеш на тези двамата изобщо да се изнесат от къщата, ще бъдат длъжни да го направят.

Сграбчи ръката ми и ме поведе към вратата.

След пет минути всички прислужници в Уолтъмстоу бяха подредени на дървения под на голямата зала, Поли на единия край, Биа на другия. Поли кършеше ръце, усуквайки престилката си, и хвърляше погледи към Никълъс през редки кичури коса, докато Биа стискаше полите си и си мърмореше нещо, изглеждайки готова да скочи, ако съпругът ми реши да направи каквото и да било убийствено движение към нея. Наистина изглеждаше опасен, светлината от свещниците по стените играеше странни игри с лицето му, докато той се разхождаше напред-назад из стаята.

Снежнобелите къдрици на жабото на гърдите му бяха в ярък контраст с кожата му, правейки го да изглежда мургав като циганин. С ръце на кръста, отметнал краищата на маслиненозеления си жакет зад китките, той се взираше свирепо във всеки прислужник не по-малко от една цяла минута, преди да посочи към мене и да обяви:

— Лейди Молъм.

Никой не помръдна, но забелязах изненадата им (и в някои случаи възмущение), когато вдигнаха погледи към мене.

— Добре — изгърмя той внезапно. — Току-що бяхте представени на новата господарка на Уолтъмстоу!

Жените направиха реверанс. Мъжете се поклониха.

— Много добре. Сега се махайте от очите ми.

Те бързо се пръснаха, като ми се покланяха и правеха реверанс, преди да излязат от стаята. Изчаках да останем насаме, преди да се обърна към Никълъс. Загледах безмълвно как той отива към поставката от Брустолон, с която се бяхме забавлявали само преди две седмици. Усещах нарастващото му раздразнение, докато се взираше в гарафата от гравиран кристал, пълна с шери.

Без никакво предупреждение перна бутилката и я запрати на пода. Преди да проясня ума си от този шок, той грабна масичката от абаносово и орехово дърво и я запокити срещу стената.

— Патерица! Кълна се в Бога, би трябвало да се върна и да го набия, Ариел. — Обърна се с лице към мене. — Сега те се опитват да ме убедят — да те убедят — че нямам достатъчно ум да разпозная собствените си чувства. — Намръщи се и погледът му стана още по-свиреп. — Не вярваш на това, нали? — беше въпросът му към мене.

Поклатих отрицателно глава, мислех, че е по-добре да не казвам нищо, отколкото да рискувам да го раздразня още повече.

Той се обърна отново и погледна към локвите кехлибарена течност на пода, после ръката му се вдигна и той притисна пръсти към слепоочието си.

— Патерица — повтори, този път по-меко, и леко навлажни устни с език. — Господи, в това ли се е превърнало?

Приближих се предпазливо към него, стиснала полите си с пръсти.

— Разбира се, че не — изрекох. — Нямаш нужда от шерито, милорд. Нали?

Той притисна длан към главата си.

— Не. Нямам нужда от него. Просто… — Гласът му секна и той пак се загледа в пода.

— Просто какво, Никълъс?

— Помага на главата ми.

— Ще помогне ли сега на главата ти?

Затваряйки очи, той кимна.

Спрях до него, пресегнах се и докоснах лицето му, погалих слепоочието му с пръст.

— Обичам те — изрекох. — Нямам нищо против да бъда патерица, ако това е необходимо, за да те излекувам. Веднъж ме помоли да те излекувам. Тогава не можех, но сега съм ти съпруга. Мисля, че мога да ти помогна, ако ми позволиш.

Тънък слой пот блестеше над устната му; той я избърса с опакото на дланта си.

Притиснах тялото си към неговото, усмихнах се сияйно и докоснах устните му с пръст.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна?

Той кимна, макар и не без колебание.

— Добре. Тогава ще започнем с шерито. Мисля, че повече не бива да го пиеш.

— Но главата ми…

— Ще намерим нещо друго за нея. Сигурна съм, че Брабс има нещо, което може да помогне.

Той се намръщи на тези думи, от което ме досмеша.

— Нещо смъртоносно, несъмнено — бяха думите му.

— Ще пия от него първа.

Никълъс започна да се усмихва.

 

 

Бях съблякла сватбената си рокля, отново бях облякла зелената сатенена рокля и отивах към кухнята, за да наглеждам приготвянето на чая за моя господар, когато Тревър се приближи към мене. Поклони се полека, отправи ми ленива, тъжна усмивка и каза:

— Лейди Молъм. Две думи?

Аз отвърнах с усмивка:

— Негова Светлост държи на официалните учтивости, но не и аз. Моля ви, не продължавайте да ме смущавате, като ме наричате така. Просто Ариел.

Той тръгна редом с мене по коридора.

— И така, кажете ми… Ариел. Като се знае, че всяка жена има собствени идеи относно управлението на къщата, сигурен съм, че ще има промени в Уолтъмстоу. Откъде ще започнете?

— Ще наслагам свещници по стените. Уолтъмстоу никога повече няма да тъне в мрак.

— После?

— Може да помисля да отворя останалата част от къщата. — Той забави крачка. Аз се огледах изненадана. — Нещо не е наред ли?

— Това може да се окаже сериозно начинание. Тези стаи стоят затворени вече почти сто години.

— Сигурно сте прав. Това беше само идея.

Продължих по коридора, държейки се здраво за перилата с дясната си ръка. Тревър ме хвана над лакътя, предлагайки ми подкрепа.

— Във всеки случай — каза той, — добре дошла в семейството.

Аз му отправих сияйна усмивка.

— Надявам се да не сте се обидили от нещата, което изрекох преди малко, но трябва да разберете изненадата ни по повод този внезапен брак.

Стигайки до първия етаж, пригладих полата си, преди да застана отново лице в лице с девер си. Той ме погледна топло, слаба усмивка повдигаше единия край на устата му.

— Разбирам — казах му.

Но когато понечих да се обърна, той пак хвана ръката ми. Сините му очи бяха пълни със загриженост и малко тъга. Сключил ръце на гърба си, изрече:

— Надявам се, изцяло разбирате в какво сте се забъркали, скъпа.

— Естествено, разбирам.

— Разбирате? Зърнахте какво представлява темпераментът му днес следобед. Ариел, той може да проявява извънредно насилие.

— Добре съзнавам това.

— Не искам да ви стори нищо лошо.

— Няма да ме нарани.

Тревър пристъпи по-близо, толкова близо, че можех да доловя слаб дъх на алкохол, както и нещо друго, лек аромат на цветя, който раздвижи в паметта ми видение на лятна градина. Думите му обаче не бяха толкова приятни, когато най-накрая проговори:

— Джейн казваше същото, преди да умре. Независимо дали са се обичали, тя вярваше, че той не би я наранил.

Обърнах се, разгневена, и продължих към кухнята. Тревър ме заобиколи, препречвайки пътя ми.

— Той не е с ума си, Ариел.

— Не съм съгласна, сър.

— За бога, момиче, отворете си очите за действителността.

— Те са отворени. — Опитах се да го заобиколя.

— Той уби съпругата си.

— Покажете ми доказателство.

— Призна го.

— Признал е само, че я е ударил.

— А как по друг начин ще обясните изгарянето на конюшните? — Когато се опитах отново да го заобиколя, той ме хвана за ръката. — Тогава той я ударил, после подпалил конюшните, за да прикрие факта, че я е убил.

Издърпах ръката си и настоях:

— Ако сте толкова сигурен, че е убиец, в такъв случай защо не повикахте властите?

— Ами… — Той поклати глава невярващо. — Та това е брат ми. Въпреки ужасното престъпление, което е извършил, не искам да го видя обесен.

— Но вие двамата с Адриен по-скоро бихте искали да го видите затворен в „Сейнт Мери“? Сър, това е съдба, по-лоша от смъртта. Би било жив ад…

— Лично аз не искам нищо подобно. Но ако се стигне дотам, сигурен съм, че ще се отнасят към него внимателно, като се има предвид рангът му.

— Внимателно ли! — Отстъпих, не можейки да повярвам на това, което чувах. — Третират ги едва ли не като животни в тези институции. Затварят ги в клетки…

— Само в много тежки случаи, доколкото разбирам.

— Бият ги и ги държат гладни. Изложени са на лошо отношение не само от служителите, но и от пациентите. Спят на каменни подове без никакви удобства, само куп слама. И ако имат късмет, сламата се сменя веднъж на две седмици, и то, защото се е разкапала, изгнила, завоняла. Сър, не ми казвайте, че подобно съществувание е по-добро от смъртта, защото не е и аз няма да позволя на никого да го изложи на такава съдба, щом не е необходимо.

Едва тогава осъзнах, че съм започнала да викам. Обърнах лице към стената, докато се опитвах да възстановя самообладанието си.

— Ариел. — Той ме хвана полека за раменете и ме обърна към себе си. — Съжалявам. Не исках да ви разстройвам. Може би не съм разбрал колко много държите на Ник. Той е много щастлив и му завиждам. — Притисна ме нежно до гърдите си и ме залюля напред-назад. — Хайде, всичко ще се оправи, сигурен съм. Разбира се, ще направя всичко възможно Ник да остане при нас, ако това искате.

— Това трябва да искате и вие с Адриен — наблегнах аз. Отделих се от него и го погледнах право в очите. — Това искате, нали?

Сините му очи се разшириха леко от изненада. Тогава той се засмя.

— Това е странен въпрос. Разбира се, ако Ник внезапно се оправи от безумието, което го тормози…

— Ще се оправи.

Тревър се намръщи.

— Звучите уверено.

— Уверена съм.

— Да нямате пряка връзка с Бога? — Той се усмихна, но долових известен сарказъм в гласа му, което ме накара да се замисля. — Ако имате — продължи той с по-лек тон, — ще бъда благодарен, ако кажете някоя добра дума за мене.

Отвръщайки на усмивката му, изрекох:

— Ако сте толкова невинен, колкото съпругът ми, сър, няма да имате проблеми да влезете в рая, когато дойде моментът.

Оставих го да стои в коридора, докато продължавах към кухнята.

 

 

Матилда ме приветства с отворени обятия, лицето й сияеше от удоволствие. Притисна ме до огромната си гръд и възкликна:

— Така си и трябваше. Казвах на другите, това е изключително момиче. Ще внесе светлина в тази стара къща, помнете ми думата. И я внесе! — Тогава, сякаш изведнъж осъзнала какво прави, отскочи и се изкикоти. — Леле боже, каква съм. — Направи реверанс. — Ваша Светлост, трябваше да кажа, какво ви води тук долу в тази стара тъмница, когато трябва да си прекарвате времето със съпруга си?

Отпуснах се на един стол пред огъня и отговорих:

— Спести ми тези официалности, Тили. Всичко, което искам, е чаша чай и малко приятелски разговор.

— Добре тогава, дошла си точно където трябва. Ще искаш ли кифлички с чая?

— Не, не искам. Ще ям с Негова Све… със съпруга си. — Отпуснах глава на облегалката на стола и се усмихнах. — Не мога да повярвам, Тили. Мисля, че ще се събудя в някой момент и ще открия, че всичко това е сън.

— Истинско си е, момиче. Да смятам ли, че си щастлива?

— Да, щастлива съм. — Обърнах глава и загледах приятелката си как се суети край огъня, където сложи гърне вода да ври. — Ще направя и него щастлив.

— Знам, момиче. Вече го направи.

— Мислиш ли?

— Да. Не знаеш какъв беше, преди ти да дойдеш, нали знаеш каква беше връзката му с Джейн?

— Ами, те даже нямаха връзка, миличка. Не, нямаха. Живееха в отделни краища на къщата. Доколкото знам, дори не бяха… — Тя прехапа устната си, после довърши: — Е, знаеш… интимни.

— Джейн имаше ли любовници?

Тили обърна чайника над парата, за да го затопли, преди да сложи няколко пълни лъжици чай в съда. Внимателно наля горещата течност в порцелановия чайник и сложи капачето.

— Е? — настоях. — Имаше ли любовници?

Тили пак се извърна.

— Каза, че искаш кифлички ли, миличка? Мисля, че са ми останали няколко. Кълна се, все изчезват, не знам как.

— Тили.

Тя спря на място и полека се обърна към мене.

— Защо ти е толкова важно да знаеш, миличка? Знаеш какво мисля за клюките. Не си падам по тях; оставям ги на Поли и Кейт, и на другите. Не казвам, че не слушам, нали разбираш. Няма нещо, което да става в тази къща и Тили да не го знае, но…

— Приемам, че е имала. Никълъс знаеше ли за тях?

— Негова Светлост знаеше или поне подозираше, че тя се вижда тайно с друг мъж. Чувала съм ги да се карат за това, достатъчно много. Съпругът ти искаше развод, но тя не даваше и дума да се издума, освен при едно условие.

— Какво условие?

— Уолтъмстоу. Искаше го цялото: къща, земи, пари. Разбира се, той нямаше да й го даде. Уолтъмстоу винаги е принадлежал на семейство Уиндъм. И винаги ще им принадлежи, така мисля.

— Видяла ли си, чула ли си нещо в нощта, когато Джейн е умряла? — запитах, когато Тили се скри в килера.

Излезе оттам с порцеланова чаша и чинийка, после започна да ми налива чая.

— Всички чухме караницата. Беше ужасно. Разтрепервам се само като си помисля. Негова Светлост пиеше този следобед в голямата зала. Връщаше се в стаите си, когато се натъкна на Джейн. Тя беше облечена за езда и миришеше като цяла градина с рози. Той я обвини, че има среща с любовника си, а тя не го отрече.

— И я е последвал в конюшните?

— Да. След като тя го предизвика, че нямал смелост да я спре. Сякаш нарочно го дразнеше да избухне. Ооо, беше ужасно. Тя крещеше като луда по целия път до конюшните.

— Но ти каза, че всъщност никой не е видял спречкването в конюшните.

— Никой, освен Саманта. Да, сигурна съм, че го е видяла. Това е единственото обяснение защо тя така бързо изчезна, без да каже и думичка на някого, само си беше взела нещицата.

Помислих за миг, после запитах:

— Защо си толкова сигурна, че Саманта е била в конюшните? Видя ли я след това?

— Каза ми, че отива там, затова. — Тили постави чая в ръцете ми, преди да сложи юмруци на кръста си. Поклати глава. — Имаше си вземане-даване с един от конярите, нали разбираш, но Негова Светлост го освободи предната седмица, защото се държал зле с един от конете му. Тя получи бележка да се срещне с Били там точно в осем часа.

— Значи трябва да има двама свидетели. Ако Били…

— Били не дойде, но това не е необичайно, не можеше да се разчита на него, нали разбираш. Бил в кръчмата и пиел точно по това време. Когато Джим отиде да го пита, той отрече да е пращал бележка на Саманта. Но това си му е присъщо, да прати бележка, а после да забрави, че я е пратил. Обичаше бирата, нали разбираш, и неведнъж е оставял Саманта да го чака напразно. Саманта беше прекрасно момиче и твърде добро за този момък, но продължаваше да се вижда с него все пак.

Тили трябва да беше усетила моето разочарование. Нежно положи ръка на рамото ми.

— Станалото — станало — каза. — Не е ли по-добре да го забравим?

— Може би — отговорих. — Но не мога да повярвам, че Никълъс, колкото и да е бил предизвикан, би убил съпругата си съвсем хладнокръвно.

— Негова Светлост не е на себе си, скъпа. Знаеш го. — Свеждайки глава, Тили се засмя и изрече: — Сега съм сигурна, че Негова Светлост ще бъде друг човек, след като ти се омъжи за него. Да, миличка, скоро ще видим сред нас истинския господар.

Усмихнах се и казах:

— Надявам се, Тили. Просто трябва да имаме вяра.

Помислих: „Надявам се само да имам достатъчно вяра, за да го спася. Трябва да вярвам, да се уповавам. Каквото и да стане от този момент нататък, трябва да продължа да вярвам“.