Ефрем Левитан
На малките — за звездите и планетите (39)

Червената планета

— Как се чувства екипажът? — попита появилото се на екрана джудже Кнопкин.

— Прекрасно — отговори командирът. — Всички много добре си отпочинахме.

— Тогава гответе се за среща с Марс — каза Кнопкин.

В този момент лампите в кабината на планетолета угаснаха, но не стана тъмно. През илюминаторите в кабината проникваше червеникавата светлина на загадъчния Марс.

— Провървя ви — съобщи джуджето Кнопкин. — На Марс неотдавна премина прашната буря, която бушува няколко денонощия. Червеният прах, издигнат във въздуха, постепенно пада на повърхността на планетата, затова ще можете добре да я разгледате.

— Сигурно на Марс е много горещо! — каза Алик.

— Защо мислиш, че на Марс е горещо? — попита Татко.

— Та нали прахът е червен от горещината! — отговори Алик.

— Той е червен съвсем не от горещината — възрази Татко. — Просто на Марс има много пясък с такъв цвят. Там е доста студено.

— Както през зимата ли? — попита Алик.

— Понякога и по-студено! — отговори Татко.

— Значи за разходка трябва да се обличаме по-топло — реши Света.

— Разходка няма да има! — каза командирът. — Ще се полюбуваме на Марс от илюминатора на „Космическа стрела“.

Децата се огорчиха, но заповедта на командира трябва да се изпълнява.

— Моля да доложите какво виждате на планетата! — заповяда джуджето Кнопкин.

— Огромни пустини, осеяни с камъни — започна своя доклад командирът.

— Много голяма планина! — възкликна бордовият инженер.

— Някога от тази планина са изригвали пламъци, излитали са камъни, облаци пепел, а сега това е само мъртъв вулкан — потвърди джуджето Кнопкин.

— Виждам кратери, същите като на Луната и на Меркурий — доложи Света.

— Не съвсем същите — възрази Татко, — на Меркурий и на Луната няма ветрове, а марсианските ветрове са успели да разрушат някои кратери…

— Планини! Планини! — закрещя Алик. — Цяла ограда от планини.

— Да, това е доста голям планински хребет — поясни Татко.

„Космическа стрела“ продължаваше да обикаля планетата.

— Сняг! Сняг! — възкликна Света.

— Ние прелетяхме над полярната шапка на Марс — каза Татко.

— Какво, Марс ходи с шапка? — учуди се Алик.

— И не с една, а с две наведнъж! Нашата Земя също има две полярни шапки — на северния и на южния полюс. В тях има много сняг, лед, а Марс има малки полярни шапки, които през лятото стават още по-малки.

— Сега „Космическа стрела“ ще прелети над Великото марсианско дефиле! — съобщи появилото се на телевизионния екран джудже Кнопкин.

Беше интересно и малко страшно да се лети над дългата, предълга и много дълбока пропаст.

— А какво има там на дъното? — попита Алик.

— Засега никой не знае това — каза Татко.

А след това отново се проточиха марсианските пустини. В тях можеха да се видят немалко загадъчни неща. Съдете сами: на Марс няма вода. Значи няма нито океани, нито реки, а през илюминаторите на планетолета можеха да се видят истински реки. Впрочем, не съвсем истински: това са реки без вода, може би пресъхнали реки!

— Доскоро земните жители мислеха — каза Татко, — че на Марс са живели разумни същества…

— Хора? — попита Алик.

— Не непременно хора — отговори Татко. — Земните жители даже решиха, че древните марсианци са могли да ни оставят за спомен подаръци…

— Какви подаръци? — наостри слух Алик.

— Например да пуснат около планетата изкуствени спътници…

— А може би ще срещнем такива спътници? — попита Света.

— Ще срещнем — каза Татко, — но това не са изкуствени спътници, а просто две малки луни на Марс.

— Пред вас са марсианските луни, които се казват Фобос и Деймос, което значи „страх“ и „ужас“ — обяви джуджето Кнопкин.

— Какви луни са това? — разочаровано проточи Алик. — Те даже не са кръгли. Едната цялата е издраскана.

— Да — съгласи се Татко, — луните на Марс малко приличат на нашата Луна. Марс има поне такива луни-спътници, а Меркурий и Венера въобще нямат никакви…

— Татко, може би все пак някой живее на Марс? — с надежда попита Света.

— Едва ли — отговори Татко. — На Марс няколко пъти вече са долитали не вълшебни, а най-истински космически кораби, изстреляни от съветски и американски учени, но не се е удало да открият никакви признаци на живот.

— А ако ние ги потърсим? — предложи Алик.

Но Татко не успя да отговори, защото в кабината на „Космическа стрела“ се чу строгият глас на ръководителя на полета:

— „Космическа стрела“ напуска Марс. Тя трябва да посети и най-голямата планета.

Екипажът знаеше, че това е Юпитер.