Ефрем Левитан
На малките — за звездите и планетите (36)

Цел на полета — Меркурий

Скучно било ли ви е някога? Разбира се. Ето и Света, и Алик, кой знае защо, скучаеха.

— Света! — обърна се Алик към сестра си. — Хайде да поиграем…

— Хайде — съгласи се сестра му, — но на какво?

— Не зная — каза Алик. — Хайде да играем на нова игра!

Света не знаеше никаква нова игра. И даже Татко, към когото се обърнаха децата, нищо не можа да измисли веднага. В това време зазвъня телефонът. Татко, след като поговори по телефона, весело обяви:

— Сега, струва ми се, зная на какво ще играем!

— На какво? — радостно попитаха децата.

— Ще пътешестваме. Ръководител ще бъде самото джудже Кнопкин.

— Значи ще летим? — попита Алик.

— Ще играем на полети — каза Татко. — Вашата стая ще стане космически кораб, с който ще пътешестваме из Слънчевата система.

— Татко, да полетим на Луната — предложи Света.

— И таз добра! — възрази Алик. — На Луната вече са летели хора…

— Все едно, там е много интересно — настояваше Света.

Но Алик не се съгласяваше. Според него, щом като ще се извършват вълшебни полети, трябва да се лети там, където нито един човек никога още не е бил. Колко интересно е да отидеш на планетите Венера и Марс! А лошо ли е да се приближиш до огромния Юпитер или да се добереш до най-далечната планета?

Не мина без спор. Като поспориха, решиха: най-напред да отидат на онази планета, която е най-близко до Слънцето. Децата вече знаеха, че това е Меркурий.

За командир на кораба назначиха Татко, за бордов инженер — Алик, за щурман — Света. Корабът нарекоха „Космическа стрела“.

Екипажът на космическия кораб се вълнуваше, докато очакваше началото на полета.

— Десетминутна готовност! — изведнъж чуха Татко и децата, които се бяха настанили удобно в креслата си и очакваха старта.

— Кой каза: „Десетминутна готовност“? — попита Света, като се обърна към Татко и Алик.

Но те, без да отговорят, смаяно гледаха екрана на телевизора. Света помнеше добре, че телевизорът беше изключен, но екранът кой знае защо светеше.

— Аз! — каза мъничкото човече, появило се на екрана.

— О, Татко, виж — та това е джуджето Кнопкин! — възкликна Алик.

— „Космическа стрела“ сега ще напусне нашата Земя. Обявява се петминутна готовност! — каза джуджето Кнопкин. — „Космическа стрела“ изцяло ще се управлява от мен и само в редки случаи вие ще помагате. Наближава времето за старт. Моля бордовият инженер и щурманът да заемат най-удобни положения в креслата и да се приготвят за претоварванията, които, надявам се, няма да бъдат големи във вълшебната ракета.

Претоварвания! Тази дума Алик и Света са чували много пъти. Когато ракетата се откъсва от Земята и започва да набира скорост, на космонавтите не им е лесно. Тях сякаш ги натикват в креслата, макар и не за дълго. Значи, за това трябва да се приготвят?

— Минутна готовност! — прозвуча гласът на джуджето Кнопкин.

— Разбрано! — отговори Татко.

— Тридесет секунди до старта! — чуха членовете на екипажа. — Двадесет секунди! Петнадесет! Десет! Осем! Седем! Шест! Пет! Четири! Три! Две! Едно! Старт!!!

Екипажът не чу грохота на ракетните двигатели, не видя ослепителното пламване, което обикновено съпътства старта на космическия кораб. Но полетът започна. Вълшебството на джуджето Кнопкин помогна на екипажа да понесе претоварването, а след това бързо да се приспособи към необикновеното състояние на безтегловност в космическия кораб.